ЗАЩИТА НА ВЕЩНИТЕ ПРАВА

Въпрос № 20
ЗАЩИТА НА ВЕЩНИТЕ ПРАВА
Видове. Разграничение между петиторна и посесорна защита. Петиторна защита. Ревандикационен и негаторен иск. Актове подлежащи на вписване.

Правото на собственост е едно от най-важните субективни права. То по всички правни системи е признато и защитено от държавата. Правната защита на частната собственост у нас е конституционно прокламирана в чл.17 от Конституцията – тя е неприкосновена. Чл.2, ал.2 от ЗС установява принципа за равна закрила на всички форми на собственост. С оглед на реда за осъществяване на правната защита на вещни права може да се разграничи на извънсъдебна и съдебна. Извънсъдебна е защитата, която се осъществява по извънсъдебен ред. Такава е защитата по чл.86 от ЗС “не може да се придобие по давност вещ, която е публична държавна или общинска собственост”. Тази своеобразна защита е продиктувана от обстоятелството, че държавната /общинската/ собственост служи за задоволяване на обществени, публични интереси.
Извънсъдебна е и административната защита. Тя се прилага само по отношение на държавна или общинска собственост. Когато един държавен или общински имот се владее или държи без основание, той се изземва въз основа на заповед на областния управител или кмета, която се привежда в изпълнение със съдействието на полицията.
Съдебна е защитата на ПС и на други вещни права, която се осъществява по съдебен ред. Съдебна е наказателноправната защина. Тя се свежда до съдебно установяване и налагане от съда на предвидени в НК санкции за престъпления против собствеността. Глава пета от НК определя фактическите състави и наказанията за кражба, грабеж, присвояване, вещно укривателство, унищожаване или повреждане на чужда вещ. Правото на собственост и други вещни права могат да бъдат защитени по съдебен ред и с искове от облигационноправно естество. Такива са например исковете на заемателя за връщане на заетата вещ, на наемателя, на влогодателя, за непозволено уреждане; неоснователно обогатяване и т.н.
Вещноправната защита обхваща специално уредени от норми на вещното право искове – ревандикационен иск, негаторен иск, иск за определяне на граници, иск за непълноти и грешки в кадастралния план, установителен иск. Тяхната защита има вещноправен характер и не бива да се смесва с посесорната защита – искове по чл. 75 и 76 от ЗС, които саискове за защита на владението. Посесорните искове по чл.75 и 76 от ЗС имат за цел да се възстанови владението върху вещта. При тези искове съдът не се интересува от права. По такива дела той установява само факта на владението и на нарушението. С владелческите искове се защитават фктически отношения. Друго е при петиторните искове – ревандикационен иск, негаторен иск, иск за определяне на граници. При тях носителят на едно вещно право иска да се прекрати нарушението на неговото право. Става дума за защита именно на вещно право, а не на фактическо отношение. Защитата тук се осъществява чрез съдебно установяване и признаване на вещното право у ищеца и осъждане на ответника да преустанови нарушението. Затова ищецът трябва да докаже правото си на собственост или друго вещно право върху чужда вещ. Ако не успее да установи своето право, няма да получи защита. Освен това, посесорните искове се погасяват с кратка, 6 месечна давност, а петиторните не ес изсрочват по давност. Именно поради различния характер на посесорните и петиторните искове те не могат да се съединяват в един процес. Посесорните искове се различават и от установителните искове по чл.97 от ГПК. С последните се иска установяване съществуването или несъществуването на едно право. И понеже владението е факт, а не право, не може да има установителен иск за владение.
