2. Характерни черти на държавната власт
Един от елементите на държавата е властта. Тя се явява като волева сила, която има за обект човешка воля, т.е. която определя поведението на попадащите в нейния кръг на действие лица (Владикин).
В строгия смисъл на понятието държавната власт е самопроизводна. Веднъж създадена, по пътя на парламентарни избори или чрез насилие, в лицето на Народното събрание или нечия еднолична власт, тя слага началото на формиране на цикъла на държавното управление, чрез което осъществява пълнотата на властта. По този начин трябва да се разбира идеята, че държавата има своята власт сама по себе си, напълно самостоятелно. Явно е, че самопроизводството на властта изисква един първоначален тласък, един правен (избори) или друг акт, който създава основния орган и служи за основание за формиране на държавната власт. От този акт започва самоорганизацията на държавата, нейното самоуправление, посредством правото. Тези разсъждения се отнасят до конкретната власт на държавата, която, нормално, при парламентарните демокрации, се наслагва при всеки мандат на парламента. Казваме - наслагва, защото държавната власт, при смяна на политическите сили във властта, не започва изначално формиране. Образува се нов състав на парламента, нов Министерски съвет, стават смени на състави на вече изградени органи, но държавната власт в своята цялост, осъществявана от отделните органи, е непокътната. Тя търпи само отделни модулации, съобразно вижданията на получилите властта политически сили за нейната ефективност. Друг е въпросът за конкретните цели и функции на властта, които могат да търпят промени по избор на тези политически сили.
На второ място, държавната власт е правно-принудителна. Принудата на държавните органи е правно-определена. Но тя е "монопол" само на държавата и не се равнява на обществените норми на принуда, осъществявани чрез другите социални норми. Йелинек отбелязва, че "държавната власт е непреодолима: да властваш, значи безусловно да заповядваш и да можеш принудително да налагаш изпълнението". Наистина, държавната власт е неизбежна, тя се налага на хората и не зависи от тяхната воля. Човек може да избегне или преодолее всяка друга власт над себе си, но не и държавната власт. Все пак трябва да се направи едно уточнение. Правната принуда стои като възможност, тя не е задължителен елемент в реализацията на държавната власт. Тя се използва в една или друга степен съобразно създадените глобални или конкретни отношения в държавата, характера на политическия режим и пр. "Умната" държавна власт прибягва до принуда само в краен случай, а също така съразмерява санкциите със степента на обществената опасност на деянията, които се санкционират. Нейно оръжие е преди всичко превантивността - мерките, които се вземат за доброволно изпълнение на решенията на властта, за предотвратяване на неизпълнение или преки нарушения на държавната воля, за пресичане на ексцесии.
На трето място, държавната власт е единна. Принципът за разделението на властите всъщност разпределя различни функции на държавата за изпълнение от отделни нейни органи. Освен това, както вече посочихме, това разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съдебна, не отразява пълнотата на посоченото разпределение на функциите. То е достатъчно широко, но не е всеобхватно. Извън системата на разделение на "властите", съществуват функции и органи със своите правомощия и със свои възможности за въздействие, възпиране и контролиране върху другите държавни органи. Принципът за единство на властта дава възможност на държавата да действа еднопосочно, целенасочено, да маневрира с функциите и органите си, да концентрира вниманието и усилията на обществото за изпълнение на определените от нея конкретни цели.
По-нататък, държавната власт е неограничена и неотговорна. Тя е неограничена от друга власт, от други сили. Но тя не е безпределна. Разумните отношения с гражданите налага тя да се самоограничава, да поставя определени предели на действията на държавните органи. Спиноза казваше, че държавната власт е ограничена от естествените закони. Йелинек от своя страна твърдеше, че държавната власт се самоограничава чрез своето право. Ограничението на органите е ограничение на държавната воля. Границите на закона са и граници на държавната власт. Но освен правното ограничение, властта се съобразява и с материалния потенциал на държавата и народа. Тя действа в рамките на наличните материални и духовни средства на гражданите. Интернационализацията на държавните отношения създава зависимости на държавата от създадените доброволни междудържавни организации. Все по-трудно става решаването на проблемите в една държава по силов път, чрез засягане на основните права и свободи на гражданите, които са приети и охранени от междудържавни съглашения. Все по-трудно е да се налага държавната власт върху други обществени отношения - икономически, културни и пр., също в разрез с такива съглашения или с принципи, възприети и произвеждани от другите държави. При съвременното държавно обвързване на целия свят неограничеността на държавната власт остава една теоретично-принципиална позиция, а самоограничението - една политическа реалност.
