Българските царски грамоти са актове на царската
канцелария, най-общо грамота означава писано послания, писмен документ/ От
гледна точка могат да бъдат царски и болярски, право са имали и
българските владетели и болярите.
Разбира се те се отличават по оформление, съдържание и сила. Грамотите се
отличават и по печата който носят, тези които имат златен печат се наричат
хрисовули, Такъв златен печат имат само царските грамоти. Има грамоти със
сребърен и оловен печат, но златен печат имат само царските грамоти. С
издаваните от тях грамоти българските царе са оповестявали своето решение,
своята воля, да отстъпят своята собственост на боляри, манастири или да
признаят определени привилегии и права на чужди търговци. Българските царски
грамоти следват модела на грамотите издавани от византийския двор въпреки това
има известни промени които подчертават някои български особености и придават
български характер на грамотите. От гледна точка на съдържанието грамотите
могат да се определят като два типа – първият са грамоти, с които се дават
привилегии, отстъпва се феодална собственост върху едно или няколко села в
полза на светски феодали или манастири; вторият тип – грамоти с които се
признават права и привилегии на чужди търговци в тяхната търговска дейност в
българското царство.
ПЪРВИЯТ ТИП. В съдържанието на този тип се открояват
3 съставни части. Първата – уводната
част в нея се посочват причините, конкретния повод за издаване на грамотата.
Първата част включва така наречената „аренга” – разсъжденията на владетеля за
ползата и смисъла на дарението. След нея идва експозицията, в която са
формулирани царствените намерения на владетеля. Уводната част е показателна с
това че разкрива отношението на владетеля към църквата, освен това в нея се
обосновават, демонстрира божествения характер на царската власт. След увода
идва ВТОРАТА /ОСНОВНАТА/ ЧАСТ – диспозитив. В тази част се съдържат
разпоредбите на владетеля, на кого каква собственост се отстъпва и какви феодални имунитети се дават. Т.е. в нея
се съдържа конкретното постановление на царското дарение. Ясно се казва
какво и на кого се дава, посочва се точно наименованието на манастира,
който получава феодалната собственост, границите на тази феодална собственост
/дали едно село или повече села/. Освен това се изреждат всички частни хора,
т.е. държавни служители, които след издаването на грамотата нямат право да се
месят в живота на манастира. Българският владетел не само дава дарение,
едновременно с това се самоограничава от гледна точка на това че държавните
служители нямат право по-нататък да се месят в живота на тази собственост и на
последно място се посочва точно лицето, което носи отговорност за тази
собственост, което получава правата да се разпорежда с нея. Най-често това е
игуменът на манастира и този, който го наследи. Поради всичко това основната
част е най-голяма, най-богата от гледна точка на съдържание, от гледна точка на
информацията, която е включена, това е същността на волята на владетеля. В ЗАКЛЮЧИТЕЛНАТА ЧАСТ има няколко
основни пункта – от съдържателна гледна точка това е разпоредбите за действията
на царствения акт, на второ място – точно ясно формулираните санкции спрямо
нарушителите на царската грамота, спрямо тези, които престъпват царската воля.
В тази заключителна част се съдържа датата, мястото на издаване на грамотата,
титлата и името на владетеля от чието име и по чието поръчение се издава
грамотата и разбира се златният печат. Като казвам, че има отлики между
българските и византийските грамоти – в българските няма саморъчния подпис на
владетеля, има само името и титлата, но няма саморъчния подпис, освен това
всички византийски грамоти се издават задължително в императорския двор, докато
практиката в България показва, че грамоти се издават в летните резиденции или на други места извън
столицата. Така Ватопетската грамота на цар Иван Асен ІІ е издадена веднага
след битката при Клокотница /1230/, това е друга съществена разлика между
българските и византийските грамоти. Размерите на издадените в България грамоти
са различни, няма изисквания към размера и формата, изписват се върху специална
материя, а тези от ХІІ – ХІV в. задължително върху пергамент. Можем да кажем,
че българските писари са били по-свободни при изписването на грамотите.
Съдържанието се изписва с тъмно мастило, началото започва с разноцветна буква,
името на владетеля обаче се пише с червени букви задължително. Този тип грамоти се различава не само със
съдържание, но и със своя език, със стила, той е тържествен и трябва да
съответства на съдържанието, да отрази величието, благоволението на владетеля,
затова единствено царските грамоти носят
и златен печат. Запазени са няколко грамоти от 13-14 век, - Ватопетска грамота на цар Иван Асен ІІ,
Вердинската грамота на цар Иван Асен, Зографската грамота на Цар Иван
Александър, Всички грамоти са по определена територия. Със Зографската
грамота се отстъпва феодална собственост на Зографския манастир, става дума за
селото Камтак, което е на територията на гръцката държава. Българският владетел
/прави се уточнението, че е получил съгласието на Йоан V, това е единственото
дарение извън границата на БД. Други грамоти – грамотите които издава Цар Иван
Шишман – Рилската грамота и в тази
Рилска грамота се прави дарение на Рилския манастир на повече от 20 села. Преди години започна да се прави
един закон за църковната собственост и в частност за границите на манастирите и
опря въпроса до това с какво разполага, кои са границите и собствеността на
Рилския манастир и единствения документ, посочващ тази собственост се оказва
Рилската грамота на Цар Иван Шишман, която естествено влиза в противоречие с
днешните граници. Друга грамота е Витошката – като се прави дарение на
Драгалевският манастир.
Вторият тип грамоти – с които се признават права и
привилегии на чужди търговци. Те се отличават по съдържание, по форма и език. В
този смисъл можем да ги определим като един обикновени повели и заповеди
издадени от българския владетел. Една от тях е Брашовската грамота от Цар Иван
Красимир и с нея той дава своето царско обещание да закриля брашовските
търговци,в рамките на Видинското царство. Друга такава е Дубровнишката – на цар
Иван Асен ІІ 1230 г., по-пълна, дава по-ясна представа за структурата и
съдържанието на този тип грамоти. В ПЪРВАТА част се посочва
адресата/получателят/ на грамотата, а след това рамките на търговските права и
свободи, които той получава – да търгуват с каквато и да е стока, да се
придвижват, да изнасят каквато и да е стока, да нямат никакви забрани в рамките
на царството, да бъдат обичани гости както се казва и т. н. Този текст отразява
естествено волята на владетеля и неговата готовност да даде тези права и
привилегии на Дубровнишките търговци с цел развитие на отношенията между двете
страни. Във ВТОРАТА ЧАСТ се посочват санкциите срещу нарушителите на царската
грамота. Казва се – „който напакости на търговците, който наруши тази грамота,
ако стъпче волята на владетеля, той е противник на царството и милост не ще
има, но голям гняв ще изтърпи от царството”. Не е точно формулирана присъдата,
но така да се каже се подразбира. Дубровнишката грамота освен, че дава характеристика на отношенията, но и в
нея са определени границите на административната територия на царството –
границите на отделните области. Освен това разкрива добрите търговски отношения
между България и република Дубровник. Не на последно място се споменава за
наличието на Закон за търговията. За съжаление не е достигнал до нас, но факт,
че се говори за това, ни дава основание да приемем това за достатъчно и да
кажем че такъв закон е съществувал и действал за това време. Ако трябва да
кажем две думи какво е значението на царските грамоти – трябва да акцентираме,
че са автентични документи на българската царска канцелария, че са един важен
извор, достигат до нас на оригиналния език на който са написани, показват с
цел, съдържание и форма неограничената власт на българския владетел и неговото
отношение към църквата.