граждански процес-практически наръчник

Уважаеми колеги,

Настоящият практически наръчник представлява кратко систематизирано изложение на гражданския процес на Република България, така както е уреден във все още действащия Граждански процесуален кодекс /в сила от 1951 г./ Макар и приемането на нов ГПК да е непосредствено предстоящо, в съществената си част дадените практически напътствия ще запазят актуалността си, доколкото философията и логиката на процеса няма да претърпят промени.
Автор на прегледа е съдия Красимир Влахов от Софийския градски съд. В правораздавателната система е от м.януари 1996 г., когато е назначен за младши съдия в СГС. От м.октомври 1997 г. е съдия в Софийския районен съд, в периода м.ноември 2001 г.- м.декември 2003 г. е заместник-председател на СРС и ръководител на неговата Гражданска колегия. От м.декември 2003 г. е съдия в СГС, Гражданска колегия. От 01.01.2005 г. и понастоящем е постоянен преподавател в Националния институт на правосъдието по гражданско право и процес. Хоноруван преподавател по гражданско право в СУ “Св.Климент Охридски”. Член на Съюза на учените в България. Член на УС на Съюза на съдиите в България.
Материалът представя накратко процедурата, по която се разглеждат гражданско-правните спорове в Република България, при спазване на заложената в ГПК логическа последователност на различните процесуални действия. Разгледани са основните понятия на гражданския процес, като тяхното съдържание е представено със стремеж за яснота и достъпност, без да се прави компромис с прецизността на юридическата терминология. Акцентът на изложението попада върху исковия граждански процес, по реда на който се разглеждат споровете между правните субекти, тъй като именно този процес представлява същината на правораздавателната дейност на гражданския съд. Разгледани са обаче и някои специални, неискови производства, които са широко застъпени в практиката и представляват особен интерес - производството за обезпечаване на исковете и за издаване на изпълнителен лист.
Наръчникът е структуриран съобразно предвидената в ГПК логика и последователност на понятията и действията в процеса.
В Част първа са представени принципите на гражданския процес, структурата на гражданските съдилища в Република България и видовете граждански дела.
Част втора е посветена на самото разглеждане на гражданското дело от момента на постъпването му до постановяване на съдебното решение.
Разглеждане на делата е Трета част. Тя включва:
- Образуване на гражданско дело;
- Действия на съда след подаване на исковата молба;
- Редовност на исковата молба;
- Проверка по чл. 25 ГПК;
- Разпореждания и определения на съда;
- Процесуална и материална легитимация;
- Вписване на исковата молба;
- Подсъдност;
- Цена на иска;
- Подготовка на делото за първото съдебно заседание;
- Призоваване;
- Първо съдебно заседание;
- Действия на съда по изясняване исканията и твърденията на страните;
- Съдебна спогодба;
- Съдебен протокол;
- Продължаване на срокове;
- Възстановяване на срокове
- Отмяна на определенията от същия съд.
Част четвърта обхваща доказателствата. Тук са включени: предмет и тежест на доказване, служебно начало в процеса. Подробно са разгледани писмените доказателства и свидетелските показания; оглед и експертизи.
Част пета разглежда решаване на делото.
Усложненията в процеса са включени в Шеста част. Тук са:
- Другарство в процеса;
- Трето лице-помагач;
- Обратен иск;
- Обективно съединяване на искове;
- Насрещен иск;
- Инцидентен установителен иск;
- Главно встъпване;
- Изменение на иска.
В Седма част са представени спиране и прекратяване на делото.
Инстанционният контрол в Осма част обхваща въззивното и касационното производства; реда за обжалване на определенията и разпорежданията; както и жалбите за бавност и отмяна на влезлите в сила решения.
Последната, Девета част е Особени производства. Тук са намерили място безпечаването на иска и производството по издаване на изпълнителен лист.

Желаем ви успешно и приятно ползване на наръчника!

Въведение

Принципи на гражданския процес

Система на гражданските съдилища

Граждански дела

Разглеждане на делата

Първо съдебно заседание

Действия на съда по изясняване исканията и твърденията на страните

Съдебна спогодба

Съдебен протокол

Продължаване на срокове/чл.36 ГПК/

Отмяна на определенията от същият съд/чл.195,ал.2 ГПК/

Доказателства

Свидетелски показания

Оглед/чл.162 ГПК/

Експертизи

Решаване на делото

Усложнения в процеса

Спиране и прекратяване на делото

Инстанционен контрол

Обжалване на определенията и разпорежданията

Отмяна на влезли в сила решения/чл.231 и чл.233, ал.2 ГПК/

Особени производства

ОСОБЕНИ ПРОИЗВОДСТВА

ЧАСТ ДЕВЕТА: ОСОБЕНИ ПРОИЗВОДСТВА

I. ОБЕЗПЕЧАВАНЕ НА ИСКА

1. Обезпечението на иска цели да предостави привременна защита на спорното право, докато спорът е висящ, срещу такива недобросъвестни действия на ответника, които биха затруднили или осуетили удовлетворяването на ищеца /най-често- разпореждане с имуществото, вследствие на което ищецът се поставя в невъзможност да се удовлетвори/. Посредством обезпечението, без да се предрешава спора, се съхранява съществуващото фактическо и правно положение до влизане в сила на съдебното решение, което окончателно ще разреши спора.
Обезпечителната защита цели бързина и внезапност - затова на ответника не се връчва препис от молбата за обезпечаване на иска. По тази причина и компетентният съд при обезпечаване на бъдещ иск може да бъде съдът по местожителството на самия молител /т.е. съдът, до който той може веднага да се обърне/.
Може да се обезпечава всеки иск без значение вида на търсената защита /осъдителен, установителен, конститутивен/. Най-често се обезпечават осъдителни искове чрез налагане на възбрана или запор върху имуществото на ответника.
При наличие на арбитражно споразумение компетентен да допусне обезпечение е държавният съд, а не арбитража - според чл.9 ЗМТА всяка от страните може да поиска преди или по време на арбитражното производство обезпечаване на иска от съответния компетентен държавен съд. Местно компетентният съд се определя по правилата на чл.309 ГПК, а не съобразно седалището на арбитражния съд, както често се иска. Според чл.21 ЗМТА, може да се допусне обезпечение и от арбитражния съд, ако това не е изрично изключено в арбитражното споразумение. Имат се предвид такива обезпечителни мерки, които имат действие само между страните, без да обвързват трети лица - т.е. изключват се възбраната и запора, които обвързват съдия-изпълнителя. Например може да се задължи една от страните да предостави определена гаранция, да се предадат на трето лице или да се продадат /ако подлежат на разваляне/ стоки, да не се извършват определени действия. Определението на арбитражния съд не може да се атакува пред държавния.
Може да се обезпечи висящ или бъдещ иск. Има различия в двете хипотези:
- Относно компетентния съд. При висящ процес това е съдът, пред който делото е висящо, вкл. и когато същото е спряно /първоинстанционен, въззивен или касационен/. При бъдещ иск родово компетентен е винаги Районен съд. Според чл.309 ГПК, местно компетентен, по избор на молителя, е или съдът по местожителството /седалището/ на молителя, или съдът по местонахождението на имота, който ще служи за обезпечение/. Приема се, че това може да бъде и съдът по местонахождение на движимата вещ, върху която се иска да се наложи запор.
Забележка: За подсъдността в обезпечителното производство съдът следи служебно - тук разпоредбата на чл.92, ал.4 ГПК не намира приложение, тъй като производството е едностранно - т.е. липсва насрещна страна, която да направи възражение за подсъдност.
Когато молител е чуждестранно лице, по аналогия се прилага правилото на чл.88, ал.3 ГПК - молбата за обезпечаване на бъдещия иск се подава пред Софийския районен съд или пред РС по местонахождението на имота, който ще служи за обезпечение. В случай, че втората възможност е неприложима, изключителната компетентност е на Софийски районен съд.
Срок - когато се иска обезпечаване по висящо дело, молбата по чл.308 ГПК може да се подаде във всяко положение на производството. Ако се поиска за първи път пред пред въззивен съд, определението се обжалва с частна жалба пред ВКС, независимо дали въззивното решение по това дело подлежи на касационен контрол. Ако се поиска за първи път пред ВКС, определението му е окончателно. Ако се поиска от първоинстанционния съд, въззивното определение е окончателно /т.7 от ТР № 1/01 г., ОСГК на ВКС/. При бъдещ иск срокът за подаване на молба по чл.309 ГПК естествено е до предявяването му. Ако се установи, че искът вече е предявен, съдът прекратява производството и изпраща молбата на съответния съд, пред който е висящо делото.
Държавна такса се дължи само при обезпечаване на бъдещ иск в размер на 15 лв. /т.18 от Тарифа № 1 към ЗДТ/, но не и при обезпечаване на предявен иск.
При обезпечаване на бъдещ иск съдът е длъжен да определи срок за предявяването му. Ако искът, по който е допуснато обезпечението, не бъде предявен в срок, съдът отменя обезпечението.

2. Произнасяне по молбата за обезпечение на иска
Съдът следва да се произнася по молбата в деня на постъпването й /чл.314, ал.2 ГПК/. Този срок е инструктивен, а и на практика спазването му не винаги е възможно, но при всички случаи съдът следва да разгледа молбата възможно най-скоро. По частни жалби срещу определения по молби за обезпечения произнасянето също следва да е незабавно, макар и формално да не е предвиден срок.

