Забава на длъжника. Забава на кредитора. Правни последици
1) Забава на длъжника
За да изпадне слъжникът в забава, било необходимо да настъпи падежът на неговото задължение.
Основания, освобождаващи длъжника от забавата:
- внезапно заминаване за изпълнение на някаква държавна работа;
- когато задължението не е скрепено с иск, се освобождава от последиците на забавата.
Забавата на длъжника се прекратявала чрез реално предлагане на кредитора на всичко онова, което се дължи.
2) Правни последици
- отговорност за неизпълнение
Тя настъпвала дори когато забава е заради обективна невъзможност за изпълнение на задължението.
- отговорност да се заплатят всички вреди и загуби
Дори вещта да е унищожена по независещи от длъжника обстоятелства. При паричните задължения, длъжникът заплащал и лихвите.
3) Забава на кредитора
Кредиторът изпадал в забава, когато без основание отказвал да приеме изпълнението, което длъжникът му предлага. Нейната правна последица била, че отговорността на длъжника се намалявала - тогава длъжникът отговарял само за погиване на дължимата вещ, което било резултат от неговия умисъл.
понеделник, ноември 16, 2009
Погасяване на облигационното отношение чрез изпълнение
Погасяване на облигационното отношение чрез изпълнение
1) Изпълнение (solutio) - страни и предмет
Изпълнението е извършване на действие или бездействие, за което длъжникът се е задължил.
>> Страни
- длъжник
Той е задълженият да извърши изпълнението; самата престация обаче би могла да се извърши не само от него, защото целта й е да се изпълни това, което се дължи на кредитора. Изключение правят договори, сключени с художник или артист (заради конкретните умения на длъжника, които не могат да се заместят с тези на друг).
- кредитор
Задължението трябва да се извърши така, че да престира самия кредитор или на посочено от него лице.
- трето лице
Тъй като основната идея е, престацията да се извърши и да се изпълни дължимото на кредитора, то би могло да се направи и от трето лице.
>> Предмет
Предметът на задължението е това, което трябва да се престира. Само, когато се престирал именно определеният предмет изцяло, престацията погасявала дълга. Кредиторът не бил длъжен да приема частично изпълнение, но този принцип е смекчен в Юстиниановото право.
Било възможно (само със съгласието на кредитора) да се престира друго, вместо дължимото.
>> Даване вместо изпълнение
Именно това е престирането на друга вещ, вместо предварително определената. Това ставало единствено със съгласието на кредитора.
В Юстиниановото право вече в повечето случаи кредиторите се задължавали да приемат недвижимо имущество вместо пари.
2) Място и време на изпълнението
Мястото на изпълнението трябвало да бъде уговореното в договора между страните. Ако вещта се намирала на определено място, то се считало за място на изпълнението. Когато обаче то било неопределено, за местоизпълнение се считало това, където можел да се предяви искът.
Времето на изпълнението също се определяло в договора между страните. Ако срок не бил уговорен, важало правилото, че задължението става изискуемо веднага: "При всички задължения, при които срок не е поставен, дължи се веднага" - Помпоний
В последствие се приел един "мълчалив срок", чиято продължителност се определяла от времето, нужно на добрия домакин да извърши съответната престация.
1) Изпълнение (solutio) - страни и предмет
Изпълнението е извършване на действие или бездействие, за което длъжникът се е задължил.
>> Страни
- длъжник
Той е задълженият да извърши изпълнението; самата престация обаче би могла да се извърши не само от него, защото целта й е да се изпълни това, което се дължи на кредитора. Изключение правят договори, сключени с художник или артист (заради конкретните умения на длъжника, които не могат да се заместят с тези на друг).
- кредитор
Задължението трябва да се извърши така, че да престира самия кредитор или на посочено от него лице.
- трето лице
Тъй като основната идея е, престацията да се извърши и да се изпълни дължимото на кредитора, то би могло да се направи и от трето лице.
>> Предмет
Предметът на задължението е това, което трябва да се престира. Само, когато се престирал именно определеният предмет изцяло, престацията погасявала дълга. Кредиторът не бил длъжен да приема частично изпълнение, но този принцип е смекчен в Юстиниановото право.
Било възможно (само със съгласието на кредитора) да се престира друго, вместо дължимото.
>> Даване вместо изпълнение
Именно това е престирането на друга вещ, вместо предварително определената. Това ставало единствено със съгласието на кредитора.
В Юстиниановото право вече в повечето случаи кредиторите се задължавали да приемат недвижимо имущество вместо пари.
2) Място и време на изпълнението
Мястото на изпълнението трябвало да бъде уговореното в договора между страните. Ако вещта се намирала на определено място, то се считало за място на изпълнението. Когато обаче то било неопределено, за местоизпълнение се считало това, където можел да се предяви искът.
Времето на изпълнението също се определяло в договора между страните. Ако срок не бил уговорен, важало правилото, че задължението става изискуемо веднага: "При всички задължения, при които срок не е поставен, дължи се веднага" - Помпоний
В последствие се приел един "мълчалив срок", чиято продължителност се определяла от времето, нужно на добрия домакин да извърши съответната престация.
Гаранции за изпълнение на облигационното отношение. Лични и вещни обезпечения. Задатък. Наказателни стипулации.
Гаранции за изпълнение на облигационното отношение. Лични и вещни обезпечения. Задатък. Наказателни стипулации.
1. Лични и вещни обезпечения.
1.1. Обезпечение на вземанията. Поръчителство
Средство за обезпечение на задълженията. За да бъде гарантирано изпълнението на задължението, наред с главния длъжник и поръчителят се задължавал да го изпълни.
Sponsio et fiderpromissio. Поръчителството се сключвало с помощта на един вербален договор. Поръчителят се задължавал чрез стипулация да заплати същото, което се бил задължил да заплати и главният длъжник. По силата на спонзията и фидепромисията кредиторът могъл да се обърне направо към поръчителя и да иска плащане.
Fideiussio – вербално поръчителство – поръчителят се задължавал за същото, закоето бил задължил главният длъник. Fideiussio обаче създава задължение и за наследниците на поръчителя и което можело да гарантира не само произхождащите от един вербален контракт задължения, но и задължения с друг източик.
Неформално поръчителство – сключвано под формата на мандат или конститут.
– Mandatum pecuniae credendae – Поръчителят давал мандат на кредитора да брои на главния длъжник определена сума – тази, за която иска да поръчителства. Кредиторът разполага с иска actio mandati contratria за заплащане на това, което е броил.
- Constitutum debiti alieni – Неформален пакт, чрез който едно лице се задължава да изпълни едно съществуващо задължение на един нов срок. Чрез него може да се поеме задължение и от един нов длъжник. Чрез конститутът поръчителят обещавал да изпълни едно чуждо задължение – задължението на главния длъжник. Поръчителства се едно възникнало вече задължение, докато при мандата и вербалното поръчителство – едно бъдещо или възникващо такова.
В следкласическото спонзията и фидепромисията изчезват, остава фидеюсията, мандата и конститута.
1.2. Фидуция, залог, ипотека
За да обезпечи вземането на кредитора, длъжникът му създавал вещно право върху един свой имот.
1) Fiducia cum creditore contracta – Длъжникът прехвърлял на кредитора една своя вещ, а той се задължавал да я върне след погасяването на дълга. Кредиторът бил защитен с ревандикационен иск, а длъжникът - actio fiduciae, лишен е от владението, собствеността и ползването на вещта, изчерпвал целия си кредит и т.н. Недостатъците се оправят с
2) Залог (pignus) – по силата на това задължение кредиторът получавал владението на вещта; длъжникът не бил напълно защитен, но и кредиторът не бил добре гарантиран.
3) Ипотека – на недвижими имоти; комбиниране елементите на фидуцията и залога, но усъвършенствания. Кредиторът придобивал владението на вещта но само след падежа на обезпечената креанса. Ипотеката дава вещен иск на ипотекарния кредитор, но е ипотекарен, не ревандикационен. Първоначално се появила при обезпечаване вземанията на наемодателите на полски имоти.
Съдържание на заложното/ ипотечното право: 1) ius possidendi – право на владение. Едно от най-важните права на кредитора е, че може да владее дадената за обезпечение на вземането му вещ. При залога той придобивал това право веднага, а при ипотеката – след падежа. Правото на владение е вещно право. То може да се противопостави на всяко трето лице, което владее вещта 2) ius distrahendi – право да бъде продадена заложената/ ипотекираната вещ. Нямал право да я продава, само да задържа вещта и по този начин да упражни една принуда за изпълнение на обезпеченото вземане. Може да се продаде само по силата на специално съглашение – разширение на законното заложно право; lex commissoria – кредиторът при неплащане на задължението в уговорения срок ставал собственик на заложената вещ. Учредяването на ипотеката ставало без разместване на владението, могат да се учредят няколко ипотеки върху същата вещ. Първият кредитор имал възможността да парализира исковете на останалите чрез възражение за преднина в реда. Също така само първия кредитор имал право да извърши една валидна продажба на ипотекираната вещ. Правото на останалите ипотекарни кредитори се свеждало към една възможност да получат с предпочитание това, което остава от цената на продадената ипотекирана вещ след удовлетворяването на първия ипотекарен кредитор.
- Погасяване на заложно/ ипотечно право.
1) Погасява се вследствие погасяването на гарантираната креанса (акцесорно погасяване). Залогът и ипотеката са акцесорни права и се погасявали когато се погаси главното задължение за обезпечаване на което били дадени. Ипотеката из залогът създавали едно неделимо право на обезпечение. Ипотеката не се погасява при отстъпване на исковете – преминават и в третото лице. Не се погасява при Successio locum creditoris – встъпване в реда на удовлетворения ипотекарен кредитор. Купувачът на един недвижим имот плаща на първия ипотекарен кредитор, встъпва на негово място и може да отблъсне исковете на останалите кредитори.
2) Самостоятелно (самостойно погасяване на залога). Ипотечното право се погасявало самостоятелно независимо от погасяването на обезпеченото вземане чрез извършената от кредитора продажба на ипотекирания имот, както и чрез отказ на кредитора от ипотечното право. Погасява се по силата и на погасителна давност. Ако ипотекираната вещ е в длъжника – ипотеката се погасява само след като самото гарантирано вземане бъде погасено по давност. Ако не е в длъжника – ипотеката се погасява самостоятелно по силата на praescriptio longi temporis/ longissimi temporis.
2. Задатък
– малка сума пари или предмет, доказателство за това, че договорът е сключен. При Юстиниан задатъкът служел и за отмятане, ако се откажат от договора, едната страна губи задатъкът, респ. трябвало да върне полученият в двоен размер.
3. Наказателна стипулация
– съществуват съглашения, които нямат юридическа санкция; санкционирането им става с тази стипулация. Видовете са чиста (създава задължение да се изпълни определена престация в случай, че длъжникът не изпълни нещо, което е обещал, но за изпълнеието на което не бил юридически обвързан) и кумулативна (предполага сключването на 2 отделни стипулации – с първата се задължавал да извърши определена престация, с втората се задължавал да даде нещо в случай, че не я изпълни първата. Наказателна стипулация – стипулацията може да бъде създадена, за едно вече съществуващо вече задължение да бъде заместено с едно ново, сключено между същите страни. Стипулацията се санкционирала с: legis actio sacramento in personam, actio ex stipulatu.
1. Лични и вещни обезпечения.
1.1. Обезпечение на вземанията. Поръчителство
Средство за обезпечение на задълженията. За да бъде гарантирано изпълнението на задължението, наред с главния длъжник и поръчителят се задължавал да го изпълни.
Sponsio et fiderpromissio. Поръчителството се сключвало с помощта на един вербален договор. Поръчителят се задължавал чрез стипулация да заплати същото, което се бил задължил да заплати и главният длъжник. По силата на спонзията и фидепромисията кредиторът могъл да се обърне направо към поръчителя и да иска плащане.
Fideiussio – вербално поръчителство – поръчителят се задължавал за същото, закоето бил задължил главният длъник. Fideiussio обаче създава задължение и за наследниците на поръчителя и което можело да гарантира не само произхождащите от един вербален контракт задължения, но и задължения с друг източик.
Неформално поръчителство – сключвано под формата на мандат или конститут.
– Mandatum pecuniae credendae – Поръчителят давал мандат на кредитора да брои на главния длъжник определена сума – тази, за която иска да поръчителства. Кредиторът разполага с иска actio mandati contratria за заплащане на това, което е броил.
- Constitutum debiti alieni – Неформален пакт, чрез който едно лице се задължава да изпълни едно съществуващо задължение на един нов срок. Чрез него може да се поеме задължение и от един нов длъжник. Чрез конститутът поръчителят обещавал да изпълни едно чуждо задължение – задължението на главния длъжник. Поръчителства се едно възникнало вече задължение, докато при мандата и вербалното поръчителство – едно бъдещо или възникващо такова.
В следкласическото спонзията и фидепромисията изчезват, остава фидеюсията, мандата и конститута.
1.2. Фидуция, залог, ипотека
За да обезпечи вземането на кредитора, длъжникът му създавал вещно право върху един свой имот.
1) Fiducia cum creditore contracta – Длъжникът прехвърлял на кредитора една своя вещ, а той се задължавал да я върне след погасяването на дълга. Кредиторът бил защитен с ревандикационен иск, а длъжникът - actio fiduciae, лишен е от владението, собствеността и ползването на вещта, изчерпвал целия си кредит и т.н. Недостатъците се оправят с
2) Залог (pignus) – по силата на това задължение кредиторът получавал владението на вещта; длъжникът не бил напълно защитен, но и кредиторът не бил добре гарантиран.
3) Ипотека – на недвижими имоти; комбиниране елементите на фидуцията и залога, но усъвършенствания. Кредиторът придобивал владението на вещта но само след падежа на обезпечената креанса. Ипотеката дава вещен иск на ипотекарния кредитор, но е ипотекарен, не ревандикационен. Първоначално се появила при обезпечаване вземанията на наемодателите на полски имоти.
Съдържание на заложното/ ипотечното право: 1) ius possidendi – право на владение. Едно от най-важните права на кредитора е, че може да владее дадената за обезпечение на вземането му вещ. При залога той придобивал това право веднага, а при ипотеката – след падежа. Правото на владение е вещно право. То може да се противопостави на всяко трето лице, което владее вещта 2) ius distrahendi – право да бъде продадена заложената/ ипотекираната вещ. Нямал право да я продава, само да задържа вещта и по този начин да упражни една принуда за изпълнение на обезпеченото вземане. Може да се продаде само по силата на специално съглашение – разширение на законното заложно право; lex commissoria – кредиторът при неплащане на задължението в уговорения срок ставал собственик на заложената вещ. Учредяването на ипотеката ставало без разместване на владението, могат да се учредят няколко ипотеки върху същата вещ. Първият кредитор имал възможността да парализира исковете на останалите чрез възражение за преднина в реда. Също така само първия кредитор имал право да извърши една валидна продажба на ипотекираната вещ. Правото на останалите ипотекарни кредитори се свеждало към една възможност да получат с предпочитание това, което остава от цената на продадената ипотекирана вещ след удовлетворяването на първия ипотекарен кредитор.
- Погасяване на заложно/ ипотечно право.
1) Погасява се вследствие погасяването на гарантираната креанса (акцесорно погасяване). Залогът и ипотеката са акцесорни права и се погасявали когато се погаси главното задължение за обезпечаване на което били дадени. Ипотеката из залогът създавали едно неделимо право на обезпечение. Ипотеката не се погасява при отстъпване на исковете – преминават и в третото лице. Не се погасява при Successio locum creditoris – встъпване в реда на удовлетворения ипотекарен кредитор. Купувачът на един недвижим имот плаща на първия ипотекарен кредитор, встъпва на негово място и може да отблъсне исковете на останалите кредитори.
2) Самостоятелно (самостойно погасяване на залога). Ипотечното право се погасявало самостоятелно независимо от погасяването на обезпеченото вземане чрез извършената от кредитора продажба на ипотекирания имот, както и чрез отказ на кредитора от ипотечното право. Погасява се по силата и на погасителна давност. Ако ипотекираната вещ е в длъжника – ипотеката се погасява само след като самото гарантирано вземане бъде погасено по давност. Ако не е в длъжника – ипотеката се погасява самостоятелно по силата на praescriptio longi temporis/ longissimi temporis.
2. Задатък
– малка сума пари или предмет, доказателство за това, че договорът е сключен. При Юстиниан задатъкът служел и за отмятане, ако се откажат от договора, едната страна губи задатъкът, респ. трябвало да върне полученият в двоен размер.
3. Наказателна стипулация
– съществуват съглашения, които нямат юридическа санкция; санкционирането им става с тази стипулация. Видовете са чиста (създава задължение да се изпълни определена престация в случай, че длъжникът не изпълни нещо, което е обещал, но за изпълнеието на което не бил юридически обвързан) и кумулативна (предполага сключването на 2 отделни стипулации – с първата се задължавал да извърши определена престация, с втората се задължавал да даде нещо в случай, че не я изпълни първата. Наказателна стипулация – стипулацията може да бъде създадена, за едно вече съществуващо вече задължение да бъде заместено с едно ново, сключено между същите страни. Стипулацията се санкционирала с: legis actio sacramento in personam, actio ex stipulatu.
Солидарност
Солидарност
1) Същност
Солидарността (кореалността) била положение, при което няколко длъжници или кредитори държали, респективно имали правото да получат една единствена престация, и то изцяло и само един път.
На кредитора се давала възможност да подбере най-състоятелния от длъжниците и да насочи изпълнението срещу него. Един от солидарните кредитори от своя страна можел да играе ролята на представител на останалите, тъй като римското право не допускало представителството. След Юстиниановата кодификация погасителният ефект на литисконтестацията бил отменен и завеждането на иск срещу един от длъжниците/кредиторите не оказвало въздействие върху останалите.
2) Видове
>> активна
Налице е тогава, когато един длъжник дължал на няколко кредитора една и съща престация, така че щом я изпълни по отношение на един от тях, се погасявали вземанията и на останалите.
>> пасивна
Налице е тогава, когато няколко длъжника дължали на един кредитор една престация, така че тя била дължима само един път. Изпълнението й погасявало дълговете на всички длъжници, независимо дали е изпълнена само от един от длъжниците.
Според класическото римско право, нито активната, нито пасивната солидарност давали иск в полза на длъжниците/кредиторите. Подобни искове са можели да се завеждат не по силата на самата солидарност, а по силата на предшестващи солидарни отношения (съдружие, договор за поръчителство и т.н.).
При следкласическото право в определени случаи се допускало платилият задължението солидарен длъжник да иска от кредитора да му отстъпи акциите, за да ги предяви срещу останалите съдлъжници.
При Юстиниановото право можело да се иска отстъпване на акциите и се създала възможност да се иска отстъпване на акциите и да се създава самостоятелен регресен иск в полза на платилия.
3) Източници
>> стипулация
При пасивната солидарност кредиторът запитвал последователно всички длъжници дали обещава договорената престация, след което длъжниците отговаряли последователно или едновременно, че обещават.
При активната солидарност всеки един от кредиторите запитва длъжника дали обещава, като той дава един общ отговор.
>> легат
Чрез легат можела да се уреди и активна и пасивна солидарност.
1) Същност
Солидарността (кореалността) била положение, при което няколко длъжници или кредитори държали, респективно имали правото да получат една единствена престация, и то изцяло и само един път.
На кредитора се давала възможност да подбере най-състоятелния от длъжниците и да насочи изпълнението срещу него. Един от солидарните кредитори от своя страна можел да играе ролята на представител на останалите, тъй като римското право не допускало представителството. След Юстиниановата кодификация погасителният ефект на литисконтестацията бил отменен и завеждането на иск срещу един от длъжниците/кредиторите не оказвало въздействие върху останалите.
2) Видове
>> активна
Налице е тогава, когато един длъжник дължал на няколко кредитора една и съща престация, така че щом я изпълни по отношение на един от тях, се погасявали вземанията и на останалите.
>> пасивна
Налице е тогава, когато няколко длъжника дължали на един кредитор една престация, така че тя била дължима само един път. Изпълнението й погасявало дълговете на всички длъжници, независимо дали е изпълнена само от един от длъжниците.
Според класическото римско право, нито активната, нито пасивната солидарност давали иск в полза на длъжниците/кредиторите. Подобни искове са можели да се завеждат не по силата на самата солидарност, а по силата на предшестващи солидарни отношения (съдружие, договор за поръчителство и т.н.).
При следкласическото право в определени случаи се допускало платилият задължението солидарен длъжник да иска от кредитора да му отстъпи акциите, за да ги предяви срещу останалите съдлъжници.
При Юстиниановото право можело да се иска отстъпване на акциите и се създала възможност да се иска отстъпване на акциите и да се създава самостоятелен регресен иск в полза на платилия.
3) Източници
>> стипулация
При пасивната солидарност кредиторът запитвал последователно всички длъжници дали обещава договорената престация, след което длъжниците отговаряли последователно или едновременно, че обещават.
При активната солидарност всеки един от кредиторите запитва длъжника дали обещава, като той дава един общ отговор.
>> легат
Чрез легат можела да се уреди и активна и пасивна солидарност.
Промяна на страните на облигационното отношение
Промяна на страните на облигационното отношение
>> В Древното римско право облигационното отношение не е можело да се прехвърля. Изключение бил случаят с наследяването на задълженията.
1) Способи за прехвърляне на облигацията
>> новационна делегация
Кредиторът, който искал да прехвърли своето вземане, поканвал длъжника си да обещае дължимото на новия кредитор. Ако длъжникът не бил съгласен, тя не можела да се извърши.
>> прокурация за своя собствена работа
Кредиторът не възлагал на своя длъжник да се задължава към нов кредитор, а упълномощавал последния да събере вземането му по съдебен път. Ако случайно умре кредиторът, упълномощеният не можел да вземе дължимото.
>> полезен иск
Създаден по време на класическото право.
Съществувал успоредно с редовния иск на стария кредитор (продавача на наследството). При продажбите на наследства, при които страните често не знаели всички вземания, не е било нужно купувачът на наследството да бъде упълномощен, за да може да води иска срещу длъжниците на наследодателя.
>> цесия
Истинско прехвърляне на вземането - прехвърлянето се съобщавало на длъжника и той можел да плати валидно на стария кредитор, а след него - да плати на новия кредитор.
>> В Древното римско право облигационното отношение не е можело да се прехвърля. Изключение бил случаят с наследяването на задълженията.
1) Способи за прехвърляне на облигацията
>> новационна делегация
Кредиторът, който искал да прехвърли своето вземане, поканвал длъжника си да обещае дължимото на новия кредитор. Ако длъжникът не бил съгласен, тя не можела да се извърши.
>> прокурация за своя собствена работа
Кредиторът не възлагал на своя длъжник да се задължава към нов кредитор, а упълномощавал последния да събере вземането му по съдебен път. Ако случайно умре кредиторът, упълномощеният не можел да вземе дължимото.
>> полезен иск
Създаден по време на класическото право.
Съществувал успоредно с редовния иск на стария кредитор (продавача на наследството). При продажбите на наследства, при които страните често не знаели всички вземания, не е било нужно купувачът на наследството да бъде упълномощен, за да може да води иска срещу длъжниците на наследодателя.
>> цесия
Истинско прехвърляне на вземането - прехвърлянето се съобщавало на длъжника и той можел да плати валидно на стария кредитор, а след него - да плати на новия кредитор.
