2. Държавен и народен суверенитет
Понякога се говори за разграничени видове суверенитет - вътре в държавата и на държавата.[3,65] Първият вид показва йерархията в самата държавна организация на обществото, в самото държавно управление. А вторият има пред вид съотношението на държавната власт спрямо другите форми на власт, спрямо други човешки групи. В случая се касае за върховенство на държавната власт, за разбирането, че държавата стои на върха на йерархията на човешките групи, че другите групи са подвластни на държавата (семейство, синдикати, провинции и др.), а държавата няма друга власт над себе си. Оттук може да с определи, че суверенитетът е характерно качество на държавната власт. Той е състояние на независимост на държавната власт спрямо друга власт, както в границите на държавата, така и извън нея. Първата част на понятието изразява вътрешния суверенитет, а втората - външния суверенитет, правото на държавата да определя по свой избор отношенията си с другите държави и да изключва тяхната намеса в собствените си дела. Същевременно тази независимост е относителна. Вътрешният суверенитет се самоограничава от закона, а външният - от правила на международното право, от приети международни съглашения. Суверенитетът е вездесъщ - действа непрекъснато и по цялата територия. Той е вечен.
Л.Дюги подчертава, че суверенитетът е власт да се иска (волева власт); власт да се заповядва (правна власт); власт за независимо заповядване. Суверенитетът е единствен, неделим, неотчуждаем, непогасяем (вече).[10,80-84]
Налице е съвременно разбиране, че суверенитетът е властта,която разполага с атрибутите на последния арбитър. Едно лице или група от лица са упълномощени да вземат решения и да решават конфликтите вътре в политическата йерархия при една независимост от външни власти и доминиращо спрямо вътрешни групи. Суверенитетът е най-високата власт в политическата йерархия. Той е финална власт и друга власт не може да я смени. Чрез него се изявява общността на ефекта, на резултата от властта. Но финална власт не означава тотална и неделима власт. Има се пред вид, че в демократичните държави властта е разделена и лимитирана и е налице властта на закона.[15]
Б.Жано също подчертава, че суверенитетът не е всемогъщ и произволен. Като организира своята сила, държавата се лимитира чрез правния ред, който създава. Държавата е суверенна колективна личност, която е подчинена на създаденото от нея право.[13,6]
Някои автори разглеждат също теократичната доктрина на суверенитета в тритe му форми:
- суверенитет, изразен в обожествяване на владетелите - самите те са богове (египетските фараони, царете на Близкия Изток, императорите на Рим, даже японският император до 1947 г.);
- разбиранe, свързано с християнството, изразено в божественото надаряване на управляващите. Те не са богове, но са определени от Бога да осъществяват държавната власт, суверенитета;
- през средните векове доктрината има друг вид - определянето на властващия не става от Бог. Държавната власт е чисто човешко дело. Но владетелят действа според провидението, според Божието прозрение, с което е надарен.
Освен тази доктрина широко разпространение сред демократичните мислители има разбирането за народния суверенитет. То е свързано с договорната теория и има за цел да обоснове народовластието. Връщайки се към идеите на Русо, ще кажем, че според него първичният суверен е индивидът. Чрез обществения договор хората се обединяват в едно цяло, върху което прехвърлят правата си. Това цяло е народът. След договора той става суверенен народ. Той е конституиран като колективна личност, която е съхранител на суверенитета и негов едничък носител. Той има своя воля ("обща воля"), която не е сбор на индивидуалните воли, а стои над тях и им разпорежда. Тази обща воля е и на народа, и на държавата. Народ и държава се покриват. Държавата олицетворява народното единство. Отделният индивид преминава в народ, народът в държава. По този начин има тъждество - държавният суверенитет е и суверенитет на народа. Основната идея, че хората се раждат свободни и равни води до извода, че това положение трябва да се запази чрез формите на пряка демокрация, понеже "общата" воля не се представлява. Това се приема в Декларацията за правата на човека и гражданина, но не и в Първата френска конституция. Издигнат е принципът за суверенитета на нацията, но Конституцията приема, че той се осъществява по делегация, че Френската конституция е представителна. Представителността е вече нова идея, в разрез с Русо. Тя изхожда от обществената реалност, от това, че не е практически възможно народът да решава с гласуване всички държавни въпроси. Чрез представителността народът гласува за определена политическа тенденция, но не участва в решаването на отделните въпроси от държавно значение, някои от които имат не по-малко значение от насоката и тенденцията на политиката. Уви, това се оказва неизбежно и непреодолимо. Волята на суверенния народ се оказва непълна и от друго гледище - тази воля е всъщност воля на мнозинството. Народът изразява волята си чрез него. Ако към това се добави и фактът, че парламентите обикновено вземат решенията си с обикновено болшинство и при присъствието на половината плюс един от народните представители, ще се види в каква реална степен тези актове изразяват пълнотата на народния суверенитет. Но засега това са възможностите на конституционализма и не от зла воля те не са разширени.