Така се налага да се разглежда и въпросът за неотговорността на държавната власт. Това е неотговорност пред други власти, пред други сили, пред други държави и общества. Но вътре в своята система държавата, също чрез правото, създава организация за контрол и търсене на отговорност от изпълняващите държавни функции лица, определя и основанията за такава отговорност. С това държавата гарантира "чистотата" на своята организация, печели позиции пред своите граждани и което е по-важно - облекчава осъществяването на своите задачи и цели.
Държавната власт е и върховна, суверенна. Този въпрос ще бъде разгледан отделно.
Във връзка с характера на държавната власт има различни разбирания. Едно от тях, което вече преживя своето време, е разглеждането на държавната власт като индивидуална воля. Това е монархическата идея, която определяше волята на монарха като воля на държавата. Общо взето, в съвременните монархически системи, които по правило са конституционни, тази теория няма покритие. Още по-малко това се отнася за тези, при които "кралят царува, но не управлява".
Друго разбиране е за държавната власт като колективна воля. Според нея обединените в държавата свободни индивиди се подчиняват на една обща воля. Тя не е сбор на индивидуалните воли, а образува една обобщена самостоятелна категория. Общата воля - това е държавната власт. Това е разбирането на представителите на теорията за естественото право, ключова част в схващанията на Русо.
Вече посочихме разбиранията на Йелинек за държавата като юридическа личност. Държавната власт, според него, е воля на държавата-личност. Тя упражнява своята воля чрез своите органи. Самоограничението на държавата е от създаденото от нея вътрешно право, както и от норми на международното право. Политическата власт се превръща от гола политика в правна сила, осъществява се в определени правни граници. "Всички държавни актове подлежат на правна оценка" - пише той.
Нормативистът Ханс Келзен поддържа схващането, че държавната власт е действие на правовия ред. Волята й е изразена в закона. Съвкупността на правните норми представлява цялостната държавна воля. "Във върховното положение на държавата е една стойност, и то обективно поставена от изследователя, предварително важима стойност", "независима важимост на един напълно нормативен ред".[6,558]
Държавната власт като психически процес, който се извършва в съзнанието на властващия и подвластния - това е сърцевината на идеите на Петражицки и Коркунов. Те изхождат от схващането, че и двете страни (властващ и подвластен) имат съзнание за взаимна зависимост и това създава условия за проявленията на държавната власт. Масовото настроение и убеждение за необходимостта от властта - това е нейната основа. Продължителното подчиняване води до навик и става елемент на общественото съзнание. Същевременно теорията приема, че зависимостта от властта не е само психически процес, а съществува обективно чрез правовия ред и държавната принуда. Но силната власт - според нея, се формира от убеждението на хората за необходимостта от законност, на нейното основание и в нравственото й съдържание.
Вече видяхме и марксисткото разбиране за държавната власт като воля на управляващата класа, която служи за потискане на другите класи и за защита на нейните интереси.
Държавната власт се определя от съвременния френски конституционалист Беноа Жано като генерална директивна власт, която й дава възможност да създава правила за поведение и да взема всички мерки по делата на общността. Тя има монопола на принудата. Авторът приема, че държавата има способността да представлява нацията в правния мир и да осигурява нейните трайни интереси. Тя е субект на права и власт, надарена с един собствен и независим живот. С това държавата се формира като колективна личност, персонифицира се. Характерна черта на държавната власт е, че тя е перманентна, непрекъснато действаща. Законите и другите актове надживяват режимите, в които са създадени и всяка генерация се ангажира да изпълнява задълженията си по тях.[13]
Друг френски конституционалист - Марсел Прело също приема, че особеност на държавната власт е нейното институционализиране. Силата на управляващите се основава на "властта на правото". Всъщност тази сила се проявява по-малко в желанията на властващия, отколкото в доверието на подвластния. В това се състои "мистерията на гражданското подчинение" (по израза на Жувенил).[14]