29. Анархизъм

Анархизмът (от гр. αναρχία, „без управници“, „безвластие“) е политическа философия и обществено движение, което се бори за отстраняването на всички форми на йерархия, включително държавата. Думата „анархия“ реално означава общество на свободни личности без управление. Философско-анархическата мисъл не се бори за хаос. Под термина „анархия“ се има предвид едно желано общество без държава. Анархия буквално се превежда като „безвластие“. Анархизмът има много школи. Класическият анархизъм е индивидуализъм, развит близо век по-рано в САЩ. Той и неговите производни влизат в рязко противоречие със социалните течения в анархизма — анархо-комунизъм, синдикализъм, колективизъм по теми като капитализъм, колективизъм/комунизъм и религия.
Традиционно анархистите са атеисти, тоест отхвърлят всяка външна намеса под формата на политическа, църковна или медийна пропаганда.Залагат на свободата, равенството и солидарността. Основен символ е червено-черното знаме.[1] „За Свободата е пролята много кръв и затова ние носим траур.“. По отношение на философския и политическия нихилизъм може да се каже, че има изключително голяма вариативност на различни типове анархизъм, изразяваща се в различие на гледните точки, макар и обединени под една обща идея. Всъщност, освен опозицията към държавата (и наложения ред) „няма сигурно определяща позиция, която всички анархисти да поддържат, и тези които са смятани за анархисти в най-добрия случай поддържат определена семейна прилика“


Произход

 

Първите анархистки идеи възникват в древногръцката и древнокитайската философия (макар, че данни за някакъв протоанархизъм могат да се видят и в други страни по света, включително и Египет).[3] Действително се твърди, че анархистични теми могат да бъдат открити още в творбите на таоистките мъдреци Лаодзи [4] и Чжуанзи. Чжуанзи пише следното „Има нещо такова, като да оставиш човечеството на собствения му ход; никога не е имало нещо като управление на човечеството [с успех]“ и „Дребният крадец отива в затвора. Големият бандит става управник на нация“ и т.н. [5] Към древногръцките протоанархисти традиционно са отнасяни софистите (Антифонт, Диоген Синопски и други) и циниците, както и техният съвременник Зенон от Китион, основателят на стоицизма; те също въвеждат подобни теми.[6] [7]
Все пак модерният анархизъм произтича от секуларната или религиозна мисъл на Просвещението, и по-точно аргументите на Жан-Жак Русо за централното място на свободата в морала [8]. Макар, че в края на 19 век, терминът „анархист“ има изцяло позитивна конотация [9], все пак той за първи път влиза например в английски език през 1642 по време на Английската гражданска война като обиден термин, използван от роялистите за ругаене на онези, които причиняват безредици [10]. По време на Френската революция се използва положително от някои, като Разгневените (Enragés) [11], особено в опозиция на якобинската централизация на власт, намирайки едно такова „революционно управление“ за оксиморонно [12]. В един такъв климат Уилям Годуин развива, това което мнозина смятат за модерен израз на анархистката философия, той „пръв формулира политическите и икономически концепции на анархизма, макар че не дава име на идеите, развити в неговата работа“ (Пьотър Кропоткин).[13] В същото време Голдуин приписва своите идеи на Едмънд Бърк.
Първи Пиер-Жозеф Прудон (френски либертарен теоретик и философ, и политик) се идентифицира като анархист, поради което е наричан основател на модерната анархистична теория.[14] Пиер-Жозеф Прудон също така има свои последователи (например за разлика от Уилям Голдуин).


