2. Основни принципи за организация на демократичната държава
Конституциите определят модела на обществото и на държавното управление чрез определени норми-принципи. Те са основополагащи за цялата държавна и обществена система и намират конкретизация в последващите конституционни норми и в обикновеното законодателство. От своя страна, тези принципи са израз на конкретни политико-философски възгледи, които добиват правна форма и с това стават доктрини с конституционно действие. Тяхната регламентация в конституциите се подчинява на някои изисквания. Те трябва да отразяват ключови идеи за организацията на държавния и обществения живот; да спомагат за развитието на гражданското общество; да са действени и реализуеми, с възможности за създаване на механизми за тяхното проявление; тяхното съдържание да бъде устойчиво и независимо от конюнктурни общественополитически ситуации. Тези изисквания са намерили отражение в съвременните конституции. Еднотипното обществено развитие на европейските и други държави слага отпечатък върху принципите и във висока степен ги унифицира. Те отразяват господстващите идеи на либералната и социална демокрация с различни модулации, съобразно степента на зрялост на обществените отношения в отделните държави.
Конституциите на отделните държави са структурирали основните принципи по различни начини. Някои са обобщени в отделни глави (напр. България, Португалия, Испания, Италия); има конституции, които не включват в тях норми за икономическите отношения. Например, Конституцията на Италия е посветила глава трета на "стопански отношения". Във Франция намират място в преамбюла на Конституцията от 1946 г. и Декларацията за правата на човека и гражданина от 1789 г., към които препраща действащата Конституция. В Испания е създадена глава трета за "водещи принципи на социалната и икономическата политика". В Гърция икономическите отношения са разгледани в главата за "лични и социални права". Конституцията на Австрия регламентира тези отношения в глава първа "Общи положения", но през призмата на компетенциите на федерацията и провинциите. В Холандия въпросът е засегнат в глава първа "Основни права" (относно отчуждаването на частни имоти). Конституцията на САЩ е заложила елементи на икономическия живот в отделни текстове.
Един от конституционните принципи е народния суверенитет, който се изразява в правилото, че цялата държавна власт произтича от народа и се осъществява от него непосредствено (чрез форми на референдуми, общи събрания, народни инициативи и пр.) и чрез избраните от него органи. Никой, освен народа и чрез законоопределените механизми, не може да присвоява и осъществява държавната власт. Конституциите създават гарантиращи норми за съблюдаване на този принцип. Между тях са разпоредби, които не допускат образуване на политически партии, които си поставят за цел насилствено завземане на държавната власт; забрани за използване правото на мнение за призоваване към насилствена промяна на конституционно установения ред; норми за избирателното право на гражданите и за участието им в референдуми и други действия, вкл. законодателни инициативи. Италианската конституция регламентира като форми на прояви на народния суверенитет изборите за изборни органи на държавата чрез лично, свободно и тайно гласоподаване на гражданите; петиции до камарите на парламента със законодателни и други искания. Поне петдесет хиляди души могат да бъдат инициатори на законодателна дейност чрез представяне на конкретен законопроект. Отбелязани са и референдуми (народно допитване) за пълна или частична отмяна на законодателен акт, провеждани по искане на петстотин хиляди избиратели. Същевременно не се допускат референдуми за данъчни закони и такива, свързани с бюджета, за амнистия или помилване и за ратифициране на международни договори. Испанската Конституция, освен изборите, предвижда общонароден консултативен референдум за важните политически решения, референдум за промяна статутите на автономните общности, референдум за ратификация на конституционната реформа (промяна на Конституцията) при определени предпоставки, както и народна инициатива за законодателни предложения при петстотин хиляди подписа и при ограничения, подобни на въведените от Италианската конституция. Право на петиции е предвидено в конституциите на Португалия, Япония, Холандия и др. Във френската конституция принципът за народния суверенитет е своебразно изразен: "Управление на народа, чрез народа и за народа".