Престация. Понятие и класифиционни критерии
Престация. Понятие и класифиционни критерии
Облигационното отношение имало за предмет дадено действие или бездействие на длъжника.
Означава се с термините:
- dare - прехвърлянето на собственост или на друго вещно право;
- facere - други дейности извън прехвърлянето;
- praestare - в най-общ смисъл означава всяко действие или бездействие; в по-тесен - поръчителстване.
Изисквания към престацията, за да бъде тя действителна:
>> Престацията преди всичко трябва да бъде възможна (Целз: "Недействително е задължението за невъзможни неща").
>> Тя трябвало да бъде още и определена или поне определяема - недействително било задължението да се построи къща, без да е указано къде и каква.
>> Изисквало се предметът на задължението да представлява оценим в пари интерес за кредитора.
>> Престацията трябвало да бъде позволена от правния ред.
Облигационното отношение имало за предмет дадено действие или бездействие на длъжника.
Означава се с термините:
- dare - прехвърлянето на собственост или на друго вещно право;
- facere - други дейности извън прехвърлянето;
- praestare - в най-общ смисъл означава всяко действие или бездействие; в по-тесен - поръчителстване.
Изисквания към престацията, за да бъде тя действителна:
>> Престацията преди всичко трябва да бъде възможна (Целз: "Недействително е задължението за невъзможни неща").
>> Тя трябвало да бъде още и определена или поне определяема - недействително било задължението да се построи къща, без да е указано къде и каква.
>> Изисквало се предметът на задължението да представлява оценим в пари интерес за кредитора.
>> Престацията трябвало да бъде позволена от правния ред.
Същност, източници и класификация на облигациите по римското право
Същност, източници и класификация на облигациите по римското право
1) Същност на облигационното отношение
Институциите на Юстиниан: "Облигацията е правна връзка, чрез която сме обвързани по необходимост да извършим нещо според правото на нашата държава."
Паулус: "Същността на облигацията не се състои в това да направи наша някоя вещ или наш някой сервитут, но в това да обвърже другиго към нас да даде, да направи или да престира нещо."
Римската облигация е санкционирано от правото отношение, по силата на което едната страна - длъжникът - трябва да извърши по отношение на другата страна - кредитора - определена престация*.
Облигационно отношение съществувало винаги между две страни - длъжник и кредитор. Обвързаността на длъжника била в определена насока, за определено време (ако няма такова, длъжникът можел да се откаже от облигацията). Кредоторът можел да иска изпълнение на задължението.
Предмет на облигациите е известно действие или бездействие на длъжника.
2) Източници
- Контракти
Съглашение, което поражда облигационна връзка, признато от цивилното право и скрепено с иск.
- Деликти
Неправомерни деяния, които нарушавали интересите на частните лица. Преследването им било предоставено на потърпевшите и се извършвало по реда на гражданската процедура.
3) Клафисикация
В Юстиниановата кодификация облигациите били договорни, деликтни, подобни на договорните (нямало съгласие на двете страни, но и няма деликт) и подобни на деликтните (няколко случая на отговорност, предвидени в преторския едикт: отговорността на този, от чийто прозорец било изхвърлено нещо; тази на лицето, на сградата на което била поставена някаква вещ, която застрашавала да падне и да причини вреди; тази на съдията, по вина на когото едната от страните изгубила процеса) - ex contractu, ex delicto, quasi ex contractu, quasi ex delicto.
_______
* престация - действие или бездействие
36. Същност, източници и класификация на облигациите по римското право
37. Престация. Понатие и класификационни критерии
1. Историческо развитие на облигационните отношения
В римското право /РП/ понятието за облигация постоянно се изменяло. Първо в неликвидната родова организация облигационните отношения все още не обслужвали размяната. Тогава облигацията се изразявала във физическо обвързване на длъжника. Наред с тази облигация по - късно се появила и "obligatio – iuris vinculum" - правна връзка .
Развитието на размяната довело довело до идеята за кредита. Първоначално създаваните по този начин връзки били само връзки на доверие между кредитор /от гл "credo" - давам нещо на доверие/ и дебитор /от "dehibeo" - притежавам чужда вещ/, но много скоро те били признати и от правния ред. Тази връзка се установила най- вече чрез спонзията- акт на религиозно обвързване.
По нататъшното развитие на облигационните отношения е свързано с появата на договорите – санкцията на облигационните отношения се насочила към имуществото на длъжника вместо къв неговата личност.
2. Същтност и елементи на облигационните отношения.
Облигация е правна връзка. Санкционирано от• правото отношение, по силата на което едната страна - длъжник трябва да извърши по отношение на другата - кредитор определена престация.
Облигационото отношение съществува винаги между две страни – кредитор и длъжник.
Свободата на длъжника е обвързана в определена насока и за определено време. Тази обвързаност престава да съществува с изпълнение на задължението.
Кредитор е тази страна на отношението, която може да иска изпълнение на задължението.
• "dare" - прехвърляне на собственост или на друго вещно право
"facere" -• други действия вън от прехвърлянето; установяване на собственост и други вещни права
"praestare" - "поръчителствам". Всички други действия с цел да се• погаси облигационно отношение.
3. Изисквания към престацията, за да е налице действително задължение
~ Да е възможна: "Impossibilium nulla obligatio est" – недействително е задължението за невъзможни неща. Но тя е невъзможна само, когато причините за неизпълнението и са обективни, при субективни причини тя се счита за възможна.
~ Да е определена или поне определяема;
~ Предмет на задължението трябва да е оценим в пари интерес на кредитора;
~ Да бъде позволена от правния ред;
§ В РП всеки тип облигационно отношение имало свой иск /actio/
Облигационото право е насочено към определено лице или лица.• Кредиторът, носител на облигационото право, могъл да предявява иск само срещу задължения или срещу задължените и от тях да търси изпълнение на задължението.
4. Естествени задължения – задължения, изпълнението на които не може да се търси чрез иск. Принадлежът най - вече на робите и подвластните. Не може да има юридеческа обвързаност, но съществува фактическа такава.
# "naturalis obligatio" – естествени задължения.
5. Източници на облигационите отношения
5.1 Контракти – съглашение, което поражда облигациона връзка, признато от цивилното право и скрепено с иск.
В текст на Гай се казва, че облигационите отношения се създават "re, verbis, litteris, consensu" - "чрез вещ, с думи, писмено, чрез съгласие"
В класическото Юстинианово право римските контракти са:
~ формални – съгласието се изявява в точно определена форма;
~ реални – освен съгласие се изиска и предаване на вещта;
~ консесуални – простото съгласие, изразено в каквато и да е форма е достатъчно;
5.2 Деликти – неправомерни деяния, които нарушават интересите на частни лица
5.3 Други източници
# "quasi ex contractu" /квази контракти/ - няма съгласие на двете страни, но няма и деликт
# "quasi ex delicto" /квази деликти/ - няколко случая на отговорност, приведени в преторския едикт
1) Същност на облигационното отношение
Институциите на Юстиниан: "Облигацията е правна връзка, чрез която сме обвързани по необходимост да извършим нещо според правото на нашата държава."
Паулус: "Същността на облигацията не се състои в това да направи наша някоя вещ или наш някой сервитут, но в това да обвърже другиго към нас да даде, да направи или да престира нещо."
Римската облигация е санкционирано от правото отношение, по силата на което едната страна - длъжникът - трябва да извърши по отношение на другата страна - кредитора - определена престация*.
Облигационно отношение съществувало винаги между две страни - длъжник и кредитор. Обвързаността на длъжника била в определена насока, за определено време (ако няма такова, длъжникът можел да се откаже от облигацията). Кредоторът можел да иска изпълнение на задължението.
Предмет на облигациите е известно действие или бездействие на длъжника.
2) Източници
- Контракти
Съглашение, което поражда облигационна връзка, признато от цивилното право и скрепено с иск.
- Деликти
Неправомерни деяния, които нарушавали интересите на частните лица. Преследването им било предоставено на потърпевшите и се извършвало по реда на гражданската процедура.
3) Клафисикация
В Юстиниановата кодификация облигациите били договорни, деликтни, подобни на договорните (нямало съгласие на двете страни, но и няма деликт) и подобни на деликтните (няколко случая на отговорност, предвидени в преторския едикт: отговорността на този, от чийто прозорец било изхвърлено нещо; тази на лицето, на сградата на което била поставена някаква вещ, която застрашавала да падне и да причини вреди; тази на съдията, по вина на когото едната от страните изгубила процеса) - ex contractu, ex delicto, quasi ex contractu, quasi ex delicto.
_______
* престация - действие или бездействие
36. Същност, източници и класификация на облигациите по римското право
37. Престация. Понатие и класификационни критерии
1. Историческо развитие на облигационните отношения
В римското право /РП/ понятието за облигация постоянно се изменяло. Първо в неликвидната родова организация облигационните отношения все още не обслужвали размяната. Тогава облигацията се изразявала във физическо обвързване на длъжника. Наред с тази облигация по - късно се появила и "obligatio – iuris vinculum" - правна връзка .
Развитието на размяната довело довело до идеята за кредита. Първоначално създаваните по този начин връзки били само връзки на доверие между кредитор /от гл "credo" - давам нещо на доверие/ и дебитор /от "dehibeo" - притежавам чужда вещ/, но много скоро те били признати и от правния ред. Тази връзка се установила най- вече чрез спонзията- акт на религиозно обвързване.
По нататъшното развитие на облигационните отношения е свързано с появата на договорите – санкцията на облигационните отношения се насочила към имуществото на длъжника вместо къв неговата личност.
2. Същтност и елементи на облигационните отношения.
Облигация е правна връзка. Санкционирано от• правото отношение, по силата на което едната страна - длъжник трябва да извърши по отношение на другата - кредитор определена престация.
Облигационото отношение съществува винаги между две страни – кредитор и длъжник.
Свободата на длъжника е обвързана в определена насока и за определено време. Тази обвързаност престава да съществува с изпълнение на задължението.
Кредитор е тази страна на отношението, която може да иска изпълнение на задължението.
• "dare" - прехвърляне на собственост или на друго вещно право
"facere" -• други действия вън от прехвърлянето; установяване на собственост и други вещни права
"praestare" - "поръчителствам". Всички други действия с цел да се• погаси облигационно отношение.
3. Изисквания към престацията, за да е налице действително задължение
~ Да е възможна: "Impossibilium nulla obligatio est" – недействително е задължението за невъзможни неща. Но тя е невъзможна само, когато причините за неизпълнението и са обективни, при субективни причини тя се счита за възможна.
~ Да е определена или поне определяема;
~ Предмет на задължението трябва да е оценим в пари интерес на кредитора;
~ Да бъде позволена от правния ред;
§ В РП всеки тип облигационно отношение имало свой иск /actio/
Облигационото право е насочено към определено лице или лица.• Кредиторът, носител на облигационото право, могъл да предявява иск само срещу задължения или срещу задължените и от тях да търси изпълнение на задължението.
4. Естествени задължения – задължения, изпълнението на които не може да се търси чрез иск. Принадлежът най - вече на робите и подвластните. Не може да има юридеческа обвързаност, но съществува фактическа такава.
# "naturalis obligatio" – естествени задължения.
5. Източници на облигационите отношения
5.1 Контракти – съглашение, което поражда облигациона връзка, признато от цивилното право и скрепено с иск.
В текст на Гай се казва, че облигационите отношения се създават "re, verbis, litteris, consensu" - "чрез вещ, с думи, писмено, чрез съгласие"
В класическото Юстинианово право римските контракти са:
~ формални – съгласието се изявява в точно определена форма;
~ реални – освен съгласие се изиска и предаване на вещта;
~ консесуални – простото съгласие, изразено в каквато и да е форма е достатъчно;
5.2 Деликти – неправомерни деяния, които нарушават интересите на частни лица
5.3 Други източници
# "quasi ex contractu" /квази контракти/ - няма съгласие на двете страни, но няма и деликт
# "quasi ex delicto" /квази деликти/ - няколко случая на отговорност, приведени в преторския едикт
Правен акт и волеизявление. Унищожаемост и нищожност
Правен акт и волеизявление. Унищожаемост и нищожност
Волеизявление
Волеизявлението е основен елемент на правната сделка. За да има правен резултат трябва:
- волята да бъде изразена от дееспособно лице;
- лицето да е желаело резултата ефективно;
- волята да се изрази външно, чрез волеизявлението;
- волеизявлението трябвало да бъде направено и чрез конклудентни действия - постъпки, чрез които се прави недвусмислен извод за съдържанието на волята на правния субект.
Декларация - когато едностранното волеизявление следвало да се извърши пред орган на публичната власт.
Унищожаемост и нищожност:
Когато волята на една от страните била засегната от грешка, изтръгната с измама или насилие, се поставял въпросът за обезсилване на договора, поради опорочаване. То може да доведе до нищожност (договорът не поражда последици) или унищожаемост (договорът може да бъде отменен)
НИЩОЖНОСТ:
Нищожност на договора има при наличието на грешка. Грешката почива на една невярна представа за действителността. Грешката била от значение, когато изключва постигането на съгласие между договарящите. Т. е. когато засяга естеството на договора, предмета или договарящите страни.
а) Грешка относно естеството на договора: Когато една от страните искала да сключи определен договор, а другата искала да сключи друг. Напр. едната мислела, че сключва договор за заем, а другата 0 за влог
б) Грешка относно предмета на договора: когато едната страна смятала, че договаря за определен предмет, а другата - за друг. Напр. купувачът смятал, че купува Стих, а продавачът - Тиций.
в) Грешка относно субстанцията на предмета на договора: когато купувачът смятал, че купува златна ваза, а продавачът - че продава медна. Има значение, когато е предизвикана с измама от отсрешната страна.
г) Грешка относно личносттта: изключвала съгласието и правела договора недействителен. Ако Гней мисли, че се договаря с Цезар, а всъщност се договаря с Антоний
УНИЩОЖАЕМОСТ: Унищожаемост на договора има, когато е налице измама или насилие.
а) Измамата опорочава постигнатото съгласие между страните. Лабеон дефинира измамата като хитрост, излъгване, уловка, употребени от единия договорител, по отношение на другия, за да го накарат да даде своето съгласие за сключване на договора. Измамата започва да се взема предвид в края на Републиката.
Първоначално борба срещу измамата се водела със стипулацията de dolo, с която всеки договаряш обещавал да заплати на другия вреди и загуби в случай, че извърши измама.
В последното столетие преди настоящата ера преторът създал Actio doli - субсидиарен иск, който се давал от магистрата в срок от 1 година от деня, в който е разкриа измамата и само ако ощетеният нямал друго правно средство да премахне последиците й. Това е арбитрарен иск, който осъжда ответника да заплати причинените от неговата измама щети, в случай, че не изпълни поканата на съдията да върне това, което е получил по силата на опорочения договор.
С помощта на exceptio doli потърпевшият могъл да парализира винаги иска на противната страна.
б) Насилието било признато като основание, опорочаващо съгласието на страните в последното столети епреди новата ера.
Физическото насилие се свеждало към оковаването на някого във вериги или затварянето му в затвор, за да бъде накаран да сключи договор или да извърши някакъв юридически акт.
Психическото насилие представлявало заплаха срещу живота, честта или свободата на едно лице или неговите близки. За заплаха се приема тази, която могла да впечатли един твърд човек.
Преторският едикт дава на пострадалия от насилие или заплаха няколко правни средства:
restitutio in integrum - възстановяване на нещата в предишното им положение. В такъв случай вредоносните последици на опорочения договор се считали за ненастъпили.
actio quod metus causa - заплащане на четворната стойност на претърпяната щета. Могъл да се води срещу всеки, който е получил нещо по силата на опорочения договор. Искът е арбитрарен.
exceptio metus - ексцепция, която можела да отблъсне иска, предявен по силата на опорочения договор
Волеизявление
Волеизявлението е основен елемент на правната сделка. За да има правен резултат трябва:
- волята да бъде изразена от дееспособно лице;
- лицето да е желаело резултата ефективно;
- волята да се изрази външно, чрез волеизявлението;
- волеизявлението трябвало да бъде направено и чрез конклудентни действия - постъпки, чрез които се прави недвусмислен извод за съдържанието на волята на правния субект.
Декларация - когато едностранното волеизявление следвало да се извърши пред орган на публичната власт.
Унищожаемост и нищожност:
Когато волята на една от страните била засегната от грешка, изтръгната с измама или насилие, се поставял въпросът за обезсилване на договора, поради опорочаване. То може да доведе до нищожност (договорът не поражда последици) или унищожаемост (договорът може да бъде отменен)
НИЩОЖНОСТ:
Нищожност на договора има при наличието на грешка. Грешката почива на една невярна представа за действителността. Грешката била от значение, когато изключва постигането на съгласие между договарящите. Т. е. когато засяга естеството на договора, предмета или договарящите страни.
а) Грешка относно естеството на договора: Когато една от страните искала да сключи определен договор, а другата искала да сключи друг. Напр. едната мислела, че сключва договор за заем, а другата 0 за влог
б) Грешка относно предмета на договора: когато едната страна смятала, че договаря за определен предмет, а другата - за друг. Напр. купувачът смятал, че купува Стих, а продавачът - Тиций.
в) Грешка относно субстанцията на предмета на договора: когато купувачът смятал, че купува златна ваза, а продавачът - че продава медна. Има значение, когато е предизвикана с измама от отсрешната страна.
г) Грешка относно личносттта: изключвала съгласието и правела договора недействителен. Ако Гней мисли, че се договаря с Цезар, а всъщност се договаря с Антоний
УНИЩОЖАЕМОСТ: Унищожаемост на договора има, когато е налице измама или насилие.
а) Измамата опорочава постигнатото съгласие между страните. Лабеон дефинира измамата като хитрост, излъгване, уловка, употребени от единия договорител, по отношение на другия, за да го накарат да даде своето съгласие за сключване на договора. Измамата започва да се взема предвид в края на Републиката.
Първоначално борба срещу измамата се водела със стипулацията de dolo, с която всеки договаряш обещавал да заплати на другия вреди и загуби в случай, че извърши измама.
В последното столетие преди настоящата ера преторът създал Actio doli - субсидиарен иск, който се давал от магистрата в срок от 1 година от деня, в който е разкриа измамата и само ако ощетеният нямал друго правно средство да премахне последиците й. Това е арбитрарен иск, който осъжда ответника да заплати причинените от неговата измама щети, в случай, че не изпълни поканата на съдията да върне това, което е получил по силата на опорочения договор.
С помощта на exceptio doli потърпевшият могъл да парализира винаги иска на противната страна.
б) Насилието било признато като основание, опорочаващо съгласието на страните в последното столети епреди новата ера.
Физическото насилие се свеждало към оковаването на някого във вериги или затварянето му в затвор, за да бъде накаран да сключи договор или да извърши някакъв юридически акт.
Психическото насилие представлявало заплаха срещу живота, честта или свободата на едно лице или неговите близки. За заплаха се приема тази, която могла да впечатли един твърд човек.
Преторският едикт дава на пострадалия от насилие или заплаха няколко правни средства:
restitutio in integrum - възстановяване на нещата в предишното им положение. В такъв случай вредоносните последици на опорочения договор се считали за ненастъпили.
actio quod metus causa - заплащане на четворната стойност на претърпяната щета. Могъл да се води срещу всеки, който е получил нещо по силата на опорочения договор. Искът е арбитрарен.
exceptio metus - ексцепция, която можела да отблъсне иска, предявен по силата на опорочения договор
Право на строеж (суперфиция). Поземлени аренди
Право на строеж (суперфиция). Поземлени аренди
1) Суперфиция
Отдаването в дългосрочен наследствен наем на държавни земи за застрояване. Застроявайки имота, наемателят не ставал собственик на направената от него постройка, а оставал само наемател.
>> Интердикт de superficie (в полза на суперфициаря) и иск in factum (който давал възможността суперфициарят да търси вещта от в когото се намира).
- учредява се с простото съгласие на страните;
- прекратява се ако суперфициарят не си плаща наема в продължение на 2 години.
2) Емфитевза
Договор за наследствен наем, който се прилагал в източните части на Римската империя. Обектът му бил необработените императорски земи. Емфитевтът се задължавал да обработва тези земи, а по-късно такъв договор се сключвал и от частни лица.
3) Наем на вектигален имот
Отдаване на земята под наем за обработване - за дълъг срок или неопределено време. Наемателят плаща редовно уговорения наем.
В полза на наемателя имало една вещна акция и това право било обособено като вещно такова.
В следкласическото право този вид договор бил приравнен на емфитевзата.
1) Суперфиция
Отдаването в дългосрочен наследствен наем на държавни земи за застрояване. Застроявайки имота, наемателят не ставал собственик на направената от него постройка, а оставал само наемател.
>> Интердикт de superficie (в полза на суперфициаря) и иск in factum (който давал възможността суперфициарят да търси вещта от в когото се намира).
- учредява се с простото съгласие на страните;
- прекратява се ако суперфициарят не си плаща наема в продължение на 2 години.
2) Емфитевза
Договор за наследствен наем, който се прилагал в източните части на Римската империя. Обектът му бил необработените императорски земи. Емфитевтът се задължавал да обработва тези земи, а по-късно такъв договор се сключвал и от частни лица.
3) Наем на вектигален имот
Отдаване на земята под наем за обработване - за дълъг срок или неопределено време. Наемателят плаща редовно уговорения наем.
В полза на наемателя имало една вещна акция и това право било обособено като вещно такова.
В следкласическото право този вид договор бил приравнен на емфитевзата.
Вещни права върху чужда вещ. (сервитути)
Вещни права върху чужда вещ. (сервитути)
1) Лични сервитути
Правата върху чужда вещ били вещни права и техният притежател можел да разполага с един вещен иск, който можел да предяви срещу всеки, който нарушавал неговото право.
В последствие вещните права били ограничени по обем - те давали само възможността да се използва чужда вещ в определена насока. Според Юстиниановото право, личните сервитути били такива права върху чужда вещ, които били свързани с определено лице, а поземлените сервитути били такива, свързани с определен имот.
>> Видове лични сервитути
- Плодоползване
Право да се употребяват вещта на друг и да се използват нейните плодове, без да се засяга субстанцията й.
- Това право не е можело да се наследява;
- Плодоползвателят можел да отстъпва правото на ползване такова, каквото е неговото;
- Той нямал никакви задължения към собственика, но преторът предвидил в своя едикт, че собственикът можел да откаже да предостави вещта на плодоползвателя, ако вторият не се задължи да я ползва като добър домакин;
- Плодоползването не било владение над вещта, но било защитено с интердикти, изготвени по образец на тези за владение.
- При квазиплодоползването, когато между вещите, върху които е учредено плодоползване, имало и потребими вещи, плодоползвателят придобивал право на собственост върху тях, за да може да упражни своето право върху тях. След изтичането на плодоползването, той се задължавал да върне вещи в същия вид, количество и качество.
- Употребление
По неговата сила едно лице можело да ползва една чужда вещ, без да засяга субстанцията й, като не давало право върху плодовете на тази вещ. То не е можело да се отстъпва на трети лица.
- Обитаване
Не е обособен личен сервитут в римското право. Можело да се отстъпва на трето лице срещу заплащане (по Юстиниановото право).
