Структура на парламента



Структурата на парламента е свързана с начина на организация на парламентарната корпорация. Парламентът бива вътрешно структуриран първо във вертикално отношение на ръководни органи и пленум. Допълнителна вътрешна диференциация на парламента се наблюдава поради наличието на парламентарни комисии и парламентарни групи.
В зависимост от броя на камарите парламентите се разделят на еднокамарни, двукамарни и многокамарни. Еднокамарния парламент има в Литва, Латвия, Естония, Словакия, Б-я, Финландия, Дания, Швеция, Португалия, Гърция, Турция. Двукамарни парламенти има във всички федерации, Франция, Испания, Италия, Великобритания, Словения и др. Многокамарен парламент в момента не съществува. В световен план преобладават еднокамарните парламенти.
Кои са причините за съществуване на втора камара?
На първо място вторите камари са служили за представителство на определени исторически силни съсловия (аристокрацията). Пример à Камарата на лордовете (исторически аргумент). На второ място трябва да има втора камара, за да съществува контрол (рационалистичен аргумент). На трето място втора камара следва да има при всички федрации и също така при държавите с автономии, за да имаме представителство на тези субекти на федерацията. На четвърто място втората камара служи като инструмент за представителство на интереси (икономически, професионални, социални). Примери: Словения, Ирландия, провинция Бавария в рамките на ФРГ. На пето място в някои случаи горната камара изпълнява функциите на върховен съд. Пример: Камарата на лордовете във Великобритания. В рамките на Камарата на лордовете съществува т.нар. Комитет по апелацията. Този комитет взима решенията като формален съд, които формално се обличат като акт на Камарата на лордовете. На шесто място втората камара може да служи за непрекъсваемост на работата на парламента.
Аргументи против съществуване на горната камара:
-       недемократичност;
-  действието на горната камара като вето потенциал, което забавя законодателния процес и води до консервативност в политиката.

В зависимост от правомощията, функциите и начина на конституиране различаваме силни и слаби горни камари. Силните камари имат повече правомощия и се избират от народа. Слабите – точно обратното. Примери за силни горни камари: САЩ, Италианския сенат, Австралииския сенат.
Друго разграничение à сенат и федерален съвет.
*  сенатски тип – пряк или косвен тип на сенаторите от народа.
* федерален съвет – членовете на горната камара се назначават и избират от някакъв държавен орган.
При сенатския тип имаме свободен мандат на сенаторите, а при федералния съвет имаме императивен мандат. Пример за сенатски тип: САЩ, Австралия, Италия, Франция. Пример за федерален съвет: Германия, Австрия.
Конституиране на горната камара:
-       пряк избор от народа (САЩ, Австралия, Испания, Италия);
-       избор от провинциалните парламенти (Австрия);
-       да се назначават от провинциалните правителства (Германия);
-  непряк избор от народа (избор от изборни институции); Франция и Нидерландия;
- чрез кооптиране от долната камара. Пример: Норвегия à част от състава на долната камара се избира за състав на горната камара.

Дали представителството в горната камара е пропорционално или диспропорционално? В САЩ има равен брой на сенаторите от всеки щат, което е диспропорционално. В други държави (ФРГ, Испания, Австрия) имаме относително пропорционално представителство. Съществуват някои горни камари, които имат мандат и през определен интервал се обновяват изцяло (Италия, Испания и др.). В други горни камари, горната камара няма мандат, тя е постоянно действащ орган, а мандат имат само отделните членове като имаме обновяване на състава през определен интервал от време. Големината на камарите се определя от фактори като исторически различия, ефективността и т.н. По принцип долната камара е по многобройна от горната. В някои горни камари имаме запазени квоти за представителства. Например в Дания има запазени квоти от по 2 депутати за Фарьорските о-ви и Гренландия.