Според Есмен, народният суверенитет не изхожда от обществения договор (който според него е фикция), а от народния интерес. "Това, което е установено в интерес на всички, трябва да бъде уреждано от заинтересованите, от общата воля, в образуването на която ще участват всички граждани, подчинявайки се на закона за болшинството"[12,376] - пише той.
Конституцията на Франция от 1793 г. изразява народния суверенитет като право на народа "да прегледа, да преустрои и да измени конституцията си. "Едно поколение не може да подчини на своите закони бъдещите поколения" - една оригинална и твърде прозорлива мисъл! Същата конституция се спира и на въпроса за санкцията на народния суверенитет - "правото на съпротива" против правителство, което нарушава народните права.
Проф. Владикин смята,[12,361] че учението за народния суверенитет (разбирай: върховенството на властта на народа) е изоставено от съвременната правна наука. То има политико-етично значение: да се управлява демократично, с вслушване в народните желания и нужди и с оглед общонародния интерес. Според него суверенитетът принадлежи на държавата-личност. Той е върховната власт, чийто субект е държавата. Тази мисъл се оспорва от самите конституции. Народният суверенитет се въздигна в конституционна норма. Неговото действие се потвърждава и от социалната практика. В чл.1 на Конституцията на италианската република от 1947 г. се казва: "Суверенитетът принадлежи на народа, който го осъществява във формите и рамките на Конституцията". В чл.20, ал.2 на Основния закон на ФРГ от 1949 г. се посочва, че "Цялата власт произтича от народа. Тя се осъществява от народа чрез избори и гласуване и чрез специални органи на законодателната, изпълнителна и съдебна власт." В чл.2 на френската конституция от 1958 г. се утвърждава, че принцип на Франция е управление на народа, чрез народа и за народа. А в чл.3 се посочва: "Националният суверенитет принадлежи на народа, който го упражнява чрез своите представители и по пътя на референдума". В чл.1 на Гръцката конституция от 1975 г. също се подчертава: "Основа на държавното управление е народният суверенитет". "Всички власти произтичат от народа, съществуват за него и за нацията и се упражняват така, както е посочено в Конституцията." Испанската конституция от 1978 г. съдържа: "Националният суверенитет принадлежи на испанския народ, от който произтичат пълномощията на държавата" (чл.1). Конституцията на далечна Бразилия е в същия дух: "Цялата власт произтича от народа, който я осъществява чрез избрани представители или пряко в рамките на настоящата Конституция" (чл.1). Накрая на този преглед да посочим чл.1 и на нашата действаща Конституция (1991 г.): "Цялата държавна власт произтича от народа. Тя се осъществява от него непосредствено и чрез органите, предвидени в тази конституция".
Очертава ли се разлика между държавен и народен суверенитет? Отговорът е ясен, той е утвърдителен. Държавният суверенитет изразява върховенството, респ. независимостта на държавната власт от други власти в и извън страната. Народният суверенитет представлява върховенство на властта на народа, който предава своята воля на своите представители или решава по един окончателен начин и сам даден държавен, национален или местен въпрос.
Между двата вида суверенитет противоречие по принцип няма. То би се появило при екстремални ситуации, напр. при узурпация на властта, при формиране на основните държавни органи по принудителен, а не по изборен път. Този въпрос опира до легитимността на властта, която заедно със суверенитета е естествена основа за доверието към нея, като основание на подчинението. Основателно теоретиците поставят въпроса, че когато властта е легитимна, т.е. законно установена и вярата в нейния суверенитет е всеобща и силна, такава власт е солидна, устойчива. Обикновено тя е и по-мека и по-либерална от нелегитимната власт. Последната е по-остра. Същевременно нейната грижа е да се "узакони" чрез различни пътища - плебисцит, избори и при., включително възпитателни и пропагандни средства. Поне в първия етап на нейното легализиране и утвърждаване, нелегитимната власт създава социално напрежение, отклонява и много сили на държавата от нейните присъщи цели.