2. Държава и право
На специална плоскост се поставят въпросите на отношението между държава и право. Държавата не е фикция и не се отъждествява с правото. Същевременно не може да се приеме, че правото има свой напълно самостоятелен и независим "живот". Касае се за явления на организацията и регулацията на обществото, които са взаимно обвързани и взаимно се влияят и въздействат.
Правото като нормативна социална система е съвкупност от правни правила за поведение. Те се създават от държавата, от публичната власт и се санкционират от нея. Тя ги изменя, отменя и замества съобразно преценената от нея обществена необходимост. В този смисъл, в тази посока на отношенията, правото е функция на държавата. То изразява държавната воля и е инструмент, средство за осъществяване на държавната политика. Именно чрез правото държавата налага своите намерения и решения еднакво, единно и едновременно върху цялата територия на страната. Правото е държавна политика в действие.
Но въпросът има и втора посока. Тя е може би по-интересната и съществената, и по-новата като интерпретация. Става дума за отношението на правото към държавата. Правото не е просто продукт на държавата. Веднъж създадено то има своя вътрешна логика, свой път на проявление и развитие. Преди всичко правото организира държавната власт. Именно чрез него се формират държавните органи, определят се техните правомощия, форми и методи на дейност, санкции при неизпълнение и пр. С това правото дава израз на властта. Именно чрез правните норми властта действа. Създавайки правото, държавата създава и своите задръжки. Тя не може да излезе извън границите на позволеното от закона, а всяка промяна на тези граници е не само процедурен, но и политически въпрос, въпрос на обосновка, на преценка, на обществено мнение и т.н. Нещо повече - държавата създава различни правни норми. Между тях са тези, които изразяват принципи, основни начала, които правно регулират определени обществени отношения. Някои от тях са конституционно установени. Държавата е задължена да се съобразява с тях и да се вмества в тях при провеждане на държавните дейности, още повече, че принципите имат устойчив характер, тъй като произтичат от вида на държавното управление и на установения политически режим. По този начин и с посоченото досега, създавайки своето право, държавата се обрича в него. Чрез правото се осъществява социалния контрол върху дейността на органите на властта. Чрез него се протежират и защитават гражданите от властта. То е тяхно оръжие срещу проявите на беззаконие, на произвол.
От казаното дотук може да се извлече изводът, че правото е един от факторите за самоограничаването и лимитирането на държавната власт. То определя параметрите на властта както по съдържанието на нейното упражняване, така и по вида и размерите на санкциите, които тя прилага. Въпросът е прастар. Той е идея на християнската религия. Нейната концепция е насочена към първенството, преимуществото на личността пред групата. В името на човека, теолозите насочваха хората срещу несправедливите закони, срещу деспотизма на управляващите. Особено силна бе реакцията на църквата срещу абсолютната монархия, борбата є за ограничаване на държавното управление, респ. на монархическата власт в името на вярата и морала. По-късно, през 18-19 век, концепцията за публичните свободи изхожда от разбирането за постоянния конфликт между изискванията на индивидите и обществото. Държавата се приема като необходимо зло и се търсят пътища за нейното ограничаване. Както посочва френският конституционалист Морис Дюверже [12,189], източниците на тази концепция са религиозни - изхожда се от превъзходството на морала и естествените права на човека, с които властта трябва да се съобрази. Източниците са и политически - буржоазията не търпеше абсолютната монархия и се стремеше да я ограничава. А след победата на френската революция борбата беше срещу заплахите за устоите на самата демократична държава. Икономическите източници се явяват в превъзходството на частната инициатива спрямо държавното управление, ограничаване на интервенцията на държавата в икономическата сфера.
Лимитирането на държавната власт се прокарва в две насоки:
а) чрез приемане на човешките свободи, като освободени от държавната власт зони, области, които са резервирани за самостоятелни прояви на индивида. Към тях са личните свободи, икономическите свободи, свободата на мисълта (религиозна, творческа и пр.), свободите в семейството (свобода за женитба, за възпитание на децата и др.);
б) чрез различни форми на ограничения в зоната на действието на държавното управление, ограничаване неговите периметри, както и силата на неговото въздействие.