- Работа на роб
Не е обособен личен сервитут в римското право. Можело да се отстъпва на трето лице срещу заплащане (по Юстиниановото право).
2) Поземлени сервитути
Вещно право, тежащо върху един недвижим имот, чрез което се обслужвал друг недвижим имот (например право на преминаване, на водоползване, на изглед и т.н.). Имотът, в полза на който се създава сервитутът, се нарича господстващ имот, а този, в тежест на който е той, се нарича служещ имот.
>> Видове
- полски - в полза на полски, незастроен имот;
- градски - в полза на градски застроен имот.
>> Учредяване и погасяване на поземлените сервитути
Учредяване:
- чрез манципация;
- чрез in iure cessio;
- чрез пакт и стипулация;
Погасяване:
- при изчезване на някое от условията за тяхното учредяване;
- отказ от страна на титуляра на сервитута (чрез in iure cessio или неформално по преторското право);
- чрез неупражнение (2 години по класическото право и 10/20 години по Юстиниановото право).
>> Защита
Чрез един вещен иск - ищецът трябвало да докаже, че сервитутът за който претендира, е негов и че той е собственик на господстващия имот.
>> Квазивладение на поземлените сервитути
Фактически действия по отношение на служещия имот е можело да упражнява и лице, което не е имало сервитутно право.
1) Лични сервитути
Правата върху чужда вещ били вещни права и техният притежател можел да разполага с един вещен иск, който можел да предяви срещу всеки, който нарушавал неговото право.
В последствие вещните права били ограничени по обем - те давали само възможността да се използва чужда вещ в определена насока. Според Юстиниановото право, личните сервитути били такива права върху чужда вещ, които били свързани с определено лице, а поземлените сервитути били такива, свързани с определен имот.
>> Видове лични сервитути
- Плодоползване
Право да се употребяват вещта на друг и да се използват нейните плодове, без да се засяга субстанцията й.
- Това право не е можело да се наследява;
- Плодоползвателят можел да отстъпва правото на ползване такова, каквото е неговото;
- Той нямал никакви задължения към собственика, но преторът предвидил в своя едикт, че собственикът можел да откаже да предостави вещта на плодоползвателя, ако вторият не се задължи да я ползва като добър домакин;
- Плодоползването не било владение над вещта, но било защитено с интердикти, изготвени по образец на тези за владение.
- При квазиплодоползването, когато между вещите, върху които е учредено плодоползване, имало и потребими вещи, плодоползвателят придобивал право на собственост върху тях, за да може да упражни своето право върху тях. След изтичането на плодоползването, той се задължавал да върне вещи в същия вид, количество и качество.
- Употребление
По неговата сила едно лице можело да ползва една чужда вещ, без да засяга субстанцията й, като не давало право върху плодовете на тази вещ. То не е можело да се отстъпва на трети лица.
- Обитаване
Не е обособен личен сервитут в римското право. Можело да се отстъпва на трето лице срещу заплащане (по Юстиниановото право).
- Работа на роб
Не е обособен личен сервитут в римското право. Можело да се отстъпва на трето лице срещу заплащане (по Юстиниановото право).
2) Поземлени сервитути
Вещно право, тежащо върху един недвижим имот, чрез което се обслужвал друг недвижим имот (например право на преминаване, на водоползване, на изглед и т.н.). Имотът, в полза на който се създава сервитутът, се нарича господстващ имот, а този, в тежест на който е той, се нарича служещ имот.
>> Видове
- полски - в полза на полски, незастроен имот;
- градски - в полза на градски застроен имот.
>> Учредяване и погасяване на поземлените сервитути
Учредяване:
- чрез манципация;
- чрез in iure cessio;
- чрез пакт и стипулация;
Погасяване:
- при изчезване на някое от условията за тяхното учредяване;
- отказ от страна на титуляра на сервитута (чрез in iure cessio или неформално по преторското право);
- чрез неупражнение (2 години по класическото право и 10/20 години по Юстиниановото право).
>> Защита
Чрез един вещен иск - ищецът трябвало да докаже, че сервитутът за който претендира, е негов и че той е собственик на господстващия имот.
>> Квазивладение на поземлените сервитути
Фактически действия по отношение на служещия имот е можело да упражнява и лице, което не е имало сервитутно право.
Вторични (деривативни) способи за придобиване на право на собственост
Вторични (деривативни) способи за придобиване на право на собственост
1) Същност на вторичните начини
Тези, при които правото на приобретателя се основава върху правото на собственост на отчуждителя. Тук действал основният принцип, че никой не може да прехвърли на друг повече права, отколкото сам има.
В класическия период са съществували три такива начина: прехвърляне чрез бронз и везни, съдебно отстъпване с участието на публичната власт и просто предаване на владението.
2) Видове вторични способи за придобиване на право на собственост
>> Манципация
- Ритуал пред петима свидетели и везномерец;
- Везномерецът премервал бронза или медта, която била продажната стойност при манципацията;
- Той се предавал на продавача;
- След въвеждането на монетите, това претегляне станало излишно, а продавачът получавал стойността (цената) на вещта.
- При манципацията прехвърляла правото на собственост от отчуждителя върху приобретателя, но първият трябвало да бъде собственик на вещта.
- Когато някой отчуждавал вещ, над която нямал право на собственост и истинският собственик предявявал иск за нея, това ставало чрез т.нар. съдебно отстраняване (еквиция).
>> In iure cessio
- По отношение както на res mancipi, така и на res nec mancipi;
- С участието на съдебен магистрат;
- Страните по сделката се явяват пред съдията и чрез разиграване на сцена, в която приобретателят упоменавал, че вече е собственик на вещта, а отчуждителят се съгласявал.
>> Традиция (просто предаване)
- Правото на собственост се прехвърля чрез прехвърляне на защитеното с интердикт владение;
- Предаването трябвало да стане на законно основание, като намерението на страните да отчуждаване и придобиване получавало израз в някаква правна сделка (покупко-продажба, обикновен заем, замяна и др.).
1) Същност на вторичните начини
Тези, при които правото на приобретателя се основава върху правото на собственост на отчуждителя. Тук действал основният принцип, че никой не може да прехвърли на друг повече права, отколкото сам има.
В класическия период са съществували три такива начина: прехвърляне чрез бронз и везни, съдебно отстъпване с участието на публичната власт и просто предаване на владението.
2) Видове вторични способи за придобиване на право на собственост
>> Манципация
- Ритуал пред петима свидетели и везномерец;
- Везномерецът премервал бронза или медта, която била продажната стойност при манципацията;
- Той се предавал на продавача;
- След въвеждането на монетите, това претегляне станало излишно, а продавачът получавал стойността (цената) на вещта.
- При манципацията прехвърляла правото на собственост от отчуждителя върху приобретателя, но първият трябвало да бъде собственик на вещта.
- Когато някой отчуждавал вещ, над която нямал право на собственост и истинският собственик предявявал иск за нея, това ставало чрез т.нар. съдебно отстраняване (еквиция).
>> In iure cessio
- По отношение както на res mancipi, така и на res nec mancipi;
- С участието на съдебен магистрат;
- Страните по сделката се явяват пред съдията и чрез разиграване на сцена, в която приобретателят упоменавал, че вече е собственик на вещта, а отчуждителят се съгласявал.
>> Традиция (просто предаване)
- Правото на собственост се прехвърля чрез прехвърляне на защитеното с интердикт владение;
- Предаването трябвало да стане на законно основание, като намерението на страните да отчуждаване и придобиване получавало израз в някаква правна сделка (покупко-продажба, обикновен заем, замяна и др.).
Първични (оригинерни) способи за придобиване на право на собственост
Първични (оригинерни) способи за придобиване на право на собственост
Начините за придобиване на право на собственост се делят на две основни групи, според това дали собственикът придобива чрез свое действие върху вещта, или на основата на правоотношения с друг правен субект, който е бил собственик преди реализацията на отчуждителната сделка.
1) Същност на първичните или оригинерни способи
Тези, при които правото на собственост на приобретателя не се извежда от правото на собственост на друго лице (окупация на безстопанствена вещ).
2) Видове първични способи
>> Окупация
Установяване на владение върху една безстопанствена вещ в момента на завладяването й, която не е имала собственик или е изоставена от него.
>> Узукапия (придобиване по давност)
Притежаваната в момента от друго лице вещ, върху която правният субект установява владение с цел да я присвои. В случая е определен кратък срок, в който собственикът е можел да се опита да защити своето право чрез иск. Ако не го направел, губел правото на собственост върху вещта.
>> Откриване на съкровище
За съкровище се е считала всякаква вещ или ценност, скрита толкова отдавна, че собственикът й по никакъв начин не може да бъде открит. Отначало не е уреден въпросът как се процедира с вещ, открита в чужд имот, но Юстиниановото право го решава с делба между собственика на имота и субекта, който е намерил съкровището.
>> Чрез преработване и сливане
Възниква в следствие на прилагането на определен труд върху вещта (в този случай вещта се придобива, като се дължи стойността й) и чрез прибавяне на вещи (собственикът на главната вещ остава собственик и на прибавената срещу обезщетение, а ако вещите са равностойни се учредява съсобственост).
Начините за придобиване на право на собственост се делят на две основни групи, според това дали собственикът придобива чрез свое действие върху вещта, или на основата на правоотношения с друг правен субект, който е бил собственик преди реализацията на отчуждителната сделка.
1) Същност на първичните или оригинерни способи
Тези, при които правото на собственост на приобретателя не се извежда от правото на собственост на друго лице (окупация на безстопанствена вещ).
2) Видове първични способи
>> Окупация
Установяване на владение върху една безстопанствена вещ в момента на завладяването й, която не е имала собственик или е изоставена от него.
>> Узукапия (придобиване по давност)
Притежаваната в момента от друго лице вещ, върху която правният субект установява владение с цел да я присвои. В случая е определен кратък срок, в който собственикът е можел да се опита да защити своето право чрез иск. Ако не го направел, губел правото на собственост върху вещта.
>> Откриване на съкровище
За съкровище се е считала всякаква вещ или ценност, скрита толкова отдавна, че собственикът й по никакъв начин не може да бъде открит. Отначало не е уреден въпросът как се процедира с вещ, открита в чужд имот, но Юстиниановото право го решава с делба между собственика на имота и субекта, който е намерил съкровището.
>> Чрез преработване и сливане
Възниква в следствие на прилагането на определен труд върху вещта (в този случай вещта се придобива, като се дължи стойността й) и чрез прибавяне на вещи (собственикът на главната вещ остава собственик и на прибавената срещу обезщетение, а ако вещите са равностойни се учредява съсобственост).
Съсобственост. Публичноправни ограничения на правото на собственост.
Съсобственост. Публичноправни ограничения на правото на собственост.
1) Съсобственост
Ercto non cito означава "при непоискана делба", а именно имуществена общност между сънаследници. Тя дала възможност на всеки собственик да се разпорежда с общата вещ (да я отчуждава, залага), като обаче всеки от съсобствениците имал право да протестира срещу тези действия. Отделните съсобственици не са имали определен дял от собствеността, но всички те са имали право на собственост върху вещта. (Според Михаил Андреев, това е остатък от фамилната собственост от древността).
Този вид собственост изчезнала напълно в класическото римско право. На нейно място се установила нов вид съсобственост, а именно при която всеки собственик имал определен дял от имуществото. Тук е поделена не вещта, а правото на собственост върху нея. Съответно всеки от собствениците можел да се разпорежда както намери за добре със своята идеална част.
Съсобственикът можел да извършва такива материални действия върху вещта, с които не се противопоставя на останалите съсобственици. Тези действия вече надминават правото върху вещта, което се простира в рамките на идеалната част.
С Юстиниановото право вече можели да се извършват материални действия върху вещта, ако повечето от съсобствениците са съгласни, а не както по-рано (когато всеки един от тях можел да забрани извършването им.
Край на съсобствеността се поставял с извършването на делба - доброволна или по съдебен ред.
2) Публичноправни ограничения на правото на собственост
Те били ограничения предимно в публичен интерес или такива, които задължавали собственика да се съобразява със съседните имоти.
Правото на собственост е имало известни ограничения и чрез институтите на damnum infectum и operis novi nunciatio.
- когато дадена постройка застрашавала да се разруши и да прични щети в съседния имот, можело да се предяви иск actio damni infecti. По-късно преторът създава cautio damni infecti (обезпечение за нестанала щета), с тази стипулация собственикът на заплашения да рухне имот давал гаранция на застрашения си съсед.
- предизвестието за нова работа също ограничавало: ако в даден имот се започвала нова работа, съседът можел да отправи формална покана тя да бъде спряна, ако тя застрашава по някакъв начин неговата собственост. Противната страна имала право да представи гаранция за евентуални щети и да продължи да извършва работата.
1) Съсобственост
Ercto non cito означава "при непоискана делба", а именно имуществена общност между сънаследници. Тя дала възможност на всеки собственик да се разпорежда с общата вещ (да я отчуждава, залага), като обаче всеки от съсобствениците имал право да протестира срещу тези действия. Отделните съсобственици не са имали определен дял от собствеността, но всички те са имали право на собственост върху вещта. (Според Михаил Андреев, това е остатък от фамилната собственост от древността).
Този вид собственост изчезнала напълно в класическото римско право. На нейно място се установила нов вид съсобственост, а именно при която всеки собственик имал определен дял от имуществото. Тук е поделена не вещта, а правото на собственост върху нея. Съответно всеки от собствениците можел да се разпорежда както намери за добре със своята идеална част.
Съсобственикът можел да извършва такива материални действия върху вещта, с които не се противопоставя на останалите съсобственици. Тези действия вече надминават правото върху вещта, което се простира в рамките на идеалната част.
С Юстиниановото право вече можели да се извършват материални действия върху вещта, ако повечето от съсобствениците са съгласни, а не както по-рано (когато всеки един от тях можел да забрани извършването им.
Край на съсобствеността се поставял с извършването на делба - доброволна или по съдебен ред.
2) Публичноправни ограничения на правото на собственост
Те били ограничения предимно в публичен интерес или такива, които задължавали собственика да се съобразява със съседните имоти.
Правото на собственост е имало известни ограничения и чрез институтите на damnum infectum и operis novi nunciatio.
- когато дадена постройка застрашавала да се разруши и да прични щети в съседния имот, можело да се предяви иск actio damni infecti. По-късно преторът създава cautio damni infecti (обезпечение за нестанала щета), с тази стипулация собственикът на заплашения да рухне имот давал гаранция на застрашения си съсед.
- предизвестието за нова работа също ограничавало: ако в даден имот се започвала нова работа, съседът можел да отправи формална покана тя да бъде спряна, ако тя застрашава по някакъв начин неговата собственост. Противната страна имала право да представи гаранция за евентуални щети и да продължи да извършва работата.
Защита на правото на собственост. Акции. Други правни средства
Защита на правото на собственост. Акции. Други правни средства
1) Ревандикационен иск
>> Вещен иск, предявяван от лишения от владението на вещта цивилен собственик срещу владеещия в момента несобственик, с който се е търсело възвръщане на отнетото владение.
- Ищецът е трябвало да докаже, че е собственик според правилата за първично или деривативно придобиване. Ответникът от своя страна гарантирал чрез поръчители, които да гарантират, че ще предаде вещта доброволно.
- По отношение на всякакви вещи, без провинциални земи.
- В архаичното и предкласическото право не се е присъждала вещта на спечелилата страна, а нейната парична равностойност.
2) Публициев иск
>> Иск, чиято формула предписвала на заклетия съдия да реши спора за собствеността на спорната вещ така, както би го решил, ако в полза на ищеца беше изтекла придобивна давност, дори такава давност да не съществувала. Тя защитавала всички владелци, намиращи се в узукапионно владение, които след изтичане на давностния срок ще станат собственици на вещта.
- По отношение на бонитарната собственост.
3) Негаторен иск
>> Този иск пазел правото на собственост чрез претенции за наличие на ограничени вещни права върху чужда вещ или при фактически действия на трето лице, насочени към осъществяване на такива права.
- Ищецът можел да забрани на ответника да преминава през имота му или словесно отправял такава претенция.
4) Специализиран иск
>> Служел е за определяне на границите между два съседни имота, при който заклетият съдия по силата на преторската формула получавал правото чрез съдебното решение да прехвърли право на собственост върху части от спорната земя.
5) Интердикт quod vi aut clam
>> Той служел за работи, които са били извършени в един чужд имот с насилие или тайно, преторът давал на пострадалия този интердикт. Дава се тогава, когато едно лице разрушавало чужда къща (напр. сваля керемиди от покрива). Нарушителят бил задължен да възстанови първоначалното състояние и да обезпечи потърпевшия.
1) Ревандикационен иск
>> Вещен иск, предявяван от лишения от владението на вещта цивилен собственик срещу владеещия в момента несобственик, с който се е търсело възвръщане на отнетото владение.
- Ищецът е трябвало да докаже, че е собственик според правилата за първично или деривативно придобиване. Ответникът от своя страна гарантирал чрез поръчители, които да гарантират, че ще предаде вещта доброволно.
- По отношение на всякакви вещи, без провинциални земи.
- В архаичното и предкласическото право не се е присъждала вещта на спечелилата страна, а нейната парична равностойност.
2) Публициев иск
>> Иск, чиято формула предписвала на заклетия съдия да реши спора за собствеността на спорната вещ така, както би го решил, ако в полза на ищеца беше изтекла придобивна давност, дори такава давност да не съществувала. Тя защитавала всички владелци, намиращи се в узукапионно владение, които след изтичане на давностния срок ще станат собственици на вещта.
- По отношение на бонитарната собственост.
3) Негаторен иск
>> Този иск пазел правото на собственост чрез претенции за наличие на ограничени вещни права върху чужда вещ или при фактически действия на трето лице, насочени към осъществяване на такива права.
- Ищецът можел да забрани на ответника да преминава през имота му или словесно отправял такава претенция.
4) Специализиран иск
>> Служел е за определяне на границите между два съседни имота, при който заклетият съдия по силата на преторската формула получавал правото чрез съдебното решение да прехвърли право на собственост върху части от спорната земя.
5) Интердикт quod vi aut clam
>> Той служел за работи, които са били извършени в един чужд имот с насилие или тайно, преторът давал на пострадалия този интердикт. Дава се тогава, когато едно лице разрушавало чужда къща (напр. сваля керемиди от покрива). Нарушителят бил задължен да възстанови първоначалното състояние и да обезпечи потърпевшия.
Видове собственост по римското право
Видове собственост по римското право
1) Колективна собственост
Съществувала е по времето на най-древния Рим - била е в ръцете на патрицианските родове. Разлагането на този институт обаче започнало твърде рано - още преди фактическото създаване на римската държава. Това станало, когато част от недвижимото имущество на римляните преминало във фамилна собственост на отделни римски фамилии.
2) Фамилна собственост
Преходна форма от колективна родова собственост към индивидуалната частна собственост. Наред с фамилната собственост продължила да съществува известно време и познатата от древността колективна родова собственост.
3) Частна собственост
Тя е узаконена още от Дванадесетте таблици, но фамилната собственост не била премахната с този акт. Тя навлиза като основна, след като вече колективната и фамилната собственост били вече изживяли своето време.
...
Видове право на собственост
1) Квиритска собственост
- В полза на: един римски гражданин или латин с признат commercium.
- Придобива се: по начин, който е признат от ius civile (манципация, in iure cessio, по-късно и традицията).
- По отношение: само по отношение на италийските недвижими имоти.
2) Бонитарна (преторска) собственост
По своята същност тя е временна собственост. След изтичане на давностния срок в полза на бонитарния собственик, той ставал цивилен такъв.
- В полза на: ...
- Придобива се: при прехвърлянето на т.нар. res mancipi; ако не е манципирана, купувачът би могъл да стане неин собственик едва след изтичането на определен срок (като владее вещта в продължение на 1 година - движима вещ и 2 години - недвижима). До изтичането на този срок той не бил собственик (продавачът можел да изиска обратно вещта и ако купувачът изгубил владението на вещта, не можел да предявява искове срещу продавача). Преторът давал защита на купувача по тези две точки, създавайки бонитарната собственост: 1) когато продавачът предявявал иск за собственост против купувача, преторът давал на втория възражение за продадена и предадена вещ; 2) по отношение на трети лица, които купили вещта след първия купувач и установили право на собственост по реда на цивилното право, давайки ексцесия срещу тях (тя действала само ако купувачът владеел вещта). Преторът дал още един иск - за търсене на вещта, ако е и друг, въпреки че реално давността не била изтекла.
- По отношение: движима и недвижима вещ.
3) Перегринска собственост
- В полза на: перегрините.
- Придобива се: преторът приемал по силата на някоя фикция, че перегринът имал качеството на римски гражданин по отношение на някои правни сделки, с оглед на търговския интерес на империята. Перегрините имали владелческа защита на вещите, придобили по силата на своя commercium. Имали защита и от кражба чрез actio furti давана отново с фикцията, че е римски гражданин.
- По отношение: движими и недвижими вещи.
4) Провинциална собственост
- В полза на: провинциалната собственост била собственост на държавата и не давала цивилно право върху нея на частни лица.
- Придобива се: частните лица следователно не могли да имат право на собственост върху нея, но на практика я ползвали. Това се означавало с 1) ползване (usus), 2) събиране на плодовете (fructus) и 3) владение (possessio). Държавата събирала данък: stipendium в сенатските провинции (отивал в държавната хазна) и tributum в императорските провинции (отивал в касата на императора).
- По отношение: движими и недвижими вещи.
1) Колективна собственост
Съществувала е по времето на най-древния Рим - била е в ръцете на патрицианските родове. Разлагането на този институт обаче започнало твърде рано - още преди фактическото създаване на римската държава. Това станало, когато част от недвижимото имущество на римляните преминало във фамилна собственост на отделни римски фамилии.
2) Фамилна собственост
Преходна форма от колективна родова собственост към индивидуалната частна собственост. Наред с фамилната собственост продължила да съществува известно време и познатата от древността колективна родова собственост.
3) Частна собственост
Тя е узаконена още от Дванадесетте таблици, но фамилната собственост не била премахната с този акт. Тя навлиза като основна, след като вече колективната и фамилната собственост били вече изживяли своето време.
...
Видове право на собственост
1) Квиритска собственост
- В полза на: един римски гражданин или латин с признат commercium.
- Придобива се: по начин, който е признат от ius civile (манципация, in iure cessio, по-късно и традицията).
- По отношение: само по отношение на италийските недвижими имоти.
2) Бонитарна (преторска) собственост
По своята същност тя е временна собственост. След изтичане на давностния срок в полза на бонитарния собственик, той ставал цивилен такъв.
- В полза на: ...
- Придобива се: при прехвърлянето на т.нар. res mancipi; ако не е манципирана, купувачът би могъл да стане неин собственик едва след изтичането на определен срок (като владее вещта в продължение на 1 година - движима вещ и 2 години - недвижима). До изтичането на този срок той не бил собственик (продавачът можел да изиска обратно вещта и ако купувачът изгубил владението на вещта, не можел да предявява искове срещу продавача). Преторът давал защита на купувача по тези две точки, създавайки бонитарната собственост: 1) когато продавачът предявявал иск за собственост против купувача, преторът давал на втория възражение за продадена и предадена вещ; 2) по отношение на трети лица, които купили вещта след първия купувач и установили право на собственост по реда на цивилното право, давайки ексцесия срещу тях (тя действала само ако купувачът владеел вещта). Преторът дал още един иск - за търсене на вещта, ако е и друг, въпреки че реално давността не била изтекла.
