Форма на държавно управление и форма на държавно устройство.



Форми на държавно управление. Формите на държавно управление представляват модели за подреждане на висшите институции на публичната власт, така че те да постигат предварително зададени в конституцията цели. 
I. В зависимост от това дали институцията на държавния глава се конституира чрез избор или чрез наследяване разграничаване република и монархия. Повечето автори разглеждат републиката и монархията като две разновидности на формата на държавно управление, докато доц. Близнашки счита, че монархията и републиката са двете разновидности на формата на държавата. Монархиите биват 3 основни вида в зависимост от статуса на монарха в конституционната с-ма, обема и характера на неговите правомощия, взаимоотношенията между монарха и останалите институции. Тези 3 вида са следните: абсолютна монархия, конституционна монархия и парламентарна монархия.
      При абсолютната монархия монархът е съсредоточил публичната власт в свои ръце. Абсолютната монархия е изградена въз основа на принципа на монархическия суверенитет, при което монархът освен, че има възможността да преоформя конституционния модел по негово желание, монархът притежава законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Тези власти при абсолютната монархия биват реализирани на практика не от самият монарх, а от органи, на които той делегира власт.
         Конституционната монархия се нарича още дуалистична монархия. За да имаме конституционна монархия е необходимо наличието на конституция, следователно монархът вече не може самостоятелно по своя воля да променя конфигурацията на институциите. Тази монархия се нарича дуалистична, защото имаме 2 стълба на тази система – монархът като титуляр на изпълнителната власт и парламента като титуляр на законодателната власт.
      При парламентарната монархия монархът е една номинална институция, която притежава по-скоро морално-политически възможности за въздействие в/у политическия процес и съвсем минимални конкретни правомощия за намеса в текущото управление.
         С оглед на това дали монархът заема позицията на монарх по силата на даден закон за престолонаследието или в следствие на избор разграничаваме наследствена и изборна монархии.
Наследствените монархии à монархът е такъв по силата на 3 системи: селическа, кастилска или австрийска.
Изборната монархия à прилича на републиката по това, че монархът се избира, но е монархия, защото веднъж избран монархът няма мандат.
Примери за изборни монархии: Свещената Римска империя на немския народ, Полша през втората половина на XVIIIв., Ватикана, Обединени Арабски Емирства, Малайзия. В ОАЕ монархът се избира измежду управляващата династия. В Малайзия (това е монархическа федерация) монарсите на отделните съставни единици се събират и избират монарха на цялата държава.

