Pro Bono: юни 2009

петък, юни 12, 2009

гражданско право

55. Спиране и прекъсване на давностните срокове – основания и действие. Прилагане на погасителната давност

Нормално е например, с изтичането на пет години, от момента, в който е започнала да тече, общата погасителна давност да изтече, т.е. и вземането на кредитора да се погаси. Това обаче ще стане, ако не са настъпили някакви обстоятелства, които да са спрели или да са прекратили давността.

І.Спиране на давността

Кредиторът може да е бил лишен от възможността да си иска вземането, поради което този срок докато трае това обстоятелство не се зачита действие на срока, а с отпадането на това обстоятелство срокът отново продължава да тече. Давността изтича, като се сумира срока от преди настъпването на обстоятелството, спряло давността и срока, продължил да тече след отпадането на обстоятелството.
Спирането на давността предполага едно възникването на определено събитие, до началото на което давността е текла и след преустановяването на което, давността продължава да тече. Т.е. това е обстоятелство, визирано в закона, което спира действието на давността, след изчезването на което давността продължава да тече.
Основанията за спиране на погасителната давност са уредени в 115 ЗЗД:
1.Давността не тече между родители и деца, до изтичането на родителските права.
2.Давност не тече между намиращи се под настойничество/попечителство лица и техните настойници/попечители, докато трае настойничеството/попечителството.
3.Давност не тече между съпрузи (докато трае брака).
4.Давност не тече за вземанията на юридическите лица срещу техните управители (напр. за деликт), докато последните са на служба.
5.Давност не тече за вземания на лица, чието имущество по закон или по решение на съда се намира под управление, срещу управителя, докато трае управлението¬ – напр. вземанията на лица, за чието имущество е назначен временен управител.
6.Давност не тече за вземанията на ненавършили пълнолетие и поставените под запрещение лица, за времето, през което нямат назначен законен представител или попечител – през това време и до изтичането на шест месеца след това давността спира.
7. Давността не тече, докато трае съдебният процес относно вземането – т.е. това означава, че от момента, от който е подаден иска, до момента на решението на съда давността се спира.
8. В 115, ал. 2 е казано, че, ако давностният срок изтича по времето, когато кредиторът или длъжника са военно мобилизирани, до изтичането на мобилизацията + още шест месеца давността за съответното вземане спира да тече.

ІІ.Прекъсване на давността

Прекъсването на давността представлява едно по-радикално действащо върху погасителната давност обстоятелство.
Тук, според 117, ЗЗД, правното значение на погасителния срок се заличава и започва да тече нова давност, а, ако прекратяването е установено със съдебно решение, започва да тече нова петгодишна давност.
Прекратяването има предвид такива юридически факти, действия, които показват, че кредиторът е предприел активни действия за събирането на вземанията си.
Основанията за прекратяването на погасителната давност са уредени в 116 ЗЗД и са следните:
1.Давността се прекъсва с признаването на вземането от длъжника – когато длъжникът признае вземането на кредитора, това означава, че той прави отказ от възможността, която му се дава в резултат на изтекла погасителна давност, да откаже изпълнението на задължението си.
Признаването на вземането на кредитора става изрично (когато длъжникът директно изпълни задължението си или като признае дълга си, но иска отсрочка, разсрочване, опрощаване на задължението си и т.н.) или чрез конклудентни действия (напр. като длъжникът си плати лихвите).
2.Давността се прекъсва с предявяването на иск/възражение от страна на кредитора срещу длъжника – става въпрос за иск на кредитора срещу длъжника, който трябва да има за предмет вземането, което ще се погаси. Този иск може да е всякакъв (първоначален или последващ). Прекъсването на давността важи само тогава, когато искът на кредитора е уважен от съда. В противен случай (ако искът бъде отхвърлен) ще има само спиране на давността.
3.Давността се прекратява и с предприемане на действия за принудително изпълнение – в този случай се прекратява изпълнителната давност (напр. при вадене на изпълнителен лист).

ІІІ.Прилагане на погасителната давност

Съгласно 120 ЗЗД погасителната давност не настъпва служебно, от което следва, че само по искане на длъжника съдът може да постанови погасяване на вземането на кредитора.

54.Начало на давностния срок. Броене и край на давностния срок. Погасителната давност при правоприемство

І.Начало на давностния срок

Доколкото се касае за един правен институт, който е посветен на погасителната давност на вземането на кредитора, началото на давностния срок също трябва да се търси в тази материя.
114 ЗЗД урежда началото на давностния срок. Давността не може да започне да тече преди вземането да е станало изискуемо, т.е. преди кредиторът да е имал право да си търси вземането не може да се приеме, че той бездейства. Така 114, ал. 1 ЗЗД казва, че погасителната давност започва да тече от деня, в който задължението е станало изискуемо.
Изискуемостта на вземането се разбира като:
1.Изискуемо е вземането на кредитора, когато той вече го е поискал. Тази теза лежи на хипотезата, когато падежът на дадено вземане е фиксирано от срок. Напр., ако е уговорено, че престацията се дължи на 2 юли, то счита се, че на 2 юли кредиторът е отправил поканата, тъй като предварително фиксирания срок се счита за покана.
2.69, ал. 1 ЗЗД казва, че, когато задължението е без фиксиран срок, то кредиторът може да го изисква веднага - т.е. от момента на поемането на задължението, за кредитора възниква възможността да поиска изпълнение от длъжника си (чрез покана с подходящ срок за изпълнение) и едва от този момент задължението става изискуемо. Т.е. падежът на длъжника ще настъпи с изтичането на срока, посочен в поканата.
114, ал. 2 ЗЗД урежда друга хипотеза на начален срок на давността – ако е уговорено, че вземането става изискуемо след покана, давността започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Тук давността, която тече на длъжника срещу кредитора, започва да тече от деня, в който задължението е възникнало. Смисълът на тази разпоредба е кредиторът да се притиска да иска вземането си, а не да бездейства.
Най-често обаче са случаите, когато страните си дават нещо, но не уговарят кога то ще се изиска (69, ал. 1 ЗЗД) – тогава началото на давността започва да тече от датата, когато е било възможно кредиторът да иска.
114, ал. 3 казва, че давността за вземанията от непозволено увреждане започва да тече от деня на откриването на дееца. Тук смисълът давността да започне едва в този момент е, че, ако се допусне давността за вземането на кредитора да започва от момента на извършване на деянието, то, в една хипотеза, когато се окаже по-късно, че не това е деецът, а някакво друго лице, то може да се окаже, че кредиторовата давност за вземанията за вреди, настъпили от деликт, е изтекла.
114, ал. 4 ЗЗД предвижда, че при искове за неустойка за забава, давностният срок за тях започва да тече от последния ден, за който се начислява неустойката. Тук става въпрос за това, че за първите десет дни се дължи по 0,5 % от неиздължената сума, а така събраната сума става изискуема от изтичането на петия ден.
Има хипотези, в които не законът, а общите актове на ВС определят кога започва да тече давността. Така напр., Постановление № 1 на ВС от 1979 г. определя кога започват давностите за вземания при хипотезите на неоснователно обогатяване (55 – 59 ЗЗД):
1.По 55, ал. 1 ЗЗД:
~ който е получил нещо без основание – давността за това вземане на кредитора започва да тече от момента на получаването на престацията от длъжника;
~ при отпаднало основание – давността на вземането на кредитора започва да тече от момента на настъпването на юридическия факт, който довежда до отпадане на основанието (разваляне или унищожаване на договора);
~ при неосъществено основание – давността завземането на кредитора започва да тече от деня, в който е станало ясно, че основанието няма да се осъществи.
По старите автори приемат, че и потестативните права се погасяват по давност, като, ако не е предвидено изрично каква е давността им, те се изсрочват с изтичане на общата петгодишна погасителна давност по 110 ЗЗД. Но 110 ЗЗД има предвид вземанията – потестативните права са облигационни права, а се погасяват не облигационни права, а притезателни права (вземанията).
Проф. Апостолов казва, че в състава на притезанието на кредитора се включват не само притезателните, но и всички други потестативни права. Но не може едно право да дава едновременно и правото да се изисква, и правото да се погасява това право.
Доц. Русчев счита, че потестативните права не се погасяват по давност, ако това не е изрично казано в закона (както е в 32 и 87 ЗЗД). Тези случаи на погасяване на потестативните права са изключения – при развалянето на договора по 87 ЗЗД погасителната давност започва да тече от момента, в който субективното право може да се упражни, а при унищожаването на сделката (32 ЗЗД) началният момент на погасителната давност е различна, тъй като различни са и основанията за унищожаване на сделката: правото да се иска унищожаването на една сделка се погасява с тригодишна давност, като началото на давността е от деня, в който лицето е навършило пълнолетие, вдигнато е запрещението, грешката или измамата са били открити или заплашването е престанало, а в останалите случаи – от деня на сключване на сделката.
Друг начален момент за упражняването на права, които са дадени на кредитора е хипотезата, когато на кредитора са престирани вещи с недостатъци (197, ал. 3 ЗЗД) – началото на давността е от деня на предаването на вещта с недостатъци.

ІІ.Правоприемство при погасителната давност

Цесията на едно вземане не води до погасяването на вземането по давност. 99 ЗЗД казва, че прехвърленото вземане преминава върху новият кредитор с привилегиите, обезпеченията и другите му принадлежности, включително и с изтеклите лихви. Тук “другите принадлежности” включва и започналата да тече погасителна давност за вземането.
При новацията обаче е обратно – при новирането давността прекъсва и започва да тече нова погасителна давност.
При частното правоприемство, каквото е цесията, теклата до момента давност продължава да тече и срещу праводателя, и срещу правоприемника, т.е. ако при праводателя са изтекли три години от давността, а при правоприемника – две години, общата погасителна давност е изтекла и за длъжника възниква правото да откаже изпълнение на задължението си.