3.Предпоставки за уважаване на молбата /чл.310 ГПК/:
- Допустимост на иска - това условие не е посочено изрично, но се извежда от изискването за вероятна основателност. В тази връзка се преценява правният интерес, спазването на преклузивен срок, предявяването на иска срещу надлежен ответник и пр.
- Вероятна основателност на иска предвид наличието на писмени доказателства /чл.310, ал.1, б.”а” ГПК/ - имат се предвид не какви да е писмени доказателства, а такива, които са в състояние да обусловят най-общо извод за основателност на иска.
Забележка: От значение е не формалното наличие на писмени доказателства /с оглед редакцията на чл.310, ал.1, б.”а” ГПК/, а представянето на такива, които правят иска вероятно основателен. Следователно, и в това производство се извършва, макар и не толкова задълбочено, проверка на доказателствената стойност на документите, приложени към молбата /например не е годно писмено доказателство документ, съставен от молителя и удостоверяващ изгодни за него факти, тъй като не се ползва с материална доказателствена сила; незавереното копие на общо основание не се счита за доказателство/.
- При липса на писмени доказателства /или поради невъзможност за представяне на документи - например когато за съответните факти ищецът разполага само с гласни доказателства/, обезпечението се допуска срещу представяне на гаранция в определен от съда размер /практиката е размерът на гаранцията да е 10-15% от интереса на молителя/. Няма значение дали молителят е заявил готовност да представи гаранция. Двете предпоставки на чл.310, ал.1, б.”а” и “б” ГПК могат да се кумулират - да се изиска гаранция и при наличие на писмени доказателства /чл.310, ал.2 ГПК/. Когато искът се обезпечава срещу гаранция, диспозитивът е на практика условен - допуска се обезпечение, срещу представяне на гаранция в определен размер. В такъв случай обезпечителна заповед се издава след представяне на доказателство за внасяне на сумата по сметка на съда.
Не се дължи гаранция от лицата по чл.310, ал.3 ГПК /държавните учреждения, общините и лечебните заведения, субсидирани от републиканския и/или общинските бюджети/. Следователно, за да се допусне обезпечение по техните искове, е достатъчно наличие на обезпечителна нужда, след като липсата на писмени доказателства не е основание да се изиска представяне на гаранция.
Гаранцията има и дисциплиниращ ефект спрямо молителя - т.е. тя възпира подаването на неоснователни и неподкрепени с убедителни писмени доказателства молби, насочени не към действително гарантиране правата на молителя, а към затрудняване на противната страна с цели, които стоят извън процеса.
Безпредметно е обезпечението да се допуска при представяне на гаранция, ако неоснователността на иска следва от фактическите твърдения в самата искова молба /например иска се признаване нищожността на договор, без да се твърди наличие на предвидено в закона основание за това; предявява се иск за собственост на основание, което не прави ищеца собственик/. В такива случаи молбата следва направо да се отхвърли.
- Обезпечителна нужда - такава е налице, когато без обезпечението ще се затрудни или осуети реализирането на правата на ищеца по решението. Обезпечителната нужда се преценява не само с оглед предмета на спора, но и с оглед поисканата обезпечителна мярка. Тя трябва да е подходяща спрямо нуждата. На практика тези две предпоставки не могат да бъдат разделени, защото съдът е обвързан да се произнесе само за поисканата от молителя обезпечителна мярка. При паричните искове обезпечителната нужда на практика се предполага - доколкото всяко разпореждане на ответника с имуществото му затруднява удовлетворяването на кредитора. В тази връзка една възбрана или запор винаги са подходящи обезпечителни мерки при иск за парично вземане. В практиката се застъпва становището, че обезпечителната нужда следва да се преценява и с оглед съотношението между размера на вземането и стойността на имуществото, обект на обезпечението /поради което в молбата трябва да са изложени твърдения за стойността на това имущество и да са ангажирани доказателства за този размер - иначе обезпечението може да се допусне, но при гаранция/.
4. Обезпечителни мерки - според чл.316, ал.1 ГПК това са: възбрана върху недвижим имот, запор върху движими вещи или вземания и “други подходящи мерки”
, като например:
- Спиране на принудителното изпълнение - при оспорване на вземането, за чието събиране е образувано изпълнителното производство.
- Спиране на строителството - при предявен собственически иск за осъждане на ответника да преустанови строителните работи в имота на ищеца.
Забележка: Не следва да се налага възбрана или запор при липса на доказателства, че имуществото е собственост на ответника. Защото, ако то принадлежи на трето лице, последното няма нито право на частна жалба, нито право да иска отмяна на обезпечението по реда на чл.321 ГПК. За третото лице, чиито права са засегнати от обезпечението, остава възможността по чл.336 ГПК- да предяви отрицателен установителен иск, с който да поиска установяване, че съответното имущество не принадлежи на длъжника, като го предяви срещу страните по делото, и обезпечи иска си чрез спиране на изпълнението /тъй като по обезпечението се образува изпълнително дело и се извършват изпълнителни действия/.
Забележка: Не следва да се налага възбрана, когато вписването на исковата молба има защитно действие - т.е. действията на ответника с процесния имот, извършени след вписване на исковата молба, са непротивопоставими на ищеца по силата на вписването /това са исковете по чл.17 ЗЗД, чл.19, ал.3 ЗЗД във връзка с чл.114 ЗС, чл.227 ЗЗД, чл.135 ЗЗД, чл.33 ЗЗД, чл.87, ал.3 ЗЗД/. Следователно тези искове могат да се обезпечават чрез възбрана само като бъдещи - по реда на чл.309 ГПК - след вписване на исковата молба липсва обезпечителна нужда. Аналогично, ако ответникът по един иск за собственост прехвърли имота в хода на процеса, след като е вписана исковата молба, на основание чл.121, ал.3 ГПК решението ще има сила за приобретателя, макар и последният да не е бил привлечен като ответник. Затова не е налице обезпечителна нужда от налагане на възбрана при исковете за собственост при наличие на вписана искова молба- интерес от обезпечаване е налице само за периода до вписването.
Когато се иска запор на движима вещ, трябва да се посочи в чие държане се намира същата - с оглед подсъдността /когато е по местонахождение на вещта/, предвид изискването вещта да се намира именно в държане на ответника /защото обезпечението не може да засегне правата на трети лица/, както и с оглед възможността съдия-изпълнителят да изпълни определението.
Когато се иска запор върху банкова сметка, достатъчно е да се посочи банката /т.е. задълженото лице по вземането/, без № на банкова сметка. Допустимо е да се иска и наложи запор изобщо върху банковите сметки на ответника в една или няколко конкретни банки, тъй като запорът се налага до размера на исковата сума по една от сметките /стига наличността по нея да е достатъчна/, а не върху пълния размер на сумата по влога, респ. влоговете. Съдът следва да допусне запор върху посочените от молителя сметки, като в крайна сметка самото действие на запора ще настъпи по отношение на сметката, в която има достатъчна наличност, а ако са налице няколко такива сметки - по отношение само на една от тях /това ще се установи, след като съдия-изпълнителят изпрати запорно съобщение до съответната банка/. В 3-дневен срок от получаване на запорното съобщение банката е длъжна да отговори на съдия-изпълнителя дали признава вземането, върху което е наложен запорът /чл.391, ал.1, б.”а” ГПК/. При наличие на средства по сметката на ответника банката е длъжна да я блокира до размера на обезпеченото вземане, без да има право да проверява неговата основателност и да изисква представяне на самата обезпечителна заповед /Писмо изх.№ 100-00155/9/4/1993 г. на БНБ и № РД 02-68-5 на Министерство на правосъдието/. Ако се установи, че в запорираните сметки няма налични суми /респ. наличността не е достатъчна да покрие вземането на ищеца/, обезпечителната нужда няма да е задоволена и ще е допустимо да се иска ново обезпечаване на иска- изцяло, респ. за необезпечения остатък от вземането. Обратно - ако се окаже, че е налице достатъчна наличност по две или повече сметки на ответника, запорът ще остане върху една от тях, а останалите сметки ще бъдат освободени въз основа на писмо на съдия-изпълнителя до съответните банки.
При всички случаи банката трябва да е посочена в молбата за допускане на обезпечението в качеството й на задължено лице по вземането на ответника. Не е конкретна обезпечителна мярка искането за запор върху всички банки в страната.

Неподходящи се тези обезпечителни мерки, чието действие е идентично с това на съдебното решение, т.е. предрешават спора /например въвод на молителя във владение, задължаване на ответника да депозира исковата сума на негово име/, накърняват изключителните правомощия на други органи. Тъй като по смисъла на чл.319 ГПК обезпечението обвързва само съдия-изпълнителя и съдията по вписванията /например спиране на вписване в търговския регистър/ или поставят ответника в прекомерно неблагоприятно положение /например забрана за напускане на страната, която може да се налага само като принудителна административна мярка по реда на Закона за българските документи за самоличност/. По изключение специален закон може да обоснове възможност обезпечителната мярка да породи задължение за други държавни органи - например граждански иск по Закона за промишления дизайн и по Закона за марките и географските означения може да се обезпечи чрез задържане на стоки от митническите органи.

5. Замяна на обезпечителни мерки /чл.317 ГПК/.
Замяна на допуснатата обезпечителна мярка може да се извърши по молба на ищеца или на ответника. Ако е бил обезпечен бъдещ иск, компетентен е Районният съд, наложил обезпечението - частното гражданско дело се образува и съхранява при него. Ако е бил обезпечен вече предявен иск, компетентен е съдът, който разглежда делото, тъй като произнасянето е обективирано в акт по това дело /например обезпечението е допуснато от СРС, делото е изпратено по въззивна жалба на СГС, който е компетентен да се произнесе по молбата за замяна по чл.317 ГПК и не следва да я изпраща за произнасяне на РС/.
Молбата се подава с препис за противната страна, на която се дава възможност в 3-дневен срок да депозира писмено възражение. Ако противната страна не е съгласна /вкл. когато няма възражение/, съдът не е длъжен да замени обезпечението, а действа по своя преценка. Ако е съгласна – съдът е длъжен да допусне замяната. При липса на такова съгласие обезпечението може да се замени, ако обезпеченият иск е оценяем в пари /но не е иск за собственост/ и ответникът е предложил обезпечение със залог на пари или ценни книжа. В този случай към молбата се прилага документ, удостоверяващ внасянето на сумата или на ценните книжа в банка по сметка на съда. Съдът няма право да откаже заменяването и с определение заменява допуснатото обезпечение със залог на паричната сума /ценните книжа/ и отменя възбраната или запора, стига размерът на залога да е не по-малък от стойността на обезпеченото имущество. Определението не подлежи на обжалване.

6. Отмяна на обезпечението /чл.321 ГПК/.
Имат се предвид случаите, когато обезпечението е наложено законосъобразно, но впоследствие вече са отпаднали основанията за налагането му - искът е отхвърлен като неоснователен, производството по него е било прекратено. Самият ищец може винаги да поиска отмяна на обезпечението, като сам се откаже от привременната му защита. В този случай съдът е длъжен да отмени обезпечението, стига да съобрази разпоредбата на чл.322 ГПК - щом е внесена гаранция, за да бъде освободена същата, следва да се връчи копие от депозираната от ищеца молба на ответника за възражение в 7-дневен срок и предявяване на иск за вреди от обезпечението в 1-месечен срок. Едва след тези срокове гаранцията се освобождава, но самото обезпечение се отменя направо въз основа на искането на молителя, в чиято полза е било допуснато, без да се връчва препис от молбата на ответника. И в този случай определението се обжалва с частна жалба. Подсъдността е като при чл.317 ГПК.
Недопустимо е съдът /по свой почин или по искане на ответника/ да отмени допуснатото от него обезпечение по реда на чл.321 ГПК, ако намери, че не са били налице първоначалните предпоставки за налагането му. Това би означавало същият съд да отмени определение, което не е от категорията на тези по чл.195, ал.2 ГПК. С определението по чл.308 ГПК се слага край на производството по издаване на искания охранителен акт, и следователно същото е окончателно за съда, който го е постановил.
По реда на чл.321 ГПК съдът не може служебно да отмени обезпечението и когато намери, че причините за допускането му вече са отпаднали. Служебната отмяна е допустима само в хипотезата на чл.309 ГПК - след изтичане на срока за предявяване на бъдещия иск, стига на молителя да са били дадени указания за представяне на доказателство за това.
Когато е било допуснато обезпечение на бъдещ иск, молбата по чл.321 или чл.322 ГПК следва да се подаде до съответния Районен съд, пред когото е образувано обезпечителното производство, а не пред съда, разглеждал самия правен спор. Когато обезпечението е било допуснато по висящо дело, компетентен да го отмени, както и да освободи внесената гаранция, също е съдът, който го е постановил /първоинстанционен, въззивен или касационен/. В такъв случай относно обжалването на тези определения ще намерят приложение общите правила за инстанционния контрол на определенията за обезпечаване на иска /т.7 от ТР № 1/01 г., ОСГК на ВКС/.


II. ПРОИЗВОДСТВО ПО ИЗДАВАНЕ НА ИЗПЪЛНИТЕЛЕН ЛИСТ /чл.237- 250 ГПК/.

Изпълнителният лист е съдебен акт, който удостоверява, че лицето, в чиято полза е издаден, разполага с право на принудително изпълнение за реализиране на своя претенция срещу длъжника /за предаване на имот, плащане на сума, премахване на незаконна постройка и пр./ и задължава съдебния изпълнител да образува изпълнително производство, в което да се реализира това право.
Изпълнителният лист се издава по правило от Районния съд, до когото за целта следва да се подаде писмена молба. Производството по издаване на изпълнителен лист е едностранно - развива се без участието на длъжника, на когото не следва да се връчва препис от молбата. Съдът се произнася в закрито заседание с определение, което длъжникът може да обжалва с частна жалба пред Окръжния съд, ако с него исканият изпълнителен лист се уважава. Срокът за подаване на частна жалба тече от деня, в който на длъжника е връчена призовка за доброволно изпълнение от съдебния изпълнител. Това означава, че длъжникът узнава за издадения срещу него изпълнителен лист едва след като въз основа на последния вече е образувано изпълнително производство, в което е поканен да изпълни доброволно задължението си.
Основанията за издаване на изпълнителен лист са две групи - съдебни и несъдебни. Посочени са в чл.237, ал.1 ГПК.
- съдебните изпълнителни основания са: влезлите в сила решения и определения на съдилищата, осъдителните въззивни решения /макар и да не са влезли в сила/, протоколите за съдебна спогодба /според чл.125, ал.3 ГПК съдебната спогодба има значението на влязло в сила решение/, решенията на арбитражните съдилища, както и решенията на чуждестранните съдилища, чието изпълнение в РБългария е било допуснато от българския съд. Когато се иска издаване на изпълнителен лист въз основа на влязло в сила решение, молбата се подава до първоинстанционния съд, който е гледал делото /Районен или Окръжен/. Ако основанието е решение на арбитражен съд, компетентен да издаде изпълнителен лист е Софийски градски съд.
- несъдебните изпълнителни основания са документи, които по силата на закона удостоверяват вземане на молителя срещу длъжника. Такива са: документите и извлеченията от сметки, установяващи вземания на банките, Националната и районната здравноосигурителни каси, държавните учреждения и общините; постановления на административни органи, ценни книги като запис на заповед или менителница; нотариални актове, в които са предвидени задължения за предаване на имот или плащане на парични суми. При несъдебните изпълнителни основания кредиторът направо се снабдява с изпълнителен лист срещу длъжника, без да води съдебен исков процес срещу него. По този начин се осигурява улеснена възможност за събиране на вземания, за които законодателят е преценил, че се нуждаят от засилена защита.
Длъжникът, срещу когото е издаден изпълнителен лист въз основа на несъдебно изпълнително основание, разполага с възможността, след като задължението му не е установено с влязло в сила съдебно решение, да го оспори. Разпоредбата на чл.250 ГПК му дава възможност в 7-дневен срок от получаване на призовката за доброволно изпълнение да подаде до Районния съд /не винаги това е съдът, издал изпълнителния лист/ възражения, че не дължи сумата. Възраженията трябва да са подкрепени с писмени доказатателства /напр. доказателства за плащане на сумата/. Ако такива доказателства липсват, длъжникът трябва да е готов да предложи на кредитора обезпечение под формата на залог на пари или ценни книги, респ. ипотека на недвижим имот. При наличие на една от тези две предпоставки съдът спира изпълнението срещу длъжника. В 1-месечен срок от влизане в сила на това определение кредиторът, в чиято полза е издаден изпълнителен лист, трябва да предяви пред съда иск, с който да установи по съдебен ред вземането си срещу длъжника. Ако не предяви такъв иск в срок, изпълнителният лист се обезсилва.
Възможността да се иска спиране на изпълнението по реда на чл.250 ГПК не изключва интереса на длъжника да подаде и частна жалба срещу определението за издаване на изпълнителен лист - двете форми на защита съществуват паралелно и независимо една от друга. Последната възможност, с която разполага длъжникът, ако е пропуснал 7-дневния срок за подаване на възражение, е да предяви срещу кредитора иск, с който да поиска да се признае за установено, че не е налице вземането, за което е издаден изпълнителния лист /чл.254 ГПК/. Като обезпечителна мярка по този иск той може да поиска спиране на изпълнителното производство, образувано въз основа на изпълнителния лист.

