Един
от първите правни проблеми е проблемът за собствеността на земята. За решаване
на този основен въпрос, свързан с поминъка на бълг. население и икономиката
като цяло. Установяването на правния режим се оказва един труден и
продължителен процес, засягат се интересите на бившите феодални собственици –
представители на османската държава. Решаването на този проблем предизвиква и
интереса на западноевропейските държави и намира място и в клаузите на
Берлинския договор. Решаването започва още по време на Руско-турската война и
ВРУ и намира своето законодателно решение с Освобождението и приемането на ТК.
В резултат на руско-турската война и мерките и действията, предприети от ВРУ
през периода 1877-1879 г. в България по същество се извършва дълбок аграрен
преврат. Ликвидира се турската феодална собственост върху земята и близо 4.5
млн. дка земя преминава в ръцете на българското население. Променя се не само
формата и характера на собствеността, но и собствениците от гледна точка на
техния социален и национален произход, земята вече не е държавна, а частна
собственост и частните собственици са български граждани. Българската държава,
която не е приемник на турската феодална система предприема мерки да
санкционира този процес. За тази цел за твърде кратко време се приемат редица
закони, чрез които се въвеждат единни юридически и формални форми и това са
закони, които не са реципиирани от западноевропейското законодателство.
Първата група
закони, които се приемат, имат за цел да се
санкционира по законодателен път ликвидирането на османската поземлена
собственост и поземлените отношения, да
се осигури и гарантира практическото оземляване на селяните без земя и
бедните малоимотни селяни, да се реши и въпросът с преразпределянето на земите
в рамките на населените места. Със Закона
за населяване на ненаселените земи в България се оземляват с държавни земи
завърналите се българи от Бесарабия, от други чужди земи, които се занимават
със земеделие и животновъдство. Земите, които получават са неотчуждаеми за срок
от 10 години. След това техните ползватели стават пълни собственици. Освен това
ползвателите на тези земи се освобождават от данък десятък за срок от 3 години.
Подобно действие има и Законът за
черкезките и татарските земи. В закона се дава определение кои зами са
черкезки, кои татарски – те са три вида - частни, общински и правителствени.
Частните от своя страна са такива, взети
от местното население без заплащане и вторият вид – земи, които правителството е платило с пари
или земя. Законът казва, че частните и
общински земи, които след изселването на черкезите и татарите са незаети, се
връщат с разрешение на правителството на онези лица и общини, които са били
лишени от тях, т.е. които са били взети от турските власти, но законът изисква
в този случай частните лица и общини да върнат онова, което им е било отстъпено
или дадено в замяна от османското правителство. /Тук отваряйки скоба, казвам,
че Османската империя оставя едни добри регистри и това до известна степен
облекчава процеса/. Законът за
подобрение състоянието на земеделското население по господарските и чифликски
земи нормира конкретният начин на
придобиване на тези земи. Законът предвижда всеки, който е обработвал в
продължение на 10 години едни и същи чифликски
земи да стане техен собственик. Селянинът е длъжен да плати земята по
пазарни цени на държавата. От своя страна държавата обезщетява чифликчиите. За
господарските земи законът постановява,
че всеки жител на господарската земя е собственик, притежател на онези места,
които е работил, работи в момента и които е имал право да ползва. При това
селянинът става собственик и на покритите недвижими имоти. Ако обаче работи на
различни ниви през този период, получава толкова земя, колкото е необходима за
удовлетворяване на нуждите на неговото семейство. В закона за господарските и
чифликските земи се дава точно определение кои са господарски и кои чифликсски
и на тази основа се вземат конкретните мерки и решения за разпределението им.