53.Видове давностни срокове – критерии за разграничаване. Конкуренция на давностните срокове

Общата давност е петгодишна (110 ЗЗД).
По-къси, тригодишни давностни срокове, са предвидени в 111 ЗЗД при следните три хипотези:
1.Вземанията за възнаграждения за труд, за които не е предвиден друг давностен срок – тук се включват всички правоотношения, които имат за предмет някакъв труд (напр. възнаграждението по един договор за изработка).
392 ТЗ пък предвижда тригодишна погасителна давност за всички вземания по един застрахователен договор от деня на застрахователното събитие (с изключение на вземанията по застраховка “Гражданска отговорност”, където погасителната давност на вземането е 5 години) – тук се имат предвид, както вземанията на кредитора спрямо длъжника, така и обратното – вземанията на длъжника спрямо кредитора.
2.Вземанията за обезщетения и неустойки от неизпълнен договор – това са вземания, които имат санкциониращ характер, като в тригодишен давностен срок се погасяват вземанията по един неизпълнен договор, но не и от един деликт.
Давността за иска за реално изпълнение на задължението обаче е 5 години, а не три (79 ЗЗД). Тук особеното е, че тогава, когато заедно с иска за реално изпълнение се търсят и вреди, то в този случай давността ще е разделена – 5 години за иска за реално изпълнение, а искът за обезщетение за вреди ще бъде с давност 3 години.
3.Вземанията за наем, лихви и други периодични плащания – тук става въпрос за периодични плащания, т.е. тригодишният давностен срок ще погаси само онова, което е вън от тези три години.
В този смисъл е и 119 ЗЗД – с погасяването на главницата, се погасяват и лихвите, които се дължат по нея, макар за тях давността още да не е изтекла. От тук следва, че, ако длъжникът, от когото се търси главното вземане възрази, че главното вземане е погасено по давност, това влече след себе си и погасяване на лихвите, макар погасителната давност за тях да не е изтекла.
В тази посока е и съдебната практика – според Реш. № 2648 от 1978 г на І г.о. на ВС, макар давността за лихвата да не е изтекла, ако главното вземане е погасено по давност, погасява се и вземането за лихвата. Поставя се въпросът, ако вземането за лихвите е предявено след изтичане на тригодишния срок от изискуемостта на главното вземане, има ли основание кредиторът да иска да му се присъдят лихвите? Тъй като лихви се дължат за всеки изминат ден след изпадането от забава на длъжника и с оглед на това, че искът е предявен след изтичането на повече от три години от изискуемостта на главното вземане, то не всички лихви ще се погасят заедно с главното вземане, а само онези, които са били дължими преди тригодишния срок от предявяване на иска, т.е. не се погасяват заедно с главното вземане и лихвите, които са текли от момента на изискуемостта на вземането до погасяването по давност на главното вземане (б. – М. Ш.).
Тригодишна е давността и за иска, с който се иска унищожаване на сделка по 32 ЗЗД.
При общия режим на продажбата (197 ЗЗД), искът на купувача, на когото е престирана вещ с недостатъци, се погасява по давност с изтичането на 1 година при продажбата на недвижима вещ и шест месеца при продажбата на движима вещ.Давностният срок започва да тече от деня на предаването на вещта.
Тъй като погасителната давност е императивно уредена, в 113 ЗЗД се съдържа забрана за скъсяване или удължаване на давностните срокове. Отказ от неизтекла давност също е недопустим. Въпреки тази забрана обаче, в специалните случаи на 197 ЗЗД погасителните срокове на исковете могат да бъдат променени със съгласието на страните.
1 година е срокът за унищожаване на сделка, която е сключена в хипотезата на крайна нужда при явно неизгодни условия по 33 ЗЗД. Едногодишна е и давността на регресните искове срещу джирантите и т.н.
При конкуренция на давностните срокове принципът е, че специалният давностен срок дерогира, общия давностен срок (lex specialis derogat legi generali).

52.Погасителна давност – понятие, функции, приложно проле. Преклузивни и рекламационни срокове

І.Разяснителни бележки

Тъй като погасителната давност е една изключително разпространена фигура в гражданското право, то за нея могат да се даде следното определение:
1.Погасителната давност като юридически факт има в основата си един период от време (срок).
2.Погасителната давност като субективно право, което се поражда при проявлението на този срок + позоваването на него.
3.Погасителната давност като съвкупност от правни норми, които уреждат, както юридическия факт, така и произтичащото от него субективно право.
Като юридически факт погасителната давност представлява един период от време, през който не настъпват някакви обстоятелство, водещи до прекратяване на субективното право на вземане на кредитора, т.е. това е период от време, през който кредиторът бездейства, което дава право на законодателя да приложи определени правни последици, даващи възможност да се стигне до погасяване на това субективно право.
Срокът има различно значение в гражданското право:
а) в облигационното право срокът определя от кой момент субективното право става изискуемо/от кой момент могат да се приложат мерките на държавната принуда. Срокът има значение във връзка с погасяването на субективните права – изтичането на определен срок погасява правото на вземане;
б) при придобивната давност изтичането на определен срок от време води до пораждането на възможността на едно лице, което е владелец на дадена вещ, да се позове на придобиването й по давност;
в) времето е от значение и при давността;
г) определени права така са обвързани с определен срок, че могат да се упражняват само през неговото времетраене – напр. авторското право или преклузивните срокове в процесуалното право.
Срокът представлява определен отрязък от време, който се характеризира с начален и с краен момент. Срокът обаче може и да е точно фиксиран.
От гл.т. на това какво е съдържанието на съответните срокове те се делят на:
а) давностни срокове – давностният срок представлява период от време, определен по продължителност в закона, в течение на който, ако носителя на едно субективно право не го упражни или, ако не е погасено по друг начин, се погасява правото да се търси защита;
б) преклузивни срокове – преклузивният срок представлява период от време, с изтичането на който се погасява самото материално право;
в) рекламационни срокове – този срок е при срочните права (т.е. права, които могат да се упражняват само в определен срок). Срочните материални права се погасяват не, защото не са упражнявани, а тъй като упражняването им е ограничено в един определен срок, само по време на който съответното право може да се упражнява.
Сроковете могат да се установяват от закона, от съда (напр., когато има нередности в исковата молба), от администрацията, договорни срокове.
Сроковете биват и материално-правни, и процесуално-правни. 32 и сл. ГПК уреждат сроковете в процеса (когато сроковете не са установени от закон, те се определят от съда). В 72 ЗЗД също има срокове (там се определя броенето на сроковете).
Според правното действие на сроковете те биват:
а) срокове, свързани с пораждането на правно действие;
б) срокове, свързани със защитата на права;
Броенето на сроковете според 72 ЗЗД е следното (виж ги).

ІІ.Определение за погасителна давност

Видимо е, че първият елемент на погасителната давност е изтичането на някакъв срок. Но какъв е този срок? Проф. Таджер счита, че като юридически факт погасителната давност представлява установен в закона срок на кредиторово бездействие да търси вземането си.
Проф. Павлова смята, че това разбиране е тясно – вярно е, че изпълнението най-често става по инициатива на кредитора, когато бездействието му трябва да е правно релевантно, но не са рядкост случаите, в които изпълнението настъпва без да е искано от кредитора – напр., когато длъжникът се издължава без да му е искано изпълнение. Или пък, случаи, когато има възможност да се погаси вземането, но това зависи от волята на длъжника (напр. при компенсацията), или пък случаи, когато длъжникът е в състояние на обективна невъзможност да изпълни.
Т.е. според проф. Павлова погасителната давност представлява период от време, определен от закона, през който субективното право на кредитора не е погасено или казано иначе – не са настъпили юридически факти, които да погасят субективното право на вземане на кредитора.
Възниква следният въпрос: Какво става с изтичането на срока на погасителната давност? Би могло да има два варианта:
1.Да се погаси съществуването на субективното право.
2.Изтичането на погасителната давност не засяга съществуването на субективното право, материалното право на кредитора продължава да съществува.
Възниква оттук друг въпрос: какво тогава се погасява с изтичането на срока на погасителната давност? Проф. Таджер смята, че материалното право на иск като притезанието, в съществуването на субективното право няма. Той смята, че изтичането на давността и позоваването на нея води до прекратяването на процесуалното право на иск, но не и на материалното, защото просто такова няма.
Проф. Павлова пък счита, че притезанието е форма, фаза от съществуването на субективното право, че с изтичането на погасителната давност и с позоваването на нея, се прекратява възможността правото да се иска по принудителен ред, т.е. прекратява се притезанието.
Въпреки този теоретичен спор, правната същност на онова, което възниква с изтичането на погасителната давност, се свързва с възможността да се откаже изпълнение на кредитора.
Според проф. Живко Сталев пък, правната природа на погасителната давност е, че това е процесуално право, докато болшинството от авторите приемат, че става въпрос за едно материално право.
Въпреки различията, упражняването на това право да откажеш изпълнение на задълженията си, е потестативно право, т.е. с изтичането на погасителната давност за длъжника възниква потестативното право да откаже изпълнение на задължението си.
Не трябва да се набляга на това – какво става с кредитора, а на това – какво става с длъжника след изтичането на погасителната давност.
Погасителната давност всеобщо се разглежда като способност за погасяване на вземанията на кредитора (110 ЗЗД), но става въпрос за погасяване на задължението, докато вземането на кредитора може и да продължи да съществува (аргумент – 118 ЗЗД), т.е. изтичането на погасителната давност не променя нищо в положението на кредитора, не погасява вземането. За да се погаси вземането, е необходимо и още нещо – волеизявление от длъжника, че иска да се възползва от тази възможност да откаже да изпълни. Т.е. след изтичането на погасителната давност длъжникът може или да се позове на нея, или да си изпълни задължението, тъй като само по себе си изтичането на погасителната давност нищо не погасява.
Следователно правото, което възниква в резултат на изтичането на погасителната давност, няма преобразуващ характер – това е непритезателно, но и непотестативно право да се откаже изпълнението на задължението.
Правото на задържане също не е потестативно право (90, 91 ЗЗД).
Проф. Павлова е права за това, че с позоваването на изтекла погасителна давност длъжникът не може да погаси едно публично право на вземане, каквото е правото на иск.
Изводът е, че погасителната давност като юридически факт (разбиран като бездействие на кредитора или ненастъпване на други погасителни обстоятелства) не погасява правото на кредитора, а поражда материалното право на длъжника да откаже изпълнение, което е насочено към кредитора. Това обаче не е процесуално право, тъй като за изтекла погасителна давност може да се изразява и извън съдебно, а не само в един съдебен процес. Правоотношението е материално-правно, защото то произтича от материално-правното правоотношение между кредитора и длъжника.
Това, че възражението може да се упражнява, както съдебно, така и извън съда, не е странно, тъй като няма как по друг начин да се възрази на искането на кредитора, освен чрез възражение. Т.е. това право на длъжника да откаже изпълнение на кредитора си поради изтекла погасителна давност не е нито притезателно, нито потестативно и е част от едно облигационно правоотношение.
Докато възражението за задържане по 90 ЗЗД е дилаторно (временно), то възражението при изтекла погасителна давност е перемпторно (окончателно, завинаги).