- По отношение: движима и недвижима вещ.
3) Перегринска собственост
- В полза на: перегрините.
- Придобива се: преторът приемал по силата на някоя фикция, че перегринът имал качеството на римски гражданин по отношение на някои правни сделки, с оглед на търговския интерес на империята. Перегрините имали владелческа защита на вещите, придобили по силата на своя commercium. Имали защита и от кражба чрез actio furti давана отново с фикцията, че е римски гражданин.
- По отношение: движими и недвижими вещи.
4) Провинциална собственост
- В полза на: провинциалната собственост била собственост на държавата и не давала цивилно право върху нея на частни лица.
- Придобива се: частните лица следователно не могли да имат право на собственост върху нея, но на практика я ползвали. Това се означавало с 1) ползване (usus), 2) събиране на плодовете (fructus) и 3) владение (possessio). Държавата събирала данък: stipendium в сенатските провинции (отивал в държавната хазна) и tributum в императорските провинции (отивал в касата на императора).
- По отношение: движими и недвижими вещи.
Право на собственост. Същност. Съдържание
Право на собственост. Същност. Съдържание
"Против волята на субекта не се придобива собственост. Собственикът има пълна вещна власт върху обекта. Собствеността не може да бъде на неопределен носител."
1) Същност и съдържание
Правото на собственост било разбирано като юридическата власт върху обекта. Правото на собственост и владението често съвпадали, но това не било задължително. Пълната юридическа власт била разбирана от древноримските юристи като отношение между собственика и вещта, а не между него и останалите правни субекти по отношение на дадената вещ. Така то установявало право да се ползва вещта, да се прибират нейните плодове и правото на разпореждане с нея. Както всички вещни права, така и правото на собственост е абсолютно. То за дължава всички останали субекти да се въздържат от действия, които биха го накърнили по някакъв начин.
По време на предкласическото и класическото римско право, правото на собственост е ясно разграничено от владението. Докато владението се е схващало като пълна фактическа власт върху вещите, правото на собственост се е схващало като правна власт върху вещите, която обикновено е довеждала и до фактическа власт, но това не било задължително. Правото на собственост продължило да се схваща като отношение на господство между собственика и прилежащата му вещ.
Изхождайки от разбирането, че правото на собственост е абсолютно право, което се изразява в отношение на непосредствено господство между собственика и принадлежащата му вещ, римските юристи приемали, че правото на собственост се разпростира и върху всички материални приращения на вещта. Най-сетне, изхождайки от същата идея за абсолютния характер на правото на собственост, те приели че собствеността има способността да се възстановява в своята пълнота, когато отпаднат ограниченията, установени върху нея (личните и поземлените сервитути).
Правото на собственост давало възможност на собственика да търси своята вещ от всекиго, независимо в чии ръце се намира тя.
"Против волята на субекта не се придобива собственост. Собственикът има пълна вещна власт върху обекта. Собствеността не може да бъде на неопределен носител."
1) Същност и съдържание
Правото на собственост било разбирано като юридическата власт върху обекта. Правото на собственост и владението често съвпадали, но това не било задължително. Пълната юридическа власт била разбирана от древноримските юристи като отношение между собственика и вещта, а не между него и останалите правни субекти по отношение на дадената вещ. Така то установявало право да се ползва вещта, да се прибират нейните плодове и правото на разпореждане с нея. Както всички вещни права, така и правото на собственост е абсолютно. То за дължава всички останали субекти да се въздържат от действия, които биха го накърнили по някакъв начин.
По време на предкласическото и класическото римско право, правото на собственост е ясно разграничено от владението. Докато владението се е схващало като пълна фактическа власт върху вещите, правото на собственост се е схващало като правна власт върху вещите, която обикновено е довеждала и до фактическа власт, но това не било задължително. Правото на собственост продължило да се схваща като отношение на господство между собственика и прилежащата му вещ.
Изхождайки от разбирането, че правото на собственост е абсолютно право, което се изразява в отношение на непосредствено господство между собственика и принадлежащата му вещ, римските юристи приемали, че правото на собственост се разпростира и върху всички материални приращения на вещта. Най-сетне, изхождайки от същата идея за абсолютния характер на правото на собственост, те приели че собствеността има способността да се възстановява в своята пълнота, когато отпаднат ограниченията, установени върху нея (личните и поземлените сервитути).
Правото на собственост давало възможност на собственика да търси своята вещ от всекиго, независимо в чии ръце се намира тя.
Видове владение. Правно значение. Защита на владението
Видове владение. Правно значение. Защита на владението
1) Видове владение и тяхната правна защита
В Юстиниановото право има двойно деление на владението:
>> цивилно владение;
>> естествено владение.
Относно защитата на владението, то се дели на защитено и незащитено владение:
>> От владелческа защита се ползвали следните владелци:
- собственикът, когато владее своята вещ;
- владеещият за себе си несобственик на вещта - този, който е завладял вещ без задължение да я върне;
- прекаристът;
- залогоприемателят, получил вещта като обезщетение;
- депозитарят по договор за секвестър;
- наемателят за дългосрочен наем;
- емфитветът;
- суперфицарят.
>> Не се позлвали с владелческа защита:
- обикновеният наемател;
- влогоприемателят;
- заемателят за послужване;
- мандатарят;
- плодоползвателят.
2) Защита на владението
>> Теорията на Savigny:
Защитено било само това владение, при което владелецът имал намерение да държи вещта като своя.
>> Теория на Ihering:
Владелецът не владее вещта с намерението да я държи като своя собствена, а с намерението да я държи въобще.
>> Защитата на владението се осъществявала чрез владелческия интердикт - заповед, с която преторът нареждал да се прекрати нарушаването на владението и да се възстанови нарушеното владение.
>> Видове владелчески интердикти:
- интердикти, насочени към запазване на съществуващото владение;
- интердикти за възвръщане на отнето владение.
1) Видове владение и тяхната правна защита
В Юстиниановото право има двойно деление на владението:
>> цивилно владение;
>> естествено владение.
Относно защитата на владението, то се дели на защитено и незащитено владение:
>> От владелческа защита се ползвали следните владелци:
- собственикът, когато владее своята вещ;
- владеещият за себе си несобственик на вещта - този, който е завладял вещ без задължение да я върне;
- прекаристът;
- залогоприемателят, получил вещта като обезщетение;
- депозитарят по договор за секвестър;
- наемателят за дългосрочен наем;
- емфитветът;
- суперфицарят.
>> Не се позлвали с владелческа защита:
- обикновеният наемател;
- влогоприемателят;
- заемателят за послужване;
- мандатарят;
- плодоползвателят.
2) Защита на владението
>> Теорията на Savigny:
Защитено било само това владение, при което владелецът имал намерение да държи вещта като своя.
>> Теория на Ihering:
Владелецът не владее вещта с намерението да я държи като своя собствена, а с намерението да я държи въобще.
>> Защитата на владението се осъществявала чрез владелческия интердикт - заповед, с която преторът нареждал да се прекрати нарушаването на владението и да се възстанови нарушеното владение.
>> Видове владелчески интердикти:
- интердикти, насочени към запазване на съществуващото владение;
- интердикти за възвръщане на отнето владение.
Владение. Същност и елементи. Придобиване и изгубване на владението
Владение. Същност и елементи. Придобиване и изгубване на владението
1) Владение - същност и елементи (possessio)
>> Същност:
Фактическото господство над вещите. Фактическото обладаване на вещите се изразявало в надлежно отношение към предмета на владението.
>> Елементи:
- намерението да се владее (animus possidendi) - субективен елемент;
- действията, чрез които се осъществява animus (corpus possessionis) - обективен елемент.
Владението и право на собственост са били две съвсем отделни неща. В повечето случаи владелецът и собственикът бил едно и също лице, но не отсъствали случаи, в които едно лице е собственик на вещта, а съвсем друго я владеело.
2) Придобиване и изгубване на владението
>> Придобиване би могло да бъде налице, само при наличието на двата елемента на possessio - animus & corpus. Завладяването на вещта трябвало да бъде окончателно и да обезпечава фактическото господство върху нея. Не е било необходимо anumus и corpus да бъдат дадени едновременно - когато обаче вече и двата били налице, то е било налице и владението. Прехвърляне на недвижими вещи ставало със съгласието на предстоящия собственик на вещта и новият й такъв.
Придобиване на право на собственост можело да стане или от първо лице или чрез робите, или подвласните. В този случай обаче, трябва да е налице анимус не само при роба/подвластия, но и при неговия господар - "Владението придобиваме чрез animus и corpus - винаги с наш анимус и наш или чужд корпус".
>> Изгубване на владението се обуславяло от
- изгубване на анимусът;
- изгубване на корпусът на владението (изгубването на фактическото владение ставало не веднага, ами след определен период от време, в който при наличието на анимус, владелецът не е владеел фактически вещта).
3) Кратък исторически очерк на владението в Древен Рим*
- владението възниква в областта на недвижимите имоти, на земята;
- когато обработваемите земи били собственост на родовете, отделните фамилии получавали части от тези земи в свое временно владение;
- след като била създадена римската държава, тя продължила да дава във владение на частни лица земи;
- в класическото право вече владението било подробно разработен инситут, но разработено в две отделни области: цивилно владение (придобиване на вещ след определено време на владение) и интердиктно владение (фактическото състояние). По-късно въникнало и естественото владение (което не се ползвало с юридическа защита);
- в следкласическото право с този термин започнало да се нарича и правото на собственост.
4) Значение на владението*
>> В много случаи владението служело за основание за правна защита на владелеца;
>> Владението служело като основание за придобиване на право на собственост:
- завладелият една безстопанствена вещ по силата на самото завладяване ставал неин собственик (окупация);
- владелецът на една чужда вещ след изтичането на определен срок и при спазването на определени условия, ставал неин собственик;
- добросъвестният владелец ставал собственик на плодовете, произведени от вещта;
- владението давало на владелеца позицията на ответник в процес за собственост - той не трябвало да доказва основанията, на които владее вещта, а ищецът трябвало да докаже, че е неин собственик, ако не успеел, тя ставала собственост на владелеца-ответник.
1) Владение - същност и елементи (possessio)
>> Същност:
Фактическото господство над вещите. Фактическото обладаване на вещите се изразявало в надлежно отношение към предмета на владението.
>> Елементи:
- намерението да се владее (animus possidendi) - субективен елемент;
- действията, чрез които се осъществява animus (corpus possessionis) - обективен елемент.
Владението и право на собственост са били две съвсем отделни неща. В повечето случаи владелецът и собственикът бил едно и също лице, но не отсъствали случаи, в които едно лице е собственик на вещта, а съвсем друго я владеело.
2) Придобиване и изгубване на владението
>> Придобиване би могло да бъде налице, само при наличието на двата елемента на possessio - animus & corpus. Завладяването на вещта трябвало да бъде окончателно и да обезпечава фактическото господство върху нея. Не е било необходимо anumus и corpus да бъдат дадени едновременно - когато обаче вече и двата били налице, то е било налице и владението. Прехвърляне на недвижими вещи ставало със съгласието на предстоящия собственик на вещта и новият й такъв.
Придобиване на право на собственост можело да стане или от първо лице или чрез робите, или подвласните. В този случай обаче, трябва да е налице анимус не само при роба/подвластия, но и при неговия господар - "Владението придобиваме чрез animus и corpus - винаги с наш анимус и наш или чужд корпус".
>> Изгубване на владението се обуславяло от
- изгубване на анимусът;
- изгубване на корпусът на владението (изгубването на фактическото владение ставало не веднага, ами след определен период от време, в който при наличието на анимус, владелецът не е владеел фактически вещта).
3) Кратък исторически очерк на владението в Древен Рим*
- владението възниква в областта на недвижимите имоти, на земята;
- когато обработваемите земи били собственост на родовете, отделните фамилии получавали части от тези земи в свое временно владение;
- след като била създадена римската държава, тя продължила да дава във владение на частни лица земи;
- в класическото право вече владението било подробно разработен инситут, но разработено в две отделни области: цивилно владение (придобиване на вещ след определено време на владение) и интердиктно владение (фактическото състояние). По-късно въникнало и естественото владение (което не се ползвало с юридическа защита);
- в следкласическото право с този термин започнало да се нарича и правото на собственост.
4) Значение на владението*
>> В много случаи владението служело за основание за правна защита на владелеца;
>> Владението служело като основание за придобиване на право на собственост:
- завладелият една безстопанствена вещ по силата на самото завладяване ставал неин собственик (окупация);
- владелецът на една чужда вещ след изтичането на определен срок и при спазването на определени условия, ставал неин собственик;
- добросъвестният владелец ставал собственик на плодовете, произведени от вещта;
- владението давало на владелеца позицията на ответник в процес за собственост - той не трябвало да доказва основанията, на които владее вещта, а ищецът трябвало да докаже, че е неин собственик, ако не успеел, тя ставала собственост на владелеца-ответник.
Понятие за вещно право. Класификация на вещите
Понятие за вещно право. Класификация на вещите
1. Видове вещи според Институтите на Гай
а/ Телесни вещи ( res corporales) онези, до които моем да се докоснем ( земята, робът, облеклото, златото и т.н.) . Това вкл. и собствеността, тъй като тя се идентифицира със самата вещ.
б/Нетелесни вещи ( res incorporales) онези, до които не можем да се докоснем - облигациите, наследяването, плодоползването и др.
Делението на вещите според Институтите на Гай е едновременно деление на вещите и деление на имуществените права, имащи за предмет определена вещ.
2. Видове вещи според гражданскоро обръщение
А/ В гражданско обръщение ( res in commercio ) - res privatae
I. - res mancipi
Най-важните елементи от патримониума на древните римски селяни ( италийските земи, поземлените сервитути, съществуващи в полза на тези земи, робите, ездитните и впрегатни животни). Те били подчинени на усложнен режим на отчуждаване - mancipatio
- res nec mancipi
Домашните животни, които не са ездитни или впрегатни ( овце, кози, прасета и др). Непознатите на древните римляни товарни животни ( слонове, камили). Могли да се отчуждават само чрез предаване.
II. - движими ( res mobiles)
Вещите, които можели да бъдат местени, без това да наруши стойността им, както и вещите, които сами можели да се движат. Давност владение - 1г.
- недвижими ( res immobiles)
Поземлените имоти и всичко, което е посадено, засято или построено върху тях. Не е било възможно един да е собственик на земята, а друг - на постойките върху нея или плодовете й. Римското право обаче познавало правото на застройка, по силата на което едно лице можело да ДЪРЖИ своя сграда върху чужда земя. Давност на владение - 2г. Отчуждават се само с манципация в Италия.
III. - делими
Могт да се разделят, без това да повлияе отрицателно на стойността им ( поземлени имоти, вещи, които могат да се броят, мерят или теглят)
- неделими
IV. - Потребими
Вещи, които при първото си употребление се унищожават или отчуждават ( пари, храни, гориво).
- непотребими
Вещи, които макар и да се износват с времето, не се унищожават или отчуждават при първото си потребление ( дрехи, земеделски сечива и др).
V. - Единично определени
Когато се отнася до точно определени и конкретни вещи ( например до коня Арап, който е на 5г и е бял)
- Родово определени
Относно кои да е вещи, отговарящи на конкретно зададени характеристики ( например кой да е бял кон, който е на 5г )
VI. Плодове
- Естествени - органически произведения на 1 веч, които се получват редовно от експлоатацията на същата, без да се изменя нейното стопанско предназначение.
- Граждански - приходът, придобит от една вещ въз основа на една правна сделка.
Б/ Вещи вън от гражданско обръщение
I. Посветени на боговете вещи
- res sacrae - храмове, богослужебни принадлежности
- res religiosae - вещи, посветени на култа към мъртвите ( гробовете например)
- res sanctae - вещи под особената закрила на боговете ( градските стени)
II. Вещи на човешкото право
- вещи в общо позлване на всички хора - морският брях, течащата вода
- вещи, принадлежащи на римската република - театрите, пристанищата, обществените гимназии
- имущество на народа - парите, имотите на държавата, които се отдавали под наем ( тези имущества не били иззети от гражданско обръщение)
1. Видове вещи според Институтите на Гай
а/ Телесни вещи ( res corporales) онези, до които моем да се докоснем ( земята, робът, облеклото, златото и т.н.) . Това вкл. и собствеността, тъй като тя се идентифицира със самата вещ.
б/Нетелесни вещи ( res incorporales) онези, до които не можем да се докоснем - облигациите, наследяването, плодоползването и др.
Делението на вещите според Институтите на Гай е едновременно деление на вещите и деление на имуществените права, имащи за предмет определена вещ.
2. Видове вещи според гражданскоро обръщение
А/ В гражданско обръщение ( res in commercio ) - res privatae
I. - res mancipi
Най-важните елементи от патримониума на древните римски селяни ( италийските земи, поземлените сервитути, съществуващи в полза на тези земи, робите, ездитните и впрегатни животни). Те били подчинени на усложнен режим на отчуждаване - mancipatio
- res nec mancipi
Домашните животни, които не са ездитни или впрегатни ( овце, кози, прасета и др). Непознатите на древните римляни товарни животни ( слонове, камили). Могли да се отчуждават само чрез предаване.
II. - движими ( res mobiles)
Вещите, които можели да бъдат местени, без това да наруши стойността им, както и вещите, които сами можели да се движат. Давност владение - 1г.
- недвижими ( res immobiles)
Поземлените имоти и всичко, което е посадено, засято или построено върху тях. Не е било възможно един да е собственик на земята, а друг - на постойките върху нея или плодовете й. Римското право обаче познавало правото на застройка, по силата на което едно лице можело да ДЪРЖИ своя сграда върху чужда земя. Давност на владение - 2г. Отчуждават се само с манципация в Италия.
III. - делими
Могт да се разделят, без това да повлияе отрицателно на стойността им ( поземлени имоти, вещи, които могат да се броят, мерят или теглят)
- неделими
IV. - Потребими
Вещи, които при първото си употребление се унищожават или отчуждават ( пари, храни, гориво).
- непотребими
Вещи, които макар и да се износват с времето, не се унищожават или отчуждават при първото си потребление ( дрехи, земеделски сечива и др).
V. - Единично определени
Когато се отнася до точно определени и конкретни вещи ( например до коня Арап, който е на 5г и е бял)
- Родово определени
Относно кои да е вещи, отговарящи на конкретно зададени характеристики ( например кой да е бял кон, който е на 5г )
VI. Плодове
- Естествени - органически произведения на 1 веч, които се получват редовно от експлоатацията на същата, без да се изменя нейното стопанско предназначение.
- Граждански - приходът, придобит от една вещ въз основа на една правна сделка.
Б/ Вещи вън от гражданско обръщение
I. Посветени на боговете вещи
- res sacrae - храмове, богослужебни принадлежности
- res religiosae - вещи, посветени на култа към мъртвите ( гробовете например)
- res sanctae - вещи под особената закрила на боговете ( градските стени)
II. Вещи на човешкото право
- вещи в общо позлване на всички хора - морският брях, течащата вода
- вещи, принадлежащи на римската република - театрите, пристанищата, обществените гимназии
- имущество на народа - парите, имотите на държавата, които се отдавали под наем ( тези имущества не били иззети от гражданско обръщение)
Служебен когнитивен процес
Служебен когнитивен процес
1) Служебният когнитивен процес в класическото и следкласическото римско право
Той е дело на императорското право. Въведен е в началото на Принципата като извънредна процедура наред с формуларния процес.
При него е премахнато разделянето на процеса на две фази (които досега са производство пред съдебния магистрат и пред заклетия съдия), а цялото производство се развивало само пред съдебния магистрат. Ликвидирани са заклетият съдия и арбитърът - частноправните елементи в процеса.
Служебният когнитивен процес се променя значително от началото на неговото създаване до времето на Юстиниановата кодификация. В началото той се явява, за да защити случаи, незащитени от формулата. По време на класическото римско право, той се разпространява значително в провинциите. В последствие, в следкласическото римско право, служебният когнитивен процес се налага над формуларния.
Процесът се осъществява с помощта на писмени молби, в определени срокове, има специални служебни лица - екзекутори, вече не е безплатен.
2) Съдоустройство
Йерархия (в низходящ ред):
>> Императорът - върховен съдия - пред него се обжалвали решенията на подчинените му; можел да разглежда и първоинстанционни дела, по искане на някоя от страните;
>> Praefecti praetorio (стоящите начело на префектурите) и викариите на диоцезите;
>> Съдиите, които били натоварени да разглеждат като първа инстанция спорове, които са със значително материално значение;
>> Губернатори на провинции и praefectus urbi;
>> Duumviri iuredicundo и defensores civitatis - разглеждащи маловажни дела.
>> Отделно функционирали и военни, фискални и черковни съдилища.
3) Призоваване пред съд
- през първите три века на съществуване на този процес, призоваването ставало с участието на магистрата, но то се изявявало по различен начин: 1) при denuntiatio ex auctoritate съдебният магистрат овластявал ищеца да извърши призоваването; 2) когато страните не живеели в един район, магистратът призовавал чрез свои органи ответника; 3) edicto - по отношение на отсъстващите ответници, служебно се издавал едикт, който се оповестявал публично.
- в Юстиниановото право призоваването се извършвало по нареждане на съдебния магистрат от натоварен с тази задача държавен чиновник - екзекутор (без намесата на ищеца). След като получи исковата молба, магистратът проверява дали е процесуално допустима. Ако е такава, връчвал преписа й на ответбика с упомената дата, на която трябва да се яви. След като получи молбата, ответникът излагал своите възражения в libelli contradictiorii. При подаване на исковата молба ищецът се задължава чрез клетва или даване на поръчителство в определен срок да извърши litis contestatio и при неуспешен край на процеса, да заплати направените от ответника разноски.
Ответникът се задължавал да се яви в указаната дата в съда. Ако не го направел след трикратно призоваване, делото било разглеждано и решавано без него. Задължението за явяване било установено само по отношение на ответника. Ако ищецът не се явявал, делото се прекратявало, но той не губел иска си, а само заплащал разноските на ответника. През Юстинианово време, правилата на контумацията важели и за ищеца.
4) Ход на процеса
- след явяване на страните, съдията проверява дали са налице процесуалните предпоставки за започване на процеса;
- следва литисконтестация* - съдията започва разглеждането на делото като изслушва обясненията на страните. Новата литисконтестация се състояла от изложение на иска и изложение на защитата;
- разглеждане на доказателствата - независимо от своето убеждение, трябвало да приеме даден факт за установен или неустановен, в зависимост от това дали е налице дадено доказателство; ищецът трябвало да установи фактите, които пораждат неговата акция, а ответникът - тези, на чиято основа пледира своите възражения.
5) Доказателства
>> свидетелски показания
класическото право отдавало еднаква доказателствена тежест на устни и писмени показания; през Домината показания на свидетели се приемали само ако са под клетва; имало значение общественото положение на свидетеля; според Юстиниановото право се приемали само писмени доказателства или петима достоверни свидетели под клетва.
>> писмени доказателства
през Домината играели важна роля; делели се на: частни актове, нотариални актове, актове, съставени и регистрирани в книгите на един компетентен чиновник;
последните имали пълна доказателствена стойност;
ако документът е изготвен от едно служебно лице - табелион, има пълна сила, ако автентичността му се потвърди от лицето;
частните актове имат стойността, ако бъдат потвърдени от присъстващите при съставянето им лица.