ВЕЩНОПРАВНА ЗАЩИТА
Установителен иск за собственост
Във вещното законодателство установителният иск не е уреден като способ за защита на собствеността, но като средство за защита на субективни права той е уреден в чл.97 от ГПК и е допустим и за защита на вещни права. Чл.97, ал.1 от ГПК дава право на всеки не само да предяви иск за да възстанови правото си, когато е нарушено, но и “да установи съществуването или несъществуването на едно правно отношение или на едно право, когато има интерес от това”. Този иск може да има за предмет всякакви права – вещни, облигационни, семейни, наследствени и др. търсената с него защита се изчерпва в силата на присъдено нещо, с която спорното право се потвърждава или отрича. В областта на вещното правоустановителният иск е допустим, когато правото на собственост или друго ВП се оспорват, като неоснователно друго лице твърди, че има права върху същата вещ или отрича съществуването на тия права у собственика или у носителя на ограниченото ВП. Ищец може да бъде всеки, който има интерес от установяване на действителното правно положение. Ако инициативата се поеме от лицето, което твърди, че е собственик или че е носител на друго ВП и иска неговото съществуване да бъде съдебно установено, този иск се нарича положителен установителен иск. Ако искът се предяви от лицето, което отрича съществуването на спорното ВП, искът се нарича отрицателен установителен иск. Който твърди съществуването или отрича вещното право, трябва да се докаже пред съда своите твърдения. Със съдебното установяване на действителното правно положение се изчерпва защитната роля на установителния иск. Може да се каже, че установителният иск е субсидиарна форма на защита. Затова той е недопустим, когато ищецът може да се защити с осъдителен иск. Например ако спорната вещ е във владението на ответника, собственикът няма правен интерес да води установителен иск – такъв иск ще бъде отхвърлен като недопустим.
Ревандикационен иск
Отбелязано бе в началото, че всяко вещно субективно право дава възможност на неговия носител за непосредствена власт, за въздействие върху определена вещ и възможност да се изисква от всички други лица да се въздържат от въздействия върху същата вещ. Правомощието владение е най-характерният белег на правото на собственост и другите вещни права. Затова лишаването на титуляра от правната възможност да упражнява фактическа власт, владение върху вещта е сериозно посегателство върху неговото право и ЗС му дава защита чрез ревандикационния иск по чл.108 от ЗС. Съгласно чл. 108 от ЗС “собственикът може да иска своята вещ от всяко лице, което я владее или държи без да има основание за това”. Тук защитата на ПС се постига чрез защита на правото на владение като едно от основните правомощия на собственика. А то е предпоставка пълноценно да се упражняват и другите правомощия. Ревандикацията е това правно средство, което има за цел осъждане на лицето, което държи или владее чужда вещ и връщането й на собственика, който има право на владение върху нея. Ревандикационния иск по чл.108 от ЗС е уреден като вещен, собственически иск. Но с него може да се защитава не само правото на собственост. И ограничени вещни права, съдържащи правомощия на владение, могат да бъдат защитавани с ревандикационен иск. Така например и суперфициарът може да иска и връщане на имота, ако владението му е отнето, за да може да упражни другите правомощия на вещното право на строеж – да извърши строежа, да използва чуждата земя. И ползвателят е оправомощен, ако друго лице му отнеме владението. И сервитутни права могат да бъдат предмет на ревандикация, доколкото владението е необходимо за упражняване на съответното сервитутно право. С ревандикационен иск може да се защитава не само частна, но и държавна и общшинска собственост. Като вещен иск той не се погасява по давност. Неговата крайна цел е да се възстанови на собственика владението, когато то е отнето. Ищец по ревандикационен иск може да бъде само собственикът, респективно носителят на ограничен вещно право. Активно легитимиран да предяви ревандикационен иск е и съсобственикът, ако друг съсобственик например му отнеме владението, като го изгони от имота. Основният спор е дали съсобственикът може да предяви иск само за своя дял или е легитимиран да предяви иск за цялата вещ, когато тя е завладяна от трето лице – несобственик. Съдебната практика допуска и едното, и другото. Ответник по ревандикационен иск може да бъде “всяко лице, което владее или държи” чуждата вещ без да има основание за това. Ответникът е лицето, което упражнява фактическа власт върху чужда вещ, без да има право да я упражнява. То е владелец или държател по смисъла на чл. 68 от ЗС. Няма значение дали владението е добросъвестно или недобросъвестно. Ответник по ревандикационен иск може да бъде и лице, което “държи” чужда вещ без основание. Ответник може да бъде само лицето, което към момента на предявяване на ревандикационен иск владее или държи чуждата вещ. Пасивната лигитимация се преценява към момента на предявяване на иска. Ако обаче след предявяване на иска за собственост ответникът предаде владението на друго лице, принудителното изпълнение и осъдителнот орешение при уважен ревандикационен иск ще се насочи и срещу това лице, ако съдия изпълнител установи, че то е придобило владението на имота след завеждане на делото.