ОТМЯНА НА ВЛЕЗЛИ В СИЛА РЕШЕНИЯ /чл.231 и чл.233, ал.2 ГПК/.

V. ОТМЯНА НА ВЛЕЗЛИ В СИЛА РЕШЕНИЯ /чл.231 и чл.233, ал.2 ГПК/.

Отмяната е самостоятелно производство за извънинстанционен контрол и отмяна на влезли в сила неправилни съдебни решения. Това не е стадий на исковия процес, който вече е приключил, а способ в едно отделно и последващо производство да се преодолеят правните последици на решението, ако присъденото с него не съответства на действителното правно положение. На отмяна подлежат и влезли в сила определения за прекратяване на делото.
Производство за отмяна не се образува служебно, а само по искане на заинтересуваната страна, обвързана от неизгодното за нея решение или определение.
Основанията за отмяна са посочени изрично и изчерпателно в чл.231 и чл.233, ал.2 ГПК и не могат да се прилагат разширително. Разликата е, че по чл.231 ГПК отмяна може да се иска от страните по делото, докато по чл.233, ал.2 ГПК отмяната защитава третите лица, които в качеството си на необходими другари са обвързани от съдебното решение, без да са взели участие в делото /например съпруг при спорове за имоти в режим на съпружеска имуществена общност/.
Основанията за отмяна по чл.213 ГПК са:
1. Откриване на нови обстоятелства или нови писмени доказателства от съществено значение за делото, които при решаването му не са могли да бъдат известни на страната, срещу която решението е постановено. Имат се предвид факти, които са съществували при разглеждането на делото, а не нововъзникнали /последните не са обхванати от силата на пресъдено нещо на решението и са основание за предявяване на нов иск/. Твърдението за съществуване на тези факти трябва да бъде подкрепено с писмени доказателства. Освен това страната трябва да докаже, че не е знаела за тези факти или, макар да е знаела, не е била в състояние да се снабди със съответния документ.
2. Когато по надлежния ред се установи неистинност на показанията на свидетел, на заключението на вещо лице, върху които е основано решението, или престъпно действие на страната, на нейния представител или на член на състава на съда. Във всички тези случаи се има предвид престъпление /напр. лъжесвидетелстване/, установено по надлежния ред /с присъда на наказателния съд или решение на гражданския съд по чл.97, ал.4 ГПК/, което да е обусловило решението по делото.
3. Когато решението е основано на документ, който по надлежния ред е бил признат за подправен, или е основано на съдебен или административен акт, който впоследствие е бил отменен.
4. Когато между същите страни, за същото искане и на същото основание са постановени две противоречиви съдебни решения - тогава неправилното подлежи на отмяна.
5. Когато страната е била лишена от възможността да вземе участие в делото поради нарушаване на съдопроизводствените правила /например ответникът не е получил препис от исковата молба и доказателствата/, не е била надлежно представлявана /напр. непълнолетният не е бил представляван от неговия родител/ или не е могла да се яви в съдебно заседание по обективни причини /напр. внезапно заболяване/.
6. Когато страната е била призована чрез ДВ и представлявана от назначен от съда представител, макар да е имала известен адрес.
7. Когато с решение на Европейския съд за защита правата на човека е установено нарушение на Европейската конвенция за защита правата на човека и основните свободи.
Не е допустима отмяна на решение по брачен иск - за развод, унищожаване или признаване несъществуване на брака, с оглед необходимостта от стабилитет на брачните правоотношения.
Производството за отмяна се развива пред ВКС, независимо кой съд е постановил влязлото в сила решение. Молбата трябва да бъде подадена в 3-месечен срок от деня, в който на страната е станало известно основанието за отмяна, но в никакъв случай по-късно от 1 година от възникване на основането за отмяна. Ако това основание е възникнало преди влизане в сила на съдебното решение /напр. допуснато в хода на процеса нарушаване на съдопроизводствените правила относно правото на участие на страната в процеса/, този 1-годишен срок тече от датата на влизане в сила на решението.
Ако ВКС отмени влязлото в сила решение, не решава спора по същество, а връща делото за ново разглеждане от нов състав на съда, постановил отмененото решение. Само когато се отменя решение поради противоречие с друго решение с идентични страни и предмет, висящността на делото не се възобновява, защото този спор е решен с влязло в сила решение - това, което е послужило като основание за отмяна.

ОБЖАЛВАНЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИЯТА И РАЗПОРЕЖДАНИЯТА

III. ОБЖАЛВАНЕ НА ОПРЕДЕЛЕНИЯТА И РАЗПОРЕЖДАНИЯТА /чл.213- 217 ГПК/

На обжалване с частна жалба пред горната инстанция подлежат две категории определения и разпореждания:
- тези, които преграждат по-нататъшния ход на делото. Такива са: определенията за спиране и прекратяване на производството, изпращане на делото по подсъдност на друг съд, разпореждането за връщане на искова молба поради непоправянето й в срок. Чрез това обжалване се гарантира правото на защита на физическите и юридическите лица.
- тези, за които е изрично предвидено в закона, че подлежат на обжалване, макар и да не преграждат развитието на делото. Такива са: определението, с което съдът отказва да отмени наложена глоба /чл.76 ГПК/, отказва се привличане или встъпване на подпомагаща страна /чл.176, ал.1 ГПК/, възобновява се или се отказва възобновяване на пропуснат срок /чл.39, ал.3 ГПК/, определението по молба за обезпечаване на иска /чл.315, ал.1 ГПК/, определението по молба за издаване на изпълнителен лист /чл.244 ГПК/ и др.
Всички останали определения и разпореждания на съда, които се постановяват в гражданския процес, не подлежат на самостоятелен контрол. Те се отразяват на законосъобразността на самото решение по делото, която се проверява по реда на възизвното и касационно обжалване. Така например не подлежат на атакуване с частна жалба определенията на съда по допускане и събиране на доказателствата, разпорежданията за оставяне “без движение” на искова молба или жалба /обжалва се разпореждането за тяхното връщане поради неизпълнение на указанията в срок/, определенията за допускане изменение на иска, за привличане на нов ответник и т.н.
Определенията и разпорежданията се обжалват с частна жалба, която трябва да бъде подадена в 7-дневен срок, считано от постановяване на обжалвания акт, а ако страната не е присъствала в съдебното заседание или същият е постановен в закрито заседание - от датата на съобщаването му.
Частната жалба се подава чрез съда, който е постановил обжалваното определение или разпореждане. Ако частната жалба е подадена в срок и е редовна /т.е. посочено е какво се обжалва, какви са оплакванията на жалбоподателя, в какво се изразява искането до горната инстанция и е внесена дължимата държавна такса, която по правило е 5 лв./, съдът разпорежда препис от нея да се връчи на противната страна, която в 3-дневен срок от получаване на преписа може да направи писмени възражения. След депозиране на възраженията, респ. след изтичането на 3-дневния срок, частната жалба заедно с приложените към нея доказателства и възраженията се изпраща на горния съд за произнасяне. Ако се обжалва акт на Районен съд, това е Окръжният, а актовете на Окръжния съд се обжалват пред Апелативния. Не е необходимо заедно с частната жалба да се изпраща цялото дело - това би попречило на нормалното му разглеждане, ако то още е висящо /т.е. не е постановено решение по него/. Възможно е обаче горната инстанция да го изиска, ако прецени, че това е необходимо за произнасянето по частната жалба.
Частната жалба се разглежда по правило в закрито заседание, като съдебният състав включва винаги трима съдии. По изключение, ако това се налага /например ако е поискан разпит на свидетели/, може да се насрочи открито съдебно заседание.
Ако частната жалба е неоснователна, тя се оставя без уважение /равнозначно на това е обжалваното определение да се остави в сила/. Ако обжалваният акт е незаконосъобразен, горният съд го отменя и постановява вместо него друго, законосъобразно определение. Според чл.217, ал.2 ГПК, при отмяна на обжалваното определение горният съд е длъжен да се произнесе по съществото на въпроса, а не да връща делото на долностепенния съд с даване на указания. Така например, ако Районен съд незаконосъобразно е отказал да допусне обезпечение на иска, Окръжният съд, който отменя това определение, е длъжен със своя акт да наложи исканата обезпечителна мярка; при отмяна на отказ за издаване на изпълнителен лист - сам да го издаде, и пр.
Когато въззивният съд остави в сила определение на първоинстанционния, с което се прегражда развитието на делото, определението му подлежи на обжалване с частна жалба пред ВКС /напр. определение на Окръжен съд, с което се потвърждава определение на Районен съд за прекратяване на делото/. Ако обаче въззивният съд отмени обжалваното преграждащо делото определение или разпореждане на първоинстанционния съд, неговото определение е окончателно, защото то не прегражда развитието на процеса - с него делото се връща на първоинстанционния съд за продължаване на производството.

IV. ЖАЛБИ ЗА БАВНОСТ /ЧЛ.217а ГПК/

Жалбата за бавност е сравнително нова фигура в гражданския процес, създадена с промените в ГПК от 1999 г. Целта й е дисциплинаране и ускоряване на процеса посредством въвеждане на механизъм, с който страните могат да се защитават срещу необоснованото разглеждане и решаване на делата.
Според чл.217а, ал.1 ГПК във всяко положение на делото, включително след постановяване на решението, всяка страна може да подаде жалба за бавност, когато съдът необосновано забавя разглеждането на спора, постановяването на решение или придвижване на подадена жалба до горната инстанция. Така например жалба за бавност може да се подаде, когато съдът без извинителна причина бави насрочването на делото или го насрочва през неоправдано големи интервали, не се произнася своевременно по постъпили молби, забавя постановяването на решение след законовия 30-дневен срок, не предприема необходимите действия за съобщаване решението на страните, за връчване на преписи от подадената жалба, за изпращане делото на горната инстанция с оглед постъпилата до нея жалба и т.н.
Жалбата за бавност се подава направо до председателя на по-горния съд. За нея не се дължи държавна такса, препис от жалбата не се връчва на противната страна и подаването й не е ограничено от срок. След постъпване на жалбата председателят на горния съд незабавно изисква съответното дело от долностепенния съд и се произнася веднага в закрито заседание. Ако намери, че не е допуснато твърдяното неоснователно забавяне, председателят остава жалбата за бавност без уважение. Ако същата е основателна, с определението си председателят дава на съответния съдия или съдебен състав задължителни указания за извършване на необходимите процесуални действия - за насрочване на делото, произнасяне по молба, постановяване на решение и т.н. Това определение не подлежи на обжалване и се изпраща незабавно на долния съд заедно с делото. В случай, че е допуснато неоправдано забавяне на извършването на дължимите от съда процесуални действия, председателят на съда може по своя преценка да сезира Висшия съдебен съвет с искане за налагане на дисциплинарно наказание на провинилия се съдия.