>> вещи лица
този институт придобил значение по времето на Домината; графолозите например играели важна роля, тъй като често се налагало да се установи дали дадени почерци съвпадали.
>> признание
(confessio) съдебното признание било фактическо (признанието на известни факти, които обуславяли пораждането и съществуването на правото на ищеца) или правно (когато ответникът признавал само основателността на предявения иск);
>> клетва
клетвата разширила своето приложение, в Юстиниановото право се прилагала при всички искове, имала за предмет не само спорното право, но и отделни факти; обуславяла съдебното решение по един абсолютен начин.
>> презумпции
за служене на съдията с презумпции говорим, когато няма преки доказателства за съществуващ факт, а се използва друг, установен факт по силата на своето убеждение - фактическа презумпция;
юридическите презумпции са имали голямо значение, те са били предписани от самото право пред съдията, извлечени от правната норма;
в известни случаи се е допускало да бъдат представяни доказателства, които установяват обратното на изложеното в презумпцията.
6) Съдебно решение и обжалване
Извеждало се в писмена форма, прочитало се в присъствието на двете страни (освен при отсъствено производство); липсата на писмена форма водела до нищожност на решението.
Съдията е можел да присъжда самата спорна вещ, вместо нейната парична стойност. Парично обезщетение той присъждал само в случаите, когато присъждане в натура било невъзможно.
За разлика от формуларния процес, тук недоволната страна можела да обжалва, и то още при произнасянето на присъдата е можела да апелира устно, или писмено в кратък срок. Делото се препращало в йерархически по-висок съдия с един рапорт. В Юстниниановото право апелът се ограничил до 2 пъти.
7) Принудително изпълнение
>> Изпълнение върху личността на длъжника
Въпреки, че империята направила опити за премахване на задържането на длъжниците в личните затвори на кредиторите и го забранила, на практика това не се случило. Това било упоменато наред със стогите наказания за нарушаването му в няколко императорски конституции.
>> Изпълнение върху имуществото на длъжника
Вещта, която е била присъдена на дадена страна се отменала от ответната страна, дори със сила, ако се наложело.
Изпълнение върху цялото имущество се налагало рядко - само в случаите, когато длъжникът доброволно се отказвал, бил несъстоятелен или бил избягал.
Когато с решението се присъждала сума пари, изпълнението се насочвало към отделни вещи на длъжника. Върху тях се установявал залог, след 2 месеца по нареждане на съдебния изпълнител, заложените вещи се продавали и с получената сума се погасявали дълговете. Ако оставала разлика, тя се връщала на длъжника.
________
* Понятието, известно по време на формуларния процес се запазва, но е значително по-различно от известната ни от онова време литисконтестация.
1) Служебният когнитивен процес в класическото и следкласическото римско право
Той е дело на императорското право. Въведен е в началото на Принципата като извънредна процедура наред с формуларния процес.
При него е премахнато разделянето на процеса на две фази (които досега са производство пред съдебния магистрат и пред заклетия съдия), а цялото производство се развивало само пред съдебния магистрат. Ликвидирани са заклетият съдия и арбитърът - частноправните елементи в процеса.
Служебният когнитивен процес се променя значително от началото на неговото създаване до времето на Юстиниановата кодификация. В началото той се явява, за да защити случаи, незащитени от формулата. По време на класическото римско право, той се разпространява значително в провинциите. В последствие, в следкласическото римско право, служебният когнитивен процес се налага над формуларния.
Процесът се осъществява с помощта на писмени молби, в определени срокове, има специални служебни лица - екзекутори, вече не е безплатен.
2) Съдоустройство
Йерархия (в низходящ ред):
>> Императорът - върховен съдия - пред него се обжалвали решенията на подчинените му; можел да разглежда и първоинстанционни дела, по искане на някоя от страните;
>> Praefecti praetorio (стоящите начело на префектурите) и викариите на диоцезите;
>> Съдиите, които били натоварени да разглеждат като първа инстанция спорове, които са със значително материално значение;
>> Губернатори на провинции и praefectus urbi;
>> Duumviri iuredicundo и defensores civitatis - разглеждащи маловажни дела.
>> Отделно функционирали и военни, фискални и черковни съдилища.
3) Призоваване пред съд
- през първите три века на съществуване на този процес, призоваването ставало с участието на магистрата, но то се изявявало по различен начин: 1) при denuntiatio ex auctoritate съдебният магистрат овластявал ищеца да извърши призоваването; 2) когато страните не живеели в един район, магистратът призовавал чрез свои органи ответника; 3) edicto - по отношение на отсъстващите ответници, служебно се издавал едикт, който се оповестявал публично.
- в Юстиниановото право призоваването се извършвало по нареждане на съдебния магистрат от натоварен с тази задача държавен чиновник - екзекутор (без намесата на ищеца). След като получи исковата молба, магистратът проверява дали е процесуално допустима. Ако е такава, връчвал преписа й на ответбика с упомената дата, на която трябва да се яви. След като получи молбата, ответникът излагал своите възражения в libelli contradictiorii. При подаване на исковата молба ищецът се задължава чрез клетва или даване на поръчителство в определен срок да извърши litis contestatio и при неуспешен край на процеса, да заплати направените от ответника разноски.
Ответникът се задължавал да се яви в указаната дата в съда. Ако не го направел след трикратно призоваване, делото било разглеждано и решавано без него. Задължението за явяване било установено само по отношение на ответника. Ако ищецът не се явявал, делото се прекратявало, но той не губел иска си, а само заплащал разноските на ответника. През Юстинианово време, правилата на контумацията важели и за ищеца.
4) Ход на процеса
- след явяване на страните, съдията проверява дали са налице процесуалните предпоставки за започване на процеса;
- следва литисконтестация* - съдията започва разглеждането на делото като изслушва обясненията на страните. Новата литисконтестация се състояла от изложение на иска и изложение на защитата;
- разглеждане на доказателствата - независимо от своето убеждение, трябвало да приеме даден факт за установен или неустановен, в зависимост от това дали е налице дадено доказателство; ищецът трябвало да установи фактите, които пораждат неговата акция, а ответникът - тези, на чиято основа пледира своите възражения.
5) Доказателства
>> свидетелски показания
класическото право отдавало еднаква доказателствена тежест на устни и писмени показания; през Домината показания на свидетели се приемали само ако са под клетва; имало значение общественото положение на свидетеля; според Юстиниановото право се приемали само писмени доказателства или петима достоверни свидетели под клетва.
>> писмени доказателства
през Домината играели важна роля; делели се на: частни актове, нотариални актове, актове, съставени и регистрирани в книгите на един компетентен чиновник;
последните имали пълна доказателствена стойност;
ако документът е изготвен от едно служебно лице - табелион, има пълна сила, ако автентичността му се потвърди от лицето;
частните актове имат стойността, ако бъдат потвърдени от присъстващите при съставянето им лица.
>> вещи лица
този институт придобил значение по времето на Домината; графолозите например играели важна роля, тъй като често се налагало да се установи дали дадени почерци съвпадали.
>> признание
(confessio) съдебното признание било фактическо (признанието на известни факти, които обуславяли пораждането и съществуването на правото на ищеца) или правно (когато ответникът признавал само основателността на предявения иск);
>> клетва
клетвата разширила своето приложение, в Юстиниановото право се прилагала при всички искове, имала за предмет не само спорното право, но и отделни факти; обуславяла съдебното решение по един абсолютен начин.
>> презумпции
за служене на съдията с презумпции говорим, когато няма преки доказателства за съществуващ факт, а се използва друг, установен факт по силата на своето убеждение - фактическа презумпция;
юридическите презумпции са имали голямо значение, те са били предписани от самото право пред съдията, извлечени от правната норма;
в известни случаи се е допускало да бъдат представяни доказателства, които установяват обратното на изложеното в презумпцията.
6) Съдебно решение и обжалване
Извеждало се в писмена форма, прочитало се в присъствието на двете страни (освен при отсъствено производство); липсата на писмена форма водела до нищожност на решението.
Съдията е можел да присъжда самата спорна вещ, вместо нейната парична стойност. Парично обезщетение той присъждал само в случаите, когато присъждане в натура било невъзможно.
За разлика от формуларния процес, тук недоволната страна можела да обжалва, и то още при произнасянето на присъдата е можела да апелира устно, или писмено в кратък срок. Делото се препращало в йерархически по-висок съдия с един рапорт. В Юстниниановото право апелът се ограничил до 2 пъти.
7) Принудително изпълнение
>> Изпълнение върху личността на длъжника
Въпреки, че империята направила опити за премахване на задържането на длъжниците в личните затвори на кредиторите и го забранила, на практика това не се случило. Това било упоменато наред със стогите наказания за нарушаването му в няколко императорски конституции.
>> Изпълнение върху имуществото на длъжника
Вещта, която е била присъдена на дадена страна се отменала от ответната страна, дори със сила, ако се наложело.
Изпълнение върху цялото имущество се налагало рядко - само в случаите, когато длъжникът доброволно се отказвал, бил несъстоятелен или бил избягал.
Когато с решението се присъждала сума пари, изпълнението се насочвало към отделни вещи на длъжника. Върху тях се установявал залог, след 2 месеца по нареждане на съдебния изпълнител, заложените вещи се продавали и с получената сума се погасявали дълговете. Ако оставала разлика, тя се връщала на длъжника.
________
* Понятието, известно по време на формуларния процес се запазва, но е значително по-различно от известната ни от онова време литисконтестация.
Особени преторски производства
Особени преторски производства
>> Преторски стипулации
Сключвали се по заповед на магистрата, за да се създаде в полза на едно лице някакво право, което законът не давал. Тя била вербален договор, сключването на който ставало по заповед на магистрата в определената от Едикта форма и в предвидените в него случаи.
>> Въвод във владение (missio in possessionem)
Чрез него преторът въвеждал едно лице във владение на имуществото на друго лице. Въводът можел да се извърши върху една отделна вещ, или върху цялото имущество (missio in bona) на засегнатия от преторската мярка.
>> Интердикти
Заповеди, които един облечен с imperium римски магистрат издавал по искането на частно лице. С тях той предписвал на друго лице (ответник) известни положителни действия, например заповед да възстанови неправомерно отнето владение, или известни отрицателни действия като заповед да не нарушава законното владение на ищеца. Ако ответникът откажел да се подчини на интердикта, се започвало производство за проверка дали е нарушен интердиктът.
>> Restitutio in integrum
Акт на магистрата, чрез който той унищожавал правните последици на един юридически акт, който той считал за несправедливи. Това той правел, третирайки вредоносния юридически факт като несъществуващ. Така той връща събитията в изходна позиция при условията, че той никога не е съществувал.
>> Преторски стипулации
Сключвали се по заповед на магистрата, за да се създаде в полза на едно лице някакво право, което законът не давал. Тя била вербален договор, сключването на който ставало по заповед на магистрата в определената от Едикта форма и в предвидените в него случаи.
>> Въвод във владение (missio in possessionem)
Чрез него преторът въвеждал едно лице във владение на имуществото на друго лице. Въводът можел да се извърши върху една отделна вещ, или върху цялото имущество (missio in bona) на засегнатия от преторската мярка.
>> Интердикти
Заповеди, които един облечен с imperium римски магистрат издавал по искането на частно лице. С тях той предписвал на друго лице (ответник) известни положителни действия, например заповед да възстанови неправомерно отнето владение, или известни отрицателни действия като заповед да не нарушава законното владение на ищеца. Ако ответникът откажел да се подчини на интердикта, се започвало производство за проверка дали е нарушен интердиктът.
>> Restitutio in integrum
Акт на магистрата, чрез който той унищожавал правните последици на един юридически акт, който той считал за несправедливи. Това той правел, третирайки вредоносния юридически факт като несъществуващ. Така той връща събитията в изходна позиция при условията, че той никога не е съществувал.
Формуларен процес. Принудително изпълнение(фаза 3)
Формуларен процес. Принудително изпълнение(фаза 3)
1. Фаза 1 - Производство in iure - пред магистрата ( вж. въпрос 20)
2. Фаза 2 - Производство пред заклетия съдия ( apud iudicem )
3. Фаза 3 - Принудително изпълнение
Ако след издаденото решение на заклетия съдия ответника отказвал да се издължи, тогава се прибягвало до принудително изпълнение. То се осъществявало чрез actio iudicati , която се давала на кредитора, в чиято полза било издадено осъдителното решение. Това представлявала една заповед за изпълнение, която била 2 вида:
а/ Върху личността на ответника :
прилагала се реално, само когато той нямал никакво имущество. Ответникът се отвеждал в личния затвор на кредитора, където бил оковаван,докато не изплати/ изработи дълга. Не се допускало убиване или продаване на длъжника.
б/ Върху имуществото на длъжника:
Кредиторите се въвеждали в имота на длъжника. Те имали за задача да изпълняват ефикасен надзор ( да ги пазят от увреждане или разхищение) над тях и да направят обявления за разгласяване на допуснатата missio (това не ми е ясно, може ли някой да обясни този израз? ) с цел 1. да подканят останалите кредитори да се присъединят и 2. да уведомят близките на длъжника, които, ако искат, можели да изплатят дълга му. След изтичането на определен срок ( 15/30 дни ) , ако дългът не бил изплатен, длъжникът се обявявал за безчестен и между кредиторите се избирал един (magister bonorum) , който да ръководи публичния търг. Плащането и наддаването от купувачите в търга било в проценти от дължимата от осъдения сума. Ако публичната продан не погасявала изцяло задълженията на длъжника към кредиторите, тя погасявала неговите имуществени права> Те преминавали върху купувача и тогава, когато само една част от имуществото на длъжника била достатъчна, за да погаси всичките му задължения. В тази връзка била установена една група привилегировани купувачи, която включвала роднините и кредиторите на осъдения. Купувачът придобивал всички имуществени права на длъжника освен чисто личните и се задължавал да изплати задълженията му към кредиторите до уговорения процент, както и всички привилегиовани вземания ( към фиска, на съпругата на длъжника, на пупила и др)
в/ Оспорване на actio iudicati
Прилагало се много рядко. Ответникът трябвало да представи поръчители, които да гарантират на кредитора, че при неблагоприятен изход на новия изпълнителен процес, ответникът ще заплати присъдената сума двойно.
1. Фаза 1 - Производство in iure - пред магистрата ( вж. въпрос 20)
2. Фаза 2 - Производство пред заклетия съдия ( apud iudicem )
3. Фаза 3 - Принудително изпълнение
Ако след издаденото решение на заклетия съдия ответника отказвал да се издължи, тогава се прибягвало до принудително изпълнение. То се осъществявало чрез actio iudicati , която се давала на кредитора, в чиято полза било издадено осъдителното решение. Това представлявала една заповед за изпълнение, която била 2 вида:
а/ Върху личността на ответника :
прилагала се реално, само когато той нямал никакво имущество. Ответникът се отвеждал в личния затвор на кредитора, където бил оковаван,докато не изплати/ изработи дълга. Не се допускало убиване или продаване на длъжника.
б/ Върху имуществото на длъжника:
Кредиторите се въвеждали в имота на длъжника. Те имали за задача да изпълняват ефикасен надзор ( да ги пазят от увреждане или разхищение) над тях и да направят обявления за разгласяване на допуснатата missio (това не ми е ясно, може ли някой да обясни този израз? ) с цел 1. да подканят останалите кредитори да се присъединят и 2. да уведомят близките на длъжника, които, ако искат, можели да изплатят дълга му. След изтичането на определен срок ( 15/30 дни ) , ако дългът не бил изплатен, длъжникът се обявявал за безчестен и между кредиторите се избирал един (magister bonorum) , който да ръководи публичния търг. Плащането и наддаването от купувачите в търга било в проценти от дължимата от осъдения сума. Ако публичната продан не погасявала изцяло задълженията на длъжника към кредиторите, тя погасявала неговите имуществени права> Те преминавали върху купувача и тогава, когато само една част от имуществото на длъжника била достатъчна, за да погаси всичките му задължения. В тази връзка била установена една група привилегировани купувачи, която включвала роднините и кредиторите на осъдения. Купувачът придобивал всички имуществени права на длъжника освен чисто личните и се задължавал да изплати задълженията му към кредиторите до уговорения процент, както и всички привилегиовани вземания ( към фиска, на съпругата на длъжника, на пупила и др)
в/ Оспорване на actio iudicati
Прилагало се много рядко. Ответникът трябвало да представи поръчители, които да гарантират на кредитора, че при неблагоприятен изход на новия изпълнителен процес, ответникът ще заплати присъдената сума двойно.
Формуларен процес. Елементи на формулата. Фази на процеса
Формуларен процес. Елементи на формулата. Фази на процеса
1) Въвеждане на формуларния процес
Неговото начало е от онези производства, които преторът е организирал, за да разреши възникналите между перегрини и римляни спорове. Вместо страните да формулират устно с тържествени словесни формули своя спор, формулирал го е преторът чрез една писмена програма. Тя е била отправена към съдията и посочвала въпросите, върху които той е трябвало да се произнесе.
Реформирането на целия римски граждански процес станало със закона на Ебуций и двата Юлиеви съдебни закона. Формуларният процес бил уреден като редовно съдопроизводство по законодателен ред от lex Aebutia в края на II в. преди н.е. Два закона от времето на Август отменили окончателно легисакционния процес.
2) Претор, съдебни магистрати и юрисдикция
>> Преторът играел много важна роля в процеса: той не само прилагал установените от закона и обичая правни норми, но и ги пригаждал към усложнените изисквания на обществения живот, попълвайки празнините в закона, коригирал законовите разпоредби, когато това било необходимо. Той е имал властта да посочва рамките, в които спорът трябва да се движи от заклетия съдия, алтернативата на решението му.
>> Делението на съдебното производство на in iure такова и aqud iudicem се запазило и при формуларния процес. Гражданскоправната юрисдикция продължила да се осъществ ява от градския и перегринския претор и на курулските едили. За процеси с по-маловажно значение била запазена компетенцията на общинските магистрати. В провинциите - на губернаторите, които я упражнявали чрез свои делегати - легати или квестори.
>> Преторът упражнявал своята гражданскоправна юрисдикция в цяла Италия, а след извършената от Марк Аврелий реформа - само в Рим. Единствено императорът упражнявал юрисдикция върху цялата държавна територия. Муниципалните магистрати могли да упражняват юрисдикция само в пределите на съответната община, а губернаторите - в своята провинция.
3) Подсъдност
Личната подсъдност се определяла от местожителството или месторождението на ответника. Компетентен за разрешаването на спора магистрат бил този, в района на когото живеел ответникът или респективно - където бил роден. Ищецът следвал съдилището на ответника - actor sequitur forum rei. Това правило се прилагало и по отношение на вещните искове. Личната подсъдност не била от публичен ред - страните можели да я дерогират изрично или мълчаливо.
4) Елементи на формулата
>> intentio - искане, не може без него, осъдителни искове, интенцията е определена (до определена вещ) и неопределена;
>> demonstratio - изразява правното основание на предявената от ищеца акция;
>> condemnatio - ако бъдат установени посочените в интенцията на формулата предпоставки заклетият съдия предписвал осъждане или оправдаване на ищеца. Кондемнацията винаги е парична, при определени искове може чрез изпълнение на престацията;
>> adjudicatio - част от формулата, която овластява съдията да извърши прехвърляне на собственост;
>> praescriptio - поставя се в началото на формулата с цел да ограничи или да се отстрани ефектът на Litis contestatio в полза на ищеца/ответник. За да се избегне погасителния ефект на Litis contestatio по отношение на определени периодични плащания, които имал да получава ищецът, във формулата се включва една прескрипция, която ограничава ефекта на Litis contestatio до плащанията, чийто падеж е настъпил.
>> exceptio - клаузата, която предписвала на съдията да оправдае ответника, ако се установят известни факти, погасяващи или парализиращи цдействието на предявената акция. Делят се на две групи: 1) перемпторни: осуетявали завинаги правното действие на акцията; 2) дилаторни - само временно парализирали правния ефект.
5) Фази на процеса
>> И при формуларния процес призоваването на ответника пред магистрата било работа на ищеца, а не на държавната власт. Установената система в легисакционния процес останала в сила, но с някои съществени изменения:
- относно уведомяването на ответника относно акцията срещу него: чрез извънсъдебната editio actionis - извършвала се като ищецът посочвал на ответника онази от формулите или акциите, която смятал да иска от магистрата;
- принудителните мерки за докарване на ответника и виндекса станали безпредметни, защото се сключвал вадимониум (стипулация, гарантирана чрез поръчители или клетва, с която ответникът обещавал на ищеца да се яви в определен ден пред съда).
>> На мястото на словесните форми се появило свободно разискване на въпроса между страните и магистрата. Страните имали възможност да изнесат всички особености и всички последователни усложнения на създалите се между тях правоотношения.
>> След като ги изслуша, магистратът издавал формула, в която включвал както въпроса дали исканата от ищеца акция съществува, така и въпроса дали не са налице известни факти, които по негово разбиране трябвало да парализират приложението й в конкретния случай (т.нар. ексцепции).
>> interrogatio in iure - възможността ищецът да запита ответника дали е носител на процесното задължение или на някаква негова част.
>> iusiurandum necessarium - (решителна клетва) тържествена декларация; прави се от ответника, заявява, че не дължи исковата претенция (неоснователна); има сериозно наказателни санкции.
>> confessio in iure - (признание) волеизявление на ответника, с което признава основателността на предявената срещу него акция. При формуларната процедура ответникът могъл да откаже да вземe каквото и да било участие в процеса, който ищецът искал да организира срещу него (може да не дава съдействие, да откаже да се яви повторно - така ответникът се наричал indefensus). Ищецът можел да прибегне до принудителни мерки, които ответникът прекратява като започне да съдейства.
1) Въвеждане на формуларния процес
Неговото начало е от онези производства, които преторът е организирал, за да разреши възникналите между перегрини и римляни спорове. Вместо страните да формулират устно с тържествени словесни формули своя спор, формулирал го е преторът чрез една писмена програма. Тя е била отправена към съдията и посочвала въпросите, върху които той е трябвало да се произнесе.
Реформирането на целия римски граждански процес станало със закона на Ебуций и двата Юлиеви съдебни закона. Формуларният процес бил уреден като редовно съдопроизводство по законодателен ред от lex Aebutia в края на II в. преди н.е. Два закона от времето на Август отменили окончателно легисакционния процес.
2) Претор, съдебни магистрати и юрисдикция
>> Преторът играел много важна роля в процеса: той не само прилагал установените от закона и обичая правни норми, но и ги пригаждал към усложнените изисквания на обществения живот, попълвайки празнините в закона, коригирал законовите разпоредби, когато това било необходимо. Той е имал властта да посочва рамките, в които спорът трябва да се движи от заклетия съдия, алтернативата на решението му.
>> Делението на съдебното производство на in iure такова и aqud iudicem се запазило и при формуларния процес. Гражданскоправната юрисдикция продължила да се осъществ ява от градския и перегринския претор и на курулските едили. За процеси с по-маловажно значение била запазена компетенцията на общинските магистрати. В провинциите - на губернаторите, които я упражнявали чрез свои делегати - легати или квестори.
