3. Политически режим

3. Политически режим


Всяка форма на държавно управление се изявява в условията на определен политически режим. Тя създава този режим. Под режим обикновено се разбира съвкупността от методите и средствата при осъществяване на държавната власт. Други разширяват съдържанието на понятието и го свързват с институциите, които се отнасят до създаване на властта, изборът на органите й, тяхната структура и лимитираност. Първото разбиране е по-определено. Става въпрос за начините, способите за въздействие върху обектите на властта за подчиняването им на държавната воля и за осъществяване на целите на държавата. Типични за съвременната държавност са политическите режими на демокрацията и диктатурата. Всеки един от тях се проявява своеобразно, съобразно конкретните условия на съответната държава. Все пак в основата на демокрацията се типизират един вид явления: лични и политически свободи, балансирани форми на принуда, политически плурализъм, изборност и мандатност на основните държавни органи, разделяне на функциите на държавната власт, разпределението им между отделни, относително независими един от друг органи, условия за развитие на едно организирано гражданско общество. Диктатурата има също свой типаж: еднолична или еднопартийна власт, концентрация и централизация на управлението, съединение на партийната и държавната власт, стесняване на личните и особено - на политическите свободи. Същевременно всяко едно от тях като обществено явление има свои отсенки, свое развитие, свои по-светли и по-тъмни страници.
Диктатурата е резултат на остра криза в обществото. В основата си най-често тя е социално-икономическа и прераства в политическа. Конкретните причини и условия са специфични за всяка страна. Някои автори ги обобщават като посочват значението на демографския подем и ограничаването на средствата за консумация, разоряването на малките предприятия и съществувания от голямата индустрия и търговия и др. Диктатурите си пробиват път при такива условия, за да изпълнят своите цели. Според техния характер те се подразделят на консервативни и революционни диктатури.[3,423] Консервативните се явяват, за да поддържат създадения ред, статуквото, което се смята за застрашено от вълните на недоволството. Силите на диктатурата жертват отделни елементи на системата, както и отделни политически дейци, за да спасят главното - обществената система. Те вървят по един реформистки път, съобразен често с модерните тенденции на развитие на обществото, което охраняват.
Революционните диктатури се създават, за да проведат радикална смяна на обществената система, за създаване на нов ред: напр. от авторитарна монархия към република и либерален строй; от общество на пазарното стопанство и частната инициатива към обобществяване на средствата за производство и държавно ръководство на икономиката.
Независимо от тези различия, диктатурите си приличат по горепосочените признаци, по своето ожесточение и използваната принуда. Това е естествено, тъй като става въпрос за борба между идеологии за защитавани обществени ценности. И още нещо. Веднъж формирани, диктатурите се стремят към узаконяване на тяхното съществувание чрез различни средства: пропаганда на идеите, които те носят, форми на привличане на населението към предприеманите от тях мерки (популистки лозунги, но и реални социални мерки), включително избори или референдуми. Която и да е власт неизменно създава кръгове от привърженици, които упражняват натиск върху общественото мнение. Всичко това обикновено излиза на преден план, а насилието, принудата остава в сянка, за да се използва срещу отделни непокорни групи. Разбира се, този механизъм на действие не се проявява като общо и неизменно правило. Историята познава и масови погроми, активен и широкомащабен терор. Всичко е наистина твърде конкретно историческо за всяка държава и всеки народ, преминал през такъв политически режим. В първата половина на настоящия век Европа преживява огромното сътресение на фашизма. Този политически режим постави началото си в Италия през 1922 г. и прегоря във Втората световна война. Авторите го отнасят към диктатурите от консервативен тип. Давид Истон пише: "Ваймарската република, нацизмът и републиката в Бон - това са просто вариации на една и съща "система".[3,425] Този режим успя да се наложи благодарение на недоволството на средната класа и селяните и на видяната опасност от революция, която може да доведе до смяна на обществената система. Но наред със своята силова бруталност, фашизмът увлече големи маси от хора, отначало - със социалната си фразеология, със своето народничество, със своите теории "за нов ред", а след това - със стремежа да трансформира капитализма в неокапитализъм чрез въвеждане на организация, дисциплина, ограничаване на конкуренцията и заменяне с рационализма в дейността на големите модерни предприятия, създаване на работни места, прокарване на пътища, за създаване на една обезпечена средна класа.
Съвременността познава и военните диктатури, които намират почва за изява особено в развиващите се страни. Касае се също за консервативни диктатури с реформистки тенденции. Те се коренят в консерватизма на армията с познатата йерархическа система и чувството за ред, сигурност. Същевременно, тя е "алергична" към чуждото влияние, погазване на националните интереси от чужди сили и държави. Младите кадри схващат необходимостта от промени, от модернизация на икономиката и други страни на живота. Тяхната диктатура спомага за въздигане във властта на представители на средната класа и за провеждане на линия на повишаване качеството на живота на народа.
