събота, януари 17, 2015

8.ПРАВОСПОСОБНОСТ И ДЕЕСПОСОБНОСТ НА БЪЛГАРСКОТО НАСЕЛЕНИЕ И НА ЧУЖДЕНЦИТЕ ПО БЪЛГАРСКИТЕ ЗЕМИ.



І Правоспособност – това е призната от средновековния правов ред, възможност, качество на едно лице, да бъде субект, носител на юридически права и задължения от раждането до смъртта му. С развитието на феодалното общество и правовия ред  във феодалната държава се изменя и правоспособността на българското население, но като цяло тя отразява икономическото неравенство и съсловна неравнопоставеност на населението. Въпреки това, като цяло, по принцип, независимо от степента на ограничения българското население и правоспособно Единствено робите са неправоспособни  във всички области на правото, т.е. те са обект, а не субект на правото. Средновековното право дава нееднаква правоспособност на отделните лица и степента на тази правоспособност зависи на първо място от социалното положение – аристокрацията /военна, съдебна, църковна/ има пълна правоспособност, а с развитието на феодалните правоотношения, получава и съответни привилегии. Свободното население в селата и градовете също има пълна правоспособност, но зависимото селячество има ограничена правоспособност. Робите казахме по принцип са неправоспособни. В семейството пълна правоспособност има главата на семейството – бащата,  майката /съпругата/ и децата имат ограничена правоспособност. Ограничената правоспособност на съпругата е до смъртта на съпруга, а на синовете до създаване на самостоятелно семейство. В рамките на задругата /така нареченото голямо семейство на задругарската общност,/ всички задругари имат ограничена правоспособност. В задругата правоспособността зависи от положението на дадения член, тя е основно и имуществено ограничена правоспособност. В задругата всички членове са равни, защото никой от тях не притежава собственост, собствеността е обща, колективна и всички задругари имат ограничена правоспособност. Със засилване на икономическата и съсловна зависимост, ограничената правоспособност придобива друг характер и зависи вече от статуса на лицето. Тя се отнася преди всичко до зависимите селяни и техните права по отношение на продажбата и наследяването на земята, която владеят и е тяхна собственост. Говорихме за това и казахме, че зависимият селянин, отрокът няма право да продава своята земя на хора, които са извън границите на феодалното имение, на феодала от който е зависим, имение към което принадлежи, а парикът след смъртта не може да се наследи от никой друг освен от наследниците по низходяща линия, това отразява степента на тяхната феодална зависимост. Ето защо казваме, че лично зависимите селяни имат ограничена правоспособност т.е. те са носители на основните субективни, лични и имуществени права, но тези права са ограничени  - имат право на собственост, но не могат да разполагат с нея така, както желаят, именно защото са в едно зависимо икономическо и социално положение от феодала. Ако по принцип българското население е правоспособно като цяло, чужденците по принцип са неправоспособни. Българското средновековно право дава на чужденците само ограничена правоспособност и не на всички чужденци, а само на тези , които са упоменати в издадените за тази цел грамоти или международни договори т.е. ограничената правоспособност на чужденците се дава с царските грамоти и международните договори /примери - как се дава право на търговците от Дубровник да търгуват, да се движат в страната,  това е ограничената правоспособност – една е за търговците от Брашов, от Дубровник, от Венеция т.е. няма закон или грамота, в която да се посочва ,че търговците изобщо от цял свят имат тези и тези права и второ – ограничената правоспособност се отнася само за тези, които извършват търговска дейност на българска територия, а не за всички търговци/ тези два момента показват едно специално отношение към чужденците и в същото време са свидетелство на политиката за развитие на търговските отношения. Ако трябва да кажем кои са тези документи – Дубровнишката грамота на Цар Иван Асен ІІ, договорът на Михаил ІІ Асен с Дубровник, Брашовската грамота на цар Иван Срацимир, договорът на добруджанския княз Иван с Генуа и др. Не само че правоспособността никога не е пълна, но е и различна и за всички тях, тя е точно формулирана в определени правни рамки /търговците от Брашов получават правото да се движат и търгуват свободно, от Дубровник – да търгуват, да водят съдебни дела, защитава се тяхното имущество и т. н. и това отговаря на степента на развитие на отношенията между страните/. Освен това, за да се види разликата - търговците от Генуа получават правото да бъдат съдени  в рамките на българската територия от специален съд, който идва от Генуа, това е едно правно разрешение, дадено от българския владетел и това е волята на българския владетел за развитие на едни активни отношения с Генуа/
Как правото /българското средновековно/ дефинира дееспособността – призната от средновековния правов ред годност качество на дадено лице да изразява правно валидна воля, лично да извършва правни актове, да сключва сделки с които да упражнява правата си и да поема задължения. За да бъде едно лице дееспособно, необходимо е да има определена възраст, социална зрялост. Искам да обърна внимание на това, че средновековното право разграничава правоспособността от дееспособността, но на практика то не е винаги разграничено. В практически план дееспособността е – малолетния сирак е правоспособен, има право на имущество, на наследство, но е недееспособен, защото е малолетен, защото е сирак и няма право да сключва правни сделки, да разполага с имуществото, до навършване на пълнолетие или до границата на настойничеството. Още една особеност на българския правен ред и отношение на правоспособността и дееспособността – различните закони определят различни изисквания/ условия/ за дееспособност за извършване на една и съща сделка, за извършване на един и същ правен акт. В средновековното право са формулирани редица ограничения на дееспособността те са продиктувани от възраст, пол, семейно положение, здравословно /преди всичко душевно/ състояние на лицето, от принадлежността към задругата и от социалния статус. Всички тези условия могат да предизвикат ограничаване на дееспособността в една или друга област Като особеност трябва да посочим обстоятелството, че българското средновековно право, не дефинира понятието обща дееспособност – тя е конкретна, ограничена от различни условия, т. е. няма норма, която да казва че лице, независимо от пол, социално положение, навършило 21, или 18 години, е напълно дееспособно, т.е. е в правото си да сключва правни актове и да извършва сделки, то дефинира конкретно дееспособността, може едно лице да е дееспособно за една сделка, но недееспособно за друга сделка. Конкретните ограничения предвидени от закона са: няма определена възраст за придобиване на пълна дееспособност, напротив различните закони определят различна възраст като условие за извършване на една и съща сделка или акт /брак, извършване на завещания и т.н./. Например различни години се изискват за сключване на брак ….18 от византийската еклога за жената. Действащият закон е този, който съдията прилага - византийската еклога – Синтагмата на Матей Бластър?;  Душевната болест също се признава като причина за недееспособност – във византийската еклога и славянската еклога душевно болният не може да прави завещания. В рамките на семейството – напълно дееспособен е съпругът, децата имат ограничена  дееспособност, съпругата също. В задругата – задругарите имат ограничена дееспособност, единствено стареят /главата/ е този, който  може да сключва сделки от името на задругата и при това обичаят изисква когато става дума за важни сделки – продажба на земя, сгради и пр. да получава съгласието и разрешението на старите задругари, това показва, че стареят също има ограничена дееспособност, ограничена от колективното решение на задругата. Докато членовете са с напълно ограничена дееспособност, поради това, че те нямат имущество с което да разполагат. Има и други случаи на ограничаване на дееспособността – пленените войници не могат да правят завещания, глухонемите по рождение също не могат да правят завещания, което показва че средновековното българско право дефинира конкретно дееспособността при условията за които говорим.
Независимо от самостоятелното дефиниране на правоспособността и дееспособността в практическото прилагане на конкретните норми двете понятия се оказват много често трудно разграничими.