Западноевропейското средновековие протича при
многопластова и разнородна правна уредба. Обществените отношения се
регулират от обичайното, църковното и позитивното право-закон.
Определящо е значението на обичайното право. То се схваща като
установени норми на обвързаност, наложени от живота на общността.
Обичаите се възприемат като израз на колективния дух и на това се
основава техния авторитет. Обяснителният принцип на обичаите е "общото
добро" (справедливостта, завещана от предците), което те съхраняват като
нормативен регулатор.
Издаването на официални закони, по същество първоначално представлява придаване на писмена форма на действащите обичаи. Когато през 1099 г. кръстоносците завладяват Ерусалим и основават свое кралство, те приемат официален кодекс, който се състои от събрани различни обичаи. Дори и в началото на XIII в. създаденият от Айке фон Рептов първи писмен немски закон - "Саксонско огледало" представлява компилация на обичайното право. В Англия и Франция също господства обичайното право.
Самостоятелна роля законът получава след XII в. под влияние на основаната болонска правна школа. В изградените средновековни университети - Болоня, Рим, Равена, Павия започва изучаването на римското право. Негов главен източник става сборникът известен като Corpus Juris Civilis и предимно включените в него Дигести. Началото поставя Ирнерий в Болоня, а неговите последователи Булгарос, Ацо, Рогериус, Алберикус основават школата на глосаторите. Те изучават предписанията на римското право и чрез глоси (бележки) върху текстовете законовото решение на конкретните житейски хипотези. Най-значимите глоси са систематизирани към средата на XIII в. от Акрусий и издадени в Glossa Ordinaria. Този сборник се признава като източник на правото.
От средата на XIII до XV в. школата на глосаторите се заменя от школата на постглосаторите (коментаторите), чиито най-виден представител е Бартол. Те коментират не отделни норми, а цели институти, разглеждани от римските юристи.
Около 1140 г. е създаден сборникът на каноническото право на Грациан, известен като "Декрети на Грациан". Той и последвалите му допълнения, съставят съдържанието на Corpus juris canonici като източник на каноническото право на католическата църква, който действа до 1918 г. (тогава е заменен от Codex juris canonici).
При наложеното фактическо положение през Ранното средновековие правото се извежда от обичаите, законите и църковните канони. Въпросът е дали предписанието на правото трябва да се прилага стриктно или то трябва да се нагоди към обстоятелствата, съобразно справедливостта. Различните школи дават различни отговори.
>> Глосаторите поддържат схващането, наложено от римското право, че справедливостта е залегнала в законовите разпоредби. В случай на колизия между закона и справедливостта, приоритетно трябва да се приложи закона. Позитивното право трябва да се претегля според справедливостта, именно тук глосаторите виждат същината на "юридическото изкуство".
>> Според коментаторите това "изкуство" трябва да се прилага към всеки писан закон, независимо дали произлиза от светската или духовната власт. Ако законът не е справедлив, то той не трябва да се прилага.
>> Канониците, които разработват църковното право приемат, че справедливостта има божествен произход. Според християнското учение повелите на Бога дават справедливостта като основание на социалния ред, в това число и на нормативността. Така каноническото право се обяснява като непосредствена конкретизация на определените от Бога справедливи норми на поведение в сферата на църковната юрисдикция. Спазването на църковните канони е въпрос на дълг, а не на съвест.
>> Тома Аквински:
Той прави опит да обедини посочените три аспекта на средновековното схващане за правото, като ги извежда от една обща, доминираща справедливост. Според него в основата на света стои Бог, редът в природата и обществото води до своето начало от божествения Разум. Той определя нормативно поведението на индивидите, като се конкретизира по няколко линии: 1) църквата като посредник между хората и Бога формулира християнските канони; 2) индивидите като разумни същества разпознават природните закони и ги спазват като естествено право; 3) между църковните канони и нормите на естественото право получава поле за действие позитивното право - израз на разума на владетеля.
>> Уилям от Окам:
Век след Аквински францисканецът Окам формулира тезата, че общественият порядък е отражение не на божия разум, а на божията Воля. Естественото право престава да се гледа като връзка между Бога и човека. Всеки закон е воля. Тази теза е връщане към Древността, отрича естествената справедливост като коректив на живота на човека - той е творение на Бога и следва неговата воля, каквато и да е тя.