При ревандикационен иск ищецът трябва да докаже две неща. Първо че е собственик на вещта. Допустими са всякакви доказателствени средства, с които се удостоверява право на собственост – нотариален акт; като докаже, че е придобил имота по давност, писмен договор с нотариална заверка на подписите. Второ, ищецът трява да докаже, че ответникът владее вещта без основание. Не е нужно, последният да доказва, че има права върху същата вещ. Той може просто да заеме едно пасивно поведение – да не доказва нищо, а само да отрича правото на собственост у ищеца. Ответникът по ревандикационен иск може да не оспорва правото на собственост на ищеца, нито че владее неговата вещ. Но той може да му противопостави възражения, че има вещни права върху същата вещ, които му дават право да я владее.
Петитумът на ревандикационния иск включва, въз основа на доказано ПС, искане да се осъди ответникът да предаде владението , да се върне вещта в патримониума на собственика. Макар да не е указано в закона, вещта трябва да се върне в състоянието, в което се е намирала при предявяване на иска.
Ревандикационният иск има вещен, собственически характер. Той е от типа на осъдителните искове, макар да съдържа елементи на установителен иск във връзка с активната легитимация на ищеца.
Негаторен иск
И този иск също е бил известен на римското право – action negatoria. Той е бил вещен иск, даден в защита на собственика тогава, когато трето лице нарушавалонеговото владение, претендирайки че има сервитут върху вещта. Съгласно чл.109 от ЗС “собственикът може да иска прекратяване на всяко неоснователно действие, което му пречи да упражнява своето право”. Негаторният иск е сходен на ревандикационния. Той също е вещен, собственически иск, има осъдителен характер и не се погасява по давност. Както и при ревандикационния иск, ищецът трябва да дощаже правото си на собственост, и че неговото право е нарушено от ответника. От него обаче се различава преди всичко по това, че той дава правна защита срещу посегателства, които без да отнемат владенито, пречат на собственика да осъществява спокойно и в пълен обем своите правомощия. Например изграждане на стена в съседния имот в нарушение на строителните правила, прокарване на водопровод през имота на съседа. Ищец по негаторния иск е собственикът на вещта. Няма значение дали той упражнява фактическа власт върху нея. Ищецът трябва да докаже в процеса, че е собственик, както и да докаже че ответникът му пречи да упражнява своето право. Ответник по негаторния иск е лицето, което нарушава правото на ищеца. Ако от нарушението са останали трайни въздействия, например построен балкон над имота на съседа, искът може да се предяви и срещу новия приобретател, ако имотът бъде прехвърлен след нарушението. Искът по чл.109, ал.1 ЗС е иск за защита на правото на собственост. Той може да бъде насочен не само срещу всяко чуждо на собствеността лице, но и към съсобственик, който с неоснователно свое действие създава пречки за упражняване правото на друг съсобственик. За разлика от ревандикационния иск, нарушението на правото на собственост при негаторния иск не се изразява с отнемане на владението. Всякакви противоправни действия, които пречат на собственика да упражнява своето право, са предпоставка за предявяване на негаторния иск. Тези въздействия трябва да продължават и към момента на завеждане на иска или да съществува опасност, че и занапред те ще продължат или да са останали трайни последици от нарушението. За разлика от ревандикационния иск, искът по чл.109 от ЗС няма за предмет връщане на отнетото владение, а има за предмет прекратяване на други неоснователни действия. В едни случаи петитумът може да е насочен към съдебно установяване, че претендираното от ответника право не съществува. В този случай негаторния иск по своята същност е отрицателен установителен иск. Съдебното решение по него има само установително действие – че ищецът е собственик и че ответникът няма претендираните права. В други случаи, когато нарушението се изразява в действия, които