ИНСТАНЦИОНЕН КОНТРОЛ

ЧАСТ ОСМА: ИНСТАНЦИОНЕН КОНТРОЛ

I. ВЪЗЗИВНО ПРОИЗВОДСТВО
Понятие: въззивният съд е второинстанционният съд, който разглежда делото в случай, че е сезиран с жалба срещу решението на първата инстанция. Това е съд по същество - той е длъжен да разгледа и реши спора, а не да връща делото на първоинстанционния съд за ново разглеждане /освен ако обжалваното решение е нищожно или недопустимо/. Освен това, пред въззивния съд могат да се събират и нови доказателства, които не са били събрани пред първоинстанционния. Особеност на въззивното производство е, че в него предметът и страните на делото вече не могат да се променят - тази възможност е приключила пред първата инстанция. Затова недопустимо е във въззивното производство изменение на иска, предявяване на нови искове, главно встъпване, привличане на подпомагаща страна.
Когато първоинстнационен съд е районния, като въззивен действа съответният Окръжен съд. Ако първа инстанция е Окръжен съд, въззивен е съответният Апелативен съд.
1. Срок за подаване на въззивна жалба /чл.197 ГПК.
Въззивната жалба се подава чрез първоинстанционния съд в 14-дневен срок, считано от съобщението, че решението заедно с мотивите е изготвено. Ако решението е било обявено в самото съдебно заседание по същество, за присъствалите страни срокът тече от заседанието. Подадената след срока въззивна жалба се връща като недопустима с разпореждане, което подлежи на обжалване с частна жалба.
2. Интерес от въззивното обжалване.
Преценява се от първоинстанцинония съд. Страната няма интерес да обжалва, когато решението я удовлетворява като резултат. Такава жалба се явява недопустима и подлежи на връщане /например подадена жалба от ищец, на когото искът е изцяло уважен/. Аргумент е т.18 от ТР № 1/00 г., ОСГК на ВКС- страната не може да обжалва мотивите, когато решението я удовлетворява като резултат.
3. Такса за въззивно обжалване
-Дължи се по сметка на въззивния съд, но се събира от първоинстанционния.
- Размерът е половината от първоначално платената такса. Ако ищецът е бил освободен от държавна такса по исковата молба, това не го освобождава автоматично от такса за въззивна жалба - необходимо е да подаде нова молба по чл.63, б.”б” ГПК, като приложи актуална декларация за материалното си състояние.
4. Съдържание на въззивната жалба.
Уредено е в чл.198 ГПК. Според т.4 от ТР № 1/00 г., ОСГК на ВКС, липсата на твърдение, в какво се състои порочността на обжалваното решение, не е основание да се остави жалбата без движение. Аргумент: въззивният съд не е контролно-отменителна инстанция, а такава по същество на спора и дължи произнасяне по релевираните от страните факти съобразно предмета на въззивната жалба. Това, което трябва да е посочено, е дали се обжалва цялото решение на първата инстанция или само определена негова част. Също така не е необходимо, с оглед редовността, въззивната жалба да сочи новите доказателства, които се иска да бъдат събрани пред въззивния съд, респ. да бъдат представени писмените. След като чл.211 ГПК препраща за неуредените въпроси към правилата на първоинстанционното производство, следва, че нови доказателства от значение за спора могат винаги да бъдат събрани пред въззивния съд като инстанция по фактите, при евентуалното приложение на чл.65 ГПК. Следователно, при проверка редовността на въззивната жалба, на практика не следва да се прилагат б.”в” и “д” на чл.198 ГПК.
5. Нередовност на въззивната жалба.
Ако въззивната жалба не отговаря на изискванията на чл.198 ГПК относно съдържанието й, или към нея липсват необходимите приложения /преписи за насрещните страни, пълномощно или документ за платена държавна такса/, тя се оставя “без движение”, като на жалбоподателя се указва да отстрани нередовността в 7-дневен срок от съобщение. При неизпълнение на указанията в срок жалбата се връща с разпореждане, което подлежи на обжалване с частна жалба.
6. Преписи от въззивната жалба.
Препис от въззивната жалба се връчва само на противната страна, а ако на противната страна са няколко лица - на всеки от тях. Имат се предвид не само случаите, когато например ответниците са няколко, но и когато на страната на ответника има помагач, конституирано е главно встъпило лице, участва прокурор и пр. /т.е. всички страни, които не са другари на обжалващия/.
Според т.2 от ТР № 1/00 г., ОСГК на ВКС, при необходимото другарство, подаването на въззивната жалба от един от другарите има действие и по отношение на останалите, които не са подали такава /чл.172, ал.2, изр.1 ГПК/. Резултатът от въззивното обжалване ще породи последици и в правната сфера на необжалвалите необходими другари на въззивника, поради наложителността от еднаквост на решението по отношение на всички тях, като при отмяна на първоинстанционното решение, ще се постанови такова и относно необжалвалите другари /чл.206, ал.2 ГПК/. Затова подаването на въззивна жалба от един от тях ще доведе до конституирането и на останалите като главни страни пред въззивната инстанция. Това обуславя задължение на съда да ги призове, за да обезпечи правото им на участие в производството.
- Когато се връчва препис от жалбата, следва изрично да се укаже на въззиваемия, т.е. насрещната страна по жалбата /и това да се впише в призовката/, че му се предоставя възможност в 7-дневен срок от съобщението да депозира писмено възражение и посочи нови доказателства, като представи писмените. Не е необходимо възражението и доказателствата да се представят с препис за жалбоподателя /само последният има това задължение при подаване на жалбата/.

7. Доказателства пред въззивната инстанция.
Според чл.205 ГПК пред въззивния съд са допустими само нови доказателства - т.е. такива, които не са били събрани пред първата инстанция, макар и да са съществували и да са били известни на страната, която ги иска. Следователно по смисъла на закона “нови доказателства” не са непременно “нововъзникнали”.
Забележка: Според чл.65, ал.1 ГПК, страната, която е причинила отменяване на решението чрез предявяване на искания, посочване на факти или доказателства, които е могла да ангажира своевременно, понася независимо от изхода на делото разноските на противната страна, а освен това дължи и допълнителна държавна такса в размер на 1/3 от първоначално платената по делото, но не по-малко от 20 лв. В тази връзка, според т.8 от ТР № 1/00 г., ОСГК на ВКС, ако в резултат на представяне на новите доказателства от обжалващата страна въззивният съд направи различни изводи по съществото на спора и отмени първоинстанционното решение, разпоредбата на чл. 65 ГПК е приложима, ако не е била налице извинителна за страната причина те да бъдат представени пред първата инстанция. Това е санкция за несвоевременното им представяне при възможност страната да стори това, ако бе положила дължимата грижа за добро водене на процеса.
Забележка: ако доказателството е било поискано пред Районен съд и той е отказал, недопустимо е Окръжния съд по реда на чл.195, ал.2 ГПК да отмени това определение и да допусне доказателството, макар и да не е било поискано пред него. Според т.6 от ТР № 1/00 г. ОСГК на ВКС, нови доказателства са и поисканите и недопуснати от първоинстанционния съд доказателства, макар и да са били допустими и относими към спора. За тези доказателства на общо основание трябва да се направи ново искане пред въззивния съд.
- Когато се прави искане пред въззивния съд за ново доказателство, следва да се прецени дали за съответния факт по делото вече са събрани достатъчно доказателства - по същия начин, както това се преценява и от първоинстанционния съд.
- Пред въззивния съд ищецът не може да се позовава на нови факти, тъй като това би довело до изменение основанието на иска пред втората инстанция. Ответникът обаче може за първи път пред въззивната инстанция да прави възражения като защитни средства срещу иска, тъй като същите се преклудират от силата на пресъдено нещо на решението. Ответникът може да прави нови възражения до приключване на устните състезания във въззивната инстанция. Следователно допустими са всички нови доказателства, насочени към доказване на тези възражения. От своя страна ищецът, когато е направено такова възражение, има право да ангажира както насрещни доказателства, така и такива, които имат отношение към съществуването или действието на насрещните права на ответника /например за спиране или прекъсване на давностен срок/.
Ответникът не може за първи път пред въззивния съд да предявява такива насрещни права, които нямат отбранителен характер, а следва да бъдат разрешени чрез предявяване на насрещен иск или в отделен процес.
Пред въззивния съд не може да се изменя исковата претенция по основание, петитум и страни /в противен случай би се нарушил принципа за инстанционно разглеждане на спора/, както и изобщо да се предявяват нови искове. От това правило има изключения:
допустимо е преминаване от установителен иск към осъдителен и обратно /променя се само вида, но не и предмета на търсената защита/,
увеличение или намаление на размера /спорното право остава същото/,
искане по чл.116, ал.3 ГПК /прибавяне на изтекли лихви или на събрани добиви от вещта след завеждане на исковата молба, но не и за предишния период/,
изменение на брачен иск чрез изменение на основанието и/или петитума, вкл. предявяване на насрещен иск /с оглед принципа на изчерпателност на брачния процес по чл.260, ал.1 ГПК/,
оспорване истинността на документ по чл.154 ГПК, ако е бил представен пред въззивния съд /ако е бил представен с въззивната жалба, на общо основание може да бъде оспорен до края на първото по делото заседание пред въззивния съд, а не с възражението срещу жалбата/.
- Не е допустимо главно встъпване пред въззивната инстанция - с оглед необходимостта от инстанционно разглеждане на предявените от третото лице искове срещу главните страни /т.9 от ТР № 1/00 г., ОСГК на ВКС/.
- Допустимо е встъпване на трето лице-помагач по реда на чл.174 ГПК във въззивната инстанция /аргумент е редакцията на чл.174 ГПК- “до приключване на устните състезания”, без да е посочено в коя инстанция- следователно може и пред въззивната, тъй като е инстанция по същество/. Привличане на трето лице-помагач обаче е допустимо само до приключване на първото заседание пред първоинстанционния съд.
- Съединяване на дела по реда на чл.123 ГПК е допустимо пред въззивния съд, ако отделните дела са между същите страни и се намират на стадия на въззивното обжалване. Правилото е, че по-късно образуваното въззивно дело /по което жалбата е подадена по-късно, независимо кога е изпратено на въззивния съд и е образувано въззивното дело/ се присъединява към по-ранното. Според т.9 от ТР № 1/00 г., ОСГК на ВКС, съединяване на делата пред въззивния съд е допустимо само при тъждество на страните, а не при наличие на връзка, ако делата са между различни страни.
8. Ред за допускане на доказателствата.
По доказателствените искания на страните въззивният съд се произнася с нарочно определение в закрито заседание по реда на чл.205 ГПК. Така се ускорява развитието на процеса- произнасянето по направените в жалбата и възражението доказателствени искания едва в първото заседание би обусловило необходимост от провеждане на следващо заседание за събиране на допуснатите доказателства. При постъпване на нова молба с доказателствени искания в хода на процеса /извън съдебното заседание/, следва да се процедира по същия ред- препис от молбата се връчва на противната страна за възражение и посочване на доказателства в 7-дневен срок, след което съдът се произнася с ново определение по чл.205 ГПК.
9. Нередовност на исковата молба
Според т.4 от ТР № 1/01 г., ОСГК на ВКС, ако въззивният съд, респ. ВКС констатира нередовност на исковата молба, следва да я остави без движение по реда на чл.100 ГПК с указания, като в противен случай обезсилва първоинстанционното решение /респ.решения/ и прекратява производството. Според т.7 от ТР № 2/04 г., ОСГК на ВКС, актът на въззивната /касационната/ инстанция в този случай е решение, тъй като се засяга решение на долустояща съдебна инстанция, което не може да се обезсили с определение. Това налага насрочване и провеждане на открито съдебно заседание с призоваване на страните, за да се обезсили решението на първоинстанционния, респ. и на въззивния съд.
10. Правомощия на въззивния съд:
- Ако първоинстанционното решение е нищожно, въззивният съд го прогласява за такова и ако делото не подлежи на прекратяване, го връща на първата инстанция за постановяване на ново, валидно решение. Например: обжалваното решение не е било обявено в книгата за откритите заседания, не е подписано, постановено е от незаконен състав /пенсиониран съдия/ и пр.
- Ако с решението е разгледан недопустим иск /например вече решен със сила на пресъдено нещо/, въззивният съд го обезсилва и прекратява производството.
- Ако с решението е разгледан иск, различен от предявения /т.е. съдът се е произнесъл по друго искане или по същото, но въз основа на непредявени факти/, въззивният съд обезсилва решението и връща делото на първата инстанция за произнасяне по предявения иск.
- Ако решението е недопустимо поради неподведомственост на спора на съдилищата, респ. поради неподсъдност, въззивният съд го обезсилва и изпраща делото за произнасяне на съответния съд или орган извън системата на съдилищата.
- Ако решението е валидно и допустимо, но неправилно, въззивният съд го отменя /изцяло или частично/ и постановява ново решение по съществото на спора.
- Ако решението е правилно, въззивният съд го оставя в сила.
Предметът на произнасяне от страна на въззивния съд се определя от жалбата. Въззивната инстанция няма право да се произнася за частта от първоинстанционното решение, срещу която не е подадена въззивна жалба- в тази си част то е влязло в сила като необжалвано.