ІІІ.Разграничение между погасителната давност и придобивната давност

Разликата между погасителната и придобивната давност се свежда до следното: докато погасителната давност е институт на цялото гражданско право, то придобивната давност е институт само на вещното право, способ за придобиване на вещни права (79 – 86 ЗС с препращания към ЗЗД). Т.е., след като е невъзможно обединяването на двата института, пороците продължават като се препраща от ЗС към ЗЗД.
Общото между двата института е, че става въпрос за срокове, правните последици не настъпват служебно, а само въз основа на волеизявление на заинтересувано лице. Разликата между двете е в съдържанието им – придобивната давност представлява упражняване на фактическа власт с намерението да се владее, докато погасителната давност е бездействие на кредитора.

ІV.Функции на погасителната давност

Безспорно е, че погасителната давност няма санкционираща функция – макар в крайна сметка да се достига до неблагоприятни правни последици за кредитора. Последният може да е и правомерен, съзнателно да не търси събирането на вземанията си, т.е. неупражняването на субективното право не е укоримо от правото.
Погасителната давност има за главна функция привеждането в съответствие на правното с фактическото състояние – с бездействието на кредитора фактическото положение е, че дадено право не се упражнява и следователно трябва да му се откаже възможността да си го търси по принудителен ред. Позоваването на изтеклата погасителна давност обаче не води до погасяване на самото субективно право, за разлика от придобивната давност, където позоваването на изтекла придобивна давност води до прекратяване правото на собственост за лицето, което не е упражнявало правото си.
Сроковете в крайна сметка създават дисциплина в гражданския оборот, тъй като стимулират кредиторите да упражняват правото си на вземане и допринасят за установяването на обективната истина.
От друга страна, неприлагането на служебното начало при давността, дава възможност неблагоприятните й последици да зависят от волята на длъжника (той може и да отрече да се възползва от изтеклата придобивна давност).

V.Преклузивни и рекламационни срокове

Освен за давностни срокове, в гражданското право се говори и за преклузивни и рекламационни срокове:
1.Преклузивен срок – поначало процесуалните срокове са преклузивни, т.е. прекратяват субективното право. В материалното право – напр. при потестативните права (87 ЗЗД) – правото да се развали договора се погасява с петгодишна давност. Или тригодишната погасителна давност да се унищожи договора по 32, ал. 2 ЗЗД. За разлика от тези искове, възражението не е свързано с някаква давност, а се измерва с това, дали не е изтекъл срока на иска за реално изпълнение на кредитора.
Прекратителният срок може да бъде установен с нормативен акт или от страните. За разлика от давностния срок, който поначало започва да тече от момента на изискуемостта, прекратителният срок започва да тече от момента на възникване на субективното право. Преклузивният срок тече между всички страни (erga omnes), докато погасителната давност тече само за кредитора. Друга разлика е, че преклузивните срокове не могат да бъдат спирани и прекъсвани, докато погасителната давност, при определени условия – може да бъде спирана или прекъсвана.
След като преклузивният срок прекратява субективното право, длъжникът, изпълнил по един преклузиран срок е изпълнил без основание и следователно може да си търси даденото без основание.
Друга особеност е, че поначало преклузивният срок се прилага служебно, като отказ от прекратителен срок е недопустим.
Преклузивен срок е този по 87, ал. 1 ЗЗД (т.е., ако длъжникът по един двустранен договор не изпълни задължението си, поради причина, за която отговаря, то кредиторът може да даде на длъжника подходящ срок за изпълнение, с предупреждение, че, ако и след него не изпълни, ще смята договора за развален), срокът за отмяна на дарение по 227, ал. 3 ЗЗД – искът за отмяна на дарение може да се предяви от дарителя в едногодишен срок, от момента, в който са му станали известни основанията за отмяна, двумесечният срок за изкупуването на дяловете на останалите съсобственици от един от съсобствениците по 33 ЗС, шестмесечният срок за вписване на съдебното решение по ЗС и пр.
2.Рекламационен срок – рекламационният срок представлява период от време, установен с изрична правна норма, през който кредиторът е длъжен да предяви правото си пред длъжника за доброволно уреждане на дължимото задължение. Целта на този срок е да не бъде предявяван иск.
Такива рекламационни срокове се предвиждат в случаите, когато по отношение на длъжника масово се предявяват такива искове – напр. когато длъжникът е превозвач и е изгубил багажа.
Старият устав на БДЖ предвиждаше, че рекламационният срок е предпоставка, за да може да се предяви иска. Такива рекламационни срокове могат да се намерят в ЗАвТр и ЗЖПТр.
Действието на рекламационния срок е особено – според 105 ЗЖПТр право да предявяват рекламация срещу превозвача, имат онези, които имат право на иска срещу превозвача. 110 ЗЖПТр и 77 ЗАвТр казват, че давностните срокове се спират със започване на рекламационното производство / предявяването на рекламация спира давността до деня на писменото й отхвърляне или частичното й приемане, като при частично признаване на рекламацията давност продължава да тече за останалата спорна част от рекламацията. Трябва да се има предвид, че тук става въпрос за спиране на изпълнителната давност.
Давността бива искова или изпълнителна в зависимост от това, къде се предявява. Ако веднъж се предяви иск за изпълнение на задължението и ако не бъде уважен искът, давността спира да тече, но не се прекъсва. От момента на уважаване на давността, започва да тече нова – петгодишна давност. Тази нова давност е изпълнителната давност, която се дава, за да може да се упражни принудително изпълнение.
Рекламационният срок се установява от закона, като не може да бъде спрян или прекъснат. За спазването на рекламационния срок съдът следи служебно, като отказ от тях не е допустим. Както всички давности, така и тук правната уредба е императивна.
Възможно е давностният срок да започне да тече и след изтичането на рекламационния срок.
Правоприлагащият орган винаги трябва да тълкува дадена правна норма, дали визира преклузивен или давностен срок. Друго, което трябва да се отбележи е, че преклузивните срокове се отнасят само до придобиването на вещни права и следователно не могат да се погасяват по давност (59 и 67 ЗС). Напр. actio revandicatio или искът за обявяване на симулация в сделката. Но при вещните искове може да се направи възражение, че в резултат от изтекла придобивна давност владелецът е станал собственик. Предявяването на ревандикационния иск не е обвързано с давност, но насреща може да се направи възражение за придобиване по давност.

51.Действие от чуждо име без представителна власт – последици. Потвърждаване (ратификация) и последици от нея

Тази хипотеза е уредена в 42 ЗЗД, но и в 301 ТЗ, като разрешенията са различни.

І.Понятие
При действието от чуждо име без представителна власт има едно лице, което действа без представителна власт като мним представител (falsus procurator), още едно лице, което е мнимо представлявано и едно трето лице, с което мнимият представител сключва правна сделка или извършва правни действия.
Хипотезите, при които е налице мнимо представителство са различни:
1.Когато въобще не е имало представителна власт.
2.Когато е имало представителна власт, но тя е отпаднала с действие ex nunc, т.е. оттеглена е представителната власт.
3.С навършването на една определена възраст от лицето (18г.), което вече няма нужда да се представлява, тъй като е напълно дееспособно.
4.Когато представителната власт е отпаднала ex nunc поради унищожаване на сделката.
5.Представителна власт липсва и тогава, когато мнимият представител се представя за представител, без въобще да има представителна власт между него и представлявания.
6.Мнимо представителство има и тогава, когато представителят е надхвърлил границите на представителната власт.
Трябва да се каже, че мнимото представителство се различава от едностранното подставяне – докато при последното едно лице сключва правна сделка от свое име и за своя сметка, но в придобивния документ се вписва името на друго лице, като се разчита, че лицето, вписано в придобивния документ ще одобри сключената сделка, то при мнимото представителство е налице сключване на сделка/извършване на правни действия от един мним представител от името и за сметката (в интерес) на мнимо представлявано лице.
Мнимото представителство се различава и от воденето на чужда работа без поръчка.

ІІ.Последици от мнимото представителство

За да се изяснят последиците, които настъпват от представителната власт, е необходимо да се изследват правоотношенията, които възникват при него:
1.Сделката в отношенията между мнимо представлявания и третото лице – ако имаше действително представителна власт, то по силата й, правните последици от отношенията между представителя и третото лице би трябвало да задължат/да породят права за представлявания. Но тук, поради липсата на валидна представителна власт на представителя, правни последици за представлявания няма да настъпят.
Според някои автори, тук се касае за нищожна сделка, като само за нея (като изключение) е възможно в резултат на потвърждаване тя да се санира. Според други цивилисти в случая сделка въобще не е сключена, т.е. тя е нестанала, защото липсва не прости волеизявление, а липсва и страна (представлявания).
Обикновено обаче обяснението на правните последици от една такава сделка, се дава с висящо недействителните сделки – при сделката, сключена от мним представител състоянието е такова, че сделката би могла или да стане напълно нищожна, или би могла да стане напълно валидна. Нещо повече – тази хипотеза не може да се подведе под 26, ал. 2 ЗЗД, тъй като при сделките с незавършен фактически състав, чиято нищожност се урежда там, става въпрос за направено волеизявление, засегнато от някакъв порок, докато тук воля изобщо няма. При сделките с незавършен фактически състав е възможно последващото добавяне на волеизявлението с действие ex nunc, докато тук ратификацията има действие ex tunc. От това следва, че волеизявлението по една сделка от чуждо име без представителна власт не е опорочено, волеизявление въобще липсва. Т.е. това е висящо състояние, като по този начин се оборва това схващане (макар и изключение от принципа), че нищожни сделки могат да се санират.
Няма обаче да има висяща недействителност при прекратяването на представителната власт, когато прекратяването на пълномощието не може да се противопостави на третите добросъвестни лица (41, ал. 2 ЗЗД) – т.е. в случая мнимо представляваният ще бъде принуден да приеме правните последици от една такава сделка.