засягат правото на собственост на ищеца, например преминава се през неговия имот. Ако такъв иск бъде уважен, съдът ще осъди ответника да прекрати занапред нарушението, да се въздържа от определени действия е понеже решението е осъдително, то се ползва с изпълнителна сила. И най-сетне, възможно е от противоправното поведение на ответника да са останали трайни последици – например прокаран е водопровод, построена е сграда. В такъв случай ищецът може да иска осъждане на ответника да премахне последиците от нарушението. Съдебното решение по този иск също има осъдителен характер. Посочените негаторни искове могат да се предявяват самостоятелно, както и да бъдат съединявани.
Иск за определяне на граници
Собственикът на недвижим имот може да иска определяне на границите между своя и съседните имоти. Това е особен иск, основан на правото на собственост. Относно характера на иска по чл.109-а от ЗС са изразени различни становища. Според едни, искът се определя като установителен. Други смятат, че той е установителен, но съдебното решение по него има конститутивно действие. Трети приемат, че този иск може да прояви ефект на една частична ревандикация, на установителен или на негаторен иск. Това са хипотезите, при които може за възникне спор за определяне на граници между съседни имоти. Най-напред трябва да се уточни, че при регулирани имоти границите се определят с влезлия в сила подробен устройствен план, като границите се поставят на място от техническата служба на съответния общински съвет. В тази хипотеза иск по чл. 109, b.”а” от ЗС е недопустим. Приложното поле на иска по чл.109-а от ЗС ще попадзат главно случаите на спор за гранична линия при нерегулирани парцели. Но и тук са възможни различни хипотези. В едни случаи поради неопределеност на граничната линия при нерегулирани парцели. Но и тук са възможни различни хипотези. В едни случаи поради неопределеност на граничната линия, собственикът на недвижим имот може да е завладял част от имота на съседа по протежение на граничната линия като твърди, че тази ивица земя е негова и упражнява владелчески въздействия върху нея. Искът е допустим. Целта не е толкова да се осъди ответникът да предаде владението на собственика или да преустанови някакво нарушение, а да се признае правото на собственост върху един недвижим имот до определена граница. Затова този иск е установителен, а съдебното решение, с което той се уважава, има установителевн характер – признава правото на собственост в установените по съдебен ред граници. Характерна особеност на иска за определяне на граници е, че при него всяка от странит се явява едновременно ищец и ответник. Всяка от тях трябва да установи границите на своя имот. Тежестта на доказване лежи върху двете страни. В теорията на изказано мнение, че искът за определяне на граници може да вземе облика на негаторен иск, когато собственикът на съседния имот извършва трайни насаждения или строи на по-малко расзтояние с оглед на претендираната от ищеца гранична линия. Негаторният иск има осъдителен характер, а искът за определяне на граници макар и вещен иск, има установителен характер. Неговата крайна цел не е да се прекратят някакви неоснователни действия, които пречат на собственика да упражнява своето право, а да се внесе яснота в обема на правата върху съседни имоти.
Подобно на ревандикационния и на негаторния иск, искът за определяне на граници се основава на правото на собственост. Ищецът тук твърди, че е собственик на имота до претендирана от него гранична линия. Неговата цел е да се установи по съдебен ред местоположението на общата граница между имотите, за да се индивидуализира и по такъв начин да се установят и пространствените предели на правото на собствеността. Съдът е длъжен въз основа на представените доказателства да установи действителното правно положение относно размера на всеки от двата съседни имота, затови и съдебното решение има установителен характер – признава със сила на присъдено нещо спорния обхват на правото на собственост до определената граница.