II. КАСАЦИОННО ПРОИЗВОДСТВО
Развива се пред Върховния касационен съд, който е трета инстанция и последна по граждански и наказателни дела. За разлика от въззивния съд, касационният не е съд по същество. Пред него не е допустимо да се събират нови доказателства и да се установяват нови факти. Относно правилността на обжалваното въззивно решение касационният съд се произнася само по изрично посочените в касационната жалба доводи, а не изобщо.
1. Предмет на касационно обжалване.
Според чл.218а, ал.1 ГПК на касацонно обжалване подлежат:
- въззивните решения на окръжните съдилища с изключение на решенията по: искове за издръжка, брачни искове, искове за парични вземания с цена на иска до 5 000 лв., искове по чл.11, ал.2 ЗСПЗЗ и искове по чл.13, ал.2 ЗВСГЗГФ.
- Решенията на апелативните съдилища, освен въззивните им решения по искове за парични вземания по търговски дела с цена на иска до 25 000 лв. и по чл.17, ал.2 Закон за уреждане на колективните трудови спорове.
- Определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на производството /например определение на окръжен съд, с което се отменя определение на районен съд за прекратяване на делото; но ако окръжният съд остави в сила определението на районния, актът му ще подлежи на касационен контрол, тъй като прегражда развитието на производството/.
Според чл.218а, ал.2 ГПК не подлежат на касационно обжалване пред ВКС решенията на въззивните съдилища по трудови спорове, с изключение на:
решенията по искове за защита срещу незаконно уволнение по чл.344, ал.1, т.1-3 КТ.
решенията по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудовото правоотношение с цена на иска над 5 000 лв.
2. Срок за подаване на касационна жалба.
Касационната жалба се подава чрез съда, чието решение се обжалва, в 30-дневен срок от съобщаване на въззивното решение.
3. Съдържание на касационната жалба.
Следва да съдържа “точно и мотивирано изложение на касационните основания” /чл.218в, ал.2 ГПК/. В противен случай жалбата е нередовна и следва да се остави “без движение”, като жалбаподателя /касатор/ се изпрати съобщение за отстраняване на нередовността в 7-дневен срок.
4. Такса за касационно обжалване.
Дължи се такса в размер на таксата за въззивно обжалване.
5. Разглеждане на жалбата от ВКС.
За заседанията пред ВКС страните не получават призовки, а се уведомяват чрез публикация в Държавен вестник. Според чл.218д ГПК, до всяко първо число на месеца ВКС обнародва в ДВ дните, в които ще заседава през следващия месец, както и делата, които ще разгледа през съответния ден на този месец. Това замества призоваването пред долните инстанции.
Делото се разглежда от 3-членен състав в открито заседание. В това заседание само се излагат становища по спора, без да се допускат и събират нови доказателства.
6. Правомощия на касационния съд:
- При нищожност или недопустимост на въззивното решение ВКС процедира подобно на въззивния съд, т.е. съобразно правилата на чл.209 ГПК.
- Когато въззивното решение е валидно и допустимо и не страда от посочените в касационната жалба пороци, ВКС го оставя в сила.
- Когато въззивното решение е валидно и допустимо и единственият му порок е неправилно приложение на материалния закон, ВКС го отменя и постановява ново решение по съществото на спора.
- Във всички други случаи, когато ВКС отменя въззивното решение, връща делото на въззивния съд за ново разглеждане /главно при допуснати съществени процесуални нарушения при първоначалното разглеждане на делото/.
При новото разглеждане въззивният съд действа в различен състав, като е обвързан от дадените в отменителното решение указания по прилагането на закона. Новото разглеждане на делото започва от това процесуално действие, което е било опорочено и е послужило като основание за отмяна на въззивното решение. Ако например страната не е била получила препис от въззивна жалба, въззивното производство ще бъде изцяло повторено. Ако обаче е било допуснато процесуално нарушение при постановяване на въззивното решение, новото разглежда ще се сведе само до провеждане на заседание по същество, т.е. устни състезания.
При това ново разглеждане на делото са допустими само новооткрити и новосъздадени доказателства /а не такива, които са съществували и са могли да бъдат събрани при първоначалното разглеждане на делото/, както и такива за проверка на доказателствата, събрани при това разглеждане /чл.218з, ал.3 ГПК/.
Новото въззивно решение подлежи на самостоятелно касационно обжалване пред ВКС, който разглежда жалбата в нов 3-членен състав и е длъжен да се произнесе по същество - повторно връщане на делото за ново разглеждане от въззивния съд е недопустимо /чл.218и, ал.1 ГПК/.

СПИРАНЕ И ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ДЕЛОТО.

ЧАСТ СЕДМА: СПИРАНЕ И ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ДЕЛОТО.

I. СПИРАНЕ НА ДЕЛОТО
Понятие:
Спирането на делото е временно преустановяване развитието на исковия процес, при което делото се запазва висящо /както и значението на вече извършените процесуални действия/, но се забранява извършване на процесуални действия на съда и страните, насочени към решаване на спора.
Забележка: забраната за извършване на процесуални действия по спряното дело не е абсолютна. Същата се отнася само до същинските действия, свързани с разглеждане и решаване на спора по същество /провеждане на съдебни заседания, допускане и събиране на доказателства/. Няма пречка обаче да се иска обезпечение по спряно дело /вкл. обезпечаване на доказателства по чл.165 ГПК/, да се издават преписи, удостоверения, да се конституират правоприемници по чл.120 ГПК и т.н. Нещо повече - фактът, че делото е спряно, не е основание да се отказва извършването на такива действия.

Основания за спиране:
1. Общо съгласие на страните /чл.182, ал.1, б.”а” ГПК/. Ако спряното по общо съгласие дело не бъде възобновено по искане на някоя от страните в 6-месечен срок, считано от влизане в сила на определението за спиране, делото се прекратява /чл.184, ал.1 ГПК/.
2. Смърт на страна /чл.182, ал.1, б.”б” ГПК/. Има се предвид само смърт на страна - физическо лице. При заличаване на юридическо лице делото се прекратява поради липса на правосубектна страна по процесуалното правоотношение /чл.25 ГПК/, а в хипотезите на сливане, вливане и разделяне се конституира правоприемник съгласно чл.120 ГПК.
Основание за спиране на делото по б.”б” е безспорно установеният факт на смъртта, а не само данни в този смисъл /изявление на друга страна или отбелязване в призовка, че получателят е починал/. При наличие на такива данни /както за ищеца, така и за ответника/, съдът е длъжен служебно да извърши проверка /арг.чл.25 ГПК/, като изиска сведения от съответната общинска администрация - служба “Гражданско състояние” за евентуалната смърт на страната. При смърт на ищеца съдът следва да изиска данни и за имената и адресите на наследниците /чл.183, ал.1 ГПК/. При установяване смъртта на ответника съдът формално е длъжен само да спре производството, като укаже на ищеца в 6-месечен срок от съобщението да посочи имената и адресите на правоприемниците с предупреждение, че в противен случай производството ще бъде прекратено.
Смъртта на страната е основание за спиране на делото само в случай, че съдът е установил по несъмнен начин /чрез представяне на Акт за смърт или удостоверение от общината/ този факт, но няма данни за наследниците. Възможно е обаче едновременно да бъдат установени както смъртта, така и имената и адресите на правоприемниците /чрез представяне на удостоверение за смърт и наследници/ - тогава няма основание за спиране, а направо по реда на чл.120 ГПК на мястото на починалата страна се конституират нейните наследници.
При задължителното другарство /напр. в делбеното производство/ смъртта на един от ответниците и непосочване от страна на ищеца на имената и адресите на неговите наследници в 6-месечния срок по чл.183, ал.2 ГПК е основание за прекратяване на делото в цялост.
3. Необходимост от учредяване на настойничество или попечителство на някоя от страните /чл.182, ал.1, б.”в” ГПК/.
За да е налице това основание, по делото следва да има данни, че страната не може да извършва лично всички процесуални действия поради влошено умствено състояние /например когато ответникът е настанен на лечение в психиатрично заведение/. Тогава съдът следва служебно да назначи медицинска експертиза, която да даде заключение за способността на лицето да участва в делото. Ако заключението установи такава неспособност, делото се спира и се сезира прокурора, за да поиска поставяне под запрещение. След като бъде назначен настойник на страната, делото се възобновява с негово участие.
4. Наличие на преюдициален спор /чл.182, ал.1, б.”г” ГПК/.
Без значение е видът на обуславящото дело - гражданско, административно, наказателно. Няма значение и кога е заведено - възможно е то да е по-късно по време от обусловеното дело. Не е основание за спиране заведена молба за отмяна на влязло в сила решение по чл.231 ГПК. Такова основание ще е налице едва след като ВКС отмени решението и възобнови висящността на делото, по което същото е било постановено /чл.234, ал.3 ГПК/, стига между двете дела да е налице връзка на преюдициалност.
Предварителното наказателно производство никога не е основание за спиране по чл.182, ал.1, б.”г” ГПК- разпоредбата има предвид висящо дело пред съд. Ако по делото има данни за престъпление, чието установяване е от значение за изхода на гражданско-правния спор, основанието за спиране е б.”д”.
Когато искът е предявен срещу търговец и има за предмет парично вземане, на основание чл.637, ал.1 ТЗ съдът е длъжен да спре производството в случай, че по отношение на ответника бъде открито проиводство по несъстоятелност.
5. Разкриване на престъпни обстоятелства, чието установяване е от обуславящо значение за изхода на спора /чл.182, ал.1, б.”д” ГПК/.
Основание за спиране на производството е не просто констатиране на данни за престъпление във връзка с делото, а такова престъпление, чието установяване по наказателен ред, с влязла в сила присъда, е решаващо за начина, по който ще се произнесе гражданския съд.
Например: възможно е гражданският съд да установи, че разпитан пред него свидетел е дал лъжливи показания, което съставлява престъпление по чл.290 НК. Това не означава, че е налице основание за спиране на гражданското дело по смисъла на чл.182, ал.1, б.”д” ГПК, тъй като съдът може сам да прецени, с оглед на всички данни по делото, дали свидетелите са заявили истината и с оглед на това да изложи съображения в мотивите на решението си защо кредитира едни показания, а други- не. Следователно, установяването на самото престъпление лъжесвидетелстване по наказателен ред не е обуславящо за гражданския спор.
Друг пример: в производството по проверка истинността на оспорен документ в гражданския процес /чл.154 ГПК/ са събрани доказателства, че документът е неистински по смисъла на чл.93, т.6 НК /придаден му е вид, че изхожда от друго лице, а не от това, което в действителност го е съставило/. Тази констатация не е основание за спиране на гражданското дело поради разкриване на данни за документно престъпление. Истинността на документа е предмет на самостоятелна проверка от гражданския съд било в производството по чл.154 ГПК, било с нарочен установителен иск по чл.97, ал.3 ГПК. Следователно, след като гражданският съд може сам да извърши проверка на истинността на оспорения документ, което е достатъчно за нуждите на гражданския спор, наличието на данни за неистинността на документа не е основание за спиране на делото по б.”д”, тъй като установяването на самото документно престъпление по наказателен ред не е от значение за изхода на гражданския спор. Нещо повече - възможността неистинността на документа да е предмет на самостоятелен иск /чл.97, ал.3 ГПК/ изключва интереса да се води и иск за установяване на документно престъпление /чл.97, ал.4 ГПК/, тъй като обуславящо значение за гражданското дело има само преценката, дали документът е истински или не, но не и наличието на документно престъпление.
Основание за спиране на гражданското дело по чл.182, ал.1, б.”д” ГПК е налице, когато влязлата в сила присъда би била обуславяща за гражданското дело относно извършването на деянието, неговата противоправност и вината на дееца, т.е. когато присъдата установява фактите, за които по силата на чл.222 ГПК произнасянето от наказателния съд обвързва гражданския. Например когато делото е за вреди от деликт, който разкрива признаците на престъпление /телесна повреда, убийство, грабеж, унищожаване на чуждо имущество и пр./, присъдата на наказателния съд ще формира сила на пресъдено нещо относно всички елементи на фактическия състав по чл.45 ЗЗД /непозволено увреждане/с изключение на размера на вредите /същите не са сред фактите, посочени в чл.222 ГПК/. Следователно, в такъв случай е налице основание за спиране на гражданското дело до приключване на наказателното производство, като на самостоятелно доказване пред гражданския съд ще подлежи само размерът на причинените от престъплението вреди.
Основен принцип: когато делото е спряно на основание чл.182, ал.1, б.”г” и “д” ГПК, съдът е длъжен служебно да следи за условията за възобновяване на производството /чл.183, ал.1 ГПК/. Това означава, че периодично съдът трябва да изисква сведения от съответния граждански или наказателен съд за висящността на преюдициалното дело, като при приключване на същото с окончателен съдебен акт спряното дело служебно се възобновява.
6. Когато Конституционният съд е допуснал разглеждането по същество на искане, с което се оспорва конституционносъобразността на приложим по делото закон /чл.182, ал.1, б.”ж” ГПК/. Имат се предвид случаите, когато съдът е отправил сигнал до ВКС съгласно чл.13 Закон за съдебната власт, че приложимият по делото закон противоречи на Конституцията. Пленумът на ВКС е сезирал по въпроса КС, който е обарзувал дело за разглеждане на искането по същество. Основание за спиране в случая е не отправянето на сигнала до ВКС, а допускането на питането по същество от КС. Делото следва да бъде възобновено, след като КС обяви решението си.
Определението за спиране подлежи на обжалване с частна жалба, но може и да бъде отменено от същия съд на основание чл.195, ал.2 ГПК, тъй като не слага край на делото. Същото се отнася и до определението, с което се отказва възобновяване на спряното дело /чл.185 ГПК/.
Определението за спиране се отменя от същия съд, когато не са били налице основанията за спиране /т.е. когато съдът е допуснал грешка/. Тази възможност налага извършване на последваща проверка по делата, спряни с влезли в сила определения, за да се осигури развитието на процеса при погрешно прилагане на правилата за спирането.
Делото се възобновява, когато основанието за спиране е било налице, но впоследствие е отпаднало /например влязла е в сила присъдата или решението по обуславящото дело/. Последиците са еднакви - делото продължава развитието си. Определението за възобновяване също може да се отмени по реда на чл.195, ал.2 ГПК /напр. присъдата не е влязла в сила/. По същество това е отказ за възобновяване и определението подлежи на обжалване с частна жалба.