ІІІ.Ратификация (потвърждаване) и последици от нея

За ратификация говорим, когато действията на лице без представителна власт бъдат в последствие потвърдени от лицето, за което уж е действало и то с обратна сила. Докато конфермацията при една унищожаема сделка представлява волеизявление на действителния правоимащ, където едно лице е действало от свое име и в свой интерес, но представяйки една чужда вещ за своя.
Последицата от ратификацията е, че ще направи сключената без представителна власт сделка валидна. Докато при конфермацията (одобряването) хипотезата е друга – едно лице действа от свое име, като се представя напр. за собственик на една чужда вещ. Тази унищожаема сделка ще породи правно действие, ако истинският собственик на вещта даде одобрението си за нея. Тук това одобрение ще прояви действието си ex tunc, като се запазват като страни по сделката онзи, който се е представял за собственик на вещта и третото лице. Докато ратификацията представлява едно едностранно волеизявление на мнимия представляван, с което той потвърждава извършените от мнимия представител правни действия.
Основният спор тук е, дали ратификацията създава тепърва представителна власт или такава представителна власт не се създава. Проф. Павлова твърди, че не възниква такава представителна власт. Но потвърждаването като едностранна сделка означава, че не се очаква насрещното волеизявление нито от мнимия представител, нито от третото лице.
42, ал. 2 ЗЗД казва, че могат да се потвърждават всякакви правни действия, включително и такива, които нямат качествата на договори. Не е допустимо обаче да се потвърждават само част от извършените без представителна власт правни действия – те трябва или изцяло да се потвърдят, или да се откаже ратификацията им.

ІV.Форма и действие на ратификацията

Доколкото в 42, ал. 2, изр. 2 ЗЗД изрично е казано, че потвърждаването трябва да бъде извършено в същата форма, каквато е формата на упълномощаването за сключването на договора, то това е изискваната от закона форма, под която може да се направи потвърждаването.
Ратификацията действа с обратна сила, но 42 не казва нищо относно действието на потвърждаването. Тук и без изрична разпоредба на закона, действието на ратификацията е ex tunc, тъй като потвърждаването е едно обуславящо волеизявление, с нея не се навлиза в съдържанието на уговореното между мнимия представител и третото лице. Чрез ратификацията мнимият представляван просто приема, че действията, които са извършени от мнимия представител, ще настъпят в правната му сфера.

V.Срок за извършване на ратификацията

Когато мнимият представляван мълчи, това създава определена несигурност, която би могла да се избегне по следния начин:
1.Било, когато мнимият представител поиска в определен срок мнимо представляваният да потвърди или не сделката.
2.Било, когато третото лице каже, че вече няма правен интерес.
301 ТЗ обаче дава друго разрешение за срока, в който трябва да се извърши ратификацията – когато едно лице действа мнимо от името на търговец се смята, че търговецът е приел действието, ако не се възпротиви незабавно след узнаването. Тук мълчанието като изключение е приравнено на съгласие. Тук няма и срокове, давани от третото лице за одобрение на сделката.
Ако правните действия на мнимия представител не бъдат потвърдени (по 42 ЗЗД/301 ТЗ), то сделката ще е нищожна в отношенията между мнимия представител и третото лице. Ако правните действия бъдат потвърдени/има мълчание, то правните последици обвързват с обратна сила патримониума на мнимо представлявания.
Правни последици между мнимия представител и третото лице – тук сделката също няма да има действие, тъй като мнимият представител действа от чуждо име и следователно и с представителна власт, и без нея, представителна власт между двамата няма.
Възможно е обаче, когато стане ясно, че мнимо представляваният няма да потвърди, мнимия представител да приеме правните последици да настъпят за него. Тук третото лице няма да има правото да търси обезщетение, дори и да е добросъвестно.
Ако ратификация от страна на мнимо представлявания не последва, а мнимият представител също не желае правните последици да настъпят за него, то третото лице може да търси само негативни вреди от насрещната страна. Отговорността е за предварителен договор и това несключване на сделката все пак причинява някакви вреди на третото лице (най-малкото разноските по очаквания договор). Правоимащо да си търси обезщетение за негативни вреди е само добросъвестното трето лице.
Тук има една разлика – докато при пред договорната отговорност лицето, от което се търси отговорност трябва да е виновно, то тук, при мнимото представителство, не е задължително falsus procurator да е действал виновно.
Правни последици между мнимо представлявания и мнимия представител – правните последици между двамата ще се сложат по различен начин в зависимост от това, дали последва ратификация или не.
Ако има потвърждение, то отношенията между мнимия представител и мнимо представлявания ще бъдат както напр. по един договор за поръчка.
Ако не последва потвърждение, следователно извършените правни действия няма да имат никакви правни последици.

50.Упълномощаване – понятие, сключване, форма, правно действие. Видове пълномощно. Прекратяване. Преупълномощаване

І.Понятие за упълномощаването

Става дума за една формална едностранна сделка, главният юридически факт от който възниква представителната власт (представителното правоотношение). Упълномощаването е адресна сделка, т.е. тя трябва да достигне до другата страна, като приемането й не е необходимо.
Резултат от този юридически факт (упълномощаването) е възникването на представителната власт, по силата на която едно лице (представляван) се вижда обвързан от правните действия, извършвани от негово име от едно друго лице (представител).
Разликата между пълномощието и упълномощаването се съдържа в това, че пълномощното има за цел, насочено е да породи правни действия навън, пред третите лица, докато упълномощаването урежда съдържанието на вътрешното правоотношение между представителя и представлявания. Това вътрешно правоотношение обосновава задължението за пълномощника да извършва само онези правни действия, за които е оправомощен с пълномощното.
Обикновеното пълномощно се дава, за да обслужи едно друго съществуващо правоотношение, за да облекчи упълномощителя в извършването на неговите правни действия.
Напр. договорното правоотношение, което формира съдържанието на главното правоотношение, е различно, доколкото по договора за поръчка длъжникът се задължава да извърши правни действия за упълномощителя. Но упълномощаването не е комисионен договор, тъй като при него комисионерът действа от свое име.
Често, за извършването на някакви фактически действия се налага да се извършат и правни, за които се налага да се даде пълномощно.
Оттук, разликите между упълномощителното правоотношение и главното правоотношение са следните:
а) упълномощаването е едностранно правоотношение
б) главното правоотношение винаги е договор. Напр. договорът за поръчка, който би могъл да е възмезден или безвъзмезден, може да бъде съчетан и с пълномощно;
в) от пълномощното правоотношение се поражда представителна власт, докато при главното правоотношение, в зависимост от типа на договора, биха могли да се породят различни права и задължения;
г) пълномощното правоотношение е насочено навън, към третите лица, докато главното е насочено навътре.
Изискванията, които се поставят към упълномощаването, са преди всичко изисквания към упълномощителя – напр. дееспособността (упълномощителят трябва да е дееспособен), докато за валидността на упълномощаването не е необходимо пълномощника да е дееспособен, но дееспособността е необходима, за да може той да извършва правните действия, които са му възложени.
Възможни са упълномощавания, по които едно лице да упълномощи няколко лица да го представят пред третите лица, като всеки от овластените може да извърши самостоятелно правните действия, за които е оправомощен (т.нар. колективно пълномощно) – 39, ал. 2 ЗЗД.
Възможно е обаче упълномощителят изрично да предвиди в пълномощното, че правните действия могат да се извършват само съвместно, т.е. само всички заедно ще могат да извършват правните действия, за които са оправомощени.
Преценката за валидността на упълномощителната сделка зависи само от гл.т. волята на упълномощителя. Пълномощното, веднъж дадено, не прекъсва възможността на упълномощителя да извърши и сам съответните правни действия.
Може да има и хипотези на отмяна на пълномощното, но в този случай трябва да се имат предвид правилата за отправянето на волеизявленията и тяхното достигане до насрещната страна – 13 и 14 ЗЗД.
Ако след даването на пълномощното, упълномощителят бъде поставен под пълно запрещение, то упражняването на представителната власт става невъзможно, защото на нейно място идва законната представителна власт, упражнявана от настойника. Ако пък упълномощителят бъде поставен под ограничено запрещение, то може да има упълномощаване, но вече е необходимо това да стане с попечителско съдействие, т.е. да се допълни и волята на попечителя към тази на поставения под ограничено запрещение упълномощител.
Действието на вече направените пълномощни преди поставянето на упълномощителя под пълно запрещение ще се запази, но остава открит въпросът за възможността за унищожаването на тези пълномощни на основание 31 ЗЗД (поради моментна недееспособност) във връзка с 44 ЗЗД.
Важно е да се каже, че забраната за упълномощителя да извършва някакви правни действия, е забрана и за пълномощника да извършва тези правни действия.

