събота, януари 17, 2015

22.СЪЗДАВАНЕ НА ВЕЩНО ПРАВО



Основен закон, който регламентира вещното право е Законът за имуществата, собствеността и сервитутите от 1904 г. Дотогава се приемат редица по-малки закони, правят се опити за създаване на един цял закон, но можем да кажем, че причините, поради които се създава законът толкова късно са обективни, не зависят изцяло и в най-голяма степен от законодателя, неговата програма и пр. а става въпрос за ликвидиране на османската собственост /продължителния период/. Със закона нормативно се урежда собствеността, слага се край на действието на всички османски закони. Законът установява пълна, всеобхватна, абсолютна частна собственост върху имуществото и право на титуляра на владение, ползване и разпореждане с него. Регламентира се както пълната, така и ограничената собственост. Законът казва, че всички неща, които могат да бъдат предмет на обществена или частна собственост са недвижими или движими имущества. Имуществата са недвжими или по произход, или по назначение или по предмета, по който се отнасят. Недвижими имущества по назначение са вещите, които собственикът на едно имение поставя в служба и експлоатация на това имение /добитъкът,земеделските оръдия, сламата/, в тази група влизат също така всички движими предмети, които собственикът е прикрепил към земята или към сградите /Разяснявайки този характер на вещите да се забрави физическия характер!/. Недвижими имущества по предмета до който се отнасят законът счита правата на плодоползване, на обитаване, поземлените сервитути и др. Недвижими имущества по своята природа са земята, сградите, дърветата, но и изворите. Общото, характерното за тези недвижими имущества е – те са непреносими, незаменими и като такива са много по-рядко обект на сделки. При сделките с недвижимо имущество, основното изискване на закона е да се осигури публичност при смяна на титуляра.
Движими вещи - ! Всички други вещи, които не отговарят на качеството да бъдат недвижими са движими! Имуществата са движими по своята природа, или по определение на закона. Движими по природа са телата, които могат да се местят от едно място на друго, а по определение на закона са правата задълженията, акциите, дяловете в акционерни дружества и прочие. Движимите имущества са заменими, преносими и като такива са обект на постоянен обмен, на постоянни сделки, без всякакви формални правила и условия. Законът установява собствеността като едно всеобхватно и неограничено право. Чл. 29 дефинира собствеността като право на ползване и разпореждане с вещите, по най-безусловен начин. /веднага казва и допълва законодателят $стига да не се прави с тях някое употребление” т.е. да не се използват по начин, който законът или правилниците забраняват, т.е. ползване и разпореждане но в съответствие със закона/. Законът дава отговор и формулира собствеността на земята – собствеността на земята се определя като собствеността на пространството над нея и всичко това, което се намира отдолу или отгоре на повърхността. Това уточнение или определение е много важно от гледна точка на природните богатства и на собствеността на държавата и собствеността на земята на собственици. Независимо движима или недвижима правото на собствеността дава право на всичко, което тя произвежда, или което естествено или изкуствено се присъедини към нея и това право се нарича право на приращение /присъединяване/. Законът регламентира и ограниченията на недвижимата собственост, като описва точно при какви условия може да се изкопае кладенец във вашата собственост, да се изгради обща разделителна ограда, стена и пр. В случая законодателят се ръководи от принципа, че правото на собственост не принадлежи само на едно лице и поради това не може да нарушава същото право, принадлежащо и на други лица. Най-голямо внимание се отделя в закона на недвижимата собственост. Едновременно с това се защитава и движимата собственост като законът казва, че добросъвестното владение на една движима вещ прави владелеца й собственик, независимо от това дали този, който я прехвърли е бил собственик, но законодателят извежда на преден план именно добросъвестното владение. Така законът издига фактическото владение на движимите вещи и ценните книжа в право на собственост. Законодателят осигурява по различен начин защитата на недвижимата и движимата собственост – той приема че добросъвестното владение е достатъчно за да направи владелеца собственик. В случая законодателят не се интересува от факта защо собственикът е лишен от владение, но законодателят подхожда по друг начин при защитата на недвижимата собственост. Той следва друг подход, който се ръководи от естеството на тази собственост, от нейното икономическо и социално значение и предвид на това законодателят осигурява и гарантира широка публичност на актовете на отчуждаване, той изисква във всеки един момент собственикът на недвижимата вещ да бъде известен и това се постига чрез нотариалните актове и вписванията в ипотечните книги.  В своята трета част законът урежда поземлени и лични сервитути. Сервитутът е ограничено вещно право върху чужда вещ. Лични сервитути са плодоползването, обитаването, употребяването, Законът определя плодоползването като право на едно лице да се ползва от вещи, които принадлежат на друго, както би се ползвал самият собственик, но със задължението да ги пази както по състав, така и по качество, по форма. Поземленият сервитут се състои в тежестта, която се нанася върху един недвижим имот в полза на друг, или за служенето на друг недвижим имот, който не принадлежи на първия собственик. /Става дума за това, че ние с вас сме съседи имаме две дворни места, вие сте на улицата, взели сте вода от улицата прекарали сте до средата на двора, аз също искам да си прекарам, трябва да разкопая канал, който да мине през половината на вашия двор, това е тежестта, която се нанася с поземления сервитут./ Сервитутът е ограничено вещно право върху чужда вещ. Същото може да се случи и обратно, ако предявите някакви желания за създаване на нещо общо на границата между двата двора. Сервитутите, които се установяват от закона имат предмет обществено или частно ползване. Така поземленият сервитут се установява от закона или от действието на човека /прекарването на водопровод е най-типичен пример – действието на човека го създава/. Освен собствеността законът регламентира и владението. Владението е законно, когато е постоянно, непрекъсваемо, спокойно, явно, несъмнително и е налице намерение да се държи вещта като своя собствена. Тези условия законът поставя и издига, за да се определи владението като законно. В тази си част законът урежда правото на владение, неговата защита, регламентира добросъвестното владение, за което говорихме, дефинира и така наречените интердикти – искове за защита на нарушено, респ. отнето владение.
Друг закон в областта на вещното право това е Законът за давността /1899 г./ Давността е средство за придобиване на едно право  или за освобождаване от едно задължение. Чрез изтичане на известно време /определен срок/ и под определени в закона условия.За придобиване чрез давност е необходимо да е налице законно владение на вещта /имуществото/, освен това законът казва, че давността не се прилага на вещи, които не се намират в гражданско обръщение Законът урежда както придобиването така и погасяването на давността. Целта е да се стабилизират отношенията свързани с имуществото и неговото движение. В случаите, когато няма добросъвестност и юридическо основание, срокът за придобиване се определя от закона и когато владението е непрекъснато, то е 20 години. Исковете се погасяват само с изтичане на времето, определено от закона. Предвид на това ипотечните и вещните искове, свързани с движими вещи, за които няма определен срок се предвижда да се погасяват за срок от 15 години. За разлика от тях облигационните, договорните искове се погасяват за по-кратко време от 1 до 5 години, т.е. законът не само казва, че се погасяват исковете с изтичане на определено време, но и определя това конкретно време в зависимост от характера на самите искове.