Господарски земи са тези, на които населението е живяло и обработвало постоянно
срещу определен данък в натура или пари и които земевладелците са нямали право
да дават под наем на други. Чифликските земи се определят като земи, които се
обработват с наем в натура или пари, но които стопаните им са имали право да
дават под наем на когото си искат /това
е основната разлика между двата вида земи/. Законът приема, че всеки
жител на господарска земя е собственик и притежател на онези земи, които е
работил. Що се отнася до чифликските земи, това е всеки жител, който е работил
непрекъснато 10 години едни и същи чифликски земи до издаването на закона 1880
г. и той става собственик на тези земи. Разработен е специален механизъм за
изплащане на земите и за целта е
създадена комисия за уреждане на господарските и чифликски земи. Законодателят
приема, че възнаграждение трябва да се изплаща само на онези собственици на
чифликски и господарски земи, чийто права върху земята се докажат по
най-безсъмнен начин – доказването става с документи, свидетели и законодателят
отваря вратичка в защита на селяните, обработващи земята, те. получават една
възможност да оспорват по всякакъв начин правото на бившите владетели на
господарски и чифликски земи. Определя се и формулата на цената и тя е различна
за господарски и чифликски земи: господарската е 7-8 пъти по-скъпо от плащания
до тогава данък; чифликската - 5-15%
по-скъпа от господарската. Държавата е тази, която първоначално плаща на
собствениците, а след това селяните, които стават собственици и притежатели на
земята се задължават да изплатят тази сума в продължение на 10 години. Но
законите, които регламентират преминаването на земята от османска собственост в
ръцете на селяните решават въпроса и трябва да кажем, че това е времето на първоначално
натрупване на капитала и разпределението на земята се превръща в механизъм за
създаване на едри земеделци.
Втората група закони
са тези, които нормират обществената поземлена собственост и отношенията към
нея. Става дума за закони, с които се цели да се съхрани и развие общинската
земя и гори, пасища, мери и да се формира фонд на обработваема общинска земя.
Това става със Закона за определяне на
държавните мери и пасища от 1885 г. С него се създават условия за
определяне границите на общинските поземлени имоти. Дава се право с решение на
НС да се преразпределя земята между отделните общини или да се даде земя от
държавния фонд на някоя община с цел задоволяване на нейните нужди. За подобни
действия се създава специална комисия, която внася предложението си в НС, то го
гласува и се обнародва в ДВ.
Третата
група закони това са закони, с които се узаконява документираното практическо
право на собственост и владение върху непокритите недвижими имоти. През 1883 г.
се издават Правила за домашни актове – с тях се създава еднакъв режим на
отчуждаване на покритите и непокрити недвижими имоти. Съдилищата се задължават
да вземат под внимание, да признават всички покупко-продажби извършени от 1878
до 01.01.1884 г. извършени с частни актове само тогава, когато се докаже, че
продавачът е действителен притежател на имущество – целта е да се пресече
спекулативната продажба. През 1887 г. е
издаден Закон за извършените с частни
актове покупко-продажби на недвижимо имущество от изселващите се от България
български и чужди поданици. Законът поставя 3 изисквания за да бъде
продажбата действителна – продавачът да е бил действителен собственик или да е
имал право да отчужди въпросното имущество; ако няма издаден крепостен акт за
продаване на земя или сграда в полза на трето лице, продавачът трябва да
докаже, че е владеел имота 5 години преди продажбата. Така законодателят се
стреми да регламентира процеса, да го регулира, при това отново защитавайки
така да се каже интересите на държавата и българските купувачи. Важно значение
има Законът за продажбата на недвижимо
имущество, извършено с частни или домашни актове /1891/. С него се
установява единен правен режим за покупка на покрито и непокрито имущество, на
земя и сгради. С този закон се преустановява напълно действието на турския
Закон за земите. Законът приема, че всеки договор за покупко-продажба на такива
имоти, извършен по частен ред или с пълномощно, поражда правото на собственост,
ако няма предадени крепостни права в полза на трето лице. Една година по-късно
е приет Закон за замяна на турските
документи за правоспособност с крепостни актове /1892/. Законът предвижда в
срок до 10 години всички собственици на недвижими и непокрити имоти да се
снабдят с крепостни актове. Подобно изискване се поставя по отношение на покритите
недвижими имоти. Така не само се слага край на действието на турското
законодателство за земите, но и край на съществуващите турски документи за
собственост. Срокът е 10 години, но той въпреки и голям се оказва недостатъчен.
Това
са някои от законите, с които се решава въпросът за режима на поземлена
собственост, за преминаване на собственост към българското население и това е
радикален преврат от гледна точка на преминаване на властта от една феодална
държава-поробителка в ръцете на българите и създава предпоставки за развитие на
българското селско стопанство. Процесът не протича гладко, в условията на
първоначално натрупване на капитали, не върви гладко, още повече че както казва
законът, ако селянинът не може да плати земята, това отваря вратичките на
широко действие на лихварството и обогатяване на лихварите.