¬ІІ.Начини за извършване на пълномощното

От гл.т. на начина на извършване на пълномощното, упълномощаването става по следните начини:
1.Изрично упълномощаване – тъй като тук упълномощителната сделка е адресна, се поставя въпроса за начина, по който тази представителна сделка трябва да е узната – това става било като пряко се упълномощи пълномощника, било, като се сведе до знанието на третите лица, с които пълномощника ще договаря, че именно той действа от името на упълномощителя, било като се направи едно публично разгласяване на пълномощното.
2.Конклудентно упълномощаване – по този начин упълномощаването става, като упълномощителят присъства на по времето и на мястото, когато пълномощника извършва определени правни действия. В случая упълномощителят не изявява изрично, а одобрява сделката, сключена от пълномощника.
3.Предполагаемо упълномощаване – този начин на упълномощаване се среща най-често при т.нар. представителни лица, които извършват действията от името и за сметката на лицето, което е собственик на някакво търговско заведение.

ІІІ.Форма на пълномощното

37 ЗЗД казва, че формата на пълномощното трябва да следва правното действие (сделката) за което се дава. Става въпрос за форма за валидност на упълномощаването. Разбира се има и изключения, които се допускат от закона. Напр., сделка, която трябва да бъде извършена в нотариална форма (напр. една покупко-продажба на недвижим имот), за пълномощното също се изисква нотариална заверка на подписите.
Поставя се въпросът, при неспазване на формата за пълномощното, която, разбира се, води до недействителност на упълномощаването, дали това ще повлече недействителност и на сключената сделка? Според съдебната практика отговорът е положителен. На обратното мнение е обаче проф. Кожухаров, който смята, че пълномощното не е част от сделката, поради което недействителността на формата му няма да доведе до недействителност и на сделката.

ІV.Видове пълномощно

От гл.т. на обема на предоставената представителна власт, пълномощното бива:
1.Общо пълномощно – при него не се сочат конкретно правните действия, които пълномощникът е овластен да извърши.
2.Специално пълномощно – при него са посочени конкретно правните действия или времето, за които трябва да бъдат извършени те от пълномощника.
Тук трябва да се направи една отклика на специалното пълномощно от изричното пълномощно – под последното се разбира специално пълномощно, което се дава за извършването на разпоредителна сделка (продажба, замяна, апортиране, ипотекиране, залагане). Тук възниква следният въпрос - когато е дадено изрично пълномощно за извършването на разпоредителни действия, то включва ли и право пълномощника да получи съответната цена, ако в изричното пълномощно няма изрична клауза за получаването на парите? Отговорът е, че в случая пълномощникът не може да получи цената и това ще бъде плащане на ненадлежен кредитор. Често изрично пълномощно се изисква за извършването на процесуално-правни действия.
Специалното пълномощно би могло да се даде и за извършването на действия на обикновено управление, т.е. не всяко специално пълномощно е изрично пълномощно.
От гл.т. на това, дали с пълномощното се дава за извършването само на едно или на няколко действия, пълномощните биват:
1.Еднократно упълномощаване
2.Многократно упълномощаване
Друго деление на пълномощните е на:
1.Срочно пълномощно
2.Безсрочно пълномощно

V.Прекратяване на упълномощаването

41 ЗЗД дава основанията за прекратяване на упълномощаването, които могат да се обособят в следните групи:
1.Оттегляне и отказ от пълномощното – това са едностранни волеизявления, като за оттегляне говорим при упълномощителя, а за отказ – при упълномощения. Тук, в тази група хипотези, при които се прекратява упълномощаването, последното се прекратява по волята на страните.
а) оттегляне на пълномощното – оттеглянето на пълномощното би могло да стане изрично (до пълномощника, до третите лица, с които договаря или публично), с конклудентни действия и предполагаемо (с постановяването на забрана на едно лице да извършва определени действия, като поначало прекратяването на главното правоотношение няма да доведе до прекратяване на представителната власт). Оттеглянето на пълномощното е неформална сделка.
Трябва да се спомене, че само прекратяването на представителната власт на преупълномощителя ще доведе до прекратяване на представителната власт и на преупълномощеното лице. Другите основания за отпадане на представителната власт на преупълномощителя няма да доведат до засягане на представителната власт на преупълномощеното лице, тъй като това е правоотношение между упълномощител и преупълномощено лице;
б) отказ от пълномощно – при него също се поставя въпросът за достигането му до насрещната страна, но то би било валидно, ако достигне и до третите лица.
При активната представителна власт няма нужда от отказ от пълномощното, тъй като пълномощникът просто може да не извърши правните действия, за които е оправомощен, докато при пасивната представителна власт отказът от пълномощното трябва да се направи.
2.Пълномощното се прекратява и със смъртта на упълномощителя/пълномощника/прекратяването на юридическото лице – това прекратяване на пълномощното действа ex nunc, като извършените вече действия трябва да се приемат от насрещната страна.
3.Пълномощното се прекратява и при поставянето под запрещение, като тук се има предвид поставянето под пълно запрещение и то след назначаването на законов представител.
4.Пълномощното се прекратява и ако е било за даден срок и последният изтече; пълномощието се прекратява и с извършването на действието, за което е дадено и т.н.
Действието на прекратяването на пълномощното се свежда до невъзможност дадена представителна власт да се упражнява. Прекратяването на пълномощното също трябва да достигне до насрещната страна.
41, ал. 2 ЗЗД предвижда, че прекратяването на пълномощното не се отнася (не засяга) онези трети добросъвестни лица, които са договаряли с пълномощника, комуто е прекратена представителната власт. Добросъвестността на третите лица ще се обори, като се докаже, че прекратяването на представителната власт е достигнало или пък при грижата на добър стопанин би могло да достигне до тях. Третите лица са недобросъвестни, ако прекратяването на представителната власт е подлежало на вписване, вписано е и те са преговаряли с пълномощника след вписването.

VІ.Преупълномощаване

При преупълномощаването става въпрос за една правна сделка, извършена от лице, което вече има представителна власт (т.е. от упълномощения), т.е. упълномощеният по една сделка, се явява преупълномощител по една последваща сделка.
Преупълномощаването представлява чисто упълномощаване, но с тази разлика, че лицето, което преупълномощава вече притежава представителна власт, като преупълномощителят не прехвърля представителната си власт, а учредява една нова представителна власт. Преупълномощаването е възможно само, ако преупълномощителят има представителна власт и то, ако неговото упълномощаване е възникнало по една правна сделка, а не по силата на закона, т.е., ако упълномощаването е доброволно (договорно).
Три са лицата, които участват в преупълномощаването, но преупълномощителната сделка предполага две лица за учредяването й (това са упълномощеният и преупълномощеният). Действието на така създадената представителна власт обаче, се заключава в директното правоотношение между преупълномощеното лице и първоначалния упълномощител.
Преупълномощаването обаче не може да се извършва свободно по нашето право. Предвид личният момент 43, ал. 1 ЗЗД предвижда възможностите за преупълномощаване само в следните хипотези:
1.Когато упълномощителят е разрешил на пълномощника си да преупълномощава други лица.
2.Когато няма разрешение за преупълномощаване, е възможно то да се получи ad hoc, но в случая преупълномощаването трябва да е необходимо за запазването интересите на упълномощителя. Напр. такова преупълномощаване без разрешение от страна на упълномощителят е възможно при договора за поръчка по 283, ал. 2 ЗЗД.
Тъй като става въпрос за упълномощителна сделка, изискванията за формата на преупълномощаването ще бъдат тези по 37 ЗЗД.
Правоотношение между упълномощителя и упълномощения – тук става въпрос за създаването на една първична представителна власт и само наличната на валидна такава ще даде основание за възникването на вторичната представителна власт (преупълномощаването). Независимо обаче, дали упълномощителят е получил разрешение да преупълномощава или това става поради необходимостта да се защитят интересите на упълномощителя, упълномощеният е длъжен незабавно да уведоми упълномощителя за преупълномощаването – в противен случай той отговаря за действията на преупълномощения като за свои действия (43, ал. 3 ЗЗД).
Одобряването на така дадена представителна власт не е необходимо, тъй като преупълномощителят не действа като мним представител – одобряване е необходимо само, ако преупълномощеният е действал вън от дадената му представителна власт. Това е така, защото упълномощителят може винаги да оттегли представителната власт.
Правоотношение между упълномощителя и преупълномощеното лице – предпоставка за валидност е преупълномощителят да има валидна представителна власт, но тук представителната власт на преупълномощеното лице възниква за упълномощителя.
Обикновено има едно основно правоотношение, което се обслужва от една упълномощителна сделка и това отношение съществува между упълномощителя и упълномощения. Когато се дава преупълномощаване, обикновено то се съпътства със създаване на основно правоотношение между преупълномощеното лице и преупълномощителя. Основното правоотношение между упълномощителя и преупълномощителя също се установява чрез действията на преупълномощеното лице.
Правоотношение между преупълномощителя и преупълномощеното лице – поначало между тях не възниква основно правоотношение, тъй като преупълномощеният действа направо от името на първоначалния упълномощител.
Основание за отнемането на представителната власт на преупълномощеното лице е само отнемането на представителната власт на преупълномощителя, докато другите основания за отпадането на представителната власт (дееспособност, смърт и пр.) на преупълномощителя не водят до прекратяването на представителната власт и на преупълномощеното лице.
Прекратяването на преупълномощаването е в почти същите хипотези, както и за упълномощаването, като упълномощителят може директно да оттегли представителната власт и на преупълномощителя и на преупълномощеното лице.

