Глава втора
Същност на държавата
1. Теории за държавата. Исторически преглед
Въпросът за произхода на държавата се преплита с този за нейната същност. Многобройни са теориите и школите, които се стремят да дадат обоснован отговор на този въпрос. Все пак, в сравнение с произхода на държавата, същността на държавата е по-определима в научно отношение. Касае се за възгледи върху една реалност, за държавна организация на обществото, която е исторически факт, приета е от човешките общества и днес е завладяла света. Въпреки че не става въпрос за хипотези, идеите по разглеждания въпрос са разнопосочни. Те отразяват богатството на човешката мисъл, независимо от това дали обслужват определени интереси или не.
Ако хвърлим поглед върху древните мислители трябва да отдадем дължимото поне на Платон и Аристотел, които развиха много идеи за държавата. Платон (427-347 до н.е.) приема държавата като организация за задоволяване потребностите на гражданите. Навлизайки в проблемите на управлението той ратува за компетентността, за знаещи кадри. "Докато в градовете... не царстват философи..., докато държавната сила и философия не съвпадне в едно... дотогава нито града, нито даже, мисля, човешкият род няма да чака края на злото..." (из "Държавата").[7,58] Според него свободното население трябва да се раздели на три съсловия: философи, които да управляват държавата; воини (стражи), охраняващи държавата; занаятчии и земеделци. Той мечтае за държава, която да осигури на всички щастие и с това да се изяви като справедлива държава. Неговият идеал е държавата на аристокрацията. Зад нея и като отклонение от нея той поставя тимократията (силните и храбрите); олигархията - властта на не много богатите; демокрацията (народа) и накрая - тиранията.
Аристотел посочва, че "държавата е общение... на равни един на друг хора, с цел възможно най-добро съществувание".[7,66] Той твърди, че държавата е необходима и вечна форма на общежитие, без което хората не могат. Същевременно Аристотел поставя робите извън държавното общуване. За него държавата е съвкупност от граждани, които могат да участват в законосъвещателната и съдебната дейност.
Цицерон (106-43 г. до н.е.) изтъква, че държавата е израз на общия интерес на всички нейни свободни членове, които имат вродената способност да живеят съвместно. Държавата се основава на идеята на справедливостта и няма държава там, където властта е основана на произвол и насилие. Той посочва три прости форми на управление: царска власт, власт на оптиматите (аристокрацията) и народна власт (демокрация). Според Цицерон всяка една от тях има свои недостатъци (едновластие; господство на клика от богаташи и знатни; "безумие и произвол на тълпата"). Той намира, че най-добрата форма е смесеният вид, с трайност на държавата и правно равенство на гражданите. "Желателно е - пише той, в държавата нещо да изпъква, да има нещо царствено и една част от властта да бъде отделена и връчена на авторитета на първенците, а някои дела да се предоставят на обсъждане и на волята на народа"[8].
В 4-5 век на новата ера Аврели Августин посочва, че държавата е множество от хора, обединени от общи връзки. Той приема, че човечеството е развитие на две противоположни държави: едната - "земна", "греховна", "царство на дявола", а другата - "божия", състояща се от "божии избраници". Само при второто пришествие на Христос, когато той ще устрои страшния съд, ще се отделят окончателно праведните от грешните и двете държави ще завършат своето развитие [8,95].
В тези древни времена много по-скептичен е Тразимах от Халкедон (софист). Той заявява, че "справедливост... е това, което е угодно на по-силния" [8,37]. Във всяка държава властта установява закони в своя полза и ги обявява за справедливи. Тази скептичност от християнско гледище изразява в първото хилядолетие и Тома Аквински - основателят на учението за индулгенциите. Той мисли, че държавата не може да осигури на човека пълно блаженство без помощта на църквата, а окончателното щастие е само в задгробния живот. Все пак Аквински приема като най-добра форма на управление монархията с аналогията за един Бог, едно сърце, една царица при пчелите и пр.
По същността на държавата вземат отношение привържениците на естественоправната теория. Според Боден (1530-1596 г.) държавата е съвкупност от семейства. На нея е присъща висша суверенна власт. "Суверенитетът - това е свободна от подчинението на закона власт над гражданите и поданиците".[8,178] Той е един и неделим и има постоянен характер. Властта не може да се преотстъпва, но тя се подчинява на Божествените закони и на естествените закони (лекс дивине и лекс натуре). Границата на върховната власт е частната собственост, която суверенът е длъжен да уважава и която не може да покушава. Макар и да приема неделимостта на суверенитета, респ. на монаршеската власт, Боден допуска смесена власт - едновременно на Народното събрание и на монарха (напр. кралски абсолютизъм и орган на съсловно представителство).