АКТОВЕ, ПОДВЕЖАЩИ НА ВПИСВАНЕ
Сделките с недвижими имоти са със значителна стойност. Член 18 от ЗЗД изисква те да бъдат сключени в нотариална форма като условие за тяхната действителност. Но приобретателят по една сделка с недвижим имот ще стане собственик, само ако неговият праводател е бил собственик. Налага се чест когато договаря купувачът да провери дали отчуждителят е собственик на недвижимия имот, който му продава. Значителните интереси при учредяване или прехвърляне на вещни права върху недвижими имоти са наложили тези юридически действия или обстоятелства да се удостоверят от специален орган – нотариус, за да добият обвързваща доказателствена сила. По този начин се улеснява доказването на извършените правни сделки и действия с недвижим имот, предотвратяват се гражданско-правни спорове. Накратко – постига се по-голяма правна сигурност в гражданските правоотношения. Нотариусът е лице, на което държавата възлага извършване на нотариални действия.
Нотариалните удостоверявания пък са изявление на нотариуса, извършени в писмена форма, в пределите на неговата компетентност и по ред, установен в закона, които изявления придават обвързваща доказателствена сила на удостоверените обстоятелства. Нотариалните удостоверявания обаче не се ползват със силата на присъдено нещо. При отказ молителят може отново да поиска удостоверяване. Може да се обжалва самият отказ, не и извършеното удостоверяване. Всяко нотариално удостоверяване има за краен резултат съставяне на нотариален писмен документ, т.е. официален свидетелстващ документ. Характерна за този документ е неговата доказателствена сила – той задължава всички други лица, съдебни и изпълнителни органи да приемат, че удостовереното обстоятелство е такова, каквото е отразено от нотариуса.
Страни и участници в нотариалното производство
Съвкупността от действия, извършвани пред нотариуса се означава като нотариално производство. В него се различават страни и участници. Страна в нотариалното производство е лицето, от чието име се иска извършване на нотариалното действие и за което настъпват правните последици. Участник в нотариалното производство е лицето, чието лично изявление се удостоверява от нотариус. Ако то се яви лично пред нотариуса, ще бъде едновременно и страна и участник. Но ако се яви негов представител, само последният има качеството на участник, защото неговият подпис се удостоверява. Затова нотариусът проверява самоличността и дееспособността на участващите лица, в случая на представителство самоличността на представителя, а не на страната на нотариалното производство. Въпреки, че нотариалните производства се развиват между страната /участника/ и нотариуса, те са едностранни, защото няма противна страна. Нотариусът служебно проверява условията за извършването на исканото удостоверяване и ако те са налице, го извършва. В случай на отказ /резолюция съответно поставена върху молбата/ молителят може да го обжалва пред окръжния съд.
Видове и форма на нотариалните удостоверявания
В правната система на България има различни удостоверявания, извършвани от държавен орган – актове за гражданско състояние; ревизионни актове; удостоверения и т.н. НУ са само тези, които се извършват от нотариус, т.е. от лице с нотариална компетентност, с компетентност да удостоверява посочените в закона обстоятелства. Това е неговата материална компетентност. Със специална нотариална компетентност са овластени и някои държавни органи – кметът, дипломатическите и консулски представителства в чужбина, съдия по вписванията. Всеки нотариус има и строго определена териториална компетентност /местна/. Според предмета, нотариалните удостоверявания биват:
Удостоверявания на правни сделки – чл.465-а ГПК
Удостоверяване на право на собственост – чл.465 – б от ГПК
Удостоверяване на документи /подпис, дата, верността на преписи/-чл.465–б/г ГПК
Удостоверяване на вписване, отбелязвания и тяхното заличаване
Удостоверяване на други факти – явяване пред нотариус, покани, протести
Приемане и връщане на документи и квижа
Според формата, в която се извършват НУ биват
Нотариален акт за правни сделки
Нотариален акт за удостоверяване на ПС върху недвижим имот
Удостоверяване чрез вписване, заличаване и отбелязване в нотариалните книги
Удостоверяване чрез надпис на документа
Нотариален акт за сделки с недвижими имоти
С нотариален акт могат да се удостоверяват всякакви правни сделки – едностранни /завещание/, двустранни и то не само когато НА е условие за тяхната действителност, но и когато страните искат да облекат сделката във форма на НА като средство за нейното доказване.
