Парламентаризъм



Парламентаризма може да бъде разгледан в 3 аспекта:
1. Парламентаризмът е историческо явление. Парламентаризма е съвкупност от феномени, които са протекли в различно време и по различен начин за отделните държави от средата на XVIII в. до днес.
2. Политико-философски аспект. Парламентаризмът е съвкупност от теории свързани с изграждането на желана форма на държавно управление. Парламентаризма в този си аспект е насочен към създаване на ограничено, отговорно, контролирано и отзивчиво управление. В частта за контролираното управление парламентаризма е свързан с конституционализма. Общото между тях е идеята за поставяне на публичната власт в определени рамки. Ограничено управление означава управление, което действа чрез взаимно възпиране на властите, но при парламентаризма това става чрез интеграция.
3. Конституционноправен аспект.Парламентаризма като комплекс от конституционноправни институти. Парламентаризма е съвкупност от терории, които водят до изграждането на един конституционен модел типичен за парламентарната и полупарламентарната форма на управление.

Етапи на развитие на парламентаризма:

Доц. Близнашки разграничава 3 етапа в развитието на парламентаризма:
  1. ранен парламентаризъм;
  2. класически парламентаризъм;
  3. съвременен рационализиран парламентаризъм.

Между класическия парламентаризъм и съвременния парламентаризъм е разположена фазата на кризата на парламентаризма. Тази класификация е абсолютно валидна за Великобритания. Тя обаче търпи модификация по отношение на останалите страни. Модификация както във времевите граници така и поради в това, че в някои държави липсва някоя от тези фази. Например в Швеция липсва фазата на класическия парламентаризъм.

1-ва фаза: ранен парламентаризъм à възниква предпоставката за наличието на парламентаризъм – появява се институцията на парламента. Еволюцията на парламента ( от лекциите). Появяват се институциите, които в последствие ще залегнат в парламентарната и полупрезидентската форма на управление. Обособява се и друга ключова институция – тази на правителството. Еманципира се и лидера на правителството като пръв между равни или като самостоятелен лидер на правителството.
Клаус фон Байме говори за няколко стратегии на парламентаризиране т.е. няколко начина, които стимулират създаването на парламентарната форма на управление. Първа стратегия à парламентаризиране чрез използване на институтите на парламентарния контрол. Има няколко важни института: квази-съдебното обвинение по отношение на министри (импийчмънт). Подстратегия 1) Института на импийчмънта възниква във Великобр. и се прилага към висши държавни служители. Близки институти до този съществуват в ранния парламентаризъм и в други държави. Подстратегия 2) à право за отхвърляне на бюджета. Подстратегия 3) à интерпелация (питания). От тях израства вота на недоверие.
Втора стратегия à чрез революция.
Трета стратегия à чрез демократизация на избирателното право (въвеждане на всеобщо избирателно право).
Четвърта стратегия à  революция отгоре: създаване на предпоставки за ограничено отговорно управление по взаимно съгласие на парламента и правителството.

Класическият парламентаризъм (средата на XIX – края на XIX в.) е най-ясно изразен във Великобритания в периода 1832-1867г. Това е времето на The Golden age of parliamentarism. Формира се разбирането за депутатския корпус като еманация на разумната част от населението. Парламентаризмаà управление чрез дискусия м/у представители на имуществени и образовани представители на аристокрацията. По времето на класическия парламентаризъм се утвърждава идеята за свободния мандат и депутатите се чувстват свободни както от монарха и аристокрацията от една страна, така и от народа респ. политическите партии.
Втората избирателна реформа (1867г.) разширява избирателния корпус. Депутатите започват да се превръщат не в свободни агенти, а в партийни представители. Поради това те все повече започват да зависият от партийната и фракционна дисциплина, да се съобразяват с очакваните реакции на тълпата. Започват да се зараждат политическите партии и проблемът е, че тези партии вече съществуват без техния статус да е уреден (какво са партиите, как се финансират, кои са противоконституционни). Разширява се и соц. база на парламента т.е. депутатите вече не са хора от една и съща социална група.
Криза на парламентаризма. Това е времето м/у 2-те световни войни.