В този момент Западна Европа върви към своето Възраждане и затова ретроспекцията към Древността е закъсняла. Но концепцията на Окам има друга, по-значима последица: възприемането на закона като израз на една воля, достатъчна да наложи правно задължение.
Издаването на официални закони, по същество първоначално представлява придаване на писмена форма на действащите обичаи. Когато през 1099 г. кръстоносците завладяват Ерусалим и основават свое кралство, те приемат официален кодекс, който се състои от събрани различни обичаи. Дори и в началото на XIII в. създаденият от Айке фон Рептов първи писмен немски закон - "Саксонско огледало" представлява компилация на обичайното право. В Англия и Франция също господства обичайното право.
Самостоятелна роля законът получава след XII в. под влияние на основаната болонска правна школа. В изградените средновековни университети - Болоня, Рим, Равена, Павия започва изучаването на римското право. Негов главен източник става сборникът известен като Corpus Juris Civilis и предимно включените в него Дигести. Началото поставя Ирнерий в Болоня, а неговите последователи Булгарос, Ацо, Рогериус, Алберикус основават школата на глосаторите. Те изучават предписанията на римското право и чрез глоси (бележки) върху текстовете законовото решение на конкретните житейски хипотези. Най-значимите глоси са систематизирани към средата на XIII в. от Акрусий и издадени в Glossa Ordinaria. Този сборник се признава като източник на правото.
От средата на XIII до XV в. школата на глосаторите се заменя от школата на постглосаторите (коментаторите), чиито най-виден представител е Бартол. Те коментират не отделни норми, а цели институти, разглеждани от римските юристи.
Около 1140 г. е създаден сборникът на каноническото право на Грациан, известен като "Декрети на Грациан". Той и последвалите му допълнения, съставят съдържанието на Corpus juris canonici като източник на каноническото право на католическата църква, който действа до 1918 г. (тогава е заменен от Codex juris canonici).
При наложеното фактическо положение през Ранното средновековие правото се извежда от обичаите, законите и църковните канони. Въпросът е дали предписанието на правото трябва да се прилага стриктно или то трябва да се нагоди към обстоятелствата, съобразно справедливостта. Различните школи дават различни отговори.
>> Глосаторите поддържат схващането, наложено от римското право, че справедливостта е залегнала в законовите разпоредби. В случай на колизия между закона и справедливостта, приоритетно трябва да се приложи закона. Позитивното право трябва да се претегля според справедливостта, именно тук глосаторите виждат същината на "юридическото изкуство".
>> Според коментаторите това "изкуство" трябва да се прилага към всеки писан закон, независимо дали произлиза от светската или духовната власт. Ако законът не е справедлив, то той не трябва да се прилага.
>> Канониците, които разработват църковното право приемат, че справедливостта има божествен произход. Според християнското учение повелите на Бога дават справедливостта като основание на социалния ред, в това число и на нормативността. Така каноническото право се обяснява като непосредствена конкретизация на определените от Бога справедливи норми на поведение в сферата на църковната юрисдикция. Спазването на църковните канони е въпрос на дълг, а не на съвест.
>> Тома Аквински:
Той прави опит да обедини посочените три аспекта на средновековното схващане за правото, като ги извежда от една обща, доминираща справедливост. Според него в основата на света стои Бог, редът в природата и обществото води до своето начало от божествения Разум. Той определя нормативно поведението на индивидите, като се конкретизира по няколко линии: 1) църквата като посредник между хората и Бога формулира християнските канони; 2) индивидите като разумни същества разпознават природните закони и ги спазват като естествено право; 3) между църковните канони и нормите на естественото право получава поле за действие позитивното право - израз на разума на владетеля.
>> Уилям от Окам:
Век след Аквински францисканецът Окам формулира тезата, че общественият порядък е отражение не на божия разум, а на божията Воля. Естественото право престава да се гледа като връзка между Бога и човека. Всеки закон е воля. Тази теза е връщане към Древността, отрича естествената справедливост като коректив на живота на човека - той е творение на Бога и следва неговата воля, каквато и да е тя.
В този момент Западна Европа върви към своето Възраждане и затова ретроспекцията към Древността е закъсняла. Но концепцията на Окам има друга, по-значима последица: възприемането на закона като израз на една воля, достатъчна да наложи правно задължение.