  • Средства – най-общо анархистите отричат гласуването на избори, като форма на легитимиране на държавната власт.[15] Според по-умерените анархисти, гласуване може да има, но само на референдуми. Смята се, че гласуването е един вид приемане и подчиняване на държавната власт. От друга страна анархистите смятат, че изборите не са удачен начин за изразяване на мнение или участие в политиката и предпочитат директните действия, независимо дали те се извършват с насилие или без.
За сравнително кратък период в историята сред анархистите теоретици се появява течение, пропагандиращо тероризма като средство за борба[16]. Така с някои от своите действия анархистите са си създали славата на опасни и жестоки, тъй като действията им понякога включват бунтове, тероризъм, дори убийства и т.н. Българският анархизъм е свързан с убийства (на Никола Милев, Александър Греков), атентати (срещу паметник на Сталин), участие в партизански чети и въоръжени бунтове. Понастоящем основното средство, което се прилага в практиката на движението, е просвещението в духа на колективизма.
Както у нас, така и в чужбина съществуват различни анархистични организации, които обединяват анархистите в техните възгледи.
  • Капитализъм – анархистите смятат капитализма за авторитарен, насилствен и експлоативен, те не се бунтуват срещу средствата за производство или работата, но по-скоро срещу интересите на онези, които притежават икономическа власт и относително по-големи средства.
  • Глобализация – анархистите са силни противници на неолибералната глобализация, и особено на нейните икони и фундаменти, каквито са Световната банка, Световната търговска организация, Г8 и Световния икономически форум, в лицето на които те виждат свой основен враг.
  • Социализъм и комунизъм – понятието комунизъм възниква на основата на термина за описание на безкласово общество в анархисткия смисъл.[17] Впоследствие марксистите налагат думата комунизъм като крайна цел на своето учение и анархистите започват да говорят за анархо-комунизъм в смисъла на комунизъм, при който държавата в днешния ѝ вид е напълно разрушена. Анархистите рязко се разграничават от тоталитарните системи в Източна Европа, наричани умишлено комунистически, макар някои да признават социалните придобивки, получени за сметка на ограничените права. „Свобода без социализъм е привилегия и неправда, социализъм без свобода е робство и варварщина.“ – така Михаил Бакунин финализира диалога с марксистите по въпроса.
  • Пол – по отношение на пола, анархистите се обявяват твърдо против сексизма. Считането на жените за по-малоценни от мъжете или обратното и приписването на една прецизно определена роля, дейност и поведение в обществото, на двата пола. Според анархическата идеология, сексизмът е инструмент за контрол, сравним с фашизма, защото служи като гето на подчинените индивиди.
  • Раса – анархизмът не признава расовото превъзходство.
  • Околна среда – анархистите са често активисти по отношение на въпросите на околната среда.
  • Права на животните – една сравнително нова кауза, зад която някои анархисти застават, е зачитането на правата на животните. Много от най-радикалните групи в това отношение, като Фронта за освобождение на животните (на английски Animal Liberation Front) се обявяват за анархисти или активисти близки по виждания до тях.
  • Религия – традиционно анархистите са скептични по отношение на религията.
  • Власт – анархическата теория и практика имат крайно негативно отношение към авторитета и свързаните с него социални деформации. Общината е главното поле за пряко действие. Анархистите се борят за свободни, самоуправляващи се общини по местоживеене или месторабота, където решенията се приемат от общо събрание с консенсус. Могат да бъдат провеждани избори, но не за личности, а за идеи. Избира се съвет (виж Първи Интернационал) с координиращи функции. Общината възлага за изпълнение на общото събрание императивен мандат. Несъгласните с него не са длъжни да участват в изпълнението, но са длъжни да не го възпрепятстват. Насилието е чуждо на общината, защото „няма по-уродлива гледка на света от насилствената община“ (Живата Етика). Свободни общини е имало винаги навсякъде по света — средновековния Новгород, у нас — богомилските поселища, в Близкия Изток - еврейските кибуци. В Северна Америка коренното население, индианците, са живеели в самоуправляващи се общности. Други примери са Барселона от 1933 до 1939 г. и Гулай поле до 1921 г.
  • Гражданство – анархистът не е нечий поданик, човешки ресурс или електорат. Той не е патриот, а космополит.
  • Идеал – за идеала анархистите нерядко са се жертвали и никога не са се впечатлявали особено от личността, която временно го олицетворява.

    Основни направления в анархизма

    Анархо-индивидуализъм

  Анархисткият индивидуализъм включва в себе си няколко традиции,[18] които отстояват идеята, че

„Индивидуалната съвест и преследването на личния интерес не трябва да бъдат ограничавани от никакви колективи или органи на държавна власт.“.[19]
Анархо-индивидуализмът поддържа идеята за собственост, която е притежавана от човек за себе си, и е частна собственост. Това радикално отличава индивидуалистите от социалистите, колективистите, комунистите, комунитаристите, които се застъпват против този подход – едните от тях настояват за колективно владение на собствеността (като правило, противопоставяйки понятията лична и частна собственост), а другите — въобще отричат понятието собственост, твърдейки, че „всичко принадлежи на всички“.[20] Идеите на анархо-индивидуализма са развити от Макс Щирнер, Бенджамин Тъкър, Хенри Дейвид Торо[21] отчасти Алексей Боровой, Мърей Ротбард и други.

