Политическата свобода, религията и свързаните с
тях политически и военни конфликти от XVI – XVII век водят до разруха на
стопанския и обществен живот, упадък на институциите. Установява се
чувството за несигурност и страх за живота на човека. Налага се
представата за неограничена от Бога свобода, проявяваща се в анархия.
Старият ред е разрушен, а нов ред няма, в тази обществена ситуация
обхващаща десетилетията след реформацията се формулира нова идея относно
целта на държавата. Държавата се схваща като върховна власт и трябва да
наложи мир и ред. Именно в държавата се вижда силата, призвана да
възстанови реда и да принуждава към миролюбие. Тя трябва да утвърди
гражданското състояние в противовесна посока – да утвърди мира вместо
войната. Обществото се нуждае от благотворителна държавна репресия. Това
е извода на философската мисъл от края на XVII век. Този израз е
формулиран най-точно в тезата на французина Жак Босюе. От войната като
анархия към мира като деспотизъм
Х. Гроци, Спиноза, на това основание поддържат тезата за неограничена държавна власт. Поради тази причина те са привърженици на абсолютната монархия. Виждането, че държавната власт по необходимост трябва да е абсолютна поставя въпроса за съотношението с естествените права.
Според посочените мислители в гражданското състояние естествената свобода се заменя с гражданска. Следователно естествените права се заменят с граждански. Гражданските права се установяват и защитават от законната мяра за естествената свобода или на естествените права. Държавната власт определя мярата като тя е неограничена в своята свобода да ограничава естествената свобода в интерес на всеобщото благо – мира. Държавата според Гроци е върховно право на нейния суверен да се разпорежда с хората и имуществото им дотолкова, колкото е необходимо за осъществяване на нейните цели. Томас Хобс приема, че договаряйки се да учредят държавната власт, едновременно с това хората се отказват от естествените си права, прехвърляйки ги на суверена.
Индивидите се отказват от естествената си свобода, за да я получат като граждани, в модела на Хобс свободата е присъща само в естественото състояние. Държавата като ред е възможна чрез елиминиране на индивидуалните свободи. Този отказ не е абсолютен, хората запазват правото на собственост.
Според Дж. Лок индивидите преминават в гражданско общество, което е по-съвършено състояние на съвместен живот. Гражданското общество има за цел гарантиране на свободата, а не ликвидирането й. Ето защо според Лок хората се договарят да запазят естествените си права. В естествено състояние всеки индивид има право на живот, на свобода на действие, право на собственост. Влизайки в гражданското общество, индивидът запазва тези права. Те не преминават и не могат да преминат върху държавата, монарха, защото той не може да ги притежава, нито да ги предоставя. Това е така, защото правата са естествени, идват от природата и нито обществото, нито държавната власт може да замени природата. Естествените права се запазват в гражданското общество. Задачата на държавната власт е да ги защити. Целта на обществения договор Лок вижда в съхранението на естествените права.
Учредявайки политическото общество, хората ограничават своята власт и я предоставят на държавата, за да урежда отношенията между тях чрез закони. Тези държавни закони в много отношения ограничават свободата, която човек има според закона на природата. Очевидно естествената свобода се ограничава, но не се отменя изцяло. Обратното противоречи на целта на държавата. Не може да се допусне според Лок, че встъпвайки в обществото, хората загубват своите естествени права, защото ако се приеме това се обезсмисля целта, поради която е създадена държавата.
Изводът на Лок е, че някои права се ограничават, а други се запазват. Така че никой не може да ги ограничава или отнема без съгласието на техните титуляри-носители. Това извежда идеята на Лок за политическата свобода. Държавната власт е ограничена до личната автономия. Политическа свобода е израз на автономията и е свободата от държавата. Лок извежда политическата свобода на гражданите на първо място.
Политическата свобода според Монтескьо е срещу произвола на държавната власт. Той посочва, че политическата свобода има място само в умереното управление. Изводът е, че умереното управление е ограничената монархия.
Съотнесена към държавното устройство, политическата свобода е правото да се върши всичко, което законите позволяват. Законът установява кое е позволено, кое – забранено. Свободата на гражданите е в това, че безпрепятствено могат да вършат всичко, което им е позволено. Ако гражданинът е принуден да ограничи своята воля на друго основание, или по друга заповед извън законите – ще е налице произвол. Изключване на произвола налага юридическият закон. Гражданите са длъжни да се подчиняват само на законите. Законът се извежда като гаранция за свободата на гражданите. Осигуряването на върховенството на закона авторът вижда в разделението на властите. Политическата свобода изразява баланса между индивида и държавата, межуд автономната и държавната власт. Не може да има свобода без господството на закона, но ако свободата е на разположение на законодателя, става негово притежание, властващият се превръща в господар, гражданинът – в роб. Монтескьо отчита тази опасност. Средство да се предотврати вижда в разделението на властите. Само така може да се изключи абсолютизма на властта и да се осигури върховенството на политическата свобода.