Според Хуго Гроции, държавата е съюз на хората под властта на едно или няколко лица, основана на доброволно съглашение (срещу безсилието на хората против насилието). Но и той приема, че суверенитетът трябва да бъде в ръцете на господаря.
Спиноза намира, че държавата е организация, която служи на интересите на всички хора. Естественото право не се отстранява напълно, а се преобразува в държава. Той поставя въпрос за пределите на държавната власт - един въпрос, актуален и за съвременната човешка цивилизация. Според него държавата не може да посяга върху естествените права на човека. Никой не може да му откаже правото на мислене, не може да застави да убие родителите си и т.н., да обича този, който ненавижда и обратно. В този ред на мисли, Спиноза се явява първият през 17 век, който допуска свободата на съвестта, но приема, че в минимална степен религията е задължителна за всички. В политическата сфера той допуска конституционната монархия (ограничена от кралския съвет и съдебните колегии).
Джон Лок приема държавата като организация, която охранява собствеността, необезпечена при естественото състояние на хората. Тя е съвкупност от хора, съединили се в едно цяло под егидата на установен от тях общ закон и създали съда да урежда конфликтите и наказва престъпниците. Лок е един от първите, които говорят за разделение на властите на законодателна, изпълнителна и съюзна (федеративна), като последната осъществява външната политика. Той отдава предимство на законодателната власт, която обаче няма неограничени права върху живота и имуществото на гражданите. Джон Лок приема, че монархът съединява единството на държавната власт. Същевременно смята, че народът има право на въстание срещу злоупотребите в прерогативите на монарха. Това право на народа признава и Русо. Той е за републиканска форма на управление и за преобразуване на деспотичната държава.
Кант заявява, че държавата е обединение на хората под действието на правото. Той поддържа народния суверенитет на Русо. Но предлага политически права не на всички граждани, а само на "активните". Пасивните са тези, които търсят средства за препитание и изпълняват разпорежданията на другите. Кант допуска преход на абсолютната в конституционна монархия, но по пътя на реформите.
Представителите на правно-социологическото направление - Лудвиг Гумплович и Франц Опенхаймер разглеждат държавата като организъм на различни исторически възникнали и развиващи се раси, между които има борба, в която печели по-силната. Опенхаймер приема, че между господари и роби е настъпила интеграция, тъй като и двете групи служили на интересите на общността. Оттам се появил общ език, общи нрави, национално чувство, народ. Според него в съвременната държава също има насилие - на "силни групи" над "слаби групи". Тези групи са и расово определени. Но бъдещето клони към преодоляване на насилието и заменянето му с "мирно сътрудничащите се" граждани по еволюционен път. Опенхаймер обобщава, че "държавата е една, в лицето на класи съчленена група, в рамките на която тя притежава едно, със силови средства пригодено за защита на границите и правния й ред, устройство".[6,386]
Представителят на правно-нормативистичната школа Ханс Келзен изхожда от това, че държавата е нормативен, принудителен ред на отношения на господство и подчинение. Тя е идентична с правото. Държавата, според него, е система от правни норми. Тя е тъждество на правото, правопорядък, достигащ определена степен на централизация. Според него - силата на държавата, това е силата на правото. "Държавата - пише той - е... системата на позитивно-правните норми".[9]
Леон Дюги определя същността на държавата като политическа власт, основана на съществуващата политическа диференциация и разграничаването между управляващи и управлявани. Той създава юридическа конструкция на държавата от шест елемента: определено обществено единство; разграничение между управляващи и управлявани; задължение на управляващите да осигурят осъществяването на правото; необходимо подчинение, формулирано от управляващите; законна употреба на сила; наличие на обществени служби.[10]
Представители на институционализма са французите Морис Ориу и Ренар. Според първия от тях държавната организация се определя от икономическите явления. "Безспорно е - пише той, че икономическите явления са най-важни и, че политическите явления им служат така, както тялото служи на духа".[6,718] Държавата охранява съществуващите отношения. Морис Ориу е за свободата на личността, на предприемчивостта. "Всеки, който започва да придобива имущество, се чувства удовлетворен".[6,718] Социалните групи и техните организации образуват институции (семейство, църква, община, профсъюз и пр.). Държавата отчита влиянието на различните институти. Така се получава равновесие между икономическите и политическите сили. Според него неприкосновеността на частната собственост и свободата на търговията трябва да се освободени от държавна намеса.