 Егоизмът на Макс Щирнер


За най-крайната[25] форма на анархистския индивидуализъм се счита егоизмът,[26] — учение, разработено от Макс Щирнер, един от най-ранните и известни поддръжници на индивидуалистическия анархизъм (макар че, както и Уилям Годуин, самият той не се нарича анархист).[27] Книгата на Щирнер "Der Einzige und sein Eigentum" („Единственият и неговата собственост“) е издадена през 1844 г., и се явява основополагащ текст в дадената философска традиция. В съответствие с концепцията на Щирнер, единственото ограничение на правата на човека — това е неговата сила, ограничивана от силата на другите:
„Децата нямат право на пълнолетие, защото са непълнолетни: тоест защото са деца. Хора, които не са се сдобили с пълноправие, нямат това право: излизайки от състоянието на безправие, тогава придобиват пълноправие. С други думи: това, което станеш със сила, на това имаш право. Всички права и всички пълномощия аз черпя в самия себе си. Аз имам право на всичко това, което мога да подчиня. Аз имам право да низвергна Зевс, Йехова, Бог и т.н., ако мога да го направя, а ако не мога, то тези богове завинаги ще останат спрямо мен прави и силни, аз ще трябва да се преклоня пред тяхното право и тяхната сила в безсилен „страх Божий“, ще трябва да съблюдавам заповедите им и ще считам себе си в правото си на всичко, което не върша съгласно тяхното право, както руската погранична стража счита себе си в правото си да застреля бягащите от нея подозрителни хора, действайки по заповед на „висшето началство“, тоест убивайки „по право“. Аз самият си давам правото да убивам, докато самият аз не си забраня; докато самият аз не ще избегна убийството, няма да се боя от него като „нарушение на правото“. Подобна мисъл има в стихотворението на Шамисо „Долината на убийствата“, където побелял убиец, индианец, предизвиква благоговейно чувство у европееца, чиито приятели е убил. Само на това нямам право, което не правя напълно свободно и съзнателно, тоест на това, за което аз самият не се упълномощавам.“[28]
Щирнер изхожда от правото на силата. Съгласно неговата концепция, обществото — това е илюзия, то не съществува, затова пък хората са реалност. Той се застъпва за собствеността, придобита с физическа сила, с власт, но не и по морално право[29]
При това Щирнер се застъпва за определен вид защита на правата си и предрича създаването на „съюз на егоистите“, в който жестокостта сплотява хората.[30] Отношението на Макс Щирнер към държавата е донякъде противоречиво: от една страна, той счита съществуването ѝ за незаконно, противоестествено, но в същото време не смята за необходимо хората да я унищожат, макар, че препоръчва да се избавят от нея. В действителност, той говори от позицията на игнориране на съществуването на държавата, когато тя е в противоречие с интересите на индивида, и в съгласието с присъствието ѝ, когато интересите им съвпадат.[31] Все пак, докато счита, че никой не трябва насилствено да премахва държавата, той в същото време вярва, че държавата в крайна сметка ще се срине сама в резултат на повсеместното разпространение на егоизма.[32].
В Русия, анархисткият индивидуализъм, разработен от Щирнер, обединен с идеите на Фридрих Ницше, привлича неголям кръг бохеми – художници и интелектуалци като Павел Турчанинов, и редица други, които намират себеизразяване в престъпленията и насилието.[33] Те отричат необходимостта от създаване на организация, считайки, че само неорганизираните, спонтанно действащи хора са обезопасени от принудата и властта, и именно това ги прави верни последователи на идеалите на анархизма.[34] Такъв тип анархистки индивидуализъм вдъхновява анархо-феминистката Ема Голдман.[35] Макар егоизмът на Щирнер да е индивидуалистичен, той оказва не по-малко влияние и върху определена част анархо-комунисти.[36] Форми на либертарния комунизъм, подобни на това, развива Ситуационния Интернационал, изключително егоистичен по своята природа.
 
Източник: http://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%90%D0%BD%D0%B0%D1%80%D1%85%D0%B8%D0%B7%D1%8A%D0%BC