Републики. Съществуват различни класификации на формите на държавно управление, в частност на формите на републиканско държ. управление. Повечето автори приемат, че съществуват 2 основни форми на републиканско държавно управление à парламентарна и президентска република. Много автори приемат, че съществуват и смесени форми на държавно управление. Най-разпространената теория е на Морис дьо Берже за полупрезидентска република.
Белези:
Президентска форма на управление. Прототип на президентската форма на управление е САЩ. Такава форма на управление с известни модификации е възприета още в Русия, Бразилия, Мексико, някои от държавите в Латинска Америка и много държави в Африка.
В президентската форма на управление се наблюдава т.нар. дуализъм от 1-ва степен. Това означава, че в конституционната система съществуват 2 институции във висшата политика, които са избрани от народа – президента и парламента. Освен това между тези 2 институции не съществува т.нар. генетическа връзка, тъй като в президентската форма на управление президента се избира от народа, а не от парламента т.е. генезиса на президента е плебисцитарен, а не парламентарен. Друг аспект на липсата на такава генетична връзка е, че при тези 2 институции, при президентската форма на управление, не могат взаимно да прекратяват своите пълномощия. Нито президента може да разпусне парламента, нито парламента може да прекрати правомощията на президента.
*Импиичмънт à търсене на извънредна отговорност от президента при тежки нарушения на конституцията. Това е едно извънредно средство.
При президентската форма на управление президентът е реалният титуляр на изпълнителната власт и притежава значителен обем правомощия. От това следва, че президента не е неутрална власт. Той е длъжен да води собствена политика. Ето защо той е и отговорен за своите действия. В класическият президентски модел (САЩ), президентът непосредствено ръководи изпълнителната власт без помощта на мин. председател. В Русия например освен президент съществува и самостоятелна институция на правителство със самостоятелна институция на мин. председател. Президентската форма на управление се базира на твърдото разделение на властите. Това твърдо разделение на властите води до дуализъм в правната система. Ето защо някои автори (проф. Баламезов) разграничават 2 форми на държавно управление: парламентарна (парламентарна монархия и република) и дуалистична (президентска република и конституционна монархия).
Парламентарна форма на управление. Тази форма е най-разпространена. Примери за парламентарни монархии са Великобритания, Испания, Швеция, Норвегия, Холандия. Примери за парламентарни републики са ФРГ, Словакия, Чехия, България, Италия, Гърция, Турция и др.
Белези:
При тази форма на управление съществува генетическа и функционална връзка м/у титуляра на законодателната власт и титуляра на изпълнителната власт. Това означава, че правителството при парламентарната форма на управление се създава по парламентарен път, одобрява се от парламента. Освен това парламента може да гласува вот на недоверие, а правителството може да разпусне парламента. Ето защо при тази форма на управление съществува по-голяма зависимост при тези институции, което може да доведе до нестабилност на управлението, но не съществува рискът от блокаж на конституционната с-ма. Функционална връзка означава, че правителството е под контрола на парламента. За парламентарната форма на управление е характерно формирането на т.нар. единен властови блок м/у правителство и парламентарно мнозинство. При тази форма на управление държавният глава е разположен в т.нар. неутрална власт. Държавният глава при парламентарната форма на управление е най-често арбитър във висшия конституционен живот като осъществява т.нар. политически или пасивен арбитраж.
*пасивен арбитраж à държавният глава може да посредничи за изработването на компромисни решения т.е. той е един медиатор, посредник.
Следващ белег е, че тъй като държавния глава не разполага с множество правомощия той е политически неотговорен, защото зад неговите актове се крие волята на друг орган – най често парламента. При тази форма на управление съществува института на приподписването или контрасигнатурата.
Полупрезидентска форма на управление. При тази форма на управление се наблюдава т.нар. дуализъм от 1-ва степен, защото подобно на президентската форма на управление, както президента, така и парламента се избират от народа. При тази форма на управление обаче е налице и дуализъм от 2-ра степен. Дуализмът от 2-ра степен означава, че изпълнителната власт се споделя между двама титуляри à президента и правителството. Ето защо Морис дьо Берже говори за бицефалия или двуглавост на изпълнителната власт. Държавният глава е отговорен за воденето на политиката. Важно значение за разбирането на тази форма на управлението имат политическите партии и следващото от тяхното въздействие в/у конституционната система редуване на парламентарна и президентска фаза. Президентска фаза е налице тогава когато президентът и мнозинството от депутатите в Долната камара, а от там и правителството принадлежат към една и съща политическа партия. Реалната власт принадлежи на президента, а мин. председателя има статуса на сътрудник на президента. При парламентарната фаза е налице разминаване в политическата принадлежност на президент и парламентарно мнозинство. Това е хипотезата на т.нар. съжителстване. Това е изключението, ненормалното състояние на системата. В това състояние полупрезидентската форма на управление е по-близка до парламентарната форма на управление. Президента се оттегля, а реалното управление принадлежи на правителството начело с мин. председателя. При полупрезидентската форма на управление м/у правителство и парламент съществува, както генетична, така и функционална връзка. Това означава, че правителството се конституира не само по волята на президента, но и с одобрението на парламента. Парламента може да свали правителството от власт, а правителството може да предизвика предсрочното прекратяване правомощията на парламента. При парламентарните републики президентът се конституира по парламентарен път. Защо в Б-я и др. републики твърдим, че са парламентарни р-ки, а съществува дуализъм от 1-ва степен? Защото това са парламентарни републики от хибриден тип. Хибридността се изразява в прекия избор на президента, несъвместимостта между депутатския мандат и министерския пост.
II. Освен монархия и република, съществува и разграничение на формите на държавно управление на пряка и представителна демокрация.
III. Съществува и още едно разграничение à конкурентна и консоциетална  демокрация (Лейпхарт). Един друг автор (Лембруг) възприема тази концепция, но възприема термина преговорна демокрация.
Основни характеристики на конкурентната (уестминстърска) демокрация. Първа характеристика е гъвкавата и по възможност неписана конституция. При консоциеталната демокрация имаме твърда и писана конституция. При конкурентната демокрация характерен признак е липсата на институция за конституционен контрол. При консоциеталната демокрация имаме институция за конституционен контрол. При конкурентната демокрация имаме еднопартийни правителства, докато при консоциеталната типично е наличието на коалиционни правителства. Типично за конкурентната демокрация е наличието на мажоритарна избирателна система, защото тя води до двупартийна с-ма което именно прави възможно тези еднопартийни кабинети. При консоциеталната демокрация имаме типично пропорционални избирателни системи, което води до многопартийни системи, а това от своя страна до необходимостта от коалиционни правителства. Конкурентната демокрация трябва да бъде унитарна държава, а консоциеталната демокрация трябва да бъде федерация.
Консоциеталнта демокрация е подходяща за поляризирани и по-специално разпокъсани на икономически, расов, религиозен, лингвистичен или др. признак общества. Типичен пример за консоциетална демокрация са Белгия, Швейцария, Холандия. Пример за консоциетална демокрация е Великобритания, ФРГ, Австрия. Последните две са някъде по средата.