Широко прилаган в съвременните държави е принципът на разделение на властите. Първото системно излагане на тази идея принадлежи на Джон Лок. През 1688 г. в съчинението си "Есе за гражданско управление" той разделя властта на законодателна, изпълнителна и федеративна (отношения с други държави). Шестдесет години по-късно идеята се развива от Монтескьо в книга единадесета на труда му "За духа на законите" (1748 г.) и тя трайно се свързва с неговото име. Той разглежда въпроса от гледна точка на политическата свобода, която може да съществува само когато не се злоупотребява с властта. "За да няма възможност от злоупотреба с властта, е необходима такава обществена уредба, че едната власт да възпира другата. Възможно е да се установи такъв ред, че никой да не може да те принуждава да вършиш това, което законите не те задължават да вършиш; и да не вършиш това, което законите ти позволяват" - пише той.
Според Монтескьо във всяка държава има три вида власт - законодателна, изпълнителна, която е част от международното право, и изпълнителна, която е част на гражданското право. "Чрез първата суверенът (или върховният служител) създава закони - временни или постоянни и поправя или отменя досега съществуващите закони. Чрез втората той сключва мир или обявява война, изпраща или приема посланици, осигурява безопасността на държавата, предотвратява нашествия. Чрез третата той наказва престъпления и разрешава споровете между частни лица. Последната власт може да се нарече съдебна, втората просто изпълнителна власт нa държавата". Заедно с това Монтескьо намира, че простото разделение на властите не е достатъчно. Въпросът е отделните власти да не се осъществяват от едно лице или учреждение. "Всичко би било загубено - пише той, ако в едно и също лице или в едно и също управление се съсредоточат трите власти". Нещо повече, той даже не приема осъществяване на властите от длъжностни лица, които принадлежат към едно и също съсловие, като се мотивира с обстоятелството, че "това не е друго освен една и съща власт". Монтескьо обобщава идеята за разделение на властите по следния начин: "И така, ето основните начала на управлението, за което говорим. Двете части, от които се състои законодателното събрание си оказват чрез естественото си право на отмяна задържащо въздействие една на друга. Двете са свързани с изпълнителната власт, която от своя страна е свързана със законодателната. Тези три власти би трябвало да останат в състояние на покой и бездействие. Но понеже необходимото движение на нещата привежда в движение и тях, те са принудени да действат съгласувано". Този извод произтича от разбирането му, че представителното събрание (парламента) трябва да се състои от две части (т.е. две камари): събрание на благородниците, което е наследствено и на народни представители, "всяка от които би имала отделни свои съвещания, цели и интереси". Благородниците имат право на отменяване решенията на народните представители. Авторът предава изпълнителната власт в ръцете на монарха, с правото му да възпира чрез отмяна на действията на законодателното събрание, за да не стане то "деспотично". Същевременно той отрича правото на законодателната власт да възпира изпълнителната (като има предвид фигурата на монарха) с изключение на правомощието й "да разглежда по какъв начин се привеждат в изпълнение създадените от нея закони". Той отрича и правото на законодателното тяло да съди поведението на лицето, което осъществява изпълнителната власт. "Неговата личност трябва бъде свещена, защото тя е необходима на държавата да не допуска законодателния орган да се превръща в тирания". Но право на това тяло е да привлича под отговорност съветниците му (министрите).
Между позициите на двамата мислители - Лок и Монтескьо има явна близост, но и конкретни различия. Според Лок кралят е обединител и на трите власти, а Монтескьо му придава качеството на ръководител на изпълнителната власт с право на вето в законодателната дейност. Лок приема върховенството на законодателната власт, а Монтескьо се произнася за равенството, независимостта, автономността на всяка от трите власти. Но и двамата не възприемат абсолютното обособяване на властите. Не се координират, взаимно контролират и възпират.
