Цели и функции на държавата

Глава трета
Цели и функции на държавата
1. Цели на държавата


Разбиранията за целите на държавата се преплитат и тясно свързват с тези за нейната същност, както и за основанието на нейното съществуване. Ако приемем, че същността є изразява вътрешноприсъщите є черти, свойства, нейната съдържателна характеристика, която я отличава от другите обективни обществени явления и процеси, то целите представляват желания, проектирания резултат от нейната дейност. Този резултат може да бъде разгледан като трайна величина, с единно съдържание за държавността като понятие, с оправданието за нейното създаване и функциониране. Но са налице и конкретни, приложни цели, осъществими в отделни периоди от време и отпадащи и заменими след тяхното осъществяване. Това е практико-приложното отношение към въпроса за целите на държавата. Макар и да има привърженици на двете гледища, то все пак теоретиците се стремят да дадат глобален отговор на въпроса, да обвържат общото разбиране на държавата като явление и институция с общото разбиране за нейната основна цел. Например, евдмонично-утилитарната теория (благоденствено-полезна теория) изхожда от разбирането, че държавата трябва да осигури общото благо на гражданите и в него те да намират личното си благополучие. Немецът Христиан Волф (1679-1754 г.) изразява ясно тази мисъл. Държавата, според него, трябва да създава колкото може повече благоденствие за възможно повече хора. Но затова тя трябва да има на разположение всички средства и най-широки права. Защото държавната власт "не е нищо друго, освен патримониална власт, която притежава неограничено право да осъществява общото благо както намери за добре"[4,72]. Затова пък "Гражданите трябва да се подчиняват. Подчинението е необходимо, защото те не винаги са в състояние да отсъдят какво е нужно за общото благо и защото нямат достатъчно познания по особеностите на цялото общежитие и по истинското му състояние. Обикновено те съдят по това дали заповяданото мероприятие ще бъде полезно лично за тях или не. Ала често се случва, че онова що е полезно за общността, се преценява като вредно за личните интереси на един или друг от тях. В общежитието, общото благо трябва да се предпочита пред благото на отделни лица". [4] Както се вижда, теорията е противоречива. От една страна, понятието "общо благо" трудно се дефинира. Освен това многобройни са примерите, които сочат, че в името на "общото благо" държавата е притеснявала извънмерно гражданите, прибягвала е и до насилие и произвол. Тази теория е твърде удобна за автократичните режими, които установяват лична власт и пренебрегват личните права и свободи на гражданите в името на обществените, колективни интереси. Но погледнато от добрата й страна - самата идея за грижата за общото благо, тя има нещо много общо с теорията за "държавата на всеобщото благоденствие" и изразява социалната насоченост на нейната основна цел.
Има привърженици на етатичната теория. Платон изгражда своята идеална държава, която трябва да осъществява справедливостта и добродетелта и с това - нравствеността. Аристотел не стои по-далеч от тази идея. "Държавата - пише той, има за цел да осъществява нравствено-красивото дело, а не само съжителството".[4,74] Добродетелните граждани, възпитавани от държавата, съдействат за нейното издигане. Хегел смята, че "държавата е осъществяването на нравствената идея". Тя трябва да съдейства за благото на хората, което има и всеобща страна - охрана на семейството и ръководството на гражданското общество.
Правовата теория също се произнася по целите на държавата. Според нея цел на държавата е да осъществява правовия ред, в който индивидът проявява своите възможности. Кант мисли, че държавата е тържество на правната идея. Други автори твърдят, че осъществяването на правото означава държавата да създаде условия за всестранното развитие на човешката личност (Аренс).
Налице са и други разбирания за целите на държавата. Например, Хуго Гроции причислява към тях "спазване на правото и за обща полза".[7,79] Колер (Йозеф) - 1849-1919 г. приема, че целта на държавата е да осъществи културните изисквания на човечеството и защитата срещу антикултурата във всички страни на човешката дейност. Фридрих Ницше (1844-1900 г.) твърди, че държавата, правото, политиката - това са служебни оръдия, средства на културата. А културата е проява на борба на сили и воли. Главното е волята за власт. Историята, според него, е борба между волята на силните и на слабите (роби, тълпа, стадо). Целта на човечеството е в неговите най-съвършени екземпляри, на държавата да поддържа "ранговия" ред на обществото - на първо място гениалните хора, след тях - изпълнителите на техните идеи и пазители на правото, накрая - останалата маса от посредствени хора. Ницше е за аристокрацията, а демокрацията приема като упадъчна държавна форма. Той е противник на идеята на народния суверенитет. Ницше допуска по принцип изчезване на държавата в далечна историческа перспектива и създаването вместо нея на "по-целесъобразно учреждение". Към целите Г.Йелинек включва: самозапазването и безопасността на държавата; създаване на правото и неговата защита; съдействие на културните интереси. "Целите - пише той, се разпадат на изключителни, принадлежащи само на държавата и конкуриращи, следствие на което съответните функции се извършват от държавата или изключително или съвместно с други органи".[2,351]
Наред с тези теоретични построения, целите на държавата намират отражение в конституциите, т.е. те намират правен израз, узаконяват се. В един такъв изключителен документ като Декларацията за правата на човека и гражданина във Франция (1789 г.) се казва: "Целта на всеки политически съюз (държава) е да запази естествените и вечните права на човека. Тези права са свободата, собствеността, сигурността и съпротивата срещу угнетението". Същото е възприето в конституцията от 1791 г., а в тази от 1793 г. се казва: "Целта на държавата е общото благо. Правителството е поставено, за да гарантира на човека ползването от неговите естествени и вечни права". Цели на държавата се поставят обикновено в преамбюлите на конституциите. Например, в Конституцията на САЩ от 1787 г., която е и сега действащата, като цели се поставят утвърждаване на справедливостта, осигуряване на вътрешното спокойствие, обезпечаване на съвместната отбрана, повишаване всеобщото благосъстояние, осигуряване благата на свободата за всички граждани и за потомството. Преамбюлът на Конституцията на Испания е по-обширен, но и там се срещат ценности, задачи и цели на обществото. В чл.1 (в уводния раздел) изрично се посочва, че държавата "защитава като висши ценности на своя правов ред свободата, справедливостта, равенството и политическия плурализъм". Явно е, че защитата на посочените ценности се включва в трайните цели на държавата. Трябва да направим уговорката, че преамбюлите съставляват преди всичко принципи и ценности, в името на които се създават конституциите. Те са отправни насоки за дейността на държавните органи, но заедно с това в тях има елементи на държавни цели.