II. ПРЕКРАТЯВАНЕ НА ДЕЛОТО
Понятие:
прекратяването на делото е преустановяване висящността на спора, като се отказва решаването му по същество и се заличават с обратна сила всички процесуални действия по делото.
Производството се прекратява с определение, което подлежи на обжалване с частна жалба и не може да бъде отменено от същия съд, тъй като слага край на делото /чл.195, ал.2 ГПК/. След като бъде прекратено, делото не може да бъде възобновено.
При прекратяването /както и при постановяване на решение по съществото на спора/ съдът дължи разноски на ответника /чл.64, ал.3 ГПК/, стига да е поискано присъждането им. На общо основание /чл.65, ал.2 ГПК ответникът няма право на разноски, ако с поведението си е предизвикал завеждане на делото /например отказал е да плати задължението си, с което е предизвикал предявяване на иск, като в хода на процеса е последвало плащане и искът е бил оттеглен/.
Определението за прекратяване /както и това за спиране/ е колективен акт. Когато се постановява от съд, действащ в състав от трима съдии /окръжен, апелативен или върховен/, следва да бъде произнесено и постановено от всички членове на състава.
Основанията за прекратяване на производството са различни. Според конкретното основание делото се прекратява изобщо или пред конкретния съд, като се изпраща по компетентност на друг съд.
Хипотези на прекратяване на производството на делото като правен спор пред съда изобщо:
липса на правен интерес;
липса на процесуална правоспособност или дееспособност, както и на представителна власт за предявяване на иска /чл.25 ГПК/;
наличие на сила на пресъдено нещо по спора;
изтекъл преклузивен срок за предявяване на иска;
наличие на по-рано предявен иск със същия предмет /чл.95 ГПК/;
наличие на арбитражна клауза;
оттегляне, отказ от иска, съдебна спогодба;
невъзобновяване в срок на дело, спряно по общо съгласие на страните /чл.184, ал.1 ГПК/, както и на основание чл.183, ал.2 ГПК;
смърт на страна по строго лично процесуално правоотношение, при което процесуално правоприемство е недопустимо /ответник по иск за поставяне под запрещение, родител по спор за родителски права, ответник по дело за развод/;
сливане качеството на ищец и ответник в едно лице /напр. при наследяване на ищеца от ответника/;
предявяване на иск за парично вземане срещу търговец, по отношение на когото вече е открито производство по несъстоятелност /чл.637, ал.5 ТЗ/;
постигане на помирение в брачния процес;
неявяване на молители /ищец/ в помирително заседание;
връщане на исковата молба по реда на чл.100 ГПК, което има последиците на прекратяване, т.е. десезиране на съда от спора. Разбира се, ответникът няма право на разноски, ако още не е получил препис от исковата молба, т.е. не е бил конституиран.

УСЛОЖНЕНИЯ В ПРОЦЕСА

ЧАСТ ШЕСТА: УСЛОЖНЕНИЯ В ПРОЦЕСА

I. ДРУГАРСТВО
Понятие:
Другарство /субективно съединяване на искове/ в процеса е налице, когато на страната на ищеца или на ответника участва повече от едно лице /съответно активно и пасивно другарство/.
Допустимо е в два случая:
- когато исковете от /респ. срещу/ другарите имат за предмет техни общи права или задължения. Например: иск за собственост, предявен от съсобствениците, или договорен иск, предявен от лицата, намиращи се на една страна в материалното правоотношение - купувачи, изпълнители, възложители, наемодатели и пр.
- когато исковете почиват на едно и също основание /т.е. един юридически факт/. Пример: деликтен иск, предявен от няколко пострадали срещу причинителя.
Съществува и едно допълнително изискване - исковете на другарите да подлежат на разглеждане по един и същ процесуален ред и да са подсъдни на един съд. В противен случай производството следва да бъде разделено /аргумент от чл.103, ал.2 ГПК/. Например: ако в една искова молба до Районния съд, подадена от двама ищци, единият претендира от ответника обезщетение в размер на 8 000 лв., а другият- 12 000 лв., производството следва да се раздели, като това по втория иск бъде изпратено по подсъдност на Окръжния съд.
При субективното съединяване на искове родовата подсъдност се определя от цената на отделните искове, а не от сбора им. Ако всяка отделна претенция от или срещу другарите е по-малка от 10 000 лв., делото е подсъдно на Районен съд, макар и сборът на отделните претенции да е над 10 000 лв.

Видове другарство
1. Обикновено другарство /чл.171 ГПК/- налице е, когато материално-правното положение на другарите е различно и следователно решението може да не е еднакво спрямо тях.
Например, ако няколко лица твърдят, че са съсобственици на даден имот и искат осъждане на ответника да им предаде владението му. В случая е налице обикновено другарство, тъй като едни ищци могат да са съсобственици, а други - не /всеки защитава своето право на собственост/. Дори и при обикновеното другарство обаче може да има факти, които следва да бъдат установени еднакво спрямо другарите /чл.171, б.”б” ГПК/. В дадения случай това е фактът на осъществяване на фактическа власт на ответника върху имота, който не може да е различен спрямо отделните ищци. Или иск, предявен от няколко лица в качеството им на наследници на починалия титуляр на правото - те са обикновени другари, тъй като всеки от тях има самостоятелно материално-правно положение по своята претенция /отделно от това някои ищци може да са наследници, а други - не, един може да е получил изпълнение, а друг - не/. Общият факт на принадлежността на правото към патримониума на наследодателя им следва да е установен еднакво.
2. Необходимо другарство - налице е, когато предвид еднаквостта на материално-правното положение на другарите в конкретния спор, съдебното решение трябва да е еднакво спрямо тях.
Например: съпрузите по предявени от или срещу тях искове за собственост на имущества в режим на съпружеска имуществена общност. Ако имотът е общ, решението по отношението на съпрузите не може да е различно- искът ще се уважи или отхвърли и по отношение на двамата.
3. Задължително другарство - представлява частен случай на необходимото другарство, при който участието на всички другари в процеса е условие за неговата допустимост. По правило е налице само в изрично предвидените от закона случаи или когато естеството на спора го налага
/съдебна делба, производство за разпределяне ползването на съсобствен имот /. То обуславя задължение за съда служебно да следи за участието на всички задължителни другари в процеса, като по реда на чл.100 ГПК дава указания на ищеца да насочи иска си срещу тези, които не са посочени като ответници в исковата молба. Недопустимо е съдът служебно да конституира задължителен другар. За съда е налице правото и задължението само да даде указания на ищеца в този смисъл, като при неизпълнение делото се прекратява.
При необходимото другарство /вкл. задължителното/ всички действия на разпореждане с предмета на спора /например оттегляне или отказ от иска/ трябва да са извършени по общо съгласие на всички другари. Ако един необходим другар - ответник признае иска, а останалите- не, ще намери приложение чл.173 ГПК /признанието ще се цени от съда с оглед на всички данни по делото/.

II. ТРЕТО ЛИЦЕ- ПОМАГАЧ
Понятие:
Помагачът е лице, което участва в чужд исков процес, за да помага на една от страните с цел издействане на благоприятно решение за нея. По този начин третото лице се защитава срещу неблагоприятните последици, които биха настъпили за него в случай, че решението е срещу подпомаганата страна.
Две са основанията за конституиране на подпомагаща страна - встъпване по неин почин и привличане от подпомаганата страна, независимо от волята на третото лице. Недопустимо е служебно конституиране на третото лице - трябва да е налице искане в този смисъл.
Предпоставка за встъпване /привличане/ на трето лице- помагач е наличието на правен интерес за него от постановяване на благоприятно решение по спора за съответната главна страна, т.е. когато съдебното решение по някакъв начин може да се отрази на правното положение на третото лице. Такъв интерес е налице в следните хипотези:
- Когато решението обвързва третото лице на основание чл.121, ал.3 ГПК като приобретател /правоприемник/ на спорното право в хода на процеса. В такъв случай приобретателят е обвързан от решението, дори и да не вземе участие в процеса. За да може обаче да осуети едно неблагоприятно за него обвързващо го решение, той има интерес да встъпи или да бъде привлечен като помагач на страната на прехвърлителя /чл.121, ал.2 ГПК/.
- Обвързан от съдебното решение е и необходимият другар, който не е бил страна по делото /чл.233, ал.2 във връзка с чл.172, ал.2 ГПК/. На това основание такова лице има интерес да встъпи или да бъде привлечено в делото като помагач на съответната главна страна /например на страната на съпруга, срещу когото е насочен иска/.
- Когато при неблагоприятен изход на спора за подпомаганата страна последната би имала иск срещу третото лице. Например при един спор за собственост ответникът има интерес да привлече като помагач на своя страна лицето, от което е купил имота, защото ако бъде съдебно отстранен от имота, ще има срещу него вземане за продажната цена, разноските по продажбата, необходимите и полезни разноски за имота и обезщетение за вреди /чл.189 ЗЗД/.