Ръководни органи на парламентите: могат да бъдат еднолични и колективни. В някои държави парламентите имат само еднолични органи (Великобритания, САЩ). В други държави имаме едноличен орган, който се подпомага от колективен орган (ФРГ). В някои парламенти има особени консултативни органи към председателя, които имат за цел да включат не само ръководството на парламента, но и ръководителите на парламентарните групи. Това са напр. Съвет на старейшините в Германия, или Конференция на президентите във френското национално събрание и др.
Някои от ръководителите на парламентите имат самостоятелни правомощия и са истински лидери на парламента. Във Великобритания когато се избере speaker той става безпартиен. Speaker-a не участва в дебатите и в гласуването. Другия вариант е относително слаб председател на парламента à пръв сред равните.
            Парламентарните комисии биват постоянни и временни. С оглед на типа на осъществяваната дейност те се делят на комисии с обща компетентност (рядък случай). В повечето случаи специалните комисии са специализирани. Съществуват също така комисии по разследването. В парламентите, които са двукамарни се създават съвместни комисии, които имат за цел да постигнат компромисно решение по даден проект. С оглед на правомощията на комисиите различаваме 3 типа парламент: парламенти със силни комисии, парламенти със слаби комисии, парламенти с умерено силни комисии. Пример за парламент със силни комисии – американския сенат. Американския сенат често пъти се определя като базар на комитетите. Пример за парламент със слаби комисии – Великобритания. Депутатите като цяло трябва да имат пълния контрол върху всички функции на парламента. Великобритания има най-вече общи комисии и те имат по-слаби правомощия. Умерено силни са почти всички.
            Друго деление на парламента е на парламентарни групи. Групите са вътрешни подразделения на парламента образувани на политически принцип. Някои автори ги разглеждат като организации на партиите на парламента, други като структури на парламента. Най-разпространено е разбирането, че те съчетават и двете функции.
            Образуване: Съществуват два основни критерия за образуване на парламентарни групи. Първият критерии е качествен, а вторият – количествен. Качествен критерии à парламентарна група може да се образува само и единствено от депутати, които принадлежат към една и съща политическа партия или имат общи политически убеждения. Количествен критерии à за формиране на парламентарна група трябва да имаме и определен минимум членове. Този минимум може да бъде определен като брой депутати или % от последните парламентарни избори.
            В повечето държави парламентарна група и парламентарна фракция са синоними. Това не е така във ФРГ където с термина парламентарна фракция се обозначава това което ние разбираме под група, а парламентарните групи са обединения на депутати, които отговарят на качествения, но не отговарят на количествения критерии.
            В повечето съвременни държави парламентарните групи имат определящо значение за целия парламентарен процес и за реализирането на законодателната и контролната функция на парламента в частност. Това е така, защото често пъти правото на законодателна инициатива е предоставено на група депутати. Парламентарните групи са двигателя на парламентарния контрол. Това положение важи за Великобритания, Г-я, Ф-я и др. държави. Именно защото са двигатели на парламентарния процес те взимат мерки за т.нар. фракционна дисциплина. Основен гарант за фракционната дисциплина са председателите на парламентарните групи. В САЩ депутатите и сенаторите запазват относителна независимост, но те са доста по-зависими от др. фактори като например различни регионални интереси, религиозни интереси, икономически интереси и т.н. Често пъти депутатите и сенаторите в САЩ се обединяват в групировки.

            Ред за дейност на парламента:
        Парламентите осъществяват своята дейност на сесии и заседания. Повечето парламенти са постоянно действащи органи като периодите на техните редовни сесии често пъти са фиксирани в някакъв нормативен акт (конституция или правилник за организация на парламента). Сесиите биват редовни и извънредни. Обичайно парламента се свиква на сесия от държавния глава, най-често по предложение на някой друг субект (например квота депутати). Някои конституции предвиждат възможността и за самосвикване на парламента чрез неговия председател ако държавния глава не го е свикал. Повечето конституции не допускат саморазпускане на парламента. Парламента се разпуска с изтичането на неговия мандат или предсрочно. Сесиите са подразделени на заседания. Последните също биват редовни и изънредни, открити и закрити, пленарни заседания и заседания на комисиите. За да функционира парламента е необходимо наличието на съответен кворум и мнозинство. Кворума означава минимален брой депутати, които трябва да са налице, за да може парламента да заседава, а мнозинството е необходимия брой депутати, за да бъде прието определено решение. Най-често кворума е повече от половината от всички депутати, а е възможно кворума да бъде и квалифицирано малцинство. Мнозинствата биват абсолютни, квалифицирани, обикновени.
            Способи за гласуване:
            2 основни вида à явно и тайно гласуване.
            Способи за явно гласуване: чрез вдигане на ръка, с карти, чрез ставане на крака, с викане.
            Способи за тайно гласуване: най-често чрез бюлетина.
            Във Великобритания съществува една особеност. Парламента е разделен на партия на мнозинството и опозиционна партия, която официално носи наименованието опозицията на негово/нейно величество. Тази опозиция има правото да формира т.нар. кабинет в сянка, а лидера на опозицията е министър председател в сянка.

            Процедура.
Дебатите се базират върху 2 принципа:
1.редуване на теза и контра теза;
2.участието в дебатите трябва да бъде пропорционално на големината на партиите.
По принцип дебатите в повечето парламенти се ръководят по начин стриктно предписан в правилника. Във Великобритания обаче имаме относително свободно водене на дебати. Там speaker-a е относително свободен да направлява хода на дебатите. Чрез тези процедури председателите на парламентите могат да насочват дебатите с оглед на постигането на определени цели. Във Великобритания има т.нар. техника на гилотината à предварително се фиксира време за дебата. Идеята е да може да се приемат по-експедитивно определени мерки. Друг способ е кенгуруто à speaker-a на парламента може да подбира по кои въпроси да се дебатира. Друга техника е „the catch the speaker’s eyes” à speaker-a дава думата на избрания от него депутат т.е. той става активен модератор на дебатите. Във Франция правителството може да предлага дадени закони да се приемат в определен срок от време.