След
освобождението в областта на наследственото право се създава една своеобразна
ситуация, която е резултат от това, че се използват различни източници –
Законът за земята, османският Закон за земята, шериатското право, френският
закон, даже закони от средновековието, обичайното право и т. н. Това води до
създаването на една противоречива практика, има случаи в Русе и Варна, в един и
същи съд в две отделения правораздават по различни закони и се правораздава по
закона, който съдията познава. Това създава противоречива практика с
нежелателни последици и за страните и за държавата, увеличават се
наследствените спорове и поради тази причина още в 1885 г. се прави първи опит
за създаване на Закон за наследството/ЗН/. Законопроектът не е приет, защото не
е пълен, тъй като урежда само наследството по закон. Едва в 1889 г. е приет Законът за наследството. Законът също е
рецепция на италианския Граждански закон. Според чл.1 наследството се предава
по закон и по завещание. Освен че ще видите връзката между съвременното право,
правото тогава и с класическото римско право и средновековното право.
Наследяване по закон има само тогава, когато няма завещание. Способно да
наследява е всяко лице, освен ако по закон е неспособно, или недостойно, т.е.
законът дава свобода на наследяване, единствените ограничения са тези –
неспособно или недостойно. Неспособни да наследяват са: този, който още не е
заченат, когато се е отворило наследството и дете, което е родено неспособно да
живее. Неспособни да наследяват като недостойни са - ,този който умишлено е
убил или се е опитал да убие наследодателя, също и съучастниците в това деяние,
този който се е опитал да принуди лицето да промени завещанието, или е
възпрепятствал създаването на завещанието. Наследяването се разглежда като
съвкупност от имуществени права и задължения – чл. 21 на закона гарантира
равните права, равенството на наследниците, независимо от техния пол
/противоречие с нормите на обичайното право/ Според чл. 47 всяко лице, което
според закона, не е обявено за неспособно може да разполага с имуществото си
чрез завещание. Завещанието е едностранен отменим формален акт за разпореждане
с имуществото или с част от него за в бъдеще от деня на смъртта в полза на едно
или на няколко лица. Неспособни да завещават са лицата под 18 години,
слабоумните, тези, които не са в здрав разум по време на създаване на
завещание, Завещателните разпореждания за цялото имущество на завещателя или
част от него, се наричат универсални, или общи и те придават на получилия
наследството качеството на наследник.
Всички други се наричат частни и придават на получилия част от имуществото
качеството на заветник. Законът определя два вида /две основни форми/ на
завещание - обикновено завещание
/саморъчно или нотариално/, второ – завещание на кораб и по време на война
Саморъчното се изписва изцяло от ръката на завещателя, задължително се слага
дата и подпис, без тези реквизити завещанието е недействително, пази се в дома
на завещателя или при нотариус. Нотариалното завещание е публично, а може да
бъде и тайно. То се прави при нотариус в присъствието на 4 свидетели. Когато е
публично завещателят диктува завещанието, нотариусът го записва, поставя се
датата, подписът на нотариуса и на свидетелите. Когато е тайно, се пише от
лицето или от трето лице, но съдържанието не се знае от нотариуса. Може да се
отменя, да се допълва /като отменяем акт/ и това е волята на завещателя.
Законът поставя определени условия спрямо свидетелите: да са български
поданици, да са пълнолетни и да се ползват с граждански права. Давайки пълна
свобода на собственика да прави завещание, да разполага с имуществото си както
иска, законът влиза в противоречие с интересите и с правата на наследниците, с
целите на семейството като клетка на обществото и за да преодолее този конфликт,
законът предвижда част от имуществото да
се запази т.нар. запазена част, с която собственикът не може да разполага / Чл.
93 постановява че законната част е част от наследството, тя се пази на лицата,
низходящите, възходящите в пълна собственост и завещателят няма право да налага
върху нея каквито и да са тежести или условия/. Размерът на тази част зависи от
това какви са наследниците – низходящи, възходящи, както и от техния брой.
Когато има едно дете – не може да се завещае повече от половината, а една втора
– за детето, при две деца – 1/3, при три и повече ¼, ако има само възходящи
наследници, завещателят не може да завещае повече от 2/3 от цялото наследство.
Когато няма завещания, според закона се прилага наследяването по закон.
Определен е редът на това наследяване като се дефинирани 4 групи наследници: те
са подредени в следната последователност – първа
група – низходящи /деца/, втора група
– възходящи – родители, кръвни, трета
група – братя, сестри, баби, дядовци четвъртата
– останалите съребрени роднини до 10 степен. Тук принципът е близките изключват
по-далечните и когато няма наследници в тези 4 групи наследството преминава в
полза на държавата. Законът определя и частта на преживелия съпруг и размерът
зависи от броя на децата – размерът на преживелия съпруг е два пъти по-малък от
размера, който се пада на едно дете.