Извод:

Консоциетална демокрация е демокрация, в която са заложени по конституционен път множество вето потенциали. Имаме множество относително самостоятелни, относително влиятелни, париращи се един друг политически актьори. Основен признак à гарантиране правата на различните малцинства, консенсусни решения. Основен недостатък à консерватизъм, бавност и понякога слаба ефективност.
Конкурентна демокрация à имаме редуване на властта. Конкурентната демокрация позволява воденето на бърза и ефективна политика с риск да се жертват интересите на по-малко влиятелните полит. актьори в системата.

Форма на държавно устройство. Формата на държавно устройство представлява начина, по който е разпределена държавната власт в териториално отношение. Тази форма отразява спецификите в т.нар. вертикално разделение на властите. Съществуват две основни форми на държавно устройство à унитарна държава и федерация.
Унитарна държава. При тази държава съществува едно единно гражданство, единен суверенитет, единни държавни символи, единна територия и единно население. Освен това при унитарната държава съществуват парламент, правителство, конституционен съд, висши органи на съдебната власт само на национално ниво.
Федерация. Тук съществуват както общонационалната територия, така и съставляващи територии на федериращите единици. Освен това при федералната държава съществува гражданство както на федерацията, така и генетично и комулативно свързано с него гражданство на субектите на федерацията.
Суверенитет. Това е върховната власт за създаване и изменение на конституцията. Това е върховната власт за моделиране на политическия модел. Традиционното разбиране за суверенитета, застъпено още от времето на Ж. Боден, е че суверенитетът е единен, неделим и неотчуждаем.
Възниква въпроса колко суверенитета имаме във федерацията? Съществуват поне 2 основни разбирания по този въпрос. Първото разбиране е, че имаме един суверенитет. Суверенитета принадлежи на федерираните единици, тъй като те са първичните образувания. Повечето автори приемат, че суверенитета не принадлежи на федерираните единици, а на самата федрация. Второто разбиране е, че суверенитета принадлежи основно на федрацията, но имаме т.нар. частичен суверенитет принадлежащ на федерираните единици. Тук суверенитета се споделя. Тази теория е много важна в осмислянето на суверенитета в ЕС.
 Х. Келзен à при федерациите имаме федерална държава, федерирани единици и едно абстрактно понятие, под което се подвеждат както федералната държава, така и федерираните единици.
При федерациите имаме и провинциалните парламенти (лантагове в Германия, кантолани парламенти в Швейцария и т.н.). Това важи и за конституционния съд.
Възможността за създаване на собствени институции във федерираните единици е гарантирано в самата федерална конституция.

Конфедерация. Повечето автори приемат, че конфедерацията е съюз от държави. Държавите съхраняват своят суверенитет. Създават се много малко централни институции. Най-често някаква представителна асамблея. Допустимо е правото на сецесия (правото на отделяне от конфедрацията).


Съществуват редица междинни форми.
Такава е например унитарната държава без местно самоуправление. При нея управлението по места се осъществява от назначени от централната власт органи. Повечето унитарни държави са унитарни държави с местно самоуправление.
Друг пример са унитарните държави с регионализация. Такива държави са Италия и Франция, защото това са унитарни държави, при които регионите, които са териториални структури, в тях се осъществява деконцентрирано управление.
Друга междинна форма са унитарните държави с деволюция. Пример за такава държава е Великобритания. Деволюцията представлява частично отдаване на правомощия в законодателната, в изпълнителната власт от центъра към исторически формирали се общности.
Друга форма са унитарните държави с автономии. Типичен пример е Испания.
Федерация. В немската теория съществува разбирането за т.нар. централизирана и децентрализирана федерация. При първия вид имаме значителна концентрация на правомощия на национално ниво (Индия, Австрия). При децентрализираните федерации имаме значително отдаване на компетентности на федерираните единици (Австралия).
Видове федрализъм:
Първо разграничаваме конкурентен от кооперативен федерализъм. Концепцията за конкурентния федерализъм възприема разбирането за съревнованието м/у федерираните единици помежду им, както и между тях и централната държава. Идеята за кооперативния федерализъм акцентира върху сътрудничеството както между отделните федерирани единици, както и между тях и държавата.
Различаваме и симетричен и асиметричен федерализъм. При симетричния федерализъм федерираните единици са с еднакъв статут, равностойни една спрямо друга. При асиметричния федерализъм съществуват различни видове федерирани единици, които имат различен статус и различни правомощия.
Следващото разграничаване е на финансов и фискален федерализъм à касае разпределението на бюджетната и данъчната компетентност на централно ниво и по места.
Заключение: При федерациите е изключително важно разпределението на компетентностите по вертикал. По принцип съществуват 3 основни типа компетентности във федедералните държави à изключителната компетентност на федерацията, изключителна компетентност на федерираните единици и споделена компетентност (конкурираща се). Последната може да бъде упражнявана от федерираните единици, доколкото не е ревизирана от федералните институции т.е. само ако националния парламент вече не е приел закони.