>> Преторът упражнявал своята гражданскоправна юрисдикция в цяла Италия, а след извършената от Марк Аврелий реформа - само в Рим. Единствено императорът упражнявал юрисдикция върху цялата държавна територия. Муниципалните магистрати могли да упражняват юрисдикция само в пределите на съответната община, а губернаторите - в своята провинция.
3) Подсъдност
Личната подсъдност се определяла от местожителството или месторождението на ответника. Компетентен за разрешаването на спора магистрат бил този, в района на когото живеел ответникът или респективно - където бил роден. Ищецът следвал съдилището на ответника - actor sequitur forum rei. Това правило се прилагало и по отношение на вещните искове. Личната подсъдност не била от публичен ред - страните можели да я дерогират изрично или мълчаливо.
4) Елементи на формулата
>> intentio - искане, не може без него, осъдителни искове, интенцията е определена (до определена вещ) и неопределена;
>> demonstratio - изразява правното основание на предявената от ищеца акция;
>> condemnatio - ако бъдат установени посочените в интенцията на формулата предпоставки заклетият съдия предписвал осъждане или оправдаване на ищеца. Кондемнацията винаги е парична, при определени искове може чрез изпълнение на престацията;
>> adjudicatio - част от формулата, която овластява съдията да извърши прехвърляне на собственост;
>> praescriptio - поставя се в началото на формулата с цел да ограничи или да се отстрани ефектът на Litis contestatio в полза на ищеца/ответник. За да се избегне погасителния ефект на Litis contestatio по отношение на определени периодични плащания, които имал да получава ищецът, във формулата се включва една прескрипция, която ограничава ефекта на Litis contestatio до плащанията, чийто падеж е настъпил.
>> exceptio - клаузата, която предписвала на съдията да оправдае ответника, ако се установят известни факти, погасяващи или парализиращи цдействието на предявената акция. Делят се на две групи: 1) перемпторни: осуетявали завинаги правното действие на акцията; 2) дилаторни - само временно парализирали правния ефект.
5) Фази на процеса
>> И при формуларния процес призоваването на ответника пред магистрата било работа на ищеца, а не на държавната власт. Установената система в легисакционния процес останала в сила, но с някои съществени изменения:
- относно уведомяването на ответника относно акцията срещу него: чрез извънсъдебната editio actionis - извършвала се като ищецът посочвал на ответника онази от формулите или акциите, която смятал да иска от магистрата;
- принудителните мерки за докарване на ответника и виндекса станали безпредметни, защото се сключвал вадимониум (стипулация, гарантирана чрез поръчители или клетва, с която ответникът обещавал на ищеца да се яви в определен ден пред съда).
>> На мястото на словесните форми се появило свободно разискване на въпроса между страните и магистрата. Страните имали възможност да изнесат всички особености и всички последователни усложнения на създалите се между тях правоотношения.
>> След като ги изслуша, магистратът издавал формула, в която включвал както въпроса дали исканата от ищеца акция съществува, така и въпроса дали не са налице известни факти, които по негово разбиране трябвало да парализират приложението й в конкретния случай (т.нар. ексцепции).
>> interrogatio in iure - възможността ищецът да запита ответника дали е носител на процесното задължение или на някаква негова част.
>> iusiurandum necessarium - (решителна клетва) тържествена декларация; прави се от ответника, заявява, че не дължи исковата претенция (неоснователна); има сериозно наказателни санкции.
>> confessio in iure - (признание) волеизявление на ответника, с което признава основателността на предявената срещу него акция. При формуларната процедура ответникът могъл да откаже да вземe каквото и да било участие в процеса, който ищецът искал да организира срещу него (може да не дава съдействие, да откаже да се яви повторно - така ответникът се наричал indefensus). Ищецът можел да прибегне до принудителни мерки, които ответникът прекратява като започне да съдейства.
Легисакционен процес. Фази на процеса. Легисакции. Принудително изпълнение
Легисакционен процес. Фази на процеса. Легисакции. Принудително изпълнение
1) Същност
Това е първият граждански процес, за който имаме сведения, уреден е подробно в закона на Дванадесетте таблици (451-449 г.пр.н.е.). При този процес исковете се наричали legis actiones. В своите искове страните трябвало да употребяват думите на самия закон. Процесът е бил строго формалистичен - страните трябвало да изразят претенциите си в строго определена форма (под формата на ритуал).
Съдебните магистрати, организиращи легисакционния процес, първоначално били двамата консули, през 367 г.пр.н.е. бил поверен на претора или курулските едили. Консулите запазили своята безспорна юрисдикция - оказвали съдействие на гражданите за постигането на един желан от всички страни правен резултат. През 242 г.пр.н.е. разрешаването на спорове между перегрини и римляни било възложено на перегринския претор.
2) Фази на процеса
- производството in iure - призоваване на ответника пред съдебния магистрат; ако ответникът не се яви доброволно, ищецът можел пред свидетели да го отведе насила; явявайки се пред магистрата, страните излагали подробно претенциите и възраженията си; след това страните се явяват отново, за да се назначи заклет съдия (избиран от страните, ако не - теглел се жребий).
- страните се явяват пред заклетия съдия и излагат становищата си в свободна форма; ако някоя от страните не се явила без основателни причини, то тя губела процеса; след изслушване и събиране на доказателства, съдията издавал решение (сентенция), с което уважавал/отхвърлял претенцията на ответника или заявявал, че въпросът не му е ясен (non liquet); при вещните искове изпълнението на решението било осигурено от поръчители.
Заклетият съдия не е бил чиновник, а обикновен римски гражданин. Той се избирал от определен списък, който в зависимост от времето си включвал голям или малък брой сенатори и конници.
3) Легисакции (legis actiones)
В своите институции Гай посочва 5 вида легисакции - първите три от тях са на когнитивния граждански процес, а останлите две - на изпълнителния (били използвани предимно за принудителното изпълнение).
>> Legis actio sacramento
- започва с клетва, с която всяка страна потвърждавала, че е права;
- донася се вещта, заради която се води спора, или част от нея;
- двете страни правели определени жестове и казвали определени думи: който виндикирал, хващал роба и произнасял: "Твърдя, че този роб е мой по правото на квиритите (римските граждани)", поставял пръчка върху гърба му (символ на завладяването). Същото правела и другата страна. След като съдията прекратявал привидната борба, виндиктиращият запитвал противника защо контравинктира, онзи отговарял, че е действал правомерно. Първият се призовавал към сакраментум, чрез поръчители било гарантирано от всяка една от страните заплащането на сакраментума в случай на изгубване на процеса.
>> Legis actio per iudicis postulationem
- ищецът заявява, че ответникът му дължи определена сума, посочва правно основание, запитва се и ответника дали признава дълга; при отказ, се отправя молба да се назначи съдия.
>> Legis actio per condictionem
- ищецът изисква от ответника определена сума без да посочва правно основание; когато ответникът не призае дълга, се поканва на 30-я ден да получи съдия (condicere - каня); санкционират се личните искове въобще.
>> Legis actio per manus iniectionem
- кредиторът произнасял пред магистрата тържествена формула и поставял ръка върху длъжника и ако той не се издължи го отвеждал в своя частен затвор (където стои 60 дни, през които кредиторът бил длъжен да го изведе 3 пъти на форума, така че ако близките му поискат да могат да го откупят, плащайки дълга му), за да го продаде в случай че иска да си върне дълга или да го убие след това; длъжникът може да си осигури съдействието на vindex, за да се издължи (или да го направи сам незабавно).; принудителното изпълнение тук се извършвало, само ако не се е намесил vindex.
>> Legis actio per pignoris capionem
- извънсъдебна процедура; взема се една вещ на длъжника, която кредиторът задържал, докато не се изплати дълга;
- не се изисква присъствието на магистрат
1) Същност
Това е първият граждански процес, за който имаме сведения, уреден е подробно в закона на Дванадесетте таблици (451-449 г.пр.н.е.). При този процес исковете се наричали legis actiones. В своите искове страните трябвало да употребяват думите на самия закон. Процесът е бил строго формалистичен - страните трябвало да изразят претенциите си в строго определена форма (под формата на ритуал).
Съдебните магистрати, организиращи легисакционния процес, първоначално били двамата консули, през 367 г.пр.н.е. бил поверен на претора или курулските едили. Консулите запазили своята безспорна юрисдикция - оказвали съдействие на гражданите за постигането на един желан от всички страни правен резултат. През 242 г.пр.н.е. разрешаването на спорове между перегрини и римляни било възложено на перегринския претор.
2) Фази на процеса
- производството in iure - призоваване на ответника пред съдебния магистрат; ако ответникът не се яви доброволно, ищецът можел пред свидетели да го отведе насила; явявайки се пред магистрата, страните излагали подробно претенциите и възраженията си; след това страните се явяват отново, за да се назначи заклет съдия (избиран от страните, ако не - теглел се жребий).
- страните се явяват пред заклетия съдия и излагат становищата си в свободна форма; ако някоя от страните не се явила без основателни причини, то тя губела процеса; след изслушване и събиране на доказателства, съдията издавал решение (сентенция), с което уважавал/отхвърлял претенцията на ответника или заявявал, че въпросът не му е ясен (non liquet); при вещните искове изпълнението на решението било осигурено от поръчители.
Заклетият съдия не е бил чиновник, а обикновен римски гражданин. Той се избирал от определен списък, който в зависимост от времето си включвал голям или малък брой сенатори и конници.
3) Легисакции (legis actiones)
В своите институции Гай посочва 5 вида легисакции - първите три от тях са на когнитивния граждански процес, а останлите две - на изпълнителния (били използвани предимно за принудителното изпълнение).
>> Legis actio sacramento
- започва с клетва, с която всяка страна потвърждавала, че е права;
- донася се вещта, заради която се води спора, или част от нея;
- двете страни правели определени жестове и казвали определени думи: който виндикирал, хващал роба и произнасял: "Твърдя, че този роб е мой по правото на квиритите (римските граждани)", поставял пръчка върху гърба му (символ на завладяването). Същото правела и другата страна. След като съдията прекратявал привидната борба, виндиктиращият запитвал противника защо контравинктира, онзи отговарял, че е действал правомерно. Първият се призовавал към сакраментум, чрез поръчители било гарантирано от всяка една от страните заплащането на сакраментума в случай на изгубване на процеса.
>> Legis actio per iudicis postulationem
- ищецът заявява, че ответникът му дължи определена сума, посочва правно основание, запитва се и ответника дали признава дълга; при отказ, се отправя молба да се назначи съдия.
>> Legis actio per condictionem
- ищецът изисква от ответника определена сума без да посочва правно основание; когато ответникът не призае дълга, се поканва на 30-я ден да получи съдия (condicere - каня); санкционират се личните искове въобще.
>> Legis actio per manus iniectionem
- кредиторът произнасял пред магистрата тържествена формула и поставял ръка върху длъжника и ако той не се издължи го отвеждал в своя частен затвор (където стои 60 дни, през които кредиторът бил длъжен да го изведе 3 пъти на форума, така че ако близките му поискат да могат да го откупят, плащайки дълга му), за да го продаде в случай че иска да си върне дълга или да го убие след това; длъжникът може да си осигури съдействието на vindex, за да се издължи (или да го направи сам незабавно).; принудителното изпълнение тук се извършвало, само ако не се е намесил vindex.
>> Legis actio per pignoris capionem
- извънсъдебна процедура; взема се една вещ на длъжника, която кредиторът задържал, докато не се изплати дълга;
- не се изисква присъствието на магистрат
Основни понятия на римския граждански процес - акция, литисконтестация
Основни понятия на римския граждански процес - акция, литисконтестация
1) Държавен арбитраж
Това е първата фаза от историческото развитие на римския граждански процес, която е установена в най-древния източник на правото - Законът на 12-те таблици.
Арбитражът е действал примерно когато кредиторът с нарушени права, е можел да вземе в залог една вещ на длъжника, без да прибягва до интервенцията на магистрата. В основата на тези древни процедури стои факта, че кредиторът може сам да си достави правосъдие. В течение на времето все повече се налагала тенденцията държавата да регулира гражданския процес и полето на самопомощта станало твърде ограничено.
Началото на историческото развитие на процеса в римското право е чрез намесата на държавата в древния арбитраж. Така разрешаването на спора се изпълнявало от трето безпристрастно лице. Държавата подчинила началото му на строг ритуал, извършван пред представител на държавната власт (съдебния магистрат).
2) Акция (actio)
"Акцията не е нищо друго, освен правото да се търси чрез съд това, което ни се дължи."
- искането за правна защита, насочено към държавата;
- материалното право, насочено към частното лице-ответник.
Акцията всъщност представлява иск, процесуалното средство, с което едно лице търсело правна защита за нарушеното си право. В римското право са съществували множество акции
Litis Contestatio
Във формуларната процедура литис контестацията първоначално означавала призоваване на свидетели за установяване на завързалия се спор м/у страните - актът при който в присъствието на свидетели магистратът предавал редактираната от него формула. / или предаването на формулата от ищеца на ответника - т.е. тяхното съгласие спорът им да бъде разрешен от заклетия съдия според издадената от магистрата формула /.С литис контестацията се поставяло началото на един организиран със съдействието на държавата арбитраж.
Последици :
1.По силата на сключения договор/литиконтетсация/ съществуващото дотогава право на ищеца се погасявало .
2.Тя имала правотворчески ефект - дотогаващното право на ищеца се превръщало в едно вземане с/у длъжника / на определена сума /. Класическто право не познавало процесуалната върможност ответникът да бъде осъден да предаде вещта. Тези вещи трябвало да бъдет оценени и на длъжника се присъждала тяхната парична стойност.
3.Регулативен ефект на литисконтестацията . Сключеният м/у страните със съдействието на държавата арбитраж фиксирал всички елементи на процесуалноправоотношение и давал рамките в които трябвало да се движи прицесът. Фиксираните чрез литисконтестацията персонални и материални елементи на процеса не могли да бъдет променени до края на процеса.
translatio iudicii : съдията трабвало да остане същия до края на процеса и по начало не можело да бъде заменен. Изключения се допускали само при смърт или ако бил законно възпрепядстван. Транслацията се извършвала само от магистрата и то след проверка на причините, които я налагат.
1) Държавен арбитраж
Това е първата фаза от историческото развитие на римския граждански процес, която е установена в най-древния източник на правото - Законът на 12-те таблици.
Арбитражът е действал примерно когато кредиторът с нарушени права, е можел да вземе в залог една вещ на длъжника, без да прибягва до интервенцията на магистрата. В основата на тези древни процедури стои факта, че кредиторът може сам да си достави правосъдие. В течение на времето все повече се налагала тенденцията държавата да регулира гражданския процес и полето на самопомощта станало твърде ограничено.
Началото на историческото развитие на процеса в римското право е чрез намесата на държавата в древния арбитраж. Така разрешаването на спора се изпълнявало от трето безпристрастно лице. Държавата подчинила началото му на строг ритуал, извършван пред представител на държавната власт (съдебния магистрат).
2) Акция (actio)
"Акцията не е нищо друго, освен правото да се търси чрез съд това, което ни се дължи."
- искането за правна защита, насочено към държавата;
- материалното право, насочено към частното лице-ответник.
Акцията всъщност представлява иск, процесуалното средство, с което едно лице търсело правна защита за нарушеното си право. В римското право са съществували множество акции
Litis Contestatio
Във формуларната процедура литис контестацията първоначално означавала призоваване на свидетели за установяване на завързалия се спор м/у страните - актът при който в присъствието на свидетели магистратът предавал редактираната от него формула. / или предаването на формулата от ищеца на ответника - т.е. тяхното съгласие спорът им да бъде разрешен от заклетия съдия според издадената от магистрата формула /.С литис контестацията се поставяло началото на един организиран със съдействието на държавата арбитраж.
Последици :
1.По силата на сключения договор/литиконтетсация/ съществуващото дотогава право на ищеца се погасявало .
2.Тя имала правотворчески ефект - дотогаващното право на ищеца се превръщало в едно вземане с/у длъжника / на определена сума /. Класическто право не познавало процесуалната върможност ответникът да бъде осъден да предаде вещта. Тези вещи трябвало да бъдет оценени и на длъжника се присъждала тяхната парична стойност.
3.Регулативен ефект на литисконтестацията . Сключеният м/у страните със съдействието на държавата арбитраж фиксирал всички елементи на процесуалноправоотношение и давал рамките в които трябвало да се движи прицесът. Фиксираните чрез литисконтестацията персонални и материални елементи на процеса не могли да бъдет променени до края на процеса.
translatio iudicii : съдията трабвало да остане същия до края на процеса и по начало не можело да бъде заменен. Изключения се допускали само при смърт или ако бил законно възпрепядстван. Транслацията се извършвала само от магистрата и то след проверка на причините, които я налагат.
Брачни реформи на Октавиан Август. Промени в семейното право, повлияни от християнството
Брачни реформи на Октавиан Август. Промени в семейното право, повлияни от християнството
Накратко, реформите на император Октавиан Август се осъществяват в три насоки:
форма на развод – прави се волеизявление пред свидетели и се вписва в Разводно писмо;
право римските граждани да се женят за освобожденци с изключение на представителите на сенатското съсловие;
въвежда се ограничения в наследяването, ако лицата не живеят в брак или пък нямат деца от брака – жените от 20-55 (50, Михаил Андреев) г., мъжете 25-60 г. са длъжни да живеят в брак и да имат деца от него (или да осиновят ако не могат). Ако не го спазят, не получават имущество при наследяване или само ограничена част.
>> Цели на брачните реформи:
- да се заздрави брака, тъй като разводите станали ежедневие;
- да се запази чистотата на римския брак;
- да се увеличи населението.
>> Закони - брачните реформи били проведени с 3 закона:
- lex Iulia de maritandis ordinibus;
- lex Iulia de adulteriis coercendis;
- lex Papia Pappea.
>> Насоките на реформите:
- ограничения за встъпване в брак - свободно родените римски граждани не са имали право да встъпват в брак с проститутки, сводници, артисти, певици, прелюбодейки и осъдени за някакво престъпление; сенаторите още не са могли да се женят за освобожденки и с деца на артисти;
- задължения за встъпване в брак - мъжете от 25 до 60 г. и жените от 20 до 50 г. са били задължени да встъпят в брак, а ако овдовеят, да го направят отново; който не е женен, не е имал право да получава наследство по завещание, или легат (тяхната част оставала в полза на другите наследници по завещание); бездетните можели да получат само половината от наследството си; многодетните имали привилегии (свободни родени с над 3 деца и освобожденци с над 4) - улеснен достъп до магистратурата, освобождаване от настойничество за жените;
- наказателни санкции - за жените прелюбодейки и мъжете, които търпят прелюбодеянието на съпругите си или получават възнаграждение за това - заточение и конфискация на имуществото; престъпления: жена прелюбодейка: adulterium, мъж сводник - lenocinium.
Накратко, реформите на император Октавиан Август се осъществяват в три насоки:
форма на развод – прави се волеизявление пред свидетели и се вписва в Разводно писмо;
право римските граждани да се женят за освобожденци с изключение на представителите на сенатското съсловие;
въвежда се ограничения в наследяването, ако лицата не живеят в брак или пък нямат деца от брака – жените от 20-55 (50, Михаил Андреев) г., мъжете 25-60 г. са длъжни да живеят в брак и да имат деца от него (или да осиновят ако не могат). Ако не го спазят, не получават имущество при наследяване или само ограничена част.
>> Цели на брачните реформи:
- да се заздрави брака, тъй като разводите станали ежедневие;
- да се запази чистотата на римския брак;
- да се увеличи населението.
>> Закони - брачните реформи били проведени с 3 закона:
- lex Iulia de maritandis ordinibus;
- lex Iulia de adulteriis coercendis;
- lex Papia Pappea.
>> Насоките на реформите:
- ограничения за встъпване в брак - свободно родените римски граждани не са имали право да встъпват в брак с проститутки, сводници, артисти, певици, прелюбодейки и осъдени за някакво престъпление; сенаторите още не са могли да се женят за освобожденки и с деца на артисти;
- задължения за встъпване в брак - мъжете от 25 до 60 г. и жените от 20 до 50 г. са били задължени да встъпят в брак, а ако овдовеят, да го направят отново; който не е женен, не е имал право да получава наследство по завещание, или легат (тяхната част оставала в полза на другите наследници по завещание); бездетните можели да получат само половината от наследството си; многодетните имали привилегии (свободни родени с над 3 деца и освобожденци с над 4) - улеснен достъп до магистратурата, освобождаване от настойничество за жените;
- наказателни санкции - за жените прелюбодейки и мъжете, които търпят прелюбодеянието на съпругите си или получават възнаграждение за това - заточение и конфискация на имуществото; престъпления: жена прелюбодейка: adulterium, мъж сводник - lenocinium.
Брак и развод. Годеж. Зестра
Брак и развод. Годеж. Зестра
1) Брак
Римският брак е едно признато от правото при наличността на определени предпоставки, но уредено от обичайното фактическо отношение, свеждащо се до едно трайно съжителство между мъж и жена със съзнанието, че то е общение за цял живот.
Бракът е съюз между мъж и жена, консорциум за цял живот (обединение за постигане на някаква стопанска цел) и общение в името на божественото и човешкото право. Всяко фактическо отношение има 2 елемента: 1) материален (corpus) – вкл съвместното съжителство, общото домакинство и имущество – те обединяват волята и усилията си; 2) анимус – намерение; духовния елемент, тук анимус се изразява в това, че те се представят като съпрузи пред обществото.
Манусът е съпружеската власт (личен и имуществен х-р), законният брак е този с манус. Допуснат е и брак без манус, тогава съпругата остава подвластна на своя pater familias – а не в патримониума на нейния съпруг. Манус не означава брак, а следствие на брака – може да възникне, може и не. Възниква по 3 начина:
> манус преди извършен брачен ритуал - това става при откупуването на жената. Бъдещият брак се уговаря – зестра, предбрачно дарение, със съгласие на съпрузите и на pater familias. Зачитането на волята на индивида се е поставяла над всичко.
> манус възниква едновременно с религиозния ритуал (конфареацията) – за патрицианските семейства първоначално е задължително;
> узус (usus) – (ползване) – тук манус се придобива след 1 година от религиозния ритуал. Жената може да осуети тези намерения – ако тя 3 нощи не нощува в съпружеския дом, то тогава започва нов едногодишен срок (да не попадат зестрални имоти под властта на съпруга). При следкласическия римски брак това е отпаднало.
>> Предпоставки за сключване на брак:
> трябва да има съгласие от двете страни – трябва да са правоспособни и дееспособни лица. Брачната възраст – 12 момичета, 14 момчета. Трябва да се изрази лично волята.
> в Рим брак се сключва между лица от различен пол;
> не трябва да има друг брак;
> не трябва да има пряка родствена връзка;
> не трябва да има опасна болест.
2) Развод
Разводът се уреждал от обичайноправните норми, бил рядкост в древен Рим и става с изрази като "Върви си" и т.н. Прекратяването на мануса ставало чрез remancipatio - обратно манципиране на жената на нейния pater familias, едностранно - от страна на мъжа. Конфареационният брак и придобит манус се прекратява чрез diffarreatio - религиозен ритуал.