Проф. Владикин, разглеждайки въпроса за целите на държавата, отбелязва, че най-общите държавни цели могат да бъдат обобщени в три категории: самосъхранителни, правни и културни.[4,79] Към първата се включва целта на държавата да запази съществуването си, към следващата - създаване и поддържане на правовия ред. Той пише, че "съвременната модерна държава е правова държава". С правните си функции модерната държава изпълнява повечето от основните искания на държавоведите и философите, чиито възгледи ние обединихме под надслова "правова теория".[4,79] Към третата категория се причисляват културните цели, към които се включва подкрепата на различни прояви на стопанския живот.
Наред с глобалните цели на държавата, както вече посочихме, налице са и конкретни цели, които са краткосрочни и изменчиви или по-дългосрочни. Те могат да бъдат във външнополитическата област: напр. свързани с интеграцията на България с европейските структури, принос в дейността на ООН и международни организации и инициативи, осигуряване на политически стабилитет на Балканите, осигуряване държавната независимост и териториална цялост чрез системата и колективната европейска сигурност. По вътрешнополитическите въпроси могат да се поставят актуални цели, свързани с решаването на проблемите на управлението, на отрасли и сфери на дейност, на отделни критични въпроси (напр. демографските).
Често, конкретните цели се набелязват с оглед политическите платформи на политически партии и коалиции. Същевременно, в рамките на една обществена система, нормално е да се осигурява приемственост, а не заменяемост на целите, поддържане на вече предприети стъпки. Особено това е наложително в международните политически и други отношения. В противен случай се създават условия за нестабилност и недоверие към държавата. С по-голяма лекота се променят и развиват вътрешнополитическите цели, които не водят до резки отрицателни последици.
Средствата за осъществяване на целите, а преди това - и за тяхното формулиране са партиите и коалициите, получили осъществяването на властта от избирателите; държавата с нейния механизъм и преди всичко дейността на законодателната и изпълнителната власт; недържавните образувания и гражданите, обединени в понятието "общественост".
Стана вече аксиома, че осъществяването на целите трябва да бъде със законни средства. Същевременно самият закон (като обобщен израз на системата на правните норми) трябва да бъде справедлив, демократичен, обединителен за гражданите, такъв, който ги поставя в равно отношение от него и пред него. Защото историята е много обременена от случаи на репресивна законност, на такава, която разединява хората, облагодетелства едни слоеве и пренебрегва други, законност на възмездие и пр. Тя отразява съответни политически цели, които се оправдават от идеолозите им с формата, в която се провеждат - законността. Изводът, който може да се направи е, че най-добрият път, който се вписва в светлите страници на историята, е съчетанието на разумни, консолидиращи нацията цели с един демократичен инструментариум от правен характер.
Като условия за успешно осъществяване на целите се явяват:
а) поставяне на цели, които са адекватни на обществената необходимост. Социалната практика е безпощадна и е точен барометър за разграничаване на необходимостта от субективизма. Разбира се могат да се поставят и експериментални цели, особено относими към ефективност в дадена социална система, но обикновено те са краткосрочни и от тях бързо се извеждат поуки. Обективността на целите няма видим характер. Тя се извлича от анализ на съответните явления и съответстващите го прогнози. В тази насока науката може успешно да подпомага политиката, стига да не се присажда към нея;
б) поставяне на цели, които са реални, възможни за изпълнение. Ако те надрастват възможностите на обществото, неговата готовност да ги "приеме", успехът е проблематичен. Един от примерите в нашата социална практика е опитът да се приложи принципът на държавно-общественото начало на управлението, а също да се възложат правораздавателни функции на обществеността чрез другарските съдилища;
в) от значение е обществената подкрепа на поставяните цели, одобрението им от гражданите, още повече, че много от тях се осъществяват с тяхното пряко участие;
г) временните цели трябва да бъдат в унисон с трайните и непреходни цели на държавата, да съответстват на тях или най-малкото - да не им противоречат. Много от тях се поставят и осъществяват в тяхно изпълнение;
д) готовност на държавните органи, на държавния механизъм да реализира поставените цели; създаване и поддържане в напрежение надлежна организация за осъществяване на идеите и целите;
е) етапна оценка на резултатите от осъществяваните цели чрез изградена информационна система (обратна връзка). Въпросът опира до теорията на управлението. Тук е достатъчно да се посочи, че управлението е една информационна система, при която се събира и подготвя информация, получената информация се преработва и се реализира по дадената команда. Проверката на изпълнението на една насочена команда е стадий в управленския процес. Преработването на нейните резултати дава възможност да се прецени степента на изпълнението на командата и повлича необходими стимулиращи или корекционни решения