Интерес представлява и политическият режим на демокрацията. Той има актуално значение за нашата страна. Демократичният модел е резултат на една многовековна еволюция и има за своя родина Англия. Той отговаря на либералната демокрация, установена в капиталистическите държави между 1870 и 1939 г. След това, според някои автори, този режим претърпява развитие, което дава основание да се говори за "технодемокрация". В това развитие политическият режим на демокрацията съхранява основните си ценности, посочени по-горе. Но различия също са налице. Забелязва се отслабване на парламента за сметка на държавното управление, на изпълнителната власт. Много въпроси се решават с декрети вместо със закони. Законопроектите са преди всичко дело на изпълнителната власт и рядко - на народните представители. Засилва се вътрешната дисциплина на гласуване в парламента от парламентарните групи. Сложността на проблемите създава необходимост от колективното им решаване чрез използване на компетентността на малки групи. Така се образува една техноструктура от специалисти, организатори, администратори, които играят голяма роля в управлението.
Либералната демокрация има свои особености, които я разделят на отделни видове. Например, според избирателните системи в отделните държави може да се говори за режим, основан на мажоритарната система с един или два тура на гласуване; за режим, основан на пропорционална избирателна система. Според участието на политическите партии във властта може да се говори за бипартизъм или мултипартизъм. На основата на отношението между парламента и изпълнителната власт има парламентарни, президентски и полупрезидентски режими. Същевременно, Морис Дюверже, посочвайки тези подразделения, предпочита друго, а именно по-глобално: режими от европейски тип и този на САЩ. Основанията му са както от политически, така и от икономически характер. От управленско естество - касае се за парламентарни и президентски режими. От политическо гледище на САЩ са спестени големи социалистически движения, за разлика от Европа. В икономически аспект САЩ е по-развита в техническо отношение. Различни са и културните традиции.
В Европа по принцип режимите са парламентарни. Те произхождат от политическите институции в Англия. Същевременно, някои държави са установили бипартизма (двупартийната система) с едно гласуване при мажоритарна избирателна система (Англия, Нова Зеландия, Канада). Западна Европа и Япония следват многопартийната система чрез пропорционалната избирателна система или полумажоритарна система.
Организацията на държавното управление на Англия има следния вид: то се осъществява от една страна от Кабинета (първия министър и министрите), а от друга - от Короната, чиято реална власт е илюзорна за сметка на кабинета. Първият министър се назначава от кралицата, но традиционно тя го избира за такъв като лидер на партията, получила мнозинство в изборите. Останалите министри се определят от първият министър. Те могат да бъдат членове на парламента, но първия министър не може да бъде член на Камарата на лордовете. Министрите са отговорни пред парламента колективно. Налице са и парламентарни секретари (подобно на зам.министри), които се определят от първия министър. Министрите, заедно с парламентарните секретари, са между 60-80 души. Но членовете на кабинета са много по-малко (около 20 души) - те се определят от първия министър. Налице са и комитети при кабинета (постоянни или за решаване на конкретни въпроси) - комитет по отбраната, по икономическа политика, законодателен комитет и др.
Короната - това е институцията, а кралицата - това е физическото лице. Правно, короната има големи права. Но фактически, те са прехвърлени на другите държавни органи. Остават кралските "прерогативи", които съществуват номинално. Практически, те се осъществяват от Кабинета. Към короната съществува частен съвет, състоящ се от съветниците на кралицата, избрани от нея пожизнено (около 300 души). Неговите функции са политически, административни и юридически. Той подготвя актовете на кралицата (около 600 всяка година), с които тя упражнява властта си; образува комисии, които практически се причисляват към отделните министерства. А като орган, осъществяващ юридически функции, играе значителна роля - юридическата комисия представлява втора съдебна инстанция за колониите и другите, принадлежащи към английската корона държави (с малки изключения).
Парламентът се състои от две камари - на общините и на лордовете. Камарата на общините (главната) има 630 депутати, избрани за 5 години. Тя избира свой председател (президент) и шпикер (оратор), който е политически независим и организира дебатите в парламента, както и приложението на правилата на работа на парламента. За работата му е необходимо присъствие на 40 депутати. Приемането на законите става в четири етапа: първо четене на законопроекта, второ четене и обща дискусия; дискусия в комисии; дискусия по доклада на комисията; трето четене. Съществуват няколко комисии с постоянно действие, без да са специализирани. Въпросите, които ще разглеждат, се разпределят от шпикера. По принцип законопроектите се предлагат от администрацията. Депутатите не използват законодателната си инициатива.
Камарата на лордовете се състои от 800 наследствени лица, определени от кралицата (перове, дукове, маркизи, конти, виконти, барони). Освен тях има и група висши църковни служители и други лица. Така че този орган се състои от близо 1000 души, от които на заседанията присъстват обикновено 100 души - 40-50 души са необходими за провеждане на важните дебати.
Камарата на лордовете няма права спрямо законопроекти от финансов характер. А спрямо другите имат право на суспензивно вето. Те могат да задържат приемането на проектите до две сесии в рамките до една година. Шпикерът е този, който определя кой проект има финансов характер и следователно неговото разглеждане е от изключителната компетенция на Камарата на общините.
Камарата на лордовете е съдебен орган (върховна инстанция) за съдене на лица от своя състав.
Отношенията между парламента и Кабинета са изградени на основата на последиците от двупартийната система, на "парламента на болшинството". Кабинетът реално не може да получи недоверие, тъй като се уповава на болшинството на своята партия в парламента. Властващата партия решава всички въпроси на управлението. Същевременно правата на опозиционната партия са гарантирани.
От значение за режима на демокрацията в Англия е и независимостта на съдиите, която помага на гражданите за защита на техните права, гарантира ги от домогванията на публичната власт.