49.Видове представителство. Договаряне сам със себе си. Представителство на юридическите лица

І.Видове представителство
1.Според основанието за възникване на представителната власт, т.е. с оглед на това, дали представителната власт възниква по волята на представлявания или не. От тази гл.т. представителството бива:
а) доброволно представителство – при него е налице съгласието (волеизявлението) на представлявания при учредяването на представителната власт. Той дава съгласието си или едностранно (чрез упълномощаване), или по един договор. Доброволното представителство означава следното:
~ представляваният определя кой да бъде негов представител;
~ от представлявания зависи какъв ще е обемът на представителната власт, която ще има представителя;
~ от волята на представлявания зависи и докога, за какъв срок ще бъде представителната власт, т.е. представителят може по своя воля да прекрати по всяко време представителната власт. Ако в един договор напр. не е посочен срок, през който да продължи представителната власт, то тогава представителството е безсрочно. Това обаче не означава, че представителната власт на представителя е вечна, а просто, че не е уговорен срок;
Характерно за доброволното представителство е, че то не е свързано със задължение за представителя да извършва действията, за които е овластен, т.е. и за представителя това представителство е доброволно;
б) задължително представителство – такъв вид представителство възниква в случаите, когато не е необходимо съгласието на представлявания. Но не е редно всички такива случаи да се поставят под общ знаменател, тъй като при някои хипотези може да се иска някакво съгласие от представлявания (напр., при осиновяването законът изисква съгласието на осиновяващия, че иска да бъде осиновител – 54 СК). Задължително представителство има, когато:
~ то възникне въз основа на съдебно решение
~ когато възникне въз основа на административен акт
~ при представителството на родителите по отношение на малолетните им деца;
При задължителното представителство за представителя възникват задължения да извърши действията, за които е овластен. Тук, за разлика от доброволното представителство, законът определя обема на представителната власт и основанията за прекратяването й.
2.Според вида на правните действия, които може да извършва представителя, представителството се дели на:
а) активно представителство – когато представителят е овластен само да извършва правни действия за представлявания;
б) пасивно представителство – когато представителят е овластен само да приема от името на представлявания волеизявленията, насочени към него;
в) смесено представителство – тогава, когато представителят е овластен както да извършва действия, така и да приема волеизявления за представлявания;
3.Според обема на представителната власт, представителството бива:
а) пълна представителна власт – тогава, когато има задължително представителство (напр. възможността на родителите да представляват малолетните си деца във всичко и пред всеки, с ограничението, съдържащо се в 73, ал. 2 СК, т.е. при отчуждаването на недвижими и движими вещи, когато се иска и разрешение от РС и то само, когато има очевидна нужда или полза от такова отчуждаване).
б) ограничено представителство – възможни са различни по обем и вид ограничения в представителната власт на представителя:
~ представителната власт може да е дадена само за извършването на едно конкретно посочено правно действие (напр. само да продаде апартамента);
~ представителната власт може да е дадена само за извършването на определен вид правни действия – напр. напр. само да дава под наем моето имущество;
~ представителната власт може да е дадена на представителя в такъв обем, че той да може да извършва всякакви правни действия, но само по отношение на точно определено имущество;
~ възможно е да има ограничение на представителната власт и по отношение на територията, за която е дадена тя – напр. в търговското представителство – дадено лице става търговски представител на “Лукойл” само за Северна България, а друго - само за Южна България.
4.Някои автори правят разграничение на представителството на:
а) пряко представителство
б) косвено представителство – това представителство обаче не е същинско представителство, тъй като при него не се извършва представителство от чуждо име с пряк ефект.
5.С оглед на това, че е възможно да има множество представлявани или множество представители, представителството се дели на:
а) еднолично представителство – тогава, когато един представител представлява няколко различни лица. Тук правоотношенията са отделни. При множество представители 39 ЗЗД приема, че може всеки от тях поотделно да упражни представителната власт, а може и всички заедно да я упражняват.
б) колективно представителство – когато е предвидено, че множество представители ще упражняват само заедно представителната власт – напр. 31 ЗЮЛНЦ, който предвижда, че управителният съвет представлява сдружението с нестопанска цел и определя представителната власт на отделни негови членове.
6.Представителство с клауза delcredere – това е една гаранционна клауза, с която представителят се задължава да обезпечи изпълнението на задължението от страна на третите лица, с които той договаря – напр. 354 ТЗ.

ІІ.Представителство на юридическите лица
За представителството на юридическите лица се срещат различни схващания. Преобладаващото мнение обаче е, че при юридическите лица става дума за едно особено задължително представителство. Други автори пък отричат да има представителство при юридическите лица, основавайки се на органичните теории за същността на юридическото лице.
При юридическите лица представителството може да се нарече условно органно представителство, тъй като обикновено изпълнителният орган на юридическото лице има представителни функции. Този термин “органно представителство” обаче може да доведе до заблуждение, че органът представлява юридическото лице. Но органът сам по себе си не представлява юридическото лице, а е част от неговата структура. Представително отношение ще има между физическото лице/физическите лица, което изпълнява функциите на изпълнителния орган и юридическото лице. Това важи и тогава, когато член на изпълнителния орган на юридическото лице е друго юридическо лице (тогава представител ще бъде физическото лице, което представлява юридическото лице в изпълнителния орган на това юридическо лице).
При представителството на юридическите лица законът определя органите, които могат да представляват юридическите лица и обема на тяхната представителна власт.
При представителството на юридическите лица особено важно място заема регистрацията на изпълнителните и представителни органи, тъй като те са един от елементите, които задължително подлежат на вписване в устава на юридическото лице, имащ конститутивно значение.
Тук възниква въпроса за това, дали е възможно изпълнителният и представителен орган на юридическото лице, да извършва действия, които се различават от решенията на общото събрание на юридическото лице? Ще доведе ли това до недействителност на сделката? Отговорът е, че това няма да доведе до недействителност на сключената сделка, като тук значение има и добросъвестността на третите лица.
На последно място трябва да се каже, че представителният орган на юридическото лице може да упълномощи и други лица да извършват действия от негово име (т.е. от името на юридическото лице).

ІІІ.Договаряне сам със себе си
При представителството може да се стигне до договаряне сам със себе си, тъй като представителят може да извършва едновременно и действия от свое име, и действия от името на представлявания. И ако представителя направи сам тези две волеизявления, може да се стигне до сключване на договор между представителя и представлявания, т.е. да се договаря сам със себе си. Договарянето сам със себе си е допустимо само тогава, когато става в интерес на представлявания.
Друга хипотеза на договаряне сам със себе си е, когато един представител представлява две лица. Тук отново се правят две волеизявления от името на двете представлявани лица. Договор ще се сключи, ако представителят е действал в интерес и на двамата.
38, ал. 1 ЗЗД установява обща забрана да се договаря сам със себе си, освен, ако представляваният е дал съгласието си за това. Договарянето сам със себе си е възможно само при доброволното представителство.
В съдебната практика обаче има едно решение на ВС от 1991 г., според което и родителите, чието представителство е задължително, биха могли да договарят със себе си, щом като сделката е в интерес на децата им, които представляват.
От 38, ал. 1 ЗЗД личи, че съгласието на представлявания трябва да е дадено предварително. Но всъщност няма пречка съгласието на представлявания да бъде дадено последващо – 42, ал. 2 ЗЗД – лицето, за когото е било действано без представителна власт може да потвърди сделката.
Има и случаи, когато представителят, макар и да договоря със себе си, всъщност не се оказва точно така – това са хипотезите, когато представляваният е определил точно клаузите на сделката. Тук съгласието на представителя е единственото волеизявление, което е необходимо той да направи, за да бъде сключен договора (т.е. не е необходимо да се прави второ волеизявление от името на представлявания).
Извън ЗЗД също има изключения, които допускат договарянето сам със себе си. Напр. в 358 ТЗ (встъпването в изпълнителната сделка по комисионния договор). Или при ЕООД/ЕАД, когато едноличният собственик на капитала сключва договор с дружеството си. Задължително обаче е този договор да бъде сключен в писмена форма, тъй като има опасност по този начин, чрез източване на капитала, да бъдат ощетени третите лица (кредиторите), тъй като няма да могат да се удовлетворят.

48.Приложно поле на представителството. Възникване и прекратяване на представителната власт

І.Приложно поле на представителството
Приложното поле на представителството може да се очертае по следния начин – представителят може да извършва само правомерни правни действия от името на представлявания, които да пораждат правни последици.
Един представител би могъл да е овластен да представлява една страна и при изпълнението на един договор, а не само за неговото сключване. И тук възниква въпроса: ако представителят не плати парите, тогава кой отговаря? Разбира се, отговаря представляваният.
Друг пример за приложното поле на представителство е тогава, когато представителят получи от чуждо име една вещ, но се окаже, че не е имал основание да я получава, т.е. изправени сме пред хипотезата на неоснователно обогатяване (55 ЗЗД). Отговорността за неоснователно обогатяване възниква за представлявания.
Представителството намира приложение почти навсякъде в сферата на гражданско-правните отношения. Като общ институт на гражданското право, представителството би трябвало да намира приложение във всички дялове на гражданското право. Представителството е приложимо към сключването на всички договори, във връзка с извършването на действия по спиране и прекратяване на давност, по извършване на действията по упражняването на субективни права, по изпълнението на правни задължения. Тук е необходимо едно уточнение – личните качества на задълженото лице са от съществено значение за изпълнението на задължението, поради което при задълженията, които са intuitu personae изпълнението от представител е недопустимо.
В областта на вещното право представителството се използва при придобиването на собственост и други вещни право. Приема се също така, че чрез представител може да се придобие или да се изгуби владение (т.е. фактическото състояние, което не е необходимо да бъде свързано със сключването на договор).
В облигационното право представителството също е допустимо и е с много широко приложение.
В областта на семейните отношения представителството не се допуска, тъй като в семейното право личният интерес е много засилен. Така напр. недопустимо е сключването на брак чрез пълномощници. Или припознаване също не може да се извърши от пълномощници. Разбира се, има и изключения – 21 ГПК допуска предявяването на иск за развод да става и чрез пълномощник, но той трябва да има изрично пълномощно. 56 СК също допуска съгласието на страните при осиновяване да може да бъде дадено и от особен пълномощник
В наследственото право като пример за недопускането на института на представителството е извършването на завещание – завещателното разпореждане се прави лично от завещателя.
Представителството е допустимо и в другите клонове на гражданското право – в търговското право, където представителството е много по-широк институт – напр. представителят може да действа и като косвен представител на представлявания по един договор за поръчка. Представителството е приложимо и във връзка с управлението на търговските дружества – напр. представител е синдикът (особено, когато той поема управлението на едно предприятие в несъстоятелност).
В трудовото право представителството също е приложимо – не може да изпълнява по трудово правоотношение чрез представител, но може да се сключва трудов договор чрез представител (61 КТ).
Представителството намира приложение и в областта на публичното право – най-вече във връзка със защитата на субективните права, т.е. в процесуалното представителство в гражданския процес (16 – 24 ГПК).
Представителството е допустимо и в административното производство – напр. при защитата на правата на интелектуалната собственост, където представителите по индустриалната собственост могат да извършват действия от чуждо име в производството пред Патентното ведомство.