В предкласическото и класическото право разводите се увеличили, вече можели да се извършват и по взаимно съгласие, или пожелание на една от страните. Вече в следкласическото право, под влияние на християнството, разводът доста се усложнил, въвели се определени бракоразводни основания. Ако някой искал да се разведе без законно основание, получавал някакво имуществено наказание, но санкциите за жената били по-тежки от тези за мъжа*.
1) Брак
Римският брак е едно признато от правото при наличността на определени предпоставки, но уредено от обичайното фактическо отношение, свеждащо се до едно трайно съжителство между мъж и жена със съзнанието, че то е общение за цял живот.
Бракът е съюз между мъж и жена, консорциум за цял живот (обединение за постигане на някаква стопанска цел) и общение в името на божественото и човешкото право. Всяко фактическо отношение има 2 елемента: 1) материален (corpus) – вкл съвместното съжителство, общото домакинство и имущество – те обединяват волята и усилията си; 2) анимус – намерение; духовния елемент, тук анимус се изразява в това, че те се представят като съпрузи пред обществото.
Манусът е съпружеската власт (личен и имуществен х-р), законният брак е този с манус. Допуснат е и брак без манус, тогава съпругата остава подвластна на своя pater familias – а не в патримониума на нейния съпруг. Манус не означава брак, а следствие на брака – може да възникне, може и не. Възниква по 3 начина:
> манус преди извършен брачен ритуал - това става при откупуването на жената. Бъдещият брак се уговаря – зестра, предбрачно дарение, със съгласие на съпрузите и на pater familias. Зачитането на волята на индивида се е поставяла над всичко.
> манус възниква едновременно с религиозния ритуал (конфареацията) – за патрицианските семейства първоначално е задължително;
> узус (usus) – (ползване) – тук манус се придобива след 1 година от религиозния ритуал. Жената може да осуети тези намерения – ако тя 3 нощи не нощува в съпружеския дом, то тогава започва нов едногодишен срок (да не попадат зестрални имоти под властта на съпруга). При следкласическия римски брак това е отпаднало.
>> Предпоставки за сключване на брак:
> трябва да има съгласие от двете страни – трябва да са правоспособни и дееспособни лица. Брачната възраст – 12 момичета, 14 момчета. Трябва да се изрази лично волята.
> в Рим брак се сключва между лица от различен пол;
> не трябва да има друг брак;
> не трябва да има пряка родствена връзка;
> не трябва да има опасна болест.
2) Развод
Разводът се уреждал от обичайноправните норми, бил рядкост в древен Рим и става с изрази като "Върви си" и т.н. Прекратяването на мануса ставало чрез remancipatio - обратно манципиране на жената на нейния pater familias, едностранно - от страна на мъжа. Конфареационният брак и придобит манус се прекратява чрез diffarreatio - религиозен ритуал.
В предкласическото и класическото право разводите се увеличили, вече можели да се извършват и по взаимно съгласие, или пожелание на една от страните. Вече в следкласическото право, под влияние на християнството, разводът доста се усложнил, въвели се определени бракоразводни основания. Ако някой искал да се разведе без законно основание, получавал някакво имуществено наказание, но санкциите за жената били по-тежки от тези за мъжа*.
Настойничество и попечителство
Настойничество и попечителство
При преждевременната смърт на съпруга или домовладелеца, поставяне под запрещение или лишаване от граждански права с присъда за много тежко престъпление, се поставя въпросът за учредяване на настойничество и попечителство над съпругата и непълнолетните деца. Настойник е можело да се назначи със завещание от pater familias, ако не е бил посочен такъв, настойник е ставал най-близкият законен наследник от мъжки пол, ако нямало и такъв - от магистрата, някой римски гражданин с добро име.
Настойникът е сключвал сделки в полза на поднастойния от свое име и за своя сметка, но като придобиел правата и поемел задълженията в своя патримониум, бил длъжен по силата на настойническото отношение да прехвърли материалните резултати от своето имущество в това на поствения под настойничество. Настойникът можел да отчуждава само такива имоти, които влизали в кръга на обикновеното управление на имуществото на пупила.
Когато непълнолетният навършил 7 години, той можел да сключва и самостоятелно правни сделки, но със съдействието на настойника си. То било давано под формата на auctoriatis interpositio.
При попечителството волята на попечителя съответно се е прибавяла към волята на подопечния, за да я валидира, т.е. попечителят е одобрявал или отказвал сключените от неговия подопечен сделки. Неговото съгласие не е било необходимо, ако подопечният се е обогатявал от сделката, а само когато е увеличавал дълговете си. В този случай евентуалният краен резултат се е проявявал направо в имуществото на поставения под попечителство.
Ето защо:
- настойник е назначаван на малолетните, понеже не съзнават свойството и значението на постъпките си, както и на жените поради "глупостта на пола".
- попечител е назначаван на непълнолетните, разточителните и безумните (но само когато имали т.нар. "светли интервали", в които се държат като нормални хора). Всичките категории са можели да сключват свободно сделки, с които да се обогатяват, докато когато става дума за придобиване на задължения, то това трябвало да става само с разрешението от техния попечител.
При преждевременната смърт на съпруга или домовладелеца, поставяне под запрещение или лишаване от граждански права с присъда за много тежко престъпление, се поставя въпросът за учредяване на настойничество и попечителство над съпругата и непълнолетните деца. Настойник е можело да се назначи със завещание от pater familias, ако не е бил посочен такъв, настойник е ставал най-близкият законен наследник от мъжки пол, ако нямало и такъв - от магистрата, някой римски гражданин с добро име.
Настойникът е сключвал сделки в полза на поднастойния от свое име и за своя сметка, но като придобиел правата и поемел задълженията в своя патримониум, бил длъжен по силата на настойническото отношение да прехвърли материалните резултати от своето имущество в това на поствения под настойничество. Настойникът можел да отчуждава само такива имоти, които влизали в кръга на обикновеното управление на имуществото на пупила.
Когато непълнолетният навършил 7 години, той можел да сключва и самостоятелно правни сделки, но със съдействието на настойника си. То било давано под формата на auctoriatis interpositio.
При попечителството волята на попечителя съответно се е прибавяла към волята на подопечния, за да я валидира, т.е. попечителят е одобрявал или отказвал сключените от неговия подопечен сделки. Неговото съгласие не е било необходимо, ако подопечният се е обогатявал от сделката, а само когато е увеличавал дълговете си. В този случай евентуалният краен резултат се е проявявал направо в имуществото на поставения под попечителство.
Ето защо:
- настойник е назначаван на малолетните, понеже не съзнават свойството и значението на постъпките си, както и на жените поради "глупостта на пола".
- попечител е назначаван на непълнолетните, разточителните и безумните (но само когато имали т.нар. "светли интервали", в които се държат като нормални хора). Всичките категории са можели да сключват свободно сделки, с които да се обогатяват, докато когато става дума за придобиване на задължения, то това трябвало да става само с разрешението от техния попечител.
Пекулий и прекарий
Пекулий и прекарий
1) Пекулий (peculium)
Собственик на пекулия бил домовладелецът. Той отговарял за сключените от подвластния сделки. Pater familias отговарял за сделките на подвластния, за които е дал съгласие, ограничено - до размерите на пекулия или до размера на обогатяването (за сделките, за които не е дал съгласие). Исковете, които били предоставяни от трети лица срещу pater familias, били actio quod iussu, actio de peculio et de in rem verso, actio tributoria.
Пекулият е такъв имот на робовладелеца, който той предоставял на някого от своите роби да го стопанисва и управлява. Обикновено уговорката е била робът да предава определена част от прихода от него на господаря, а останалото да прибира за себе си. Робовладелецът оставал собственик на пекулия и винаги можел да го отнеме от роба. И двамата имали интерес от пекулия - робът да прибира част от изработеното за себе си, а робовладелецът - да увеличава пекулия и имуществото си.
>> Свободно управление на пекулия - libera administratio peculii - робът може да се разпорежда с пекулия, да отчуждава имотите му, да поема задължения, без да е нужно да иска съгласието на господаря, той пък отговарял до размера на пекулия; искът, който трето лице можело да предявява срещу робовладелецът е actio de peculio et de in rem verso. И тук можело да се използва иска actio tributоria, по силата на който ако пекулият е недостатъчен да се плати на всички кредитори, господарят трябвало да го раздели съразмерно между тях.
2) Прекарий
(добавка от atanassoff, който не садист и не иска да гледа как студентите страдат, защото не могат да учат за римския прекарий )
Прекариумът представлява предоставяне на един имот, за да бъде ползван от т.нар. прекарист до поискване. Още в най-отдалечените времена на римската история на богатите и знатни римляни, които имали под свое покровителство бедни зависими хора, клиенти, давали на тези свои клиенти известни имущества в прекариум. Извършвайки този акт, патронът не поемал риск, защото всеки момент е могъл да отнеме онова, което е дал. Докато прекаристът бил лице, което се ползва с доверие, за патрона е било по-удобно да му предостави, защитата на своето владение. В момента, когато доверието престане, патронът отнема вещта, която е дал. Що се отнася до правната защита, РП е осигурявало такава не само на владеещият за себе си, но в някои случаи и на т.нар. деревативен владелец.
1) Пекулий (peculium)
Собственик на пекулия бил домовладелецът. Той отговарял за сключените от подвластния сделки. Pater familias отговарял за сделките на подвластния, за които е дал съгласие, ограничено - до размерите на пекулия или до размера на обогатяването (за сделките, за които не е дал съгласие). Исковете, които били предоставяни от трети лица срещу pater familias, били actio quod iussu, actio de peculio et de in rem verso, actio tributoria.
Пекулият е такъв имот на робовладелеца, който той предоставял на някого от своите роби да го стопанисва и управлява. Обикновено уговорката е била робът да предава определена част от прихода от него на господаря, а останалото да прибира за себе си. Робовладелецът оставал собственик на пекулия и винаги можел да го отнеме от роба. И двамата имали интерес от пекулия - робът да прибира част от изработеното за себе си, а робовладелецът - да увеличава пекулия и имуществото си.
>> Свободно управление на пекулия - libera administratio peculii - робът може да се разпорежда с пекулия, да отчуждава имотите му, да поема задължения, без да е нужно да иска съгласието на господаря, той пък отговарял до размера на пекулия; искът, който трето лице можело да предявява срещу робовладелецът е actio de peculio et de in rem verso. И тук можело да се използва иска actio tributоria, по силата на който ако пекулият е недостатъчен да се плати на всички кредитори, господарят трябвало да го раздели съразмерно между тях.
2) Прекарий
(добавка от atanassoff, който не садист и не иска да гледа как студентите страдат, защото не могат да учат за римския прекарий )
Прекариумът представлява предоставяне на един имот, за да бъде ползван от т.нар. прекарист до поискване. Още в най-отдалечените времена на римската история на богатите и знатни римляни, които имали под свое покровителство бедни зависими хора, клиенти, давали на тези свои клиенти известни имущества в прекариум. Извършвайки този акт, патронът не поемал риск, защото всеки момент е могъл да отнеме онова, което е дал. Докато прекаристът бил лице, което се ползва с доверие, за патрона е било по-удобно да му предостави, защитата на своето владение. В момента, когато доверието престане, патронът отнема вещта, която е дал. Що се отнася до правната защита, РП е осигурявало такава не само на владеещият за себе си, но в някои случаи и на т.нар. деревативен владелец.
Римската фамилия
Римската фамилия
1) Домовладелец (pater familias) и подвластни
>> Пълната правоспособност на римския домовладелец и ограничената правоспособност на неговите подвластни са резултат от историческото развитие на римското семейство. В дълбоката древност римското семейство се характеризирало със своята патриархална организация. То представлявало една затворена стопанска единица, която имала във фамилна собственост най-важните обекти на фамилното имущество. Икономическото развитие и класовото разслоение сред римското общество разрушавали постепенно фамилната собственост и патриархалната организация на римското семейство. На мястото на фамилната собственост се развила робовладелската частна собственост. Ликвидирането на фамилната собственост се извършило чрез заграбването й от носителя на фамилната власт и затова то не означавало напълно ликвидиране на римската патриархална фамилия. Главата на фамилията (pater familias) станал собственик на цялото имущество.
>> В широк смисъл familia би включвала и робите, а в по-тесен смисъл - синовете и дъщерите на pater familias, неговата съпруга, снахите, внуците и внучките, както и осиновените. Съответно дъщерите, встъпили в брак не се включват в римската фамилия на баща си.
>> Римската фамилия е построена на базата на фамилната власт:
- patria potestas - властта по отношение на синовете и внуците;
- manus - властта по отношение на жените и снахите.
- властта на домовладелеца била изключително широка и ограничавала правоспособността на подвластните в личноправно и имуществено отношение, дори имал право да ги наказва със смърт. Той можел да води иск за собственост, за да бъдат подвластните върнати в неговата фамилия; имал е и някои специални интердикти. Можел е да продава своите подвластни, те не можели да сключват брак без негово съгласие.
- подвластните не можели да имат имущество, каквото те придобивали ставало собственост на pater familias.
- властта на домовладелеца все пак е била ограничена до някаква степен от обичаите, религиозните вярвания, от контрола на цензорите и не се е израждала в чист произвол. На практика разликата между властта му над робите и тази над подвластните е била голяма.
2) Смекчаване на личноправната и имущественоправната неправоспособност на подвластните
В течение на времето властта на pater familias върху личността на подвластните била намалена, още по времето на Принципата. Тази власт била сведена едва до налагане на изправителни телесни наказания. От гледна точка на имуществото, промените тук започнали с разрешаването за стопанисване на известно имущество (т.нар. peculium). Собстеник на пекулия бил домовладелецът. Друга промяна била в следкласическото римско право, когато е отделен т.нар. peculium quasi castrense . Най-накрая било прието, че всичко което подвластният получи по наследство от майка си, не би принадлежало на неговия pater familias. Тези имоти се наричали адвентични имоти.
3) Агнатство и когнатство
>> Родството в древното римско право било изградено като цивилно, а не кръвно. Съответно родственици (агнати) били подчинените на една фамилна власт; в това число членовете на фамилията, братята, синове на pater familias, дори да не е жив, с изключение на еманципиринаите такива. Съответно омъжената сестра, също престава да бъде част от фамилията, а се присъединява към тази на мъжа си.
>> Кръвното родство се нарича когнатство - въпреки, че не било признавано от римското право, все пак е имало някакво значение в древността. Тогава даже е било пречка за сключване на брак, което в последствие се е променило. Еманципираните братя или сестри пък не можели да сключват брак cum manu с тези, останали под фамилната власт на баща си. Значението на кръвната връзка нараствало в сферата на наследственото право. В Юстиниановото право когнатството изместило напълно агнатското право.
1) Домовладелец (pater familias) и подвластни
>> Пълната правоспособност на римския домовладелец и ограничената правоспособност на неговите подвластни са резултат от историческото развитие на римското семейство. В дълбоката древност римското семейство се характеризирало със своята патриархална организация. То представлявало една затворена стопанска единица, която имала във фамилна собственост най-важните обекти на фамилното имущество. Икономическото развитие и класовото разслоение сред римското общество разрушавали постепенно фамилната собственост и патриархалната организация на римското семейство. На мястото на фамилната собственост се развила робовладелската частна собственост. Ликвидирането на фамилната собственост се извършило чрез заграбването й от носителя на фамилната власт и затова то не означавало напълно ликвидиране на римската патриархална фамилия. Главата на фамилията (pater familias) станал собственик на цялото имущество.
>> В широк смисъл familia би включвала и робите, а в по-тесен смисъл - синовете и дъщерите на pater familias, неговата съпруга, снахите, внуците и внучките, както и осиновените. Съответно дъщерите, встъпили в брак не се включват в римската фамилия на баща си.
>> Римската фамилия е построена на базата на фамилната власт:
- patria potestas - властта по отношение на синовете и внуците;
- manus - властта по отношение на жените и снахите.
- властта на домовладелеца била изключително широка и ограничавала правоспособността на подвластните в личноправно и имуществено отношение, дори имал право да ги наказва със смърт. Той можел да води иск за собственост, за да бъдат подвластните върнати в неговата фамилия; имал е и някои специални интердикти. Можел е да продава своите подвластни, те не можели да сключват брак без негово съгласие.
- подвластните не можели да имат имущество, каквото те придобивали ставало собственост на pater familias.
- властта на домовладелеца все пак е била ограничена до някаква степен от обичаите, религиозните вярвания, от контрола на цензорите и не се е израждала в чист произвол. На практика разликата между властта му над робите и тази над подвластните е била голяма.
2) Смекчаване на личноправната и имущественоправната неправоспособност на подвластните
В течение на времето властта на pater familias върху личността на подвластните била намалена, още по времето на Принципата. Тази власт била сведена едва до налагане на изправителни телесни наказания. От гледна точка на имуществото, промените тук започнали с разрешаването за стопанисване на известно имущество (т.нар. peculium). Собстеник на пекулия бил домовладелецът. Друга промяна била в следкласическото римско право, когато е отделен т.нар. peculium quasi castrense . Най-накрая било прието, че всичко което подвластният получи по наследство от майка си, не би принадлежало на неговия pater familias. Тези имоти се наричали адвентични имоти.
3) Агнатство и когнатство
>> Родството в древното римско право било изградено като цивилно, а не кръвно. Съответно родственици (агнати) били подчинените на една фамилна власт; в това число членовете на фамилията, братята, синове на pater familias, дори да не е жив, с изключение на еманципиринаите такива. Съответно омъжената сестра, също престава да бъде част от фамилията, а се присъединява към тази на мъжа си.
>> Кръвното родство се нарича когнатство - въпреки, че не било признавано от римското право, все пак е имало някакво значение в древността. Тогава даже е било пречка за сключване на брак, което в последствие се е променило. Еманципираните братя или сестри пък не можели да сключват брак cum manu с тези, останали под фамилната власт на баща си. Значението на кръвната връзка нараствало в сферата на наследственото право. В Юстиниановото право когнатството изместило напълно агнатското право.
Юридически лица
Юридически лица
"Юридическото лице се реализира като правен субект. Ако нещо се дължи на корпорацията, не се дължи на отделните физически лица, нито което дължи юридическото лице, дължат физическите лица."
1) Същност
Юридическите лица са абстрактни субекти на правото, имащи всички необходими характеристики и атрибути, за да участват самостоятелно в гражданския обмен, но като носители на права и задължения, различни от тези на физическите лица.
Съвременното понятие на юридическо лице се е формирало едва в края на XVIII в. и е придобило завършена конструкция в трудовете на германската пандектна романистика от миналото столетие. В този случай обаче, модерната наука е довела едва до логически финал на теоритичния модел, създаден още от великите древноримски юристи.
>> Споровете между юридическите лица и физическите лица са се уреждали след разглеждане от редовните граждански съдилища. Споровете между тях и фиска се уреждали от съответните магистрати, най-често цензорите и квесторите.
>> Дееспособността на юридическите лица - те нямат такава; волеизявление може да има само от физическо лице.
>> До края на римската република юридическите лица се учредявали свободно, стига дейността им да бъде одобрена. В края на републиката някои частноправни асоциации и корпорации станали огнища на политически заговори и се въвели ограничения и контрол. Специален закон на Октавиан ги оставил под надзора на сената.
За да бъде основано едно юридическо лице в къснокласическото и следкласическото римско право, бил необходим първо учредителен акт (посочващ цели, имущество, декларация за съгласие на участниците) с организационна структура. През IV в. императорите въвеждат задължителна регистрация на новосъздадените юридически лица.
2) Белези на юридическото лице
- правоспособност - правно призната възможност да бъде носител на права и задължения;
- самостоятелно обособено имущество - с него участва в гражданския обмен;
- юридическите лица от една страна могат да бъдат с или без членски състав и от друга - частноправни и по публичното право.
3) Асоциации и корпорации
>> Асоциации
Асоциацията със статут на юридическо лице е субект на правото, различен от правните личности на съставящите я субекти - членове. Тя има свое имущество, различно от тяхното, свои собствени права и задължения. Между съставящите я физически (или други юридически) лица имуществените връзки са "външни", а именно - не е налице дълбоко взаимно проникване между имуществата на съставящите я членове.
В къснокласическия и следкласическия период (III-V в.) в древния Рим са съществували различни типове асоциации: занаятчийски колегии по производствени браншове, сдружения на религиозна основа, колегии на бедните, дружествата на публиканите (които в много отношения са били прототип на съвременните акционерни дружества с публичноправно участие и лиценз за определен тип активност; дейността им е била главно събирането на данъците и таксите) и др.
Сдруженията и колегиите правно-технически са конструирани по подобен начин - чрез дялови вноски, даващи определени права съобразно с конкретната цел на сдружаването. Отговорността на отделния член е била правопропорционална на дяловата му вноска.
>> Корпорации
Те също имали членски състав, но икономическите и личните връзки между съставящите ги правни субекти били много по-тесни. Докато при асоциациите в разгледаните хипотези основата на общата дейност е дяловия капитал, то участниците в една корпорация й предоставяли цялото си имущество, т.е. имало е преливане на права и задължения. Класическата юриспруденция е останала с разбирането, че всички физически лица, които взети заедно съставяли корпорацията, носели нейните права и задължения. Това схващане произтича от конструкцията на най-древния консорциум - неподелената фамилна наследствена общност, при която сънаследниците са продължавали да живеят заедно и да експлоатират общо наследството. За разлика от него, участниците в корпорацията са можели да се менят и не са били постоянна величина. Отделният гражданин е можел да я напусне, ако спазва определени условия и изисквания, свързани главно с отчитането на постъпленията и разходите. Това не засягало правата и задълженията й като самостоятелен правен субект.
4) Юридически лица без членски състав - фондации
Това е юридическо лице само с правоспособност и имущество. Типична за този вид е фондацията (обособено и посветено на определена, често хуманитарна цел имущество, с приходите от дейността на което се е осъществявала самата цел). Фондацията е могла да се учреди по гражданскоправен ред чрез дарения или завещание, но е било допустимо след основаването й тя да осъществява и дейности, които биха позволили поддържането и разширяването на основния й капитал. Управлява се от избрани или назначени физически лица; управителните, разпоредителните и контролните органи са могли да се конституират по различен начин - общо събрание и изпълнително бюро, управителен съвет, президент и контролен съвет и т.н. Цел: да се осигури активно участие на имуществото в гражданския обмен съобразно с основната задача на фондацията, както и да се предотвратят евентуални злоупотреби.
В древния Рим близки до съвременните фондации са били имуществата, посветени на благотворителни цели и управлявани от храмовите жреци или членове на градския сенат. Съществували са и такива, основани от частни лица и със самостоятелно управление. Освен подпомагането на болници, приюти и отделни нуждаещи се, някои фондации били посвещавани на развитието на литературата и художественото творчество.
5) Лежащо наследство
Такова наследствено имущество, което никой не се е явил да получи или призованите са се отказали. Върху него е можело да се придобие право на собственост по давност в съкратен срок, макар да е включвало и недвижими имоти. До изтичането на едногодишния срок то е трябвало да бъде пазено и управлявано. Съответният магистрат е назначавал временен управител на имуществото, в този случай е налице само един белег на юридическото лице - патримониум, без титуляр и затова се е назначавало физическо лице да се грижи за него.
Във връзка с наследяването е поставян и въпросът дали в древен Рим "юридическите лица" са имали някаква наследствена правоспособност. В класическата епоха това не е било възможно, защото абстрактният субект бил смятан за "несигурно лице". В следкласическото право то е било допуснато първо в полза на държавата, по-късно - други доближаващи се до юридическото лице публичноправни структури.