Процесуален ред за конституиране на подпомагаща страна
Привличането трябва да се поиска с писмена молба, с препис за третото лице. Писмената форма е условие за действителност на искането.
При встъпване на третото лице по негов почин писмена молба не е необходима, ако искането се прави в съдебно заседание в присъствие на страните. В противен случай е необходима писмена молба с преписи за главните страни.
По искането за встъпване /привличане/ съдът се произнася с определение. Отказът подлежи на обжалване с частна жалба.
Според чл.176, ал.2 ГПК предпоставка за конституиране на третото лице е посочването на адрес в Република България, от който лицето може да бъде призовано. Следователно, недопустимо е подпомагаща страна да бъде призовавана по реда на чл.50 ГПК /чрез Държавен вестник/, тъй като при неизвестен адрес изобщо не следва да се допуска участието й.
След като бъде конституирано, третото лице има право да извършва всички процесуални действия, както и страната, на която помага /без действия, които представляват разпореждане с предмета на делото- признание на иска, сключване на съдебна спогодба и т.н./. Има право и да обжалва решението, дори и да не е подадена жалба от подпомаганата страна.

III. ОБРАТЕН ИСК /чл.175, ал.2 ГПК/.
Обратният иск е иск на подпомаганата срещу подпомагащата страна, която се предявява за съвместно разглеждане в производството. Това е една от формите на последващо обективно съединяване на искове в хода на процеса.
Подчинява се на следните принципи:
1. Обратният иск винаги е евентуален, т. е. разглежда се само, ако бъде постановено неблагоприятно решение по делото за подпомаганата страна.
Забележка: Не винаги главната страна има обратен иск срещу помагача /напр. когато помагач е необходим другар на страната на ответника, който има интерес да му помага, за да не е обвързан от неблагоприятно съдебно решение/. В този смисъл и чл.175, ал.2 ГПК посочва, че “страната, която има обратен иск срещу третото лице, може да го предяви за съвместно разглеждане в същото производство - т.е. не всяка подпомагана страна има право на такъв иск.
2. Обратен иск се предявява само от подпомагана срещу подпомагаща страна. Недопустим е обратен иск от помагач.
3. Обратният иск се приема за съвместно разглеждане с определение. Отказът подлежи на обжалване с частна жалба, тъй като прегражда производството по този иск.
4. На общо основание /чл.103, ал.1 ГПК/ обратният иск трябва да е родово подсъден на същия съд и да подлежи на разглеждане по същия съдопроизводствен ред, както и първоначалния иск.

IV. ОБЕКТИВНО СЪЕДИНЯВАНЕ НА ИСКОВЕ
Понятие: обективно съединяване на искове е налице, когато в рамките на едно производство са предявени няколко искови претенции за общо разглеждане и решаване. Наложено е от съображения за процесуална икономия и с оглед избягване на противоречиви съдебни решения, когато исковете са обусловени един от друг. Не е необходимо исковете да са предявени непременно от ищеца срещу ответника. Обективно съединение на искове може да възникне и по почин на ответника - чрез предявяване на насрещен или инцидентен установителен иск срещу ищеца, обратен иск срещу подпомагаща страна, а също и по почин на трето лице по реда на чл.181 ГПК.
По принцип обективното съединяване на искове не е задължително - дори и претенциите да са обусловени една спрямо друга, те могат да се разглеждат отделно. Тъкмо тази хипотеза е уредена в чл.182, ал.1, б.”г” ГПК като основание за спиране на производството по обусловения иск, предявен за разглеждане в отделен процес. Аналогично, може да е налице обусловеност и между исковете, предявени с една искова молба, но и в тази хипотеза съдът може да раздели производството по реда на чл.103, ал.2 ГПК, като на основание чл.182, ал.1, б.”г” ГПК спре делото по обусловения иск. Например, ако са предявени в обективно съединение иск за разваляне на договор за покупко-продажба поради евикция /съдебно отстраняване от владение на вещта/ и искове за връщане на цената и за заплащане на направените необходими и полезни разноски. В този случай, ако разглеждането на паричните искове би затруднило производството по конститутивния иск, производството по тях може да бъде разделено и спряно до приключване на спора за разваляне. В случая е налице обусловеност по смисъла на чл.182, ал.1, б.”г” ГПК, тъй като заплащането на претендираните парични суми по чл.189, ал.1 ЗЗД е предпоставено от разваляне на договора за продажба.
Като изключение от общото правило за незадължителност на обективното съединение на искове, разпоредбата на чл.260, ал.2 ГПК предвижда, че с брачните искове задължително се предявяват и разглеждат исковете за упражняване на родителските права, личните отношения и издръжката на децата, ползването на семейното жилище, за издръжката между съпрузите и фамилното име. Когато от брака има ненавършили пълнолетие деца, пропускът да се предявят искове за упражняване на родителските права след развода, личните отношения и издръжката на децата, както и ползването на семейното жилище не е фатален - предвид задължението на съда служебно да се произнесе по тези въпроси /чл.106, ал.1 и чл.107, ал.6 СК/. Извън тази хипотеза, непредявяването на тези искове в брачния процес има за последица преклудирането /прекратяването/ им. От друга страна, дори и в това производство съдът не може да се произнася служебно за издръжката между съпрузите и фамилното име след развода, ако това не е поискано. Това е задължително обективно съединяване на искове.

Хипотези на обективно съединение на искове:
чл.103 ГПК- съединяване на няколко претенции в една искова молба
чл.104 ГПК- предявяване на насрещен иск
чл.118 ГПК- инцидентен установителен иск
чл.175, ал.2 ГПК- обратен иск
чл.181 ГПК- главно встъпване
чл.123 ГПК- съединяване на дела по почин на съда
чл.116 ГПК- последващо обективно съединяване на иска чрез предявяване на нов иск по реда на изменение на иска.

Предпоставки за допустимост на обективното съединяване на искове
1. Задължително условие за допустимост на обективното съединяване на искове е отделните претенции да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред /чл.103, ал.1 ГПК/. Следователно, по принцип е недопустимо да се съединят в едно производство иск, който подлежи на разглеждане по общия ред, с иск, който следва да се разглежда по реда на особено исково производство. Това правило обаче не е абсолютно, доколкото не винаги особеното исково производство е свързано със специален съдопроизводствен ред. Така например няма пречка да се съединят иск за обявяване на предварителен договор за окончателен и иск за собственост, макар и първият да се подчинява на особения режим на чл.297-298 ГПК, тъй като същите не съдържат специални правила за самото разглеждане на претенцията, а само особени задължения за съда при постановяване на съдебното решение и издаване на препис от същото.
2. Втората предпоставка за допустимост на обективното съединяване на искове е претенциите да са подсъдни на един съд. Това условие също не е абсолютно и понякога самият закон го изключва. Например:
- Според чл.272 ГПК иск за установяване на бащинство /подсъден на Окръжен съд/ може да се съедини с иск за заплащане издръжка на детето /подсъден на Районен съд/; с иска за делба /подсъден на Районен съд/ могат да се съединят исковете по чл.281 ГПК, част от които са подсъдни на Окръжен съд.
- Освен това, по аргумент от чл.80, ал.2 ГПК, възможно е Окръжния съд да разгледа обективно съединени искове, единият от които е подсъден на Районен съд - например иск за сключване на окончателен договор с цена над 10 000 лв., съединен с реивиндикационен иск за предаване владението на имота. В такъв случай обаче Окръжният съд не е длъжен да разгледа обусловения иск, подсъден на Районния съд, и може да раздели производството по двата иска, като в частта относно иска за собственост го изпрати на Районен съд. Такъв подход, макар и законосъобразен, не следва да се поддържа, тъй като е свързан с прекомерно забавяне на търсената защита. Изпратеното на Районен съд дело ще следва да се спре до приключване на производството по облигационния иск като обуславящо за собствеността върху имота.
Когато местната подсъдност е задължителна /чл.83 ГПК/, изискването на чл.103, ал.1 ГПК относно общата подсъдност на обективно съединените искове е абсолютно. Недопустимо е например съединяване на искове за собственост върху имоти, които се намират в районите на различни районни съдилища.
3. По принцип предпоставка за допустимост на първоначалното обективно съединение на искове е идентичността на страните - т.е. ответникът по претенциите, обективирани в исковата молба, да е един и същ /чл.103, ал.1 ГПК/. И това изискване не е абсолютно. Според чл.123 ГПК, при съединяване на дела като форма на последващо обективно съединяване на искове, следва да е налице или идентичност между страните, или връзка между делата. Следователно допустимо е съединяване на искове срещу различни ответници, стига между тях да е налице връзка.
Забележка: дори и да не са налице условията на чл.103 ГПК и съдът е разгледал няколко иска в едно производство, това не опорочава решението, а само затруднява разглеждането на делото.


V. НАСРЕЩЕН ИСК
Понятие за насрещен иск - по смисъла на чл.104, ал.1 ГПК това е искът, който ответникът предявява срещу ищеца за общо разглеждане с първоначалния иск. Това е способ за последващо обективно съединяване на искове. Същевременно е форма на защита на ответника срещу претенцията на ищеца. Производството по този иск е самостоятелно, което означава:
- Неговата допустимост и основателност се преценяват отделно. Изключение от това правило е хипотезата, когато насрещният иск се предявява като евентуален. Тогава произнасянето по него е обусловено от уважаването на първоначалния иск /например срещу предявен иск за разваляне на договор за покупко-продажба може да се предяви насрещен иск за връщане на цената и заплащане на направените необходими и полезни разноски, който да бъде разгледан в случай, че договора бъде развален; срещу иск по чл.108 ЗС - насрещен иск за заплащане на подобрения, който да се разгледа при евентуално уважаване на иска за собственост/. В тези случаи няма нужда ответникът изрично да посочва, че искът му е евентуален. Разбира се, трябва да се прави разлика между допустимостта на един иск изобщо и допустимостта искът да се предявява като насрещен. В последния случай, освен общите процесуални предпоставки, следва да са налице и специалните изисквания на чл.104 ГПК.
- По принцип, при прекратяване на производството по първоначалния иск, делото остава висящо в частта относно насрещния иск/освен ако е предявен като евентуален - тогава производството се прекратява в цялост/.
- Разноските по насрещния иск се определят на общо основание /чл.64 ГПК/. Това означава, че съдът дължи отделно произнасяне за разноските по първоначалния и по насрещния иск. Ако уважи и двата иска, със самостоятелни диспозитиви осъжда ответника да плати разноските на ищеца по първоначалния иск, респ. ищецът - ответник по насрещния иск да заплати направените от ответника, като ищец по този иск, разноски. Няма основание съдът служебно да компенсира насрещните вземания за разноски.
- Доказването на насрещния иск се подчинява на общите правила - всяка страна следва да докаже положителните факти, които я ползват /чл.127, ал.1 ГПК/.

Условия за допустимост на насрещен иск:
1.Наличие на висящ процес.
2. Искането да е направено най-късно до края на първото по делото заседание- т.е. първото редовно заседание, в което се дава ход на делото.
3. Предметът на насрещния иск трябва да е различен от този на първоначалния /аргумент от чл.95 ГПК - по-късно предявеният иск със същия предмет е недопустим/.
4. На общо основание /чл.103, ал.1 ГПК/ първоначалния и насрещния иск трябва да са родово подсъдни на един съд /а в хипотезите на чл.83 ГПК следва да имат и еднаква местна подсъдност/ и да подлежат на разглеждане по един и същ съдопроизводствен ред.
5. Според чл.104, ал.1 ГПК трябва да е налице и една от следните две алтернативни предпоставки: да има връзка в предмета на двата иска или да е налице възможност за компенсация на двете насрещни вземания.

Връзка в предмета е налице в следните хипотези:
- Когато двата иска произтичат от един юридически факт - например един договор. На това основание е налице връзка в предмета на първоначален иск за плащане цената на доставена стока и на насрещен иск за неустойка поради забавеното доставяне; на първоначален иск за реално изпълнение и на насрещен иск за признаване нищожността или унищожаване на договора и пр.
- Когато двата иска се отнасят до един обект - например първоначален и насрещен иск за собственост.
- Когато между двата иска има житейска връзка, без да е налице общност на основанието и обекта на претенциите- например първоначален иск за собственост и насрещен иск за заплащане на необходими разноски и подобрения в имота.
Възможност за компенсация е налице, когато два иска имат за предмет пари или еднородни и заместими вещи. Тогава според чл.103 ЗЗД може да се извърши погасяване на двете насрещни вземания до размера на по-малкото от тях.