ІІ.Възникване на представителната власт
Представителната власт винаги е последица от някакъв правопораждащ юридически факт. Става въпрос за многообразни основания за възникването на представителна власт, които биха могли да бъдат следните:
1.Възникване на представителната власт по волеизявление на частно лице:
а) това на първо място са случаите, когато представителната власт възниква по волята на представлявания чрез негово едностранно волеизявление (упълномощаване). Напр. при завещанието, в което завещателят може да назначи изпълнител на завещанието. Но това е дискусионно, тъй като дори и да приемем, че в случая е налице представителство, то кого точно представлява изпълнителят, след като завещателя вече е мъртъв? Още повече, че представителството се прекратява при смърт, както на представителя, така и на представлявания;
б) на второ място това са случаите, когато представителството може да възникне по силата на един договор. Напр. ненаименованият договор за управление;
в) на трето място, представителството възниква и тогава, когато има избор/назначение на едно лице да изпълнява функциите на представителния орган в дадено юридическо лице. Напр. при сдружение с нестопанска цел или при една фондация. Особено значение тук има вписването на представителя в регистъра.
2.Възникване на представителна власт чрез властнически актове:
а) чрез административен акт – напр. актът, чрез който се назначава настойник, за когото възниква представителна власт вследствие акта за назначаването му от органа по настойничеството;
б) чрез съдебно решение – напр., когато се иска едно лице да бъде обявено за безвестно отсъстващо, съдът назначава управител на имуществото на това лице, а когато бъде обявено за безвестно отсъстващо – за наследниците на лицето възниква представителна власт, те са негови представители;
в) по силата на 59 ЗН – когато лицето, което има право да наследява, е с неизвестно местожителство или пък, макар да е с известно местожителство, не е поело управлението – тогава по искане на заинтересуваните или служебно районният съдия назначава управител на наследството;
г) по силата на 32 ЗС – когато съсобствениците на една вещ не могат да се разберат за нейното управление или пък мнозинството от тях е взело решение, което е вредно за общата вещ, тогава по искане на който е да е от съсобствениците районният съд може да назначи управител на вещта.
3.Други юридически факти, от които възниква представителството:
а) раждането – с раждането на едно дете възниква и представителна власт за неговите родители;
б) членството – напр. 55 ЗКооп. дава представителна власт на кооперативния съюз, който представлява кооперациите, членуващи в него; Или пък членството в синдикат, който представлява работниците и служителите пред държавните органи и работодателите по въпросите на трудовите, социалните отношения и жизненото равнище при колективно преговаряне;
в) сключването на брак – това е един особен юридически факт, който поражда една особена представителна власт между съпрузите. 22, ал. 1 СК предвижда, че всеки от съпрузите може да извършва действие на управление с общи вещи (напр. да сключи договор за наем на недвижим имот), като тук сделката обвързва и двамата съпрузи.

ІІІ.Прекратяване на представителната власт
Прекратяването на представителната власт настъпва също по силата на някакъв юридически факт. Тук основанията за прекратяване на представителната власт също са разнообразни и могат да се разделят в следните групи:
1.Общи основания за прекратяване на представителната власт, които са приложими във всички случаи, независимо от това как е възникнало представителството. Тези общи основания са уредени от 41 ЗЗД и са следните:
а) при смърт на представителя или на представлявания. Това е така, защото личността на и на двамата е от съществено значение в представителното правоотношение. Ако представляваният почине, то тогава представителството се прекратява, тъй като наследниците му може и да не искат да ги представлява лицето “Х” или пък може въобще да не желаят да бъдат представлявани. Ако пък почине представителят, то тогава също представителството се прекратява, тъй като представляваният е изявил своята воля да го представлява точно това определено лице и никое друго (защото напр. има доверие само на него или пък само то притежава определени качества);
б) при юридическите лица прекратяването на представителството става при прекратяване на юридическото лице. Но не във всички случаи при преобразуването на едно юридическо лице, ще има прекратяване на представителството, по което страна е юридическото лице;
в) при поставяне под запрещение на представителя или на представлявания – когато представителят бъде поставен под запрещение, то тогава представителството се прекратява по обясними причини (представителят не може да се грижи за своите си работи, камо ли за работите на представлявания). Когато представяният бъде поставен под пълно запрещение, то тогава му се назначава настойник и следователно представителната власт отпада. Когато обаче представляваният бъде поставен под ограничено запрещение, представителството не се прекратява;
г) при безвестно отсъствие на лицата – обявеното безвестно отсъствие води до възникване на възможността наследниците за започнат да извършват действия по управление на имотите на обявеното за отсъстващо лице. Представителната власт, учредена от отсъстващ се прекратява, така, както се прекратява и представителната власт, учредена на отсъстващия.
2.Специални основания за прекратяване на представителството, които са свързани с особения начин на възникване на представителната власт:
а) при отказ/оттегляне на представителната власт при упълномощаването;
б) при освобождаване от представителна власт при юридическите лица;
в) при осиновяване – при допускането на осиновяване, родителите по произход престават да бъдат упражняват представителна власт. Същото важи и при прекратяване на осиновяването;
г) по отношение на обявеното за безвестно отсъствие лице, ако то се завърне;
д) при настойничеството върху ограничено запретен – когато запрещението бъде отменено или когато се премине от пълно към ограничено запрещение;
е) при навършването на 14 г. от децата – с навършването на тази възраст се прекратява законното представителство на родителите спрямо децата им. Същото важи и когато има решение на съда за лишаване от родителски права.

47.Представителство – необходимост и понятие. Представително правоотношение. Отграничения

І.Необходимост от представителството
Поначало, както правоспособността, така и дееспособността са дадени на субектите, за да участват лично в гражданско-правния оборот. Понякога обаче, поради липса на дееспособност, се налага правните действия да се извършват чрез представител. В други случаи причината за използването на представителството е времето (пространството) или липсата на компетентност в определена област (напр. адвокатското пълномощно).
Представителството следователно, е иманентна черта на развиващия се гражданско-правен оборот.

ІІ.Определение за представителството
Представителството представлява извършването на правни действия от едно лице за друго и от името му с непосредствен ефект за другото лице.
36 ЗЗД също дава понятие за представителството, като казва, че едно лице може да представлява друго или по силата на закона, или по волята на представлявания, като последиците от правните действия, които извършва представителя възникват направо за представлявания.
Характерно за представителството е, че при него трябва да има поне едно лице, което да извършва правни действия и понеже то трябва да действа от чуждо име, следователно трябва да има и представляван.
Друга характеристика на представителството е, че правните действия, които извършва представителят трябва да са в интерес на представлявания, т.е. да ги извършва със свои действия, но със средствата на другото лице.
Предлогът “за” означава, че правните последици възникват направо и непосредствено в патримониума на представлявания.
Друга особеност е, че по принцип представителството се създава с оглед на извършването на материално-правни действия, но няма пречки представителството да възникне и за извършването на процесуални действия (адвокатът е процесуален представител на своя довереник).
Извършвайки правни действия, представителят формира своята воля, но със съзнанието, че волеизявява от чуждо име, че извършените от него правни действия ще попаднат в правната сфера на представлявания. Нещо повече, извършвайки тези правни действия, не е необходимо представляваният да знае за извършването им (напр., ако представляваният е недееспособен).
Третото лице, с което договаря представителя обаче, трябва да има съзнанието, да знае, че се действа от чуждо име. Знанието и на представителя, и на третото лице е предпоставка за настъпването на правното действие в правната сфера на представителя (това е т.нар. contemplatio domini).
Действителността на извършените правни действия се преценява от гледна точка на действията на представителя – така напр., ако неговата воля е опорочена, опорочена ще бъде и волята на представлявания.
В закона няма текст, който да предвижда как и по какъв начин представителят трябва да съобщи на третите лица, че действа от чуждо име. Но при всички случаи представителят трябва да доведе това до знанието на третите лица. Оборването на тази презумпция става по следния начин:
а) мълчаливо – напр., ако представителят е работник или служител на представлявания;
б) изрично – това важи особено за извършване на правни актове, които представляват разпореждане с права;
Следователно, третото лице може да бъде уведомено за това, че се действа от чуждо име или от самия представител, или от представлявания.

ІІІ.Представително правоотношение (представителна власт)
Представителното правоотношение представлява правоотношение между представителя и представлявания. То е предпоставка за съществуването на представителството. Под представителство се разбира една правна фигура, която съдържа поне две правоотношения и поне три лица:

Представляван Представител
представително правоотношение

Трето лице

Едната страна по тези две правоотношения съвпада (това е представителят). Но двете правоотношения имат различно съдържание – представителното правоотношение е едностранно и по него се създава представителната власт на представителя, докато по външното правоотношение представителят сключва сделката, замества страната (представляваният).
Представителното правоотношение има овластяващ характер – създава се представителна власт за представителя. Представителното правоотношение обслужва правните действия по представителството. За правната същност на представителната власт съществуват различни теории в доктрината:
1.Теория за динамичната правоспособност – според нея представителната власт присъединява дееспособността на представителя към правоспособността на представлявания, но в граници, които са очертани в самото представителство. Според тази теория представителната власт представлява един юридически факт.
2.Според други, представителната власт не е юридически факт, а възниква от определен юридически факт.
Представителната власт представлява субективно право, титуляр на което е представителят. Това субективно право обаче е особено, защото субективните права се защитават по исков ред, при представителството представителят няма такива правомощия. Това е така, тъй като представителната власт е едно непритезателно субективно право, сходно с потестативните. Това са всъщност правата на овластения, от което следва, че представителната власт представлява субективно право, при упражняването на което насрещната страна е търпи упражняването му.
Следователно, представителната власт представлява непритезателно непотестативно субективно право, на което противостои правното задължение на представлявания да търпи правните действия на представителя.
Друга особеност е, че всяко субективно право има в основанието си нечий интерес. Но при представителството едно лице има субективно право, но то е дадено в интерес на друго лице (представлявания).
Представителната власт е сходна с потестативните права, тъй като и нейното съдържание се изразява във възможността да се предизвиква правна промяна в правната сфера на друго лице (в случая това е представляваният).
Оттук и изводът, че, ако няма валидно възникнала представителна власт, няма и представителство. Изключение е тогава, когато едно лице действа без представителна власт, но по-късно лицето, за когото е сключило сделката я потвърждава.

