Теории за същността на територията

3. Теории за същността на територията


Съществуват различни теории за територията:
а) Патримониална. Абсолютните монарси разполагали с територията на държавата като със своя. Те имали право да я продават, залагат, подаряват, разменят и пр. Тази тенденция е била налице и при феодалната монархия. Според тази теория, правото на управление произтича от правото на собственост върху територията. По този начин собствеността и властта се сливат. Но това не е категорично правило. Прави се разлика между частните имоти на монарха, придобити с негови лични средства, по частноправен ред и територията, която той владее именно като монарх. Така се заражда възгледът за публична и частна собственост.
След Френската революция се обявява, че територията не може да бъде частна или династическа собственост и това се възприема от всички европейски държави.
б) Гербер твърди, че територията е веществен обект на държавната власт, но отношенията на територията и властта съставляват обект на публичното право, което дава възможност на властта да разполага с територията.
в) Лабанд изтъква, че съществува държавна власт в територията (върху хората) и върху територията. Държавата подчинява на своята власт и самата територия като обект-земя. В този смисъл тя има право да я отстъпва, продава и пр., вкл. да я употребява за общи цели. Властта е едно свойство на територията.
г) Фрикер твърди, че територията е един момент в същината на държавата. Следователно, тя не е неин обект. Тя е географско пространствено проявление. Държавата не може да придобива или губи територия, а само се увеличава или смалява по пространство. Той заключва, че територията е пространствената граница на държавната воля, а териториалното върховенство е упражнената държавна власт в границите на територията. В същия смисъл, седем години преди Фрикер, руският юрист Незабитовски пише: "Държавата властва в пределите на територията, но не над територията, и територията не е предмет, а предел на държавната власт".
д) Йелинек разглежда територията двойствено: тя е елемент на държавата и същевременно обект на държавната власт. Държавата е юридическа личност и следователно - правен субект, а територията се включва в държавата. Тя развива властта си над цялото териториално население. Само в този смисъл държавата има свой субект - територията. Властването над територията е империум, т.е. власт над населяващите територията хора. Териториалното върховенство не е самоцелна функция на държавната власт, а се покрива с нея. Следователно, територията не е самостоятелен обект на държавната власт.
е) Съществува теория за пространствената компетентност. Според нея територията е мястото, в което един правов ред действа.
ж) Дюги твърди, че "територията не е необходим елемент за образуване на държавата"; едно политическо разграничение (между управляващи и управлявани - което е същината на държавата) може... да си представим и в едно общество, което не е установено върху определена територия".[12,242]
На това разбиране реагира Борнхак с примера за номадските племена, които могат да образуват само неразвити държави. Поддържа го Бунчли, който сочи, че при напускане на територията държавата изчезва и народът е в несигурно преходно състояние, в "предверието на държавата". От своя страна, вече посочения Фрикер, приема понятието "променлива територия" (иначе, според него, номадските племена имат единен ред и единни органи).
3) Според проф.Владикин [12,256]:
- територията е конститутивен елемент на държавата;
- територията не е субект и обект. Тя не може да се отдели от държавата. Без нея тя е къс от земната повърхност;
- територията е пространство, върху което се упражнява първична и върховна държавна власт;
- правото на държавната власт да разполага с територията си се извлича от правната същност на самата власт като върховна и принудителна. Следователно, тя може и да се разпорежда с имотите на гражданите.
Основните въпроси на територията са конституционно закрепени. Тяхната важност извежда територията на челно място в Търновската конституция. Първите три нейни текста уреждат административното деление на територията (на окръжия, околии и общини), а също нейната промяна. Промяната е предвидена в три главни форми: намаляване на територията чрез отстъпването й на друга държава; уголемяването й чрез включване на други територии към нея и трето - заменяне на част от територията на царството с друга. Тези форми могат да се прилагат само с решение на Велико народно събрание. Народното събрание, което е обикновено, може да решава само един въпрос, свързан с територията: изправяне на граници и то на места, които не са населени. Инициативата за решаване на посочените териториални въпроси е на царя, респ. на регентството.
Втората българска Конституция (1847 г.) предвижда същите форми на промяна на територията и предоставя тяхното решаване на обикновено Народно събрание (чл.17, т.5). По идентичен начин, но по-глобално е решен въпросът в Конституцията от 1971 г. В правомощията на Народното събрание, посочени в чл.78, се включва и правото да "решава въпросите за изменение на границите на Народната република". По-разширено се разглеждат въпросите на територията в действащата Конституция (1991 г.). В чл.2 се съдържат три принципа:
а) България е единна държава (проста, унитарна), т.е. държава с една върховна власт, която се простира върху цялата територия;
б) последица от първия принцип е, че в страната не се допускат автономни териториални образувания, което е изрично провъзгласено;
в) териториалната цялост на Република България е неприкосновена - с този принцип се утвърждава държавният суверенитет.
Конституцията възлага на Великото народно събрание изключителното право да решава въпроса за изменение на територията и да ратифицира международни договори, предвиждащи такива изменения (чл.158, т.2).