Законът дава право на всеки от наследниците да поиска да се извърши
делба на наследството, делбата може да бъде извършена по взаимно съгласие, а
когато не може да се раздели, се продава на публичен търг. Неравенството на
условията в натура се възмездява в пари.
/т.е. две ниви 2 и 3 дка, няма как да се разделят, може да се изравни общата
стойност с възмездяване в пари/ Ако бъде установено насилие на делба, законът
дава право на разваляне. ЗН регламентира и дарението – определя го като
договор, чрез който дарителят отстъпва веднага и безвъзмездно дадено нещо в
полза на надарения / трето лице/, който го приема. Не могат да даряват, тези,
които не могат да правят завещание, непълнолетните от 18 до 21 години. Не могат
да получат дар, неспособните да получават завещание. В закона изрично се
подчертава, че дарението става задължително за дарителя, дарението произвежда
своята правна сила, своето действие от деня, в който дарението е било изрично
прието, неприетото дарение няма никаква правна сила. Дарението се прави с определени условия,
които получилият дара трябва да изпълни. Дарението може да се отмени, когато
условията на дарителя не са изпълнени, когато получилият дарението е непризнателен
или когато дарителят се сдобие със свои собствени деца. Когато говорихме за
съдържанието на чл. 21 /обърнете внимание,защото този член влиза в противоречие
с обичайната практика, законът обръща из основи обичайната практика, той е
модерен, европейски, но обичайната практика в България е такава. Тази промяна
става причина за сериозни сътресения – икономически, политически. Една много
широка и сериозна съпротива срещу прилагането на закона – от една страна се
появяват адвокати и други, които
започват да ходят по селата и да карат жените да си искат своето
имущество, от друга страна с цел да избягат от действието на закона започват да
се правят всякакви спекулативни продажби, прехвърляния на земи на синовете/.
Поради тази причина законодателят е принуден да направи две ревизии на закона и
двете имат за цел да смекчат конфликта чрез даване на по-големи права на
синовете в съответствие с нормите на обичайното право. Няма друг закон, при
който законодателят да се е върнал обратно към нормите на обичайното право. Но
той е принуден да направи това предвид съпротивата, която среща законът,
независимо че е модерен и европейски. С първата ревизия /1896 г./ се дава право
на наследниците от мъжки пол да изкупуват дяловете на наследниците от женски
пол, в това число са включени и покритите недвижими имоти. Освен това се
въвежда забрана да се делят нивите на части по-малки от 3 дка, а ливадите от 1
дка. Съпротивата срещу закона освен от гледна точка на обичайното право има и
икономически характер, защото се стига до раздробяване на земята което налага
по-късно комасация или е свързано с нейната допълнително уедряване и този член
има за цел да отговори на конфликта. Втората
ревизия е от 1906 г. включени са нови текстове, низходящите от мъжки
пол, получават дял два пъти по-голям от дела на низходящите от женски пол, но
що се отнася до непокритите недвижими имоти и до движимите имоти, които се
считат за принадлежност на земеделието. Отчита се приносът на низходящите от
мъжки пол за увеличаване на богатството на рода, на наследството на бащата, а
наследниците от мъжки пол са освобождават от задължението да внасят в общото
богатство на рода /т.е. зестрата не подлежи на делба и наследяване от мъжките
наследници/ Законът защитава частната собственост чрез въвеждане на института
на така нареченото отсъствие – това става със Закона за лицата /ЗЛ/, и според този закон имуществото на
отсъстващото лице трябва да се пази, отсъствие до три години се обявява за
временно и роднините се въвеждат във временно владение /до 3 години/. Роднините
въведени във временно владение не могат да продават, да ипотекират недвижими
имоти, да извършват някакви такива актове, могат да бъдат въведени в
окончателно владение, едва когато отсъстващият навърши сто години или така
нареченото безизвестно отсъствие продължи 30 години., но дори и тогава се
защитава неговият интерес. Ако са минали тези 30 години и роднините са въведени
в окончателно владение на 31-вата или някоя от следващите години лицето се завърне, той има право да вземе имотите си
в положението, в което се намират и освен това, обезщетение за тези, които са
били отчуждени.
Това
макар и общо и схематично са въпросите в областта на наследственото право. /Да се направи връзка между средновековното
право, българския европейския и обичайно-правната традиция, как се решава, това
става под натиска на селското население и даже и след ревизиите не се решава /