Ренар развива разбирането, че съвкупността от институтите образува порядъка, а държавата е един от тези, които се координират и подчиняват един на друг. Институтите участват в управлението на обществото, наред с държавата. При това положение се явява излишно понятието държавен суверенитет.
Хегел определя същността на държавата във функциите й да съхрани хората; да съдейства за тяхното благо, което има и всеобща страна - охрана на семейството и ръководството на гражданското общество.[11]
Йелинек (1851-1911 г.) съединява юридическата и социологическата концепция за държавата и затова е представител на дуалистичната школа. Според него държавата е юридическа личност, носителка на права и задължения, които упражнява чрез своите органи. Държавата няма обективен характер, а е феномен на субективното съзнание. В социологически аспект държавата е "снабдено с първоначална власт на господство съюзно единство на уседнали хора", а в юридически аспект - господство на корпорация или юридическа личност над уседналия народ.[8,367]
Идеята на Йелинек, че държавата не е обективна категория се поддържа и от представителя на психологическата теория - Рос (Скандинавия). Според него тя е израз на човешката психика, на субективно чувство, основано на емоционално-ирационални импулси.
Съществува още теорията за "държавата на всеобщото благоденствие".
Боулдинг сочи, че държавата е инструмент, чрез който се осъществява грижата на всеки за всеобщото благо. Питу говори за държава на целия народ, на всеобщо благоденствие. Кроул - за държавата като "средство за защита на интересите на подчинените класи и за осъществяване на някакво преразпределение на доходите между бедните и богатите".[8,447] Мунд подкрепя това с мисълта, че "основната идея на държавата на благоденствието е заложена в принципа, според който всяка личност е човешко същество и като такова има равно право на участие в благоденствието, дори тогава, когато няма необходимите източници да си осигури това".[8,387]
Според теорията на "плуралистичната демокрация" (Ласки, Дал и др.) класите понастоящем са изчезнали и като такива съществуват различни слоеве, възникнали в резултата на общност на интересите. Те образуват свои организации за защита на своите интереси чрез въздействие върху политическата власт. Различни организации разделят властта с правителствата, т.е. налице е една "дифузия" на суверенитета между много институти от държавен и недържавен характер. По този начин политическата власт става всенародна. Държавата е орган, който съгласува интересите на различни групи. Тя е арбитър между конкуриращи се политически групи и осигурява условията на свободната политическа конкуренция.
Коркунов (1853-1904 г.) посочва, че държавата е "обществен съюз, притежава самостоятелна власт за принуда". "Държавната власт е не някаква воля, а сила, произтичаща от съзнанието на гражданите за тяхната зависимост от държавата".[8,387]
Марксическото разбиране е, че държавата, политическата власт "в истинския смисъл на думата е организирано насилие на една класа за потискане на друга" ("Комунистически манифест"). Тя е политическа организация за изразяване волята на господстващата класа, апарат за упражняване на сила, класова власт.
Проф. Владикин приема, че държавата е съюз от хора, живущи в определена територия, под една върховна власт, [4,32] а по-късно уточнява: "обединено в народ общество, заседнало върху определена територия и подчинено на една самопроизводна, суверенна и правнопринудителна власт".[12]
Съвременният поглед върху същността є открива следните характеристики на държавата:
а) Държавата е организация на една суверенна нация. Тя действа чрез свои институции, свой механизъм, система от държавни органи.
б) Тя не е друга, а политическа организация. Държавните органи направляват дейността си съобразно интересите и целите, които си поставят и със съответни методи и средства за постигането им. При условията на парламентаризма това са интереси и цели на съответните политически сили, които са спечелили вота на избирателите и ги провеждат чрез лостовете на държавната власт.
в) Държавната организация се характеризира със своя власт, която се осъществява главно с правни форми и процедури, чрез принципа и системата на законността.
г) За разлика от други организации в обществото държавата:
- осигурява разделение на труда на управлението;
- предвижда система от санкции, които се различават по характер от санкционните мерки на други организации (морални, уставни, имуществени и др.). Санкциите на държавата са по-крути (особено в сферата на наказателното право) и приложението им е осигурено от принудителната сила на държавата;
- акумулира огромни материални средства за осъществяване на целите си посредством данъчна система и други икономически лостове;
- държавата е на върха на йерархията на човешките групи. Властта на държавното управление се явява висша пред властта на другите социални групи и техните организации. Държавата е тази, която дава на другите организации техния юридически статус. В определена степен и по законен път тя интервенира в тяхната дейност, главно чрез средства за контрол, включително право да прекрати дейността им при определени законни предпоставки. Тя дава поддръжка на тези организации, което е от съществено значение за тяхната дейност;
- държавната власт е суверенна и този суверенитет няма равен на себе си в системата на другите човешки образувания в обществения и личния живот.
