3. Полусуверенни и несуверенни държави
Последният въпрос, на който може да се спрем, е: може ли да се говори за полусуверенни държави, както за държави без суверенитет? Обикновено теорията причислява към полусуверенните държави васалните държави и протекторати. Държави от първия тип практически няма. Протекторатите бяха исторически факт (Тунис, Мароко, Мадагаскар и пр.). Характерно при тях е, че протежираната държава се отказва от някои свои права в полза на протежиращата държава. Обикновено ограниченията са във външния суверенитет, а във вътрешния суверенитет обхващат главно сферата на отбраната и финансите. В останалите си функции държавната власт проявява своята надмощност и независимост.
Има разбиране, че полусуверенната държава е равна на независимите държави, тъй като тя доброволно е ограничила суверенитета си. Но главното възражение на това разбиране е, че въпреки самоограничението, такава държава не може сама да се освободи от него. Положението й е договорно рамкирано и зависи от волята на другата страна по договора.
Друго схващане е, че договорът, който ограничава суверенитета на една държава, установява едно генерално пълномощие за протекиращата държава - да представлява другата държава, да действа вместо нея. Възражението е, че теорията не е прецизна, тъй като за разлика от фигурата на действителното пълномощие, в случая протежираната държава, не може сама да оттегли пълномощието си.
Друг е въпросът, че суверенни права на държавите се засягат с участието им в ООН и други международни организации. Но това засягане е равно на всички, то не посяга върху равноправните отношения между държавите. Ограниченията са свързани с приетите съвместни решения, договори и други международноправни актове, които еднакво засягат страните по тези актове. От значение е и това, че ограничението не е свързано с принуда върху държавите, за да бъде то прието, а с осъзнатите им вътрешни и международни интереси. Накрая, може да се отбележи и това, че налагащите се ограничения във връзка с международните отношения намират конституционен израз и с това са легализирани. В чл.11 на Италианската конституция се казва: "Италия... се съгласява, при условията на равенство с другите държави, за ограниченията на суверенитета, необходим за ред, гарантиращ мира и справедливостта между нациите, насърчава и подпомага международните организации, насочени към тази цел". В чл.24 на Основния закон на ФРГ се отбелязва: "С цел запазване на мира федерацията може да се присъедини към система на взаимна колективна сигурност, по този начин тя се съгласява с ограничаване на нейните суверенни права...". В чл.28 на Конституцията на Гърция пише: "Гърция пристъпва свободно чрез закон... към ограничения в упражняване на своя национален суверенитет, когато това се налага от важен национален интерес, не накърнява правата на човека и основите на демократичната система и се извършва върху основата на принципа на равенство и под условието за взаимност."
Що се отнася до държава без суверенитет, това се поддържа от Леон Дюги. Според него държавата няма своя воля. Държавната воля е реалната воля на управляващите физически лица. "Ние отричаме суверенитета на държавата. Ние твърдим, че управляващите нямат правото да заповядват, защото една индивидуална воля е равна на друга индивидуална воля, защото никой човек няма правото да заповядва на друг човек... Актовете на управляващите са законни и задължителни, не защото изхождат от някаква въображаема суверенна личност, но само защото са съобразени с правните правила, които се налагат и на самите управляващи".[12,362] А те са основани върху "една социална и междусоциална солидарност". Това разбиране е достатъчно изолирано от общите схващания за суверенитета като реално явление и характерно качество на държавната власт.