6) Публичноправни юридически лица
Такива са били например градските общини, колониите, легионите, жреческите колегии... Всички те са имали свое имущество, участвали са в стопанския обмен и са били ръководени от изборни управителни тела (с изключение на легионите). По белези обаче не са се различавали от частноправните юридически лица.
7) Държавата като юридическо лице
Въпреки наложилото се в края на миналия век схващане, за древноримските юристи държавата не е била юридическо лице, доколкото имуществото й е било смятано за такова на целия римски народ. Народното имущество обаче по време на Републиката и Принципата е било управлявано от принцепса и сената, а по времето на империята е станало частна собственост на императора.
"Юридическото лице се реализира като правен субект. Ако нещо се дължи на корпорацията, не се дължи на отделните физически лица, нито което дължи юридическото лице, дължат физическите лица."
1) Същност
Юридическите лица са абстрактни субекти на правото, имащи всички необходими характеристики и атрибути, за да участват самостоятелно в гражданския обмен, но като носители на права и задължения, различни от тези на физическите лица.
Съвременното понятие на юридическо лице се е формирало едва в края на XVIII в. и е придобило завършена конструкция в трудовете на германската пандектна романистика от миналото столетие. В този случай обаче, модерната наука е довела едва до логически финал на теоритичния модел, създаден още от великите древноримски юристи.
>> Споровете между юридическите лица и физическите лица са се уреждали след разглеждане от редовните граждански съдилища. Споровете между тях и фиска се уреждали от съответните магистрати, най-често цензорите и квесторите.
>> Дееспособността на юридическите лица - те нямат такава; волеизявление може да има само от физическо лице.
>> До края на римската република юридическите лица се учредявали свободно, стига дейността им да бъде одобрена. В края на републиката някои частноправни асоциации и корпорации станали огнища на политически заговори и се въвели ограничения и контрол. Специален закон на Октавиан ги оставил под надзора на сената.
За да бъде основано едно юридическо лице в къснокласическото и следкласическото римско право, бил необходим първо учредителен акт (посочващ цели, имущество, декларация за съгласие на участниците) с организационна структура. През IV в. императорите въвеждат задължителна регистрация на новосъздадените юридически лица.
2) Белези на юридическото лице
- правоспособност - правно призната възможност да бъде носител на права и задължения;
- самостоятелно обособено имущество - с него участва в гражданския обмен;
- юридическите лица от една страна могат да бъдат с или без членски състав и от друга - частноправни и по публичното право.
3) Асоциации и корпорации
>> Асоциации
Асоциацията със статут на юридическо лице е субект на правото, различен от правните личности на съставящите я субекти - членове. Тя има свое имущество, различно от тяхното, свои собствени права и задължения. Между съставящите я физически (или други юридически) лица имуществените връзки са "външни", а именно - не е налице дълбоко взаимно проникване между имуществата на съставящите я членове.
В къснокласическия и следкласическия период (III-V в.) в древния Рим са съществували различни типове асоциации: занаятчийски колегии по производствени браншове, сдружения на религиозна основа, колегии на бедните, дружествата на публиканите (които в много отношения са били прототип на съвременните акционерни дружества с публичноправно участие и лиценз за определен тип активност; дейността им е била главно събирането на данъците и таксите) и др.
Сдруженията и колегиите правно-технически са конструирани по подобен начин - чрез дялови вноски, даващи определени права съобразно с конкретната цел на сдружаването. Отговорността на отделния член е била правопропорционална на дяловата му вноска.
>> Корпорации
Те също имали членски състав, но икономическите и личните връзки между съставящите ги правни субекти били много по-тесни. Докато при асоциациите в разгледаните хипотези основата на общата дейност е дяловия капитал, то участниците в една корпорация й предоставяли цялото си имущество, т.е. имало е преливане на права и задължения. Класическата юриспруденция е останала с разбирането, че всички физически лица, които взети заедно съставяли корпорацията, носели нейните права и задължения. Това схващане произтича от конструкцията на най-древния консорциум - неподелената фамилна наследствена общност, при която сънаследниците са продължавали да живеят заедно и да експлоатират общо наследството. За разлика от него, участниците в корпорацията са можели да се менят и не са били постоянна величина. Отделният гражданин е можел да я напусне, ако спазва определени условия и изисквания, свързани главно с отчитането на постъпленията и разходите. Това не засягало правата и задълженията й като самостоятелен правен субект.
4) Юридически лица без членски състав - фондации
Това е юридическо лице само с правоспособност и имущество. Типична за този вид е фондацията (обособено и посветено на определена, често хуманитарна цел имущество, с приходите от дейността на което се е осъществявала самата цел). Фондацията е могла да се учреди по гражданскоправен ред чрез дарения или завещание, но е било допустимо след основаването й тя да осъществява и дейности, които биха позволили поддържането и разширяването на основния й капитал. Управлява се от избрани или назначени физически лица; управителните, разпоредителните и контролните органи са могли да се конституират по различен начин - общо събрание и изпълнително бюро, управителен съвет, президент и контролен съвет и т.н. Цел: да се осигури активно участие на имуществото в гражданския обмен съобразно с основната задача на фондацията, както и да се предотвратят евентуални злоупотреби.
В древния Рим близки до съвременните фондации са били имуществата, посветени на благотворителни цели и управлявани от храмовите жреци или членове на градския сенат. Съществували са и такива, основани от частни лица и със самостоятелно управление. Освен подпомагането на болници, приюти и отделни нуждаещи се, някои фондации били посвещавани на развитието на литературата и художественото творчество.
5) Лежащо наследство
Такова наследствено имущество, което никой не се е явил да получи или призованите са се отказали. Върху него е можело да се придобие право на собственост по давност в съкратен срок, макар да е включвало и недвижими имоти. До изтичането на едногодишния срок то е трябвало да бъде пазено и управлявано. Съответният магистрат е назначавал временен управител на имуществото, в този случай е налице само един белег на юридическото лице - патримониум, без титуляр и затова се е назначавало физическо лице да се грижи за него.
Във връзка с наследяването е поставян и въпросът дали в древен Рим "юридическите лица" са имали някаква наследствена правоспособност. В класическата епоха това не е било възможно, защото абстрактният субект бил смятан за "несигурно лице". В следкласическото право то е било допуснато първо в полза на държавата, по-късно - други доближаващи се до юридическото лице публичноправни структури.
6) Публичноправни юридически лица
Такива са били например градските общини, колониите, легионите, жреческите колегии... Всички те са имали свое имущество, участвали са в стопанския обмен и са били ръководени от изборни управителни тела (с изключение на легионите). По белези обаче не са се различавали от частноправните юридически лица.
7) Държавата като юридическо лице
Въпреки наложилото се в края на миналия век схващане, за древноримските юристи държавата не е била юридическо лице, доколкото имуществото й е било смятано за такова на целия римски народ. Народното имущество обаче по време на Републиката и Принципата е било управлявано от принцепса и сената, а по времето на империята е станало частна собственост на императора.
Статус на лицата. Свободни и роби. Римски граждани и чужденци
Статус на лицата. Свободни и роби. Римски граждани и чужденци
1) Свободни и роби
Правоспособността (възможността, призната от правния ред на човека да бъде носител на права и задължения) не била отдадена на всички хора в Римската империя.
>> Робовладелският характер на римската държава ограничавал правоспособността, отричайки изцяло качеството на правни субекти на робите. Ограниченията наложени от робовладелския строй в държавата не били единствените - имало още такива и в зависимост от фамилния статус (напълно правоспособни били само неподвластните - домовладелците). Подвластните поначало били неправоспособни в имущественоправно отношение, което в последствие било смекчено.
>> Движението на правоспособността не било само в посока смекчаване на ограниченията. Налагали се непрекъснато ограничения в брачната правоспособност. Новите форми на експолатация на труда, които били установени по времето на Домината (т.нар. колони), наложили нови ограничения.
>> Правоспособността е била обусловена от надлежен:
- status libertatis;
- status civitatis;
- status familiae.
Така за да е правоспособно едно лице то трябва да е свободно, а не роб. За да е напълно правоспособно трябва да бъде римски гражданин, но това не е достатъчно - трябва да е и неподвластен - sui iuris. Загубата на някой от трите статуса води и до намаляване на правоспособността.
2) Роби
Римското право третирало робите като вещи. Гай пише за вещите следното:
"Телесни (вещи) са тези, които могат да се докоснат, като например земята, роба..." - "Corporales (res) haec sunt quac tangi possunt, velut fundus, homo..."
>> Освобожденци
Бивши роби; запазва връзката със своя господар – патронатна зависимост.
Патронатът включва 3 неща:
- вкл реципрочното задължение на издръжка (длъжен е да остави средства на своя бивш роб), робът вече е длъжен е да поддържа господаря си;
- робът се задължава да работи за господаря си безвъзмездно;
- почит – робът е длъжен да проявява почит към господаря си.
>> По време на предкласическото и класическото римско право, когато робският труд съставял основата на цялото робовладелско производство, не е могло да има друго отношение към робите. Наказанията, които били налагани на робите, често без сериозна причина, били извънредно жестоки. Смъртното наказание над робите се изпълнявало обикновено чрез разпъването им на кръст. По времето на Принципата, а после и през Домината са били взети известни мерки за подобряването на положението на робите.
3) Правоспособност и дееспособност на робите
Тъй като робът бил вещ, съответно не можел да бъде субект, а само обект на правото, той нямал никаква правоспособност. Правото на собственика над роба е защитено чрез иска vindicatio in servitutem.
- брак между роби не съществувал;
- съществувало полово съжителство;
- нямали възможност да търсят защитата на съд;
- нямали право да сключват сделки, чрез които да придобиват права и задължения;
- имали само възможността да сключват договори и придобиват права за своите господари;
- сключваните от тях сделки, обаче не могли да задължават господарите им;
- преторът чрез създадените от него искове ограничил отговорността на робовладелеца за сключваните от робите му сделки до размер на това, за което той е дал съгласие, до размер на предоставеното в управление на роба имущество, до обогатяването, което робовладелецът е реализирал.
4) Падане в робство и освобождаване на робите
>> Падане в робство:
- чрез военнопленничество - по силата на самото пленяване, военнопленникът ставал роб; римският гражданин, който успявал да избяга от военнопленничество възвръщал правата си;
- раждане от майка-робиня - детето й е роб, без значение кой е баща му; ако обаче по време на бременноста майката е била свободна, то детето й е свободно също;
- неизправният длъжник, който не изплащал дълга след 60-дневния срок подир извършването на manus iniectio, бил продаван в робство отвъд Тибър;
- заловен крадец на местопрестъплението ставал роб на потърпевшия;
- свободна жена, която е имала плътски връзки с чужд роб въпреки забраната на неговия господар, е ставала робиня на последния;
- сговарянето на двама свободни единият да бъде продаден за да се раздели печалбата водело до загуба на свободата на продадения.
>> Освобождаване от робство:
- чрез завещание - робовладелецът нареждал в своето завещание даден роб да бъде освободен - пряко или чрез налагане на някой от наследниците да го направи (ако е от наследник, ставало по някой от начините между живи);
- чрез ценза - когато веднъж на 5 години се извършвало преброяване, господарят записвал роба в числото на свободните римски граждани - този начин изчезнал по времето на Принципата с премахването на ценза;
- чрез виндикта - господарят, който искал да освободи своя роб осигурявал съдействието на трето лице, което да заяви пред магистрата, че робът е свободен; господарят признавал или мълчал, а магистратът обявявал роба за свободен; по-късно при Юстиниан това вече ставало само с декларация от страна на господаря пред съда;
- "между приятели" или "чрез писмо" при дадено угощение, този начин не е уреден от цивилното право, за разлика от горните; по този начин робовладелецът винаги можел да върне роба;
- в църква - явил се по-късно, по времето на Константин.
5) Свободни. Римски граждани и чужденци
Робовладелското римско право признавало пълна правоспособност само на свободно родените римски граждани, и то на неподвластните свободно родени. Що се касае до освободените, те били подложени на редица органичения.
>> Пълната правоспособност на римското частно право обхващала възможността:
- да се сключват правни сделки (commercium);
- дa се встъпва в брак с римски граждани (conubium);
- да се завещава и да се получава по завещание (testamenti factio);
- да се гласува в народното събрание (ius suffragii);
- да се избират за магистрати (ius honorum).
>> Римско гражданство се придобива:
- по силата на раждане от законен брак;
- когато двамата родители са римски граждани;
- ако единият родител е римски гражданин, а другият не:
--->> се взима предвид дали бракът на родителите е iustum matrimonium (т.е. при наличието на conibium): ако детето е родено от законен от гледна точка на римското право брак, то се гледа положението на бащата, ако не - на майката; ако не е родено от законен брак, то е чужденец.
- при освобождаване от робство;
- чрез осиновяване от римски гражданин по пътя на adrogatio и adoptio;
- чрез специални актове на държавната власт.
>> Чужденци: чужденец (peregrinus) е всеки свободен човек, който не бил римски гражданин, незвисимо дали е бил поданик на Римската империя или не.
- не се ползват с пълна правоспособност;
- правоспособни са по своето национално право;
- по силата на древното право би могъл да придобие гостоприемство в Рим и да се защитава от патрона;
- по-късно придобил възможността за получаване на пълна правоспособност по силата на Правото на народите.
>> Латини: в най-благоприятно положение от всички чужденци; жителите на Латинския съюз;
- можели да гласуват в народното събрание;
- не можели да бъдат избирани за магистрати;
- можели да сключват имущественоправни сделки;
- можели да сключват брак с римски граждани;
- можели да завещават и да получават по завещание.
След разпадането на Латинския съюз повечето латини загубили досегашното си положение.
--->> Втората категория латини били т.нар. latini coloniarii - жителите на основаните от Рим колонии след началото на II в. пр.н.е. в Италия.
>> Peregrini dediticii - жителите на тези неприятелски на Рим страни, които се предали на милостта на победителя, както и онези освободени роби, които приживе са били осъждани на тежки и позорни наказания;
- те нямали правоспособност по никакво свое национално право, защото от гледна точка на Рим, такова не съществувало.
6) Колони
Свободни, но с ограничена правоспособност, поради зависимостта им от земевладелеца. По времето на Принципата колонът бил наемател на поземлен участък, единствените му връзки с наемодателя били тези, по силата на договора за наем. Постепенно зависимостта се увеличила:
- от втората половина на II в. населението в поробените земи не ставало роби, а колони;
- през 332 г. излиза конституция, която задължавала колонът да се върне в наетата от него земя след бягството му;
- през 356 г. излиза закон, който забранявал да се продава земята, без живеещите на нея колони.
>> Колоните не можели да отчуждават земята си бзе съгласието на господаря; последният пък можел да разменя колона за друг, да го прехвърля от едно имение в друго.
>> Колонатни отношения възниквали:
- по рождение;
- по договор;
- чрез 30-годишна давност;
- по разпореждане на закона.
>> Освобождаване:
- чрез освобождаване от собственика (земята остава на собственика);
- ако колонът стане епископ, постъпи в манастир със съгласието на собственика;
- чрез 30-годишна давност - ако колонът живее необвързан от колонатни отношения 30 години, отменено от Юстиниан.
1) Свободни и роби
Правоспособността (възможността, призната от правния ред на човека да бъде носител на права и задължения) не била отдадена на всички хора в Римската империя.
>> Робовладелският характер на римската държава ограничавал правоспособността, отричайки изцяло качеството на правни субекти на робите. Ограниченията наложени от робовладелския строй в държавата не били единствените - имало още такива и в зависимост от фамилния статус (напълно правоспособни били само неподвластните - домовладелците). Подвластните поначало били неправоспособни в имущественоправно отношение, което в последствие било смекчено.
>> Движението на правоспособността не било само в посока смекчаване на ограниченията. Налагали се непрекъснато ограничения в брачната правоспособност. Новите форми на експолатация на труда, които били установени по времето на Домината (т.нар. колони), наложили нови ограничения.
>> Правоспособността е била обусловена от надлежен:
- status libertatis;
- status civitatis;
- status familiae.
Така за да е правоспособно едно лице то трябва да е свободно, а не роб. За да е напълно правоспособно трябва да бъде римски гражданин, но това не е достатъчно - трябва да е и неподвластен - sui iuris. Загубата на някой от трите статуса води и до намаляване на правоспособността.
2) Роби
Римското право третирало робите като вещи. Гай пише за вещите следното:
"Телесни (вещи) са тези, които могат да се докоснат, като например земята, роба..." - "Corporales (res) haec sunt quac tangi possunt, velut fundus, homo..."
>> Освобожденци
Бивши роби; запазва връзката със своя господар – патронатна зависимост.
Патронатът включва 3 неща:
- вкл реципрочното задължение на издръжка (длъжен е да остави средства на своя бивш роб), робът вече е длъжен е да поддържа господаря си;
- робът се задължава да работи за господаря си безвъзмездно;
- почит – робът е длъжен да проявява почит към господаря си.
>> По време на предкласическото и класическото римско право, когато робският труд съставял основата на цялото робовладелско производство, не е могло да има друго отношение към робите. Наказанията, които били налагани на робите, често без сериозна причина, били извънредно жестоки. Смъртното наказание над робите се изпълнявало обикновено чрез разпъването им на кръст. По времето на Принципата, а после и през Домината са били взети известни мерки за подобряването на положението на робите.
3) Правоспособност и дееспособност на робите
Тъй като робът бил вещ, съответно не можел да бъде субект, а само обект на правото, той нямал никаква правоспособност. Правото на собственика над роба е защитено чрез иска vindicatio in servitutem.
- брак между роби не съществувал;
- съществувало полово съжителство;
- нямали възможност да търсят защитата на съд;
- нямали право да сключват сделки, чрез които да придобиват права и задължения;
- имали само възможността да сключват договори и придобиват права за своите господари;
- сключваните от тях сделки, обаче не могли да задължават господарите им;
- преторът чрез създадените от него искове ограничил отговорността на робовладелеца за сключваните от робите му сделки до размер на това, за което той е дал съгласие, до размер на предоставеното в управление на роба имущество, до обогатяването, което робовладелецът е реализирал.
4) Падане в робство и освобождаване на робите
>> Падане в робство:
- чрез военнопленничество - по силата на самото пленяване, военнопленникът ставал роб; римският гражданин, който успявал да избяга от военнопленничество възвръщал правата си;
- раждане от майка-робиня - детето й е роб, без значение кой е баща му; ако обаче по време на бременноста майката е била свободна, то детето й е свободно също;
- неизправният длъжник, който не изплащал дълга след 60-дневния срок подир извършването на manus iniectio, бил продаван в робство отвъд Тибър;
- заловен крадец на местопрестъплението ставал роб на потърпевшия;
- свободна жена, която е имала плътски връзки с чужд роб въпреки забраната на неговия господар, е ставала робиня на последния;
- сговарянето на двама свободни единият да бъде продаден за да се раздели печалбата водело до загуба на свободата на продадения.
>> Освобождаване от робство:
- чрез завещание - робовладелецът нареждал в своето завещание даден роб да бъде освободен - пряко или чрез налагане на някой от наследниците да го направи (ако е от наследник, ставало по някой от начините между живи);
- чрез ценза - когато веднъж на 5 години се извършвало преброяване, господарят записвал роба в числото на свободните римски граждани - този начин изчезнал по времето на Принципата с премахването на ценза;
- чрез виндикта - господарят, който искал да освободи своя роб осигурявал съдействието на трето лице, което да заяви пред магистрата, че робът е свободен; господарят признавал или мълчал, а магистратът обявявал роба за свободен; по-късно при Юстиниан това вече ставало само с декларация от страна на господаря пред съда;
- "между приятели" или "чрез писмо" при дадено угощение, този начин не е уреден от цивилното право, за разлика от горните; по този начин робовладелецът винаги можел да върне роба;
- в църква - явил се по-късно, по времето на Константин.
5) Свободни. Римски граждани и чужденци
Робовладелското римско право признавало пълна правоспособност само на свободно родените римски граждани, и то на неподвластните свободно родени. Що се касае до освободените, те били подложени на редица органичения.
>> Пълната правоспособност на римското частно право обхващала възможността:
- да се сключват правни сделки (commercium);
- дa се встъпва в брак с римски граждани (conubium);
- да се завещава и да се получава по завещание (testamenti factio);
- да се гласува в народното събрание (ius suffragii);
- да се избират за магистрати (ius honorum).
>> Римско гражданство се придобива:
- по силата на раждане от законен брак;
- когато двамата родители са римски граждани;
- ако единият родител е римски гражданин, а другият не:
--->> се взима предвид дали бракът на родителите е iustum matrimonium (т.е. при наличието на conibium): ако детето е родено от законен от гледна точка на римското право брак, то се гледа положението на бащата, ако не - на майката; ако не е родено от законен брак, то е чужденец.
- при освобождаване от робство;
- чрез осиновяване от римски гражданин по пътя на adrogatio и adoptio;
- чрез специални актове на държавната власт.
>> Чужденци: чужденец (peregrinus) е всеки свободен човек, който не бил римски гражданин, незвисимо дали е бил поданик на Римската империя или не.
- не се ползват с пълна правоспособност;
- правоспособни са по своето национално право;
- по силата на древното право би могъл да придобие гостоприемство в Рим и да се защитава от патрона;
- по-късно придобил възможността за получаване на пълна правоспособност по силата на Правото на народите.
>> Латини: в най-благоприятно положение от всички чужденци; жителите на Латинския съюз;
- можели да гласуват в народното събрание;
- не можели да бъдат избирани за магистрати;
- можели да сключват имущественоправни сделки;
- можели да сключват брак с римски граждани;
- можели да завещават и да получават по завещание.
След разпадането на Латинския съюз повечето латини загубили досегашното си положение.
--->> Втората категория латини били т.нар. latini coloniarii - жителите на основаните от Рим колонии след началото на II в. пр.н.е. в Италия.
>> Peregrini dediticii - жителите на тези неприятелски на Рим страни, които се предали на милостта на победителя, както и онези освободени роби, които приживе са били осъждани на тежки и позорни наказания;
- те нямали правоспособност по никакво свое национално право, защото от гледна точка на Рим, такова не съществувало.
6) Колони
Свободни, но с ограничена правоспособност, поради зависимостта им от земевладелеца. По времето на Принципата колонът бил наемател на поземлен участък, единствените му връзки с наемодателя били тези, по силата на договора за наем. Постепенно зависимостта се увеличила:
- от втората половина на II в. населението в поробените земи не ставало роби, а колони;
- през 332 г. излиза конституция, която задължавала колонът да се върне в наетата от него земя след бягството му;
- през 356 г. излиза закон, който забранявал да се продава земята, без живеещите на нея колони.
>> Колоните не можели да отчуждават земята си бзе съгласието на господаря; последният пък можел да разменя колона за друг, да го прехвърля от едно имение в друго.
>> Колонатни отношения възниквали:
- по рождение;
- по договор;
- чрез 30-годишна давност;
- по разпореждане на закона.
>> Освобождаване:
- чрез освобождаване от собственика (земята остава на собственика);
- ако колонът стане епископ, постъпи в манастир със съгласието на собственика;
- чрез 30-годишна давност - ако колонът живее необвързан от колонатни отношения 30 години, отменено от Юстиниан.
Абонамент за:
Публикации (Atom)