Приведен към съвременната терминология, механизмът на възпиране на властите, предложен от Монтескьо се изразява в правото на втората камара на парламента да отменява актовете на долната камара; правото на държавния глава да отменя актове на парламента; да го свиква и разпуска и да определя времетраенето на заседанията му; правото на втората камара да осъществява съдебна дейност в законоопределени случаи; правото на парламента да осъществява парламентарен контрол върху изпълнителната власт по изпълнение на законите. Конституциите на много държави показват, че те са възприели не само общия дух на идеята на Монтескьо за разделение на властите, но и предложения от него механизъм в един осъвременен и модулиран вид. Между характерните прояви на разделението на властите са контролът на парламента над изпълнителната власт, осъществяван главно чрез задаване на въпроси, отправяне на питания, гласуване на недоверие на министър-председателя или на правителството; съдебният контрол за законност над актове на правителството и на отделните министри, както и на цялата администрация; президентското вето спрямо закони или части от тях, приети от парламента и президентското право на разпускане на парламента; правото на парламента да повдига обвинение срещу президента при определени нарушения; контролът за конституционност на законите и другите актове на парламента, упражняван от съдебната система (САЩ, Япония) или от специален орган с различно наименование в отделните страни (Конституционен съд - в България, Италия, Испания, Португалия, Германия и др., Конституционен съвет - във Франция, Висш специален съд - в Гърция и пр.); правото на правителството да поиска от парламента да му гласува доверие; съвместната компетентност на държавния глава и правителството при осъществяване на различни функции и пр.
Много конституции утвърждават идеята за правовата държава. В тесен смисъл тя се идентифицира с принципа на законността. Но в теорията тя се разглежда по-широко и съставлява обобщаващо понятие, което включва и други белези: осигурена независима и обезпечена съдебна власт; регламентирани и утвърдени в социалната практика права на гражданите и тяхната правна защита; регулирани отношения между държавните органи с оглед тяхното лимитиране и за да се предотврати възникването на авторитарна държавна власт; създадени правила на отношения между държава и гражданско общество с утвърдената позиция, че държавата е организация на обществото, създадена и поддържана от него, призвана да му служи, като балансира интересите на отделните човешки групи; осигурено равенство на гражданите пред закона; промяна на отношенията между държавата и гражданите - от обекти на държавно управление и подчинени молители пред държавната администрация, те се приемат като клиенти, ползватели на административни дейности и услуги. [31,378]
Принципът на законността е утвърден в конституциите. В тях се посочва, макар и с различни изрази, че държавата се управлява според Конституцията и законите на страната. Законността се явява и метод на държавно и друго социално управление. Но съблюдава-нето на правните норми не става автоматически, а чрез осъзнато и волево изразено поведение на правните субекти. Те се влияят от конкретни обстоятелства, които са важни предпоставки за действието на този принцип. Правният акт трябва да бъде социално обоснован и да се възприема от обществото като необходим и полезен. Той трябва да бъде качествен по съдържание и издържан по форма. Умният акт се стреми да хармонизира обществените отношения, да тушира противоречията на интереси, да преодолява разделението на обществото. Той трябва да бъде изпълним, като съответства на условията за неговото приложение. Важно условие се явява неговата прогностичност - предвиждането на резултатите от неговото приложение. Особено остър е въпросът за осигуряване на стабилитет на правотворчеството, за да стимулира право-съзнанието на гражданите и да формира устойчиво правомерно поведение.
Като частен, но съществен въпрос на законността е регламентираното от много конституции отношение между вътрешното и международното право. Международните договори и други актове, приети по предвидения ред от държавите, стават част от вътрешното право. Те имат предимство пред нормите на вътрешното законодателство, ако се яви колизия между тях.
Определящ принцип на политическия живот е много-партийната политическа система, осигурена чрез свободно политическо сдружаване и самоопределяне на гражданите. На политическите партии се поставят условия структурата и функционирането им да бъдат демократични (Испания) да упражняват суверенитета и демокрацията (Франция), целите и средствата, които използват, да не са незаконни или опасни за държавата (Швейцария).
