Важното е да съумеете да видите същността, елементите
на всеки един от процесите, общото и различното между тях. След Освобождението
гражданското процесуално право се регулира от процесуалните разпоредби,
включени във временните правила за съдебно устройство на България Те са
съкратен вариант на руския Устав за гражданско съдопроизводство. Едновременно с
действието на тези правила българският законодател приема и някои малки
процесуални закони, които да ги допълват, макар и по-малки по обем.
Гражданският процес се регулира от Закона за гражданското съдопроизводство от
1892? г., той е рецепция на руския Граждански процесуален закон и това е съвсем
естествено, тъй като от една страна това е добър закон, от друга страна
действащите временни съдебни правила са основани на него и в продължение на
годините от Освобождението до 1892 г. дават добри резултати. Със закона се
осигурява правна защита на нарушените и застрашени граждански права включително
и от разпорежданията на правителствени учреждения и лица. Всеки български
гражданин има право да търси и защитава пред съда своите права и интереси, с
изключение на лицата, които се намират в настойничество или под законно
ограничение на дееспособността. Законът изисква съдебните учреждения да решават
делата в съответствие с точния разум на закона, когато законите са непълни или
противоречиви да ги решават по общия смисъл на закона и когато и това се окаже
недостатъчно да ги решават на основата на обичая и справедливостта, т.е.
липсата на закони или тяхната непълнота, неяснота, противоречивост и пр. не са
основание да се отказва решаването на делото. Чл. 11 разглежда подобни действия
като „отказ от правосъдие”, с други думи законът не допуска отказ от
правосъдие. Гражданският процес е изграден върху състезателното начало за
страните – ищец и ответник. /делото започва само по искане на ищеца! и се
развива пред съдебните органи/ Между съда и източниците на доказателства не
трябва да има опосредстващо звено, съдът е този, който извършва проверка на
доказателства. Съдът постановява своето решение изключително върху доказателствата,
представени от двете страни. Законът приема като важни доказателствени средства
свидетелските показания, писмените и веществени доказателства, самопризнанието
и клетвата. Накратко ще се спра на клетвата, за да разберете нейния характер и
значение – клетвата бива два вида – решителна и съдебна. Решителната клетва се
предлага от едната страна на другата. Целта е да се постанови решение на делото
въз основа на дадената клетва, т.е. законът задължава съда да приеме клетвата
като неопровержимо доказателства и да постанови своето решение въз основа на
нея дори да съществуват определени съмнения, дори да имат доказателства, които
поставят под съмнение тази клетва. Решителната клетва, както и съдебното
самопризнание има необратима доказателствена стойност. Тя има силата,
качеството на една принудителна спогодба. Все пак законодателят отчита
решителната клетва да бъде недостоверна и предвид на това противната страна,
ако твърди, че клетвата е лъжовна, т. е. не е истинска има право да търси
наказателна отговорност на лицето, положило
клетва и ако наказателният съд установи, че клетвата е лъжовна, тогава
заинтересованата страна има право да иска преглед на гражданското решение.
Самата практика показва, че решителната клетва в много случаи се явява една
сериозна пречка за разкриване на материалните истини. Предвид на това,
законодателят е предвидил конкретни случаи в закона /с цел да ограничи този
недостатък/ законодателят определя и изброява случаите, при които не може да се
полага решителна клетва. Става дума за дела, които се гледат от мировите съдии
или от окръжния съд; дела за права на лично състояние; дела във връзка с интереси на непълнолетни
или такива намиращи се под настойничество;
дела, които се отнасят до интересите на държавата и др. Съдът е пристъпвал
към решителна клетва по всяко време на делото. Законът установява 3 редовни
инстанции, през които трябва да мине процесът – първа, въззивна /апелативна/ и
касационна. На мировия съдия са подсъдни искове, които се отнасят и имат граждански, търговски характер и чиято
цена не надминава 1000 лева. Искове, които се отнасят до собственост /правото
на собственост/ на недвижими имоти, също със стойност до 1000 лв. и искове за
възстановяване на нарушено владение върху недвижим имот. Искът се предявява
чрез подаване на молба, молбата може да бъде и устна. Страните и свидетелите се
призовават в съда с призовка, делото се разглежда публично и устно, мировият
съдия има право по закон да предложи на страните да се помирят, да прекратят
делото с помирение и ако те приемат това, се съставя един протокол, в него се
посочват основанията за помирението и условията и протоколът има силата на
влязло в сила законно решение. Той не подлежи на обжалване и се изпълнява на
общо основание. Всички решения на мировия съдия в тези 3 области са с цена над
100 лв. подлежат на обжалване по апелативен ред пред окръжните съдилища,