Поставяйки въпроса, все пак Дюверже посочва [12], че през 20 век се забелязва една еволюция по въпроса за политическите свободи, респективно за лимитирането на властта. Вече не се приема, според него, че управлението е опасност за свободата. Приема се обратната теза - че в редица случаи държавата и нейната интервенция осигуряват проявите на човешките свободи. Затова въпросът за лимитирането на властта престава да бъде актуален. Той посочва като източници на тази еволюция: а) якобинската теория за свободата. Участието на всеки във формирането на всеобщата воля, в осъществяването на властта, определя неговата свобода; б) разпространението на марксисткото разбиране за свободата като формална и реална свобода; в) развитието на съвременната икономическа мисъл, която не твърди, че във всички случаи частната инициатива е добра, а намесата на държавата - винаги лоша. Налице са държави с по-малко или повече държавно дирижирана икономика, които осигуряват стабилитет на цени, устойчивост на валута, контрол върху инвестиции и пр.
Въпросът може би е правилно поставен от гледище на съвременните развити държави. Но той продължава да бъде актуален за много държави на заострена държавна намеса в живота на гражданите или на остатъци от такива режими. Освен това, инстинктът на човека към свобода е вечен и поради това отношенията личност-държава винаги ще бъдат деликатни.
Държавите познават и сами създават инструментариуми за лимитиране на управлението. Главните форми са следните:
а) парламентаризмът и изборната система, която извън друго създава мандатност на управляващите органи; парламентарен контрол;
б) внедряване на принципа на федерализъм и децентрализация; на местна, комунална, образователна или друга автономия;
в) плуралистична политическа система с формирана опозиция;
г) съдебен контрол за законност върху административните актове;
д) конституционен контрол;
е) народен контрол - чрез форми на пряка демокрация (референдум, плебисцит, общо събрание на населението):
- вето (факултативен референдум) - когато определен брой хора изразяват несъгласие от закон, решение и пр. чрез петиция;
- опция - избор на едно от няколко предложени решения и системи;
- народна инициатива - депозирани проекти от определен брой граждани за разглеждане и приемане. Ако властта откаже да даде ход на проекта, организира се гласуването му от населението.
ж) съществено място заема разделението на властите, т.е. на функциите на единната държавна власт между отделните органи. Този принцип е широко прилаган в парламентарните държави. Въпросът не е нов. Той се прокарва още в древността. Но за първи път системна разработка на идеята дава Джон Лок през 1688 г. в съчинението си "Есе за гражданското управление", на основа на опита на Англия. Той разделя властите на законодателна, изпълнителна и федеративна (отношения с други държави), като не отделя ясно съдебната власт. Но все пак учението за разделението на властите е свързано с името на Монтескьо (1689-1775 г.). В книга 11 на съчинението му "За духа на законите" (1748 г.), 60 години след Джон Лок, той се спира на въпроса какво да бъде държавното устройство, законите за него, които да гарантират политическите свободи на гражданите. "Свободата е правото да вършим всичко, каквото законите позволяват"- пише той. Това го е посочил и Цицерон. За да не се злоупотребява с властта, трябва да се създаде държавна организация, при която едната власт да възпира незаконните увлечения на другите власти. По съществото на въпроса Монтескьо казва: "Въз всяка държава има три вида власти: законодателна власт, изпълнителна власт за работите, които зависят от международното право и изпълнителна власт за ония работи, които зависят от гражданското право... Последната ще наричаме правосъдна власт, а другата - просто изпълнителна власт на държавата". Той подчертава, че всяка власт трябва да се осъществява от отделен орган. "Всичко ще бъде загубено - пише той, ако един и същ човек или едно и също тяло от първенци или от народ, упражнява едновременно и трите власти".
Явна е близостта на позициите на двамата мислители - Лок и Монтескьо. Но между тях има и различия. Според Лок, кралят е обединител и на трите власти, а Монтескьо му придава качеството на шеф на изпълнителната власт с право на вето в законодателната дейност. Също така Лок приема върховенството на законодателната власт, а Монтескьо - равенството, независимостта, автономността на трите власти. Освен това и двамата автори не установяват абсолютно обособяване на трите власти. Те се координират, взаимно контролират и възпират.
С някои отделни резерви и с различна степен на приложение, все пак разгледаната теория изпълни своето предназначение. Тя успешно се възправи срещу централизма на абсолютната монархия; възприема се от парламентите като правила на държавен живот; приложи се в конституционното право с конкретни правни норми; утвърди се в държавната практика на повечето съвременни държави.