Нотариален акт, удостоверяващ извършването на правна сделка с недвижим имот се определя като протокол, удостоверяващ извършената пред нотариуса сделка и извършените от него действия за нейното удостоверяване.
Производството за издаване на НА за сделки с недвижим имот започва по молба на лицето /лицата/, чиято сделка следва да се извърши във формата ан НА. Заедно с молбата се представя и проект за НА със същото съдържание, каквото ще има и окончателният НА, само без подписите на страните по сделката и на нотариуса. Необходимо е във всички случаи страните по сделката или техните пълномощници да се явят лично пред нотариуса. След явяване на лицата /страните по сделката или техен представител/ нотариусът извършва проверка за редици идисквания, за да пристъпи към издаване на нотариален акт:
проверка на компетентността за извършване на удостоверяването/налице ли е
териториална компетентност, дали са налице пречките, посочени в чл. 471 ГПК, например страна в нотариалното производство е съпруг или по права линия или по съребрена линия до четвърта степен на нотариуса/. При наличието на тези пречки той трябва да се самоотстрани. Освен това той проверява дали сделката е законосъобразна;
проверка на самоличността, дееспособността и представителната власт на лицата, чиито волеизявления удостоверява.
проверка на съдържанието на проекта за НА с оглед установените по чл. 476 от ГПК изисквания – дата, място на съставяне, име и презиме на нотариуса, име, презиме и фамилия, местожителство на участващите лица, волеизявленията и предмета на сделката, представените документи.
След извършване на проверките, нотариусът прочита проекта за НА на участващите в акта лица, за да провери дали написаното в него действително се желае от тях.
Непрочитането води до нищожност на НА.
Одобрението на акта може да се манифестира устно или чрез конклудентни действия. Одобрението се отбелязва в самия НА. Нотариусът подписва НА след като са го подписали участващите в акта.
Действие на нотариалния акт
НА има обвързваща доказателствена сила за отразените в него обстоятелства; НА се ползва с изпълнителна сила в качеството си на извънсъдебно изпълнително основание. Въз основа на него може ад се издава изпълнителен лист – напр. за плащане на цената при продажба на недвижим имот.
Особености на НА за сделки с недвижими имоти
Предмет на НА са само двустранни сделки, с които се прехвърля собственост или се учредява ВП върху недвижими имоти. Компетентен да издаде НА е нотариусът, в чийто район се намира недвижимият имот. За ад се породят вещноправни последици на сделките с недвижим имот, праводателят трябва да е собственик на имота, респ. носител на ВП. Иначе и приобретателят няма да стане собственик. Затова и чл. 482, ал.1 от ГПК задължава нотариуса да провери дали праводателят е собственик и да отрази /удостовери/ тази проверка в самия НА. Ако нотариусът не ес увери, че праводателят е собственик, отказва да издаде нотариален акт. Най-сетне, за да се издаде НА, трябва да се спазят други изисквания, установени от специални закони. Например, удостоверение за пазарна оценка на имота, за платени данъци и държавни такси.