Х. Гроци, Спиноза, на това основание поддържат тезата за неограничена държавна власт. Поради тази причина те са привърженици на абсолютната монархия. Виждането, че държавната власт по необходимост трябва да е абсолютна поставя въпроса за съотношението с естествените права.
Според посочените мислители в гражданското състояние естествената свобода се заменя с гражданска. Следователно естествените права се заменят с граждански. Гражданските права се установяват и защитават от законната мяра за естествената свобода или на естествените права. Държавната власт определя мярата като тя е неограничена в своята свобода да ограничава естествената свобода в интерес на всеобщото благо – мира. Държавата според Гроци е върховно право на нейния суверен да се разпорежда с хората и имуществото им дотолкова, колкото е необходимо за осъществяване на нейните цели. Томас Хобс приема, че договаряйки се да учредят държавната власт, едновременно с това хората се отказват от естествените си права, прехвърляйки ги на суверена.
Индивидите се отказват от естествената си свобода, за да я получат като граждани, в модела на Хобс свободата е присъща само в естественото състояние. Държавата като ред е възможна чрез елиминиране на индивидуалните свободи. Този отказ не е абсолютен, хората запазват правото на собственост.
Според Дж. Лок индивидите преминават в гражданско общество, което е по-съвършено състояние на съвместен живот. Гражданското общество има за цел гарантиране на свободата, а не ликвидирането й. Ето защо според Лок хората се договарят да запазят естествените си права. В естествено състояние всеки индивид има право на живот, на свобода на действие, право на собственост. Влизайки в гражданското общество, индивидът запазва тези права. Те не преминават и не могат да преминат върху държавата, монарха, защото той не може да ги притежава, нито да ги предоставя. Това е така, защото правата са естествени, идват от природата и нито обществото, нито държавната власт може да замени природата. Естествените права се запазват в гражданското общество. Задачата на държавната власт е да ги защити. Целта на обществения договор Лок вижда в съхранението на естествените права.
Учредявайки политическото общество, хората ограничават своята власт и я предоставят на държавата, за да урежда отношенията между тях чрез закони. Тези държавни закони в много отношения ограничават свободата, която човек има според закона на природата. Очевидно естествената свобода се ограничава, но не се отменя изцяло. Обратното противоречи на целта на държавата. Не може да се допусне според Лок, че встъпвайки в обществото, хората загубват своите естествени права, защото ако се приеме това се обезсмисля целта, поради която е създадена държавата.
Изводът на Лок е, че някои права се ограничават, а други се запазват. Така че никой не може да ги ограничава или отнема без съгласието на техните титуляри-носители. Това извежда идеята на Лок за политическата свобода. Държавната власт е ограничена до личната автономия. Политическа свобода е израз на автономията и е свободата от държавата. Лок извежда политическата свобода на гражданите на първо място.
Политическата свобода според Монтескьо е срещу произвола на държавната власт. Той посочва, че политическата свобода има място само в умереното управление. Изводът е, че умереното управление е ограничената монархия.
Съотнесена към държавното устройство, политическата свобода е правото да се върши всичко, което законите позволяват. Законът установява кое е позволено, кое – забранено. Свободата на гражданите е в това, че безпрепятствено могат да вършат всичко, което им е позволено. Ако гражданинът е принуден да ограничи своята воля на друго основание, или по друга заповед извън законите – ще е налице произвол. Изключване на произвола налага юридическият закон. Гражданите са длъжни да се подчиняват само на законите. Законът се извежда като гаранция за свободата на гражданите. Осигуряването на върховенството на закона авторът вижда в разделението на властите. Политическата свобода изразява баланса между индивида и държавата, межуд автономната и държавната власт. Не може да има свобода без господството на закона, но ако свободата е на разположение на законодателя, става негово притежание, властващият се превръща в господар, гражданинът – в роб. Монтескьо отчита тази опасност. Средство да се предотврати вижда в разделението на властите. Само така може да се изключи абсолютизма на властта и да се осигури върховенството на политическата свобода.