През съвременния век се забелязва западане на върховенството на държавата главно чрез действието на следните фактори:
а) развитие на интернационалните организации на държавите, които приемат техните цели, задачи и методи на дейност и се подчиняват на тях в името на мира и тържеството на ценностите на човешката цивилизация;
б) развитие на идеите на федерализма. Вътрешният федерализъм води до териториална автономия (децентрализация), засилване на тенденции за самостоятелност на региони и провинции, създаване на множество корпоративни организации с автономни права (университети и др.). Външният федерализъм води до образуване на федеративни държави и конфедерации;
в) някои автори повдигат въпроса за значението и на идеологиите и идеологическите организационни образувания от международен характер, които косвено и чрез дейността на влиятелни политически фигури въздействат върху държавната политика.
Въпреки така очертаната тенденция държавността като форма на организация не е загубила своята актуалност и перспективност. В момента тя няма друга алтернатива и спрямо нея няма доминиращо обществено отрицание.
Отношенията в обществото, организирано от държавата, са нормирани. Те се и многобройни и многопосочни. Но най-общо, те се проявяват в трите кръга, в които протича начинът на живот на гражданина - труд, бит, обществена дейност. Тези отношения се регулират от различни правила за поведение (норми), които имат социален характер: обичайни, нравствени, религиозни, корпоративни, правни и др. Извън правото, другите норми не са държавно определени. Към тях и техните институции държавата изразява определено отношение:
На първо място, това е отношение на сътрудничество. Държавата използва социалните норми за своята политика, за реализиране на своите функции. Това сътрудничество е взаимно. То спомага и за правилното направляване на дейността на съответните недържавни институции. Например, в сферата на мира и мирното сътрудничество се включват редица обществено организации, църквата, фондации и пр.
Характерно е, че държавата сама се влияе от социалните норми при определяне на своята политика и конкретни действия - например принципите от нравствен характер за добро, справедливост и др. имат и държавно приложение. Има и примери на спиране на военни действия за определени периоди от уважение към определени народни обичаи, особено с религиозна отсянка.
Основни принципи на нравствеността се възпроизвеждат в правни норми. Специфичен е и процесът на преливане на социални в правни норми и обратно. Това особено се отнася за наказателноправните отношения. Периодично и съобразно степента на обществена опасност на определени деяния, те се декриминализират. Наблюдават се и обратни тенденции - когато конкретни деяния, включени в други социални норми (главно нравствените) напускат своя кръг и се включват в правото по преценка и воля на държавата.
Държавата оказва въздействие върху социалните норми за прилагането им в съответствие със закона. При противоречие с правото предимство имат правните норми. Например, съгласно чл.13 и чл.37 на Конституцията на Република България религиозните общности и институции, както и верските убеждения не могат да се използват за политически цели, а свободата на съвестта и изповеданията не могат да се насочват срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала или срещу правата и свободите на други граждани. Държавата има право да осъществява контрол върху законността на корпоративни норми и организации, включително да прекратява дейността им при законно определени условия.
Отношенията на държавата към извънправните социални норми и недържавните образования претърпяват уклони и деформации съобразно историческата действителност и характера на държавна власт. В определен период у нас се потискаше и пренебрегваше църквата и религията. В по-късни етапи на развитието ни това отношение отстъпи на друго, основано на взаимна търпимост и даже на сътрудничество в определени насоки на държавната политика. Изместваха се съзнателно и целенасочено утвърдени обичайни норми чрез създаване на нови, които отговаряха на официалната държавна идеология и политика. Имаше период на по-широка етатизация на обществените отношения, която даже засегна такава сфера като модата.
Въпрос на конкретен анализ е кога, доколко и по какъв път държавата преодолява тези деформации, какви последици създават те за обществото, как се наслагват коригираните отношения. Въпросите не са маловажни, като се има пред вид, че едни хармонични отношения между държавата и недържавните образувания и съответстващите им социални норми, които са характерни за най-развитите демократични системи, създават условия за спокойствие и устойчивост на обществото. А това не е никак малко за едно такова многобройно, многолико и противоречиво общество като човешкото.