Последици на НА зе сделки с недвижими имоти
НА за прехвърляне на право на собственост или за учредяване на ВП върху недвижим имот има конститутивно действие. Понеже е форма за действителност на сделката, ако самият НА е нищожен, удостоверената с него сделка също е нищожна. Но и сам по себе си НА, макар да е действителен, няма да породи желаните с правната сделка последици, ако е нищожна. НА за прехвърляне ПС върху недвижим имот или ВП върху такъв имот има и обвързваща доказателствена сила. Той удостоверява, че приобретателят на прехвърленото или учредено ВП е станал негов титуляр, то вече му принадлежи, докато разбира се, не се обори самият НА.
Констативни нотариални актове
Освен НА, удостоверяващ правни сделки с недвижими имоти, процесуалното право признава и нотариални актове, удостоверяващи ПС върху недвижими имоти. Съвременните НА, удостоверяващи ПС, са уредени в чл. 465, 483 и 484 от ГПК и са известни под наименованието констативни НА. При тях, за разлика от НА за правни сделки, не се удостоверяват сделки, а наличието на самотоПС върху недвижим имот. Всяко лице, което е собственик на недвижим имот, но няма документ за ПС, може да се снабди с НА, като докаже своето право с други документи. Констативният НА се издава по писмена молба от лицето, което има правен интерес да се снабди с такъв НА. Необходимо е не лицето да няма какъвто и да е документ, а да няма НА за собственост.ако обаче е прехвърлил част от имота, може да иска за останалата част да му се издаде нов НА. Молителят е собственик без НА. Затова нотариусъттрябва да провери дали наистина е собственик, а от своя страна молителят да докаже, че е собственик чрез други документи. Това могат да бъдат документи, удостоверяващи придобиването на имота по пътя на общо правоприемство /наследяване/ и той, молителят трябва да представи документ за собственост на своя праводател, удостоверение за наследници и акт за смърт. Молителят може да не разполага с никакви писмени документи, с които да докаже своето право на собственост. Ва такъв случай той може ад се позове на придобивната давност и да поиска да се извърши проверка от нотариуса на ПС чрез свидетели. Тази проверка се нарича обстоятелствена проверка. Тя се извършвачрез разпит на трима свидетели, посочени то молителя или кмета по възможност съседи на имота. Чрез техните показания трябва да се установи фактът на владението – дали то е непрекъснато, несъмнено, явно, спокойно, срока на владението. Производството по обстоятелствена проверка започва с писмена молба-декларация. Въз основа на нея се образува нотариално дело. Делото се насрочва с призоваване на молителя и свидетелите. Неявяването на молителя не е пречка за гледане на делото. Показанията на свидетелите се записват в протокола, който се подписва от нотариуса и молителя. Въз основа на събраните доказателства нотариусът се произнася с мотивирано постановление за признаване или непризнаване на ПС. Постановлението, с което не се признава ПС, може да се обжалва пред окръжния съд.
Действие
Постановеното по обстоятелствената проверка само констатира изтеклата придобивна давност и възникването на ПС за владелеца. Издаденият въз основа на него НА само констатира тези обстоятелства. Издаден въз основа на документи, представени от молителя или чрез производство по обстоятелствена проверка, НА възпроизвежда само правния извод на нотариуса, че лицето е собственик. затова той не се прочита, не се одобрява от молителя, не се подписва от него, а само от нотариуса. Този нотарилен акт се ползва с доказателствена сила спрямо всички други лица. И понеже от категорията на охранителните актове, той не се ползва със силата на присъдено нещо. Затова може да се оборва.
В зависимост от основанието, на което е придобит имотът, и документа, въз основа на който се издава НА, констативните НА биват:
- НА по правоприемство /придобиване по наследство/;
- НА по правоприемство на основание съдебно решение;
- НА издаден на основание административен акт – за някои случаи не е необходим НА, за отстъпване право на строеж от държавата; продажба по чл. 18 от ЗС. Издаване на НА в тези случаи е допустимо по молба на собственика.
- НА във връзка със жилищно-строителни кооперации;
- НА за недвижими имоти, придобити по давност /обстоятелствена проверка/