ІV.Същност на представителството
За представителството е характерно, че правните действия, които извършва представителят, са задължителни за представлявания и настъпват в неговата правна сфера по право. Те имат действие само за представлявания, освен тогава, когато липсва ратификация от страна на представлявания и мнимият представител поиска правните последици да настъпят за него.
Този ефект настъпва по две линии:
а) волеизявление на представителя;
б) изричната правна норма на 36, ал. 2 ЗЗД, според която последиците от правните действия, които извършва представителят възникват направо за представлявания.
Схващанията за същността на представителството са различни:
1.Фикционна теория – според нея по силата на една правна фикция, волеизявлението на представителя се счита за волеизявление на представлявания;
2.Репрезентационна теория – според нея при сделките, сключени чрез представителство, меродавна е само волята на представителя – 36, ал. 2 ЗЗД;
3.Теория на сътрудничеството – според това схващане, за да се породи ефекта на представителството, трябва да е налице както волята на представителя, така и волята на представлявания.
36, ал. 2 ЗЗД е възприел репрезентационната теория относно същността на представителството:
а) дееспособността се преценява от гл.т. на представителя – така, ако той е недееспособен и сключената от него сделка ще е нищожна. Но трябва да се има предвид, че представителят трябва да е дееспособен в момента на упражняване на представителната власт;
б) пороците във волята също се преценяват с оглед действията на представителя;
в) за да могат да бъдат търсени определени правни последици, те също се преценяват от гл.т. на знанието на представителя.
От това не следва обаче, че дееспособността и знанието на представлявания са лишени от правен ефект. Волеизявлението на представлявания е от значение, когато възниква представителството. От друга страна, наличието на знание или незнание у представлявания също има значение – напр. знанието на представлявания, че насрещната страна (третото лице, с което преговаря представителя) е несобственик. В случая, ако представителят не е знаел, че третото лице е несобственик на вещта, обект на сделката, а представляваният е знаел, то тогава се зачита незнанието на представителя.

46.Имуществени последици от недействителността на сделките

Това, че една сделка е нищожна или унищожена не означава, че отношенията между страните продължават само до този етап. Често страните престират по една такава нищожна/унищожаема сделка и чак след това формират воля да искат обявяването на нищожността/унищожаемостта на съответната сделка. Това изпълнение по един нищожен договор или по договор, който е бил унищожаем и след това унищожен, се урежда в 55 – 59 ЗЗД, където се съдържат разпоредбите относно неоснователното обогатяване.
При неоснователното обогатяване става въпрос за даване на нещо без основание или за даване на нещо при отпаднало основание. Напр., когато се престира нещо по една нищожна сделка, то това нещо е дадено без основание, тъй като основанието за даването му е наличието на едно валидно правоотношение (валидна сделка).
При отпадналото основание даденото без основание е дадено при условията на една условията на една унищожаема сделка преди обаче тя да е била унищожена. Основание няма и тогава, когато нещо е дадено при неосъществено основание – напр. по една сделка под отлагателно условие.
Тук основателно възниква следният въпрос: каква е съдбата на даденото по една нищожна/унищожена сделка?
Поначало принципът е, че когато е дадено нещо по една недействителна сделка, то трябва да се върне, освен, когато сделката е обявена за нищожна поради накърняване на закона или на добрите нрави. В последната хипотеза, в зависимост от това, дали и двете страни са действали по този начин, онзи, който е действал, нарушавайки закона/добрите нрави, няма право да си иска даденото.
ЗЗД до 1993 г. допускаше възможността за конфискация – даденото не оставаше у изправната страна, а преминаваше в патримониума на държавата. Днес положението е различно – единствената имуществена последица от една нищожна сделка, е правото на реституиране на даденото, т.е. всяка от страните може да си иска даденото.
Отново възниква въпрос: при какви предпоставки може да се упражни правото на връщане? Понеже са различни правопораждащите фактически състави при нищожността и унищожаемостта, от които се извежда правото на връщане, то различни са и предпоставките, за да се иска връщане на даденото без основание.
Реституционното право представлява едно притезателно право, включително и тогава, когато, за да бъде упражнено, е необходимо упражняването на едно друго потестативно право. Така, за да може страната по една унищожаема сделка да си иска даденото, тя първо трябва да унищожи сделката и чак след това ще възникне притезателното право за връщането на даденото без основание.
При нищожните сделки правопораждащият фактически състав включва следните елементи: една нищожна сделка и да има изпълнение по тази сделка. Трябва да се отбележи, че един е искът, с който се иска нищожността/унищожаването на сделката, друго е искането за връщане на неоснователно даденото.
Т.е. дотук има две правни последици:
а) иск за нищожност/унищожаване на сделката;
б) реституция на даденото без основание, като страната, която е дала правомерно, може да търси от неправомерно далата страна само обезщетение за негативни вреди.
Напр. хипотезата на 28, ал. 3 ЗЗД, според която се предполага, че страната, искаща унищожаването на сделката, би могла при полагането на грижа на добър стопанин, да разбере, че действа при грешка, т.е. действалата при грешка страна е действала виновно. Следователно онзи, който иска унищожи сделката, е длъжен да обезщети другата страна, освен, ако действалата в грешка страна докаже, че не е имала вина за изпадането си в грешка или като докаже, че другата страна е знаела за нея. В последните хипотези страната, която иска унищожаване на сделката поради грешка, не дължи обезщетение за вреди.
Специфично е, че според ВКС при обезщетяване на негативни вреди не се обезщетяват пропуснати ползи.
При унищожаемите сделки правопораждащият фактически състав включва следните елементи:
а) една сделка, която поначало е валидна, но е унищожаема поради порок;
б) изпълнено е по тази сделка;
в) има влязло в сила съдебно решение за унищожаване на сделката;
Правото да се търси неоснователно даденото означава, че при липса на доброволно изпълнение то може да се търси чрез осъдителен иск. Предявяването на иска за връщането на неоснователно даденото ще протече по следния начин:
1.При нищожна сделка исковете са следните:
а) отрицателен установителен иск за обявяване нищожността на сделката;
б) осъдителен иск, с който се иска връщане на даденото;
в) осъдителен иск, с който се иска обезщетение за претърпените вреди;
2.При унищожаема сделка исковете са:
а) конститутивен иск за унищожаване на сделката;
б) осъдителен иск, с който се иска връщане на даденото;
в) осъдителен иск, с който се иска обезщетение за претърпените вреди – характерното тук е, че такъв иск може да се претендира само от изправната страна;
В 57 ЗЗД също се съдържат няколко хипотези, които уреждат връщането на даденото без основание:
а) когато нещо е дадено в натура и то съществува и при момента на унищожаване/обявяване нищожността на сделката, тогава ще важи разпоредбата на 57 ЗЗД. Правната норма предвижда, че, ако се дължи връщане на определена вещ, то се връщат и плодовете, придобити от вещта от деня на поканата за връщане. Но, ако едно лице знае, че държи вещта без основание, то тогава се дължат плодовете, придобити от вещта от момента на даването й.
б) втората хипотеза на 57 се свързва със случаите, когато даденото без основание към момента на поискването е погинало, отчуждено е или е изразходвано:
~ ако подлежащото на връщане погине след поканата за връщане, то тогава се плаща размерът на действителната стойност, която е взела страната, т.е. връща се цената, която е получила, независимо дали е по-голяма от действителната.
~ ако вещта е погинала, отчуждена е или е изразходвана преди поканата за връщане, страната дължи само онова, от което се е възползвала и то без плодовете.
Трябва да се отбележи, че исковете, които могат да се предявяват по 57, ал. 1 и по 57, ал. 2 ЗЗД. За връщане на даденото без основание по 57, ал. 1 ЗЗД може да се използва или actio revandicatio по 108 ЗС (който може да се предявява неограничено във времето), или облигационният иск по 57, ал. 1 ЗЗД. Докато, ако се намираме в хипотезата на 57, ал. 2 ЗЗД, искът е само облигационният по 57, ал. 2 ЗЗД. Трябва да се отбележи, че облигационният иск за връщане на неоснователно даденото (независимо дали е по 57, ал. 1 или по 57, ал. 2 ЗЗД) е петгодишен.
Друг случай на неоснователно обогатяване има тогава, когато едната страна е готова да върне полученото по една нищожна/унищожена сделка, но другата страна не желае да я връща. В тази хипотеза е предвидено exceptio (възражение) за неизпълнено облигационно задължение, което е възникнало от отпадането на основанието, т.е. правото да се задържи вещта. Това ще бъде приложимо, когато страните имат различни престации.
Когато и двете страни имат парични престации, нищо на пречи да се направи конпенсация.
Право на конфискация
§ 5 Доп. разпоредби на ЗППДОП урежда правото на конфискация. Става въпрос за една санкция, изразяваща се в едно потестативно право на държавата да придобие даденото по една приватизационна сделка, която се е оказала нищожна, тъй като при придобиването по приватизационната сделка купувачът си е послужил с подставено лице или със скрит пълномощник. Тук сделката ще е нищожна, поради симулация при използването на подставено лице и поради законова забрана при придобиването чрез скрит пълномощник. В случая държавата ще конфискува даденото от купувача (цената), като ще си върне и онова, което тя е дала (продаденото предприятие). Конфискацията се прилага по иск на държавния орган или общинския съвет.