Според
чл. 85 на Конституцията народното представителство се заключава в НС, а то може
да бъде Обикновено и Велико. Организацията се регламентира в глави ХІV, ХІХ.
Първоначално един депутат е представител на десет хиляди души от населението, а
мандатът на събранието е 3 години. След промените 1893 г. мандатът се увеличава
на 5 години, избирателите на 20 хиляди /броят на населението в избирателния
район/. 1911 г. мандатът става 4 години. Избирателното право е неограничено –
равно, всеобщо и пряко. Гласоподаването е тайно, избиратели са всички
български граждани, навършили 21 години,
едно изискване има само – да се ползват от граждански и политически права. До
1937 г. обаче единствено избирателни права са имали мъжете. Тогава /1937/ жените получават избирателни права и само
тези, които са омъжени, разведени или вдовици. Това е така нареченото активно
избирателно право /правото да избираш/, пасивното избирателно право е правото
да бъдеш избиран. Такова право имат всички български граждани, грамотни, над 30
години и също ползващи се от граждански и политически права. Според Конституцията парламентът е
еднокамарен , състои се от една камара, не е постоянно действащ орган, а работи
на сесии. До 1911 г. сесията е една – 15.10. – 15.12., след това е приета и още
една сесия – 15.01.- 15.03. Сесиите се откриват, закриват от царя или
упълномощено лице, той произнася тронно слово, заседанията са открити
/публични/, всички останали с изключение на духовните лица, полагат
клетва. В отговор на тронното слово
събранието предоставя на царя адрес за отговор. Този адрес се пише от специална
комисия, приема се, /дали ще отговаря на настроението на царя, да не би да си
помисли нещо и да свърши властта им /щекотлив въпрос/. НС след откриване на
заседанието се председателства от най-възрастния депутат и се избира
ръководство /председатели, подпредседатели/, постоянни комисии. Комисиите са
толкова, колкото министерствата и най-важната комисия е бюджетната. Чл. 87
казва, че народните представители представляват не само своите избиратели, но и
целия народ. Те имат пълно право да обсъждат, да говорят, да гласуват по
убеждение и съвест /чл. 93/, правят това но в съответствие с партийната линия и
политика. Малко се оказват депутатите, които говорят действително по убеждение
и съвест, при това се казва – без да носят отговорност за това, което говорят.
Депутатите са защитени по време на своя мандат от „депутатски имунитет”, т.е.
имат лична неприкосновеност. Ако към тях има предявено обвинение за
престъпление от най-тежък характер, отиването им на съд е възможно само ако НС
даде своето съгласие. Във всички други случаи 5 дни преди откриване на сесията
и през цялото време докато тя трае, народните представители не могат да бъдат
нито задържани, нито съдени. /имат имунитета само 5 дни преди откриването и по
време на сесията/, те са освободени от граждански задължения – формулирани са в
чл. 105 задълженията – най-важното е неговата законодателна дейност – приемане
и обсъждане на закони. Според чл.44 нито един закон не може да се даде, допълни
и измени и отмени, докато не се обсъди и приеме от НС. Освен това по
Конституция парламентът е органът, който тълкува законите. Събранието обсъжда
предложение за държавни заеми, приемането на годишния бюджет, опрощава
изостанали вземания, разбира се осъществява парламентарен контрол по отношение
на министрите. Събранието има право да назначава различни изпитателни или
анкетни комисии по управлението. Чрез парламентарния контрол събранието търси
отговорност от министрите и правителството като цяло. Предаването на съд зависи
пак от НС и решението дали да се предадат. Една от най-важните функции на
парламента е правото на законодателна инициатива, тя принадлежи на царя и на НС
според чл. 108. Чл. `109 казва, че всеки народен представител може да внесе в
НС законопроект или предложение ако са подписани, подкрепени от ¼ от народните
представители. Когато законопроектът е внесен и се обсъжда, НС е в правото си
да внесе изменения, допълнения, поправки и да го утвърди. Гласуването е лично,
устно и явно. Допуска се и тайно гласуване, но то трябва да стане по искане
най-малко на 10 народни представители и това искане да бъде одобрено от НС.