Ред за предявяване на насрещен иск:
Насрещният иск се предявява с писмена молба, която трябва да отговаря на всички изисквания за редовност съгласно чл.98 и 99 ГПК. Препис от насрещната искова молба се връчва на ищеца-ответник по насрещния иск. Устно предявяване на насрещен иск е недопустимо.
Всички недостатъци на насрещната искова молба трябва да са отстранени до приключване на първото по делото заседание. Поначало се имат предвид случаите, когато порокът е лесно отстраним /липса на подпис под исковата молба, на пълномощно, на документ за внесена държавна такса, на преписи/. Няма пречка обаче в този срок да се отстрани и по-съществен недостатък, свързан със самото съдържание на исковата молба /например липса на обстоятелствена част или петитум, противоречие между обстоятелствената част и петитума/. Това става като се прекъсне съдебното заседание и се предостави възможност на ответника да напише уточняваща молба с препис за ищеца, респ. изцяло нова искова молба, след което разглеждането на делото да продължи.
По приемане на насрещния иск съдът се произнася с нарочно определение, след като вземе предвид становището на ищеца /ако присъства/ по допустимостта на искането.
Определението, с което съдът се произнася по приемането на насрещния иск за съвместно разглеждане, не подлежи на обжалване с частна жалба. Дори и искането да бъде отхвърлено, не се прегражда възможността за разглеждане на този иск, тъй като съдът е длъжен служебно да го образува в отделно производство /чл.104, ал.2, предл.3 ГПК/.

VI. ИНЦИДЕНТЕН УСТАНОВИТЕЛЕН ИСК /чл.118 ГПК/.
Понятие - това е иск, който се предявява в хода на процеса от някоя от страните и има за предмет установяване съществуването или несъществуването на определено правоотношение, което е преюдициално /обуславящо/ за спора като цяло, респ. за един или повече от исковете /първоначален или насрещен/.
Това е форма на последващо обективно съединяване на искове. По тази претенция съдът се произнася с нарочен диспозитив в съдебното решение, който следва да предшества диспозитива по главния иск /доколкото е логично първо да се разгледа обуславящата, а след това - обусловената претенция/. Институтът на чл.118 ГПК е аргумент за това, че мотивите на съдебното решение не формират сила на пресъдено нещо- след като е нужно предявяване на нарочен иск относно преюдициалния въпрос. Чл.118 ГПК не е самостоятелно основание за този иск, а само основание установителен иск да се предяви по този специален ред.
Един установителен иск може да се предяви от ответника и като насрещен, и като инцидентен. До приключване на първото по делото заседание ответникът има право на избор по какъв ред да предяви претенцията си - по чл.104 или по чл.118 ГПК. Негово право е още в това заседание да избере по-леката форма - т.е. инцидентния установителен иск, който може да се предяви и устно. Освен това, дори когато се предявява в първото заседание, не е необходимо недостатъците на исковата молба да бъдат остранени в това заседание /правилото на чл.104, ал.2 ГПК намира приложение само когато искът се предявява като насрещен/. Това означава, че даже исковата молба да е нередовна, искът следва да се приеме за разглеждане, като по реда на чл.100 ГПК на ищеца се дадат указания за отстраняване на нередовността.
Предмет на инцидентния установителен иск според чл.118 ГПК е “правоотношение”, т.е. договор. Допустим е обаче инцидентен установителен иск и за едностранна сделка, стига същата да има преюдициално значение за спора /напр. завещание или отказ от права/- аргумент от чл.44 ЗЗД. Нещо повече - допустим е такъв иск и за установяване неистинност на документ, представен като доказателство в процеса, ако е пропуснат срока за оспорването му по чл.154 ГПК. Въпросът за истинността на документа е обуславящ за изхода на спора и ако искът по чл.97, ал.3 ГПК се предяви отделно, делото, по което е представено писменото доказателство, ще следва да се спре на основание чл.182, ал.1, б.”г” ГПК. Затова е налице интерес този установителен иск да се предяви по реда на чл.118 ГПК в същото производство.
Обобщение: предметът на инцидентния установителен иск е идентичен с предмета на установителните искове по чл.97 ГПК изобщо и може да се отнася до права, правоотношения или факти /в изрично предвидените от закона случаи/. От преимуществено значение е преюдициалността на установяването, а не неговия вид. Така се постига процесуална икономия, тъй като отделното разглеждане на установителния иск би довело до спиране на производството по обусловения иск на основание чл.182, ал.1, б.”г” ГПК. Още повече, че ако установителния иск бъде предявен отделно, делата могат да бъдат съединени по реда на чл.123 ГПК, при което резултатът ще е същият, както ако претенцията бъде предявена за съвместно разглеждане по чл.118 ГПК.
При предявяване на инцидентен установителен иск няма изискване за писмена форма - в присъствие на противната страна може да се предяви устно, в противен случай - с писмена молба с препис за ответника.
Дори когато се предявява устно, инцидентният установителен иск следва да отговаря на всички изисквания за редовност на исковата молба /да има ясно формулирана обстоятелствена част и петитум/, като на общо основание за него се дължи държавна такса.
На общо основание /чл.103, ал.1 ГПК/ инцидентният установителен иск следва да е родово подсъден на същия съд /т.е. да не е подсъден на горния съд/. Не е необходимо да е спазена местната подсъдност /вкл. тази по чл.83 ГПК/, тъй като същата се смята преодоляна по силата на връзката на обусловеност между двата иска. Например, ако е предявен иск по чл.59, ал.1 ЗЗД за заплащане на обезщетение за ползване на имот без основание /пред съда по постоянния адрес на ответника/, ответникът може да предяви по реда на чл.118 ГПК иск за установяване нищожността на сделката, от която произтича правото на ищеца, която претенция иначе е подсъдна на съда по местонахождението на имота. Обяснението за това е, че връзката на преюдициалност е по-силна от изискването за местна подсъдност- след като установителният иск е обуславящ по отношение на първоначалния, следва да се предостави възможност за разглеждането им в едно производство /с оглед процесуална икономия - в противен случай, ако се образува отделно производство, това ще е основание за спиране на първоначалното дело/. При насрещния иск такава връзка на обусловеност не е налице, поради което предпоставка за приемането му за съвместно разглеждане е спазването на задължителната местна подсъдност по чл.83 ГПК.


VII. ГЛАВНО ВСТЪПВАНЕ /чл.181 ГПК/
Понятие -
главно встъпване е налице, когато в един висящ процес се съединят за общо разглеждане и решаване с първоначалния иск претенциите на трето лице срещу страните, с които то претендира за себе си права, изключващи правата на спорещите страни. Това е форма на последващо обективно съединяване на искове.
Главно встъпване е допустимо, когато трето лице твърди, че е носител на право, което изключва правата на страните по спора. Според чл.181 ГПК, третото лице трябва да заявява “самостоятелни права върху предмета на спора”. В класическия пример е налице тъждество между правото - предмет на спора, и правото, претендирано от третото лице /например когато в един спор за собственост встъпва трето лице, което предявява установителен собственически иск срещу ищеца и реивиндикационен - срещу ответника. Възможно е обаче претенцията на третото лице да има и различен предмет, стига нейното уважаване да изключи правата на страните по спора. Например, ако е предявен иск за обявяване на предворителен договор за покупко-продажба за окончателен /чл.19, ал.3 ЗЗД/, а трето лице твърди, че имотът, предмет на предварителния договор, е негова собственост, допустимо е по реда на чл.181 ГПК това лице да встъпи главно в този процес, като предяви срещу страните искове за собственост. В случая не е налице тъждество в предмета на претенциите, тъй като искът по чл.19, ал.3 ЗЗД защитава не правото на собственост, а правото да се иска обявяване на предварителния договор за окончателен. Същевременно обаче претенцията на третото лице изключва правата на спорещите страни, доколкото при уважаването й ответникът няма да се счита за собственик на имота и няма да има правата на продавач по договора, а ищецът няма да може да придобие собствеността, тъй като е договарял с несобственик /чл.298, ал.1 ГПК/.
Обобщение: интерес от главно встъпване е налице не само когато правото на третото лице е тъждествено с предмета на спора, но и изобщо винаги, когато това право е несъвместимо с правото, предявено с първоначалния иск. Иначе казано, третото лице трябва да има интерес да се отхвърли претенцията на ищеца, защото уважаването й изключва, не зачита неговото собствено право.
Твърдението на третото лице за притежаване на самостоятелни права обаче не е самостоятелно основание за допускане на главно встъпване - необходимо е претенцията му да подлежи на разглеждане по същия съдопроизводствен ред, по който се разглежда спора. Така например, недопустимо е главно встъпване в делбеното производство на трето лице, което твърди, че е изключителен собственик на делбения имот, тъй като спорът за собственост се разглежда по общия исков ред, а делбата - по реда на особено исково производство.

VIII. ИЗМЕНЕНИЕ НА ИСКА /чл.116 и 117 ГПК/
Понятие:
изменението на иска е настъпила по искане на ищеца, направено в хода на процеса, промяна в страните или в предмета на иска.
Промяната в предмета може да е промяна в основанието /фактическите твърдения на ищеца чрез прибавяне или замяна на факти/ или в петитума /искането/ на исковата молба. Това може да има за резултат последващо обективно съединяване на искове - когато се прибави ново основание към първоначалното при същия петитум /напр. евентуално позоваване и на давност, ако ищецът не бъде признат за собственик по силата на договор/ или се прибави и нов петитум при запазване на основанието /ако договорът не бъде признат за нищожен, да се унищожи/. В тези случаи съдът следва да допусне изменението и да приеме за разглеждане новият иск, като евентуално даде указания за отстраняване на нередовностите му и разпореди вписване на новопредявената искова претенция. Недопустимо е едновременното изменение на обстоятелствената част и петитума на иска, тъй като това би представлявало предявяване на нов иск, който няма нищо общо с първоначалния. Затова основният проблем, който се поставя при изменението на иска, е необходимостта да се прецени кога е налице такова едновременно изменение на основанието и петитума, което чл.116 ГПК не допуска.
Не е налице недопустимо изменение, когато установителен иск се изменя в осъдителен и обратно, макар и допустимостта на осъдителния иск за собственост да е обусловена от фактическото твърдение, че процесната вещ или имот се владее от ответника, т.е. необходимо е при изменението на петитума ищецът да се позове и на нов факт. Възможността да се допусне такова изменение е изрично предвидена в чл.116, ал.1, изр.3 ГПК. Според т.9 от ТР № 1/00 г., ОСГК на ВКС в случая е налице промяна само на вида, но не и на предмета на търсената защита, при което се запазва предявения иск като предмет на делото.
Има разлика между изменение на иска и промяна на правната квалификация, на която се позовава ищеца. Изменение на иска по смисъла на чл.116 ГПК е налице, когато ищецът променя фактите, на които се позовава, или отправеното до съда искане за защита. Посочената от ищеца квалификация на иска не обвързва съда, който е длъжен служебно да определи надлежната квалификация въз основа на заявените фактически твърдения и петитум. Ето защо изявление на ищеца, че променя “правното основание” на иска като норма, на която се позовава /например искът да се счита предявен не на основание чл.59 ЗЗД, а на основание чл.45 ЗЗД/, не е изменение на иска и не следва да се взема предвид от съда.
Основен принцип е, че изменение на иска може да се допусне само по молба на ищеца. Недопустимо е съдът служебно да изменя предявения пред него иск.
Искът може да бъде изменен, освен по предмет, и по страни. Допустимо е всяка от страните /ищец или ответник/ да бъде заменена с друго лице по общо съгласие - съгласието на двете страни и на третото лице, което встъпва в процеса. Не е нужно съгласието на ответника за замяната му, ако ищецът се отказва от иска си спрямо него. Освен това ищецът може, без да се отказва от иска си срещу първоначалния ответник, в хода на процеса да привлече и друг ответник - стига да са налице условията за другарство между ответниците по чл.171 ГПК.
Докато на ответника още не е връчен препис от исковата молба, ищецът може да изменя без ограничения иска си както по страни, така и по предмет. По същество това е уточнение на исковата молба, а не изменение на иска по смисъла на чл.116 и 117 ГПК.
Определението, с което се отказва да се допусне исканото изменение на иска, по правило не подлежи на обжалване с частна жалба, тъй като не прегражда защитата на ищеца. От този принцип има едно изключение - подлежи на обжалване определението, с което се отказва да се допусне увеличение на иска, тъй като за горницата не може да се води отделен иск, докато е висящ спора за първоначално предявения размер - предметът на двата иска е един и същ /чл.95, ал.1 ГПК/.