Въпросите
се уреждат в глава ХХІ на Конституцията. Според чл. 149 изпълнителната власт
под върховния надзор и ръководство на царя принадлежи на министрите и техния
съвет. МС е висш изпълнителен колективен орган, включва всички министри, като
един от тях е първи. По избор на царя един от тях се назначава за председател
на съвета /чл. 150/ обикновено лидерът на политическата партия. ТК предвижда
първоначално да има 6 министерства, по-късно 8 – 1893 г., 1911 г. са направени
промени в наименованията, реорганизация, сливане и в резултат министерствата
стават 10. Правомощията на МС не са формулирани пълно, точно и ясно в Конституцията.
С текстовете в конституцията се уреждат преди всичко някои изключителни,
специфични случаи, които можем да кажем, излизат извън общоутвърдената рамка,
характерната дейност на МС, ръководство на държавната администрация и
координиране на МС. Тези случаи са дадени в чл. 151 и те са следните – при
смърт на царя МС поема управлението на страната и се задължава в срок до 1
месец да свика ВНС за избор на нов цар. МС поема управлението на страната и при
смъртта на царя, когато няма отредено регентство или когато някой от избраните
регенти също почине, тогава в срок до 1 месец МС трябва да свика ВНС за избор
на регенти. МС поема управлението на царството, ако след смъртта на царя
царицата се окаже бременна и това управление е докато тя роди. С промяната през
1911 г. по силата на чл. 73 последната алинея, МС може да обявява военно
положение с указ под обща отговорност на министрите в случай, че НС не
заседава, но този указ трябва да бъде одобрен от НС в срок до 5 дни. Същият
характер има и постановлението, според което царят при външна заплаха или вътрешна опасност не може да
свика Народното събрание и по представление на МС започва да издава наредби със
силата на закони. Отделният министър може да депозира оставката си пред царя и
да бъде освободен от длъжност, докато целият МС или цялото правителство подава
оставката си чрез премиера. Конституцията урежда и така наречената министерска
отговорност. Министрите са отговорни пред царя и НС съвкупно за своята дейност
като съвет и лично всеки един конкретно за управлението на повереното му
министерство – те носят лична и колективна отговорност пред царя и пред НС.
Отговорността на министрите пред царя е служебна и произтича от чл. 149. Това
показва, че в своите действия всеки един министър трябва да следва, политиката,
напътствията на монарха. Служебната отговорност на министрите е провъзгласена
от чл. 154 и според този член всеки официален акт, който се подпише от царя
трябва да бъде подписан също от всички министри, или само от надлежния
министър. Министрите носят отговорност и пред НС – парламентарно-политическа и
в този случай и конституционно-наказателна. Тази отговорност произтича от
правото на парламента на контрол над изпълнителната власт. Чл. 92 задължава
министрите да дават лично исканите от депутатите обяснения, така наречения
парламентарен контрол – осъществява се чрез т. нар. питания и запитвания. Всеки
народен представител има правото да отправи питане към даден министър и той е
длъжен да отговори. Ако отговорът не удовлетвори депутата, той може да го развие
в запитване, което става повод за дебати в събранието и те могат да завършат с
искане на вот на доверие или недоверие на кабинета. Тези дебати, резултат от
запитването, могат да доведат до искане на вот на доверие или недоверие на
правителството. Конституционно-наказателната отговорност е лична и колективна.
НС може да призове министрите на съд /да ги предаде/ за измяна на отечеството,
нарушение на Конституцията, предателство, нанесени вреди на царството,
използвани за лична полза и т. н. /чл. 155/. За да се предаде един министър на
съд НС трябва да гласува и 2/3 от присъстващите членове трябва да кажат „да”.
Министрите се съдят от особен държавен съд и неговият състав се определя със
специален закон. Царят не може да опрости
министър без съгласието на НС. Министрите като граждани носят и
гражданска отговорност и наказателна пред гражданските и наказателни съдилища,
това е тяхната обикновена отговорност. Следвайки принципа на разделение на
властите ТК отделя съдебната власт от законодателната и изпълнителната /чл.13/
в ТК няма чл. който да регламентира дейността на съдебната власт – това се
оставя на чл. 13. Моделите, от които е възприета нашата конституция
/Румънската, Белгийската и др. / има специални раздели за съдебната власт.
Поради липсата на такава отделна власт,
уредбата на съдебната система по-късно става с обикновени закони и това дава
възможност всяка една партия и власт да влияе върху уредбата и дейността на
съдебната система на принципа на назначение и уволнение на съдиите и предвид на
това, че в България твърде късно се възприема принципа на несменяемост на съдиите в един сравнително
мек вариант, без да се стигне до пълна
несменяемост.