решението на окръжния съд е окончателно и подлежи на изпълнение и в този случай
окръжният съд се явява като втора /въззивна или апелативна/ инстанция. Окръжният
съд действа и като първа инстанция и като първа инстанция на него са подсъдни
всички граждански и търговски искове, които не подлежат на ведомството на
мировия съдия и на другите особени съдилища. Всички с изключение, на тези на
които има право мировият съдия и другите особени съдилища. Законът описва и
самият процес. Заседанията са открити, устни, след като докладчикът разясни
съществото на спора, се дава възможност първо на ищец, след това на
ответника да изложат, да защитят своите
основания. Ищецът е длъжен да защити иска си, а ответникът да докаже своите
основания. Постановлението на съда се отнася или до съществото на делото , или
до частни въпроси, които възникват в хода на делото. В първият случай
постановленията на съда се наричат решения /когато се отнасят до съществото на спора/, във втория случай –
определения /когато става въпрос за частни въпроси/. Решението се постановява с
вишегласие на съдебния състав. По всяко решение на съда страните имат право на
въззивна жалба, тя се подава в съда, постановил решението, в нея не могат да се
заявяват нови искания, обаче могат да се предлагат /включват/ нови средства за
защита. Апелативният съд решава всяко дело по същество, без да го връща на
окръжния за ново връщане и решение. В неговото решение точно се упоменава дали
утвърждава или не решението на окръжния съд и кои части утвърждава и кои
отхвърля. Молбите за отмяна на окончателните решение на мировите съдии се
разглеждат от окръжния, а решенията от окръжните и апелативните – във ВКС. Ако
ВКС отмени обжалваното решение, тогава той праща делото за ново разглеждане в
друг състав /не в този, който е взел решение/ или го праща в същия съд, който е
взел решението, но със задължение делото да се гледа от друг състав. Когато ОС
отмени обжалвано решение, той го праща за разглеждане, но от друг състав.
Съдебното решение влиза в законна сила, когато е постановено от ОС и страните
не са подали въззивна жалба в срока, постановен от закона и когато решението е
постановено от съответния Апелативен съда. След като решението влезе в законна
сила, то е задължително за страните по делото, за съда, който го постановява и
за всички други съдебни места, длъжностни лица и пр. Освен това законът урежда
и така нареченият помирителен съд. Този съд има за цел при възникнали спорове
между лица, които свободно разполагат със своите имоти, собственост да ги реши
по един справедлив начин. Този съд се състои от едно или повече лица
помирители, които се избират със съгласието на двете страни. Техният брой е
нечетно число, за да се вземе решение. Помирителният съд взема решение по
съвест, не се ръководи от закона. По решението на помирителния съд, не се
допуска право на жалба. Законът допуска решението на помирителния съд да се
признае за недействително при определени условия, предвидени в него: когато решението не е мотивирано, когато е
постановено след изтичане на законния срок и др. т.е. този помирителен съд /затова е и
помирителен/ е съд от непрофесионални съдии, не решава делата по силата на
закона, а по съвест и решението му се базира на това, че двете страни
доброволно избират съдиите при него. Гражданският процес, така уреден от закона
е бавен, скъп, делата се точат с години – 3, 5 и нагоре. Съдилищата се
затрупват /образно казано/ от дела и в определен смисъл можем да кажем, че това
отговаря на интересите на по-платежоспособните страни в делото и в същото време
се явява една пречка за икономическото развитие на страната – развитие на
търговията, производството и пр. Предвид на това българският законодател приема
ускорена процедура за разглеждане на делата и това става с приемане на Закон за заповедното съдопроизводство.
Предвидената процедура в този закон дава право на ищеца да се сдобие с
изпълнителен титул, ако ищецът представи в съда Запис на заповед, то съдът
веднага му издава такъв изпълнителен лист и изпраща призовка на длъжника за
доброволно изпълнение /ПДИ/, длъжникът има право да поиска да продължи
редовният исков процес, но за това трябва да представи определена гаранция в
банката и да представи удостоверение в банката. Ако той не може да даде такава
гаранция, не може да се възстанови старото дело
започнато по стария исков процес и той няма право на възражения. Има
различни хипотези и пр. но по-важното е че този закон се създава именно в
отговор на бавното и скъпо протичане на гражданския процес и има за цел да
защити кредиторите, т.е. икономически по-силния в този спор. Макар и схематично
това е съдържанието на гражданския процес. Няма съществени разлики в
терминологията, организацията със съвременния. Гражданският процес е състезания
между гражданите.
Углавните дела се
гледат с участието на съдебни заседатели, при гражданският процес съдията
решава спора, има елементи на сравнение, които дават възможност да се видят
характеристиките на двата процеса.