След
Освобождението частноправните отношения се регулират от турското
законодателство и в частност от гражданския закон меджиле, както и турският
търговски закон. Те са непълни, несъвършени, не съответстват на новите условия
в страната. Един от първите закони, които законодателят приема предвид нуждите
на обществото, това е Законът за
задълженията и договорите /ЗЗД/. Той е от 1892 г. и влиза в сила от
01.03.1893 г. /ЗЗД влиза в сила от публикуването му или от посочената дата,
т.е. влиза от изрично обявената дата, ако не от публикуването/. Законът е
рецепция на италианският Граждански закон /1885 г./, той се счита за
най-модерният за времето, основава се на Наполеоновия кодекс от 1884 г., и
обобщава развитието на правната практика. Освен че възприема като цяло
италианския граждански закон, бълг. законодател се отклонява и възприема и
постановленията на испанския Граждански
закон от 1889 г., които се отнасят до материята за изкупуването в областта на
продажбите. Конкретен случай, при който законодателят търси най-доброто от
различни закони и прави една компилация, която невинаги се оказва правилна.
Законът регулира стокообмена и регулира стопанските отношения. Той е закон
основан върху принципите на икономическия либерализъм. Според закона договорът
е – съглашение между две или повече лица
/много от това, което ще чуете от тези норми, разпоредби и т. н. се намират и в
съвременното законодателство/, за да
създаде, уреди или унищожи една юридическа връзка помежду им. Договорите
могат да бъдат двустранни, възмездни, безвъзмездни. За да е действителен той
трябва да отговаря на следните условия:
способност за сключване на договор, действително съгласие на
договарящите се, един определен предмет, за който може да стане съгласие между
двете страни, една позволена от закона причина за задължението. Съгласието
става чрез предложение и приемане, то е недействително, ако е станало по
погрешка, изтръгнато с насилие, или получено с измама. Предмет на един договор
могат да бъдат само нещата, обект на гражданско обръщение и законът изисква да
бъдат определени в своя вид, т. е. ясно трябва да се каже за какво се сключва
този договор. Основополагащ принцип в закона е принципът за конституционното,
формалното равенство на гражданите пред
закона. Чл. 9 казва: „всяко лице може да
сключва договори, ако по закон не е неспособно”. Неспособни са непълнолетните и
тези на които законът забранява сключване на договори. Така законът дава
простор на частната инициатива, като се изключва държавната намеса и се дава
свобода на личността. Държавата не се намесва в отношенията на лицата,
сключващи договора, това е израз на частната инициатива, резултат от частната
собственост. С други думи казано – облигационното право се основава на
свободата на личността. Свободата на договаряне включва 2 принципа: първият –
че всяко дееспособно лице е свободно да договаря /може да сключва договори, щом
иска/, всеки е свободен да избере своя контрагент; на второ място – всеки е
свободен да вложи онова материално съдържание, което иска, както и да избере
съдържанието. Свободата на личността, на договаряне не означава че е безкрайна,
безпределна, тя е ограничена от закона и той лаконично казва – „сключеният
договор не трябва да противоречи на закона”. Може да се направи изводът, че
свободата на договаряне като следствие от свободата на личността, позволява на
всеки бълг. гражданин да сключва такива договори, каквито иска, с когото си
иска, но в рамките на закона. Автономността на договаряне съдържа в себе си и
доброволната обвързаност – задължението на страните, да спазват условията на
договора и да го изпълнят така, както е сключен. Чл. 28 казва следното:
„договорите, които са сключени законно, имат силата на закон за тези, които са
ги сключили”. Това е юридическата сила на договора за страните, които са ги
сключили, договорът има силата на закон и поради това безпрекословно те трябва
да го изпълняват. Безусловното изпълнение на договора намира израз и в това, че
договорът може да бъде отменен само по взаимно съгласие, както е и сключен и на
второ място в съответствие с предвидените от закона причини, т.е. може да стане
по съдебен път и то по искане единствено на изправната страна. В този случай законодателят
се ръководи от принципа, че никой не може да черпи право от неправомерното си
действие. Фактически с тази норма, съдържаща се в чл. 70, законодателят
потвърждава принципа, че договорът трябва да се изпълнява безусловно. Законът
допуска само едно изключение за разваляне на договора и то е в случая когато
недвижим имот е продаден на цена два пъти по-ниска от реалната. Само в този
случай е разрешено от закона като продавачът може да иска разваляне на
договора, дори да е записано, че е съгласен. Това право обаче той има за една
година, в рамките на тази една година купувачът може да развали договора след
като цената на купеното е два пъти по-малка. Освен че иска договорът да се
изпълнява безусловно, законът иска да се изпълнява и добросъвестно /изрично
записано в чл. 29/, като законът дава едно широко тълкуване на понятието
„добросъвестно изпълнение”. Законодателят изисква не само да се спазват
клаузите на договора, но в понятието добросъвестно изпълнение включва
справедливостта, обичая, закона. В закона е заложен и принципът на т.нар.
облигационно-вещен ефект. Той има за предмет прехвърлянето на собственост или
друго право и в този случай законодателят /и европейският, и българският/, се
води от съвременното буржоазно право, което се ръководи от това, че
прехвърлянето на собствеността става със самата продажба, след като има сключен
договор. В този случай новото право се различава от римското – римското
признава договора, когато има реална продажба, а не резултат на консенсус, на
съгласие. Това се регламентира в чл. 30, в който се казва, че договорите, които
имат за предмет, прехвърлянето на собственост, пораждат не само действия на
задължение да се предаде вещта на купувача
от страна на продавача, но направо прехвърлят собствеността на вещта,
която е предмет на договора, т.е. не се изисква реалното прехвърляне на самата
вещ, законът приема, че тя е прехвърлена с подписването на договора. След като
се е достигнало до съгласие за цената, след като се е подписал договора и
купувачът става собственик на вещта. В случая рискът се носи от купувача.
Законът има и една специална част освен тази обща, която е много голяма, /450
члена/ и в която се уреждат отделните видове договор – за продажба, за наем,
замяна и т. н. Всички тези договори са конкретно дефинирани, ясно е казано
какво е продажба, замяна като определение и са посочени механизмите на тяхното
извършване. Така с този закон, българският законодател, създава възможност за
неограничено и бързо развитие на стокообмена и оттам на капиталистическото
производство. Разбира се, спираме се на принципите, заложени в закона, на
основата, спираме се на някои основни моменти, които най-ярко изразяват тези
принципи и дават същността, силата на закона. Повтарям, че много от това, което
ще чуете, много от принципите и нормите лежат в основата на съвременното
законодателство реципирайки др. закони. /в тази връзка при обсъждане на закон в
НС един депутат казва: ако вземем нещо лошо отвън, ще го приложим веднага и без
никаква промяна, ако вземем нещо добро, веднага ще го побългарим така че няма да се разпознае/.