Събранието решава по вишегласие т.е. с мнозинство на гласовете. Конституцията
определя и състава и правомощията на ВНС. Великите народни представители се избират
пряко от народа и техният брой е 2 пъти по-голям от тези в ОНС. Измененията
следват измененията на ОНС. Изборите се провеждат по специален закон за избори
за ВНС и неговата организация е същата – ръководство, председател,
подпредседатели, секретари.. ВНС се свиква от царя, регентството или МС. Царят
свиква ВНС за да обсъжда въпроси за отстъпване или размяна на част от
територията на царството. Решението се взема с вишегласие на присъстващите в
събранието. 2. Когато то трябва да се произнесе по въпроса дали българският цар
може да бъде и управител на друга държава – чл. 7. 3. На трето място – когато
събранието трябва да измени или прегледа Конституцията, решението се взема с
мнозинство от 2/3 от всички членове на събранието. Регентството също има право
да свика ВНС и то само за да обсъди въпроса за отстъпване или размяна на част
от територията на царството. МС може да свика ВНС, когато трябва да се избере
нов цар, ако починалият няма наследник, това става с 2/3 от членовете на
събранието /вишегласие/ и на второ място – за избор на регенти, когато
наследникът е непълнолетен и с вишегласие на членовете. В тези два случай
според чл. 143 МС може да свика ВНС. Правомощията на монарха са достатъчно
широки и в определен смисъл НС е поставен под негова зависимост и контрол –
може да го свика, закрие, разпусне, да сложи вето на приетите закони и пр. По
този начин ТК урежда разделението на властите и определя правомощията на
монарха, на изпълнителната, законодателната и съдебната власт.
СЪЗДАВАНЕ
НА БЪЛГАРСКОТО БУРЖОАЗНО ПРАВО ПРЕЗ ТРЕТАТА БЪЛГАРСКА ДЪРЖАВА ОТ ОСВОБОЖЕДНИЕТО
ДО 1944 Г.
Формиране
на правото – вниманието да се насочи към това защо, по какъв начин става
формирането на правната система на новата българска държава – България е вече
независима държава, тръгва по капиталистически
път на развитие с определени политически
цели и съвсем естествено новата българска държава не може да прилага
по-нататък османското право, защото –първо, това е право на държавата, която
толкова векове е владяла българската територия, второ - защото е право,
изостанало и насочено към регламентиране на феодални отношения и трето – то е
право, ръководено от принципите на шериата.
Става дума не само за политически противоречия, но и противоречия,
произтичащи от различния религиозен характер на двете държави. След
Освобождението българският законодател е изправен отново пред подобна дилема и
решава тази ситуация по един кардинален начин
чрез рецепция на западноевропейското право при това българският
законодател следва една линия по принцип да реципиира най-модерните закони,
доказали се в практиката, независимо от това от коя правна система ще бъдат –
немската, френската, романската. Той избира най-модерните системи, доказали се
в практиката. Този принцип се допълва от един друг - не се възприемат закони от
балканските страни, защото
законодателството на балканските държави в този период е наистина
остаряло и не отговаря на новия етап от развитието на обществото и на
стремежите на българската държава. Разбира се, тази рецепция на закони от
различни държави създава известни трудности поради липса на кодификация, още
повече, че много от законите просто се превеждат и създават трудности при
прилагането им, но законодателят се ръководи от разбирането, че условията
трябва да се променят. Това не става за 24 часа, а е продължителен процес от
Освобождението до края на века, но за тези години бълг. законодател създава
една модерна правна система. Като през този период до приемането на новите
закони се използват и част от действащите османски закони, като те се
прецизират, прави се ревизия, придобиват вече нов национален характер, правна
форма и съдържание, извадени са онези текстове свързани с шериатското
законодателство. Налице е приемственост от един по-висок ранг, от гледна точка
на това, че през този период се прилагат законите, приети по време на ВРУ
/временни правила, но които имат сравнително продължителна история на
прилагане/. Вижда се, че в този нов период няма правен вакуум, доколкото се
прилагат закони от османското право, закони и наредби издадени от ВРУ и
създаването на новото право по пътя на рецепцията/. Българският законодател е
правил опити за приспособяване на тези закони с внасяне на изменения, с отчитане на новата действителност и перспективи,
но те невинаги са били цялостни и успешни, за това като цяло говорим за една
рецепция на западноевропейското право. Българският законодател няма друг избор,
нямаме подготвени хора, много бързо и динамично е икономическото развитие през
този период – политическите събития се развиват в бърза последователност –
криза, бърза смяна на едно с друго правителство, режим на пълномощията,
Съединение, Сръбско-българска война – динамика на събитията, през което време
трябва да се гради българската държава. Не само нямаме подготвени хора, но и
нямаме и достатъчно историческо време. Появяват се различни теории – една от които е тази на проф. Бобчев да се
използва обичайното право и на негова основа да се създаде правото, но тя е неприложима поне по две причини – на
първо място обичайното право е за минало време /създадено през епохата на
феодализма/ и още по-важно – обичайното право не е описано, това означава, че
трябва да се опише, да се сравни, защото в различните периоди и области то е
различно, което е свързано с огромен труд и време, но основната причина е, че е
право на миналото, а не на настоящето и бъдещето, затова е изводът, че бълг.
законодател извършва най-доброто - приел е подхода на рецепцията на
западноевропейското законодателство – рецепция на най-добрите и доказани в
практиката закони, независимо от коя правна система са, дори по-нататък ще
видим как законодателят прави усилия да сглоби нов закон от различни части, с
цел да бъде носител на най-новото и модерното. Това съвместяване е механично и
води до проблеми впоследствие, но стремежът е оправдан.