Чл.
4 на ТК провъзгласява България за монархия, наследствена и конституционна с
народно представителство. Династията се основава като резултат от избора на
княза от ВНС. Князът се провъзгласява за върховен представител и глава на
държавата. По силата на ТК няма друг орган, който да стои над княза.В
съответствие с принципа на разделение на властите ТК определя пределите на
неговата власт в законодателната, изпълнителната и съдебната власт. Чл. 5
казва, че законодателната власт принадлежи на царя и на народното
представителство. Правомощията, или законодателната власт се изразяват в
следното – царят свиква Народното събрание редовно всяка година, чл. 27 от ТК
посочва, че времетраенето на сесиите е от 15.10 до 15.12 и от 15.01 до 15.03
освен това се допуска и свикване на извънредни сесии по важни съществени
въпроси. След като свика събранието царят може да забави факта на неговите
заседания, т.е. той издава указ, с който свиква НС на еди коя си дата, но не
повече от 2 месеца /ако е казал, че свиква НС на 15.01. може да забави реалното
започване на първата сесия 2 месеца по силата на правата дадени му от
Конституцията, но не повече, ако се налага забавяне за по-дълго, отлагането
може да стане само със съгласието на самото НС/.Вижда се как Конституцията дава определени правомощия
и на монарха и на събранието. Чл. 138 забранява на членовете на НС да се
събират на сесия сами без да бъдат свикани от царя, те не могат да се събират
на заседания след като се затвори, отложи или разпусне събранието. На второ
място законопроектите, предложенията на правителството се внасят в НС от
надлежните министри по царска заповед – министърът пише писмо до княза,
монархът пише заповед и тогава се внася в НС. По силата на чл. 47, монархът има
възможност по предложение на МС и под общата отговорност на министрите, да
издава наредби и разпореждания със силата на закон. Същевременно конституцията
изисква те да бъдат потвърдени, одобрени от първото свикано след това
събрание.Така се създава условие, възможност за така нареченото делегирано
законодателство, т.е. изпълнителната власт издава актове вместо НС или заменя
ролята на парламента. Такава практика се установява след преврата 19.05.1934,
когато парламентът е разпуснат и страната се управлява от правителството и
монарха с наредби и наредби-закони. През 1938 г. издадените през 4-годишния
период такива се одобряват от първото свикано НС. На трето място князът
потвърждава и обнародва приетите от НС закони /чл. 10/, За да придобие
валидност, правна сила всеки един закон приет от НС, трябва да се утвърди от
царя, той има право на вето, ако не се утвърди от монарха, не се обнародва в ДВ
и не влиза в действие. Вижда се, че монархът получава правомощия от началото,
до края на самия законодателен процес – от внасянето на проекто-закона, до
приемането му от НС. Проекто-законът не може да се внесе без негово съгласие и
приетият закон не може да се обнародва без негово съгласие. На четвърто място
царят може да разпусне събранието и да назначи нови избори. Това е много
съществено важно право, дадено от конституцията на монарха и така той дирижира
в страната. Правомощията, които получава българският монарх му позволяват в
една или друга степен да господства над парламента и това се вижда както по
отношение на свикването, дейността и разпускането, така и по отношение на
приетите закони. Конституцията дава широки правомощия на монарха и в
изпълнителната власт. Според чл.12 изпълнителната власт принадлежи на царя,
всички органи на тази власт действат от негово име и под неговия върховен
надзор. Това е едно от най-важните правомощия на монарха. Притежавайки
изпълнителната власт той може да води и да представя България в международните
отношения, да определя нейната външна политика. Последиците от това по-късно се
виждат /особено по време на войните/. По какъв начин царят упражнява своя контрол
и ръководство над изпълнителната власт – по силата на чл. 152 той назначава и
уволнява министрите, те са отговорни пред него и пред НС. По този начин се цели
да се ограничи самовластието на монарха. В съответствие с принципа за
парламентарна монархия НС е органът, който гласува вот на доверие и недоверие
на правителството и по този начин Конституцията търси едно равновесие между
правомощията на монарха и