Търговският закон /ТЗ/
е приет през 1897 г. Причините, които налагат създаването му изцяло са същите,
които по принцип са валидни – бързо развитие на търговията, регулиране на
търговските отношения, освен това, че турският ТЗ е твърде архаичен и в разрез
с капиталистическите производствени отношения. Трябва да посочим и като причина
обстоятелството, че търговията и търговските сделки не се регламентират в ЗЗД и
това е защото, френската правна система не се занимава с търговското право в
рамките на гражданския кодекс. Работата по изработването на ТЗ започва още 1893
г., прекъсва, след това продължава. Той е рецепция на унгарския ТЗ /модерен в
Европа/, освен това българският законодател възприема и частта за
несъстоятелността от румънският ТЗ. Така в ТЗ се обединяват части от закони,
които принадлежат към различни системи – унгарския към немската и румънския към
френската. Законодателят не успява да постигне хармония с тяхното съвместяване
и това е една от слабостите на закона, освен това трябва да кажем, че частта за
несъстоятелността е недобре подредена и развита. ТЗ допуска така нареченото
субсидиарно приложение на нормите на гражданското право в търговската материя. Съгласно чл. 1 на
закона: по търговски дела се прилагат разпорежданията на ТЗ, търговските обичаи
или се приспособяват гражданските закони, т.е. законодателят се стреми в крайна
сметка да намери пълно, цялостно решаване на търговската материя, ако се окаже
нерегламентирана в рамките на закона, обичая и се стигне до гражданския закон.
Законът счита за търговец всяко лице,
което от свое собствено име се занимава по занятие с търговски дела. Тук
има разлика между търговското и облигационното право – облигационното дава
възможност на всеки да сключва договори, докато търговското право ограничава
това само до търговците по занаята, които от собствено име извършват търговска
дейност. ТЗ урежда три вида материи: за търговците и търг. дружества, за
сделките /глава първа/ и за несъстоятелността, която обхваща глава втора. Като
признава за търговец само този, който търгува от собствено име и по занаят,
казва, че жената не може да се занимава с търговия без изричното или мълчаливо
съгласие на своя съпруг. Законът регламентира различните видове търг.
Дружества: събирателно, командитно, акционерно, както и сдружаването. Възприема
се и се утвърждава принципът на свободно създаване на дружества като израз на
свободата на гражданите и свободната капиталистическа конкуренция. Основните
характеристики на тези дружества – събирателните
дружества /СД/ са обединение на две или повече лица за търговска дейност
/фирма/. Това обединение се основава на взаимно доверие, затова най-често
фирмата се основава от близки и роднини, които носят неограничена и солидарна
отговорност – всеки съдружник във фирмата носи такава отговорност, на практика
всеки съдружникът има право да сключва сделки. Акционерното дружество /АД/ е една по-висша форма на сдружаване,
сътрудниците са неопределени по броя им, неограничени, неизвестни, всеки от тях
участва с определен капитал, притежавайки определен брой акции и всеки е
отговорен до размера на акциите /капитала/. Нито един член от АД не е пълно и
солидарно отговорен, дружествения капитал представлява сумата от акциите които
имат различна стойност. Тази организация дава възможност да се създават мощни
АД с голям капитал. Законът позволява предмет на дейност на АД да не бъде
търговия, но дори и тогава се наричат търговски. С цел ефективното управление
на дружеството предвид неговите финансово-икономически мащаби законът изисква
създаване на специални органи – Общо събрание, Управителен съвет и Контролен
съвет. В Общото събрание влизат всички акционери, като броят на гласовете
зависи от броя на акциите които притежава, Общото събрание определя насоките
политиката на дружеството, изработва устав и избира ръководни органи
/Управителен съвет /УС//. Според закона УС ръководи оперативно и представлява
дружеството, освен това УС може при необходимост да назначава определени хора
на конкретни длъжности, за изпълняване на конкретни дейности. Контролният
/проверителен/ съвет, има задължението да контролира деловодството на
дружеството. Друг вид дружество е командитното
дружество, по характер и организация е нещо междинно между събирателното и акционерното дружество,
явява се преходна форма между двете основни форми. Преходността се изразява –
броят на съдружниците е ограничен, те са обединени в обща фирма с цел търговия
/сходно със СД/, особеното е, че само един или няколко членове са неограничено
и солидарно отговорни. Останалите отговарят до размера на уговорения влог
/размера на участието си в дружеството/. Ако възникне ситуация при която
неограничено отговорно е само едно лице /понеже в развитието на дружество се е
стигнало до това/, но това лице почине,
тогава законът изисква дружеството да прекрати своята дейност. Във втората си
част законът изчерпателно изброява търговските сделки и това се прави
съзнателно с цел да се разграничи Търговският закон от ЗЗД. Тези търг. сделки
са обединени в две категории сделки: първата категория – сделки които законът
третира като търговски при всички случаи, втората категория са сделки, които
законът определя като търговски, само когато се упражняват като занаят. Първата
категория е описана в чл. 279 – купуването и придобиването по друг начин на
стока с цел препродажба, морските превози на пътници и стоки, застраховките и
др. Втората категория сделки е регламентирана в чл. 280. В тази категория
влизат банковите и сарафските сделки, обменните бюра, изработването или
преработването на движими вещи, за
сметка на други лица, с изключение на работата на дребните търговци,
комисионните, транспортните сделки и др. Анализът на тези два члена, включените
в тях сделки, показва, че ТЗ третира по един широк начин сделките – търговска е
тази, която се извършва по занаят, но сделка е и тази извършена от банкер,
лице-кредитор и пр. Това широко тълкуване на сделката в закона се разширява още
повече /обогатява се/ със съдържанието на чл. 281 и 286. Така чл. 281 казва, че
всички сделки на търговеца, които се отнасят до упражняване на търговската му
дейност се считат за търговски даже да не попадат в рамките на чл. 279 и 280,
но които се отнасят до упражняване на търговската му дейност. Чл. 286 посочва,
че ТЗ се прилага и към онези сделки, които са търговски само за едната страна.
Законът защитава интереса на кредиторите и чл. 299 изрично посочва, че лихви се
дължат дори когато не са договорени. Но ако се сключи заем с лице, което не е
търговец и лихвата не е договорена изрично, такава не се плаща. Това следва от
ЗЗД, който постановява, че лихва се дължи, само ако изрично е включена в
договора. Третата част е посветена на несъстоятелността и тя е уредена като
универсално принудително изпълнение спрямо цялото имущество на търговеца, който
е спрял плащането на своите дългове./спрямо цялото имущество/. Трябва да кажем,
че /още в началото подчертахме че е по-слабата част/ регламентацията е сложна,
комплицирана, законът не защитава в достатъчна степен кредитора, но
едновременно не дава и никакви шансове на длъжника. Всеки търговец, който спре
плащанията на търговските си дългове, се счита от закона за несъстоятелен
длъжник.. Несъстоятелността се обявява чрез съдебно решение. Това става по
заявление на несъстоятелния длъжник или молба на кредитора, съдът назначава
деловодител и синдик, които водят
производство по несъстоятелност, системата е сложна, недостатъчно ефективна и
завършва с разпродажба имуществото на длъжника чрез публичен търг. Със средствата
частично или пълно се възвръщат вземанията на кредиторите. От датата на
решението с което е обявен за несъстоятелен, търговецът няма право или се
лишава от управление на своите имоти, освен това законът не дава никакъв шанс
да възобнови своята търговска дейност и да върне задълженията си.