Изложението спестява онези принципи, които са свързани със формите на държавно устройство и на държавно управление и са разгледани в глава седма. Заслужава внимание, че някои конституции не само закрепват тези форми, но и създават забраняващи норми за ревизиране републиканската форма на държавно управление (Италия, Франция, Германия, Гърция, Армения, Португалия). В отделни случаи забраните са разширени, като не допускат ревизии на принципа на народния суверенитет (Германия, Армения), разделянето на федерацията на провинции и участието им в законодателството, неприкосновеността на човешкото достойнство и човешките права, разделянето на властите, правото на съпротива срещу всеки, който предприема действия за премахване на строя (Германия); когато те водят до накърняване целостта на територията на държавата (Франция). Гръцката конституция пресича възможността за ревизия на нормите, които посочват, че всички гърци са равни пред закона и определят разделението на властите, свободата на религиозното съзнание, ненарушимостта на личната свобода, свободното развитие на личността и участие в обществения, икономическия и политически живот и др. Португалската Конституция също създава широки материални ограничения на ревизирането й. Законите за ревизирането трябва да зачитат 14 установени от Конституцията ценности и правни положения. Между тях са отделянето на църквите от държавата; политическия плурализъм и правото на демократична опозиция; независимостта на съдилищата, конституционният контрол, съвместното съществуване на различни видове собственост - в публичния, частния, кооперативния и социалния сектор.
Накрая, едно необходимо допълнение - относно отговорностите и едно изключение. Много конституции утвърждават класическия за наказателното право принцип: никой не може да бъде осъден за виновно действие или бездействие, ако то не е било обявено от закона за престъпление към момента на извършването му. Касае се за конституционна забрана да се прилага обратно действие на Наказателния кодекс. Това произтича от правната природа на престъплението. То има не само обективна, но и субективна характеристика. Като израз на конкретна човешка мотивация и воля, деянието отразява отношението на дееца към него - доколко то осъзнава общественоопасния характер на деянието и предвижда настъпването на вредните последици от него, както и позицията му към тези последици. Същевременно, никое лице не може да бъде държано отговорно, независимо от характера на деянието и отношението на дееца към него, ако обективно държавата не го е въздигнала по време на извършването му в престъпление. То може да бъде укоримо от гледище на други социални норми (морални, обичайни и пр.), но не може да получи държавна санкция.
Вторият въпрос за отговорностите се отнася към държавата. Конституционен принцип е, че тя отговаря за вреди, причинени от незаконни актове и действия на нейни органи и длъжностни лица. Всяка, държава регламентира по своему тази отговорност. Принципът е, че отговорността спрямо увредените е имуществена и се понася от държавните органи - юридическите лица, към които служебно принадлежат виновните държавни служители.
Някои конституции притежават норми, които са изключения от, до голяма степен, унифицираното съдържание на принципите, залегнали в съвременните основни закони. Сред тях е чл.9 на Конституцията на Португалската република, който регламентира основните задачи на държавата. Те са формулирани в шест пункта и засягат разностранни обществени отношения - политически, икономически, културни. Към първите се отнасят националната сигурност, правата и свободите, политическата демокрация. Икономическите задачи са свързани с повишаване благосъстоянието и качеството на живота на народа. Като културни задачи се поставят опазване на културното богатство на народа, защита на природата и околната среда, езиковото обучение и насърчаване международното разпространение на португалския език. Заслужава уважително отношение и подробния текст на чл.7 на същата Конституция, който има за предмет международните отношения. Той представлява една утвърдена платформа на международната политика на държавата и показва нейното постоянство и нейния стабилитет.
Под напора на поуките от Втората световна война Конституцията на Япония в специална глава втора създава уникална норма за отказ от войни. В нея се утвърждава, че "японският народ завинаги се отказва от правото да води войни като суверенно право на нацията, както и от заплахата или използването на въоръжени сили за разрешаване на международни конфликти". Нормата съдържа и материална гаранция за изпълнението й - отбелязано е, че няма да се поддържат сухопътни, морски, военновъздушни сили и друг военен потенциал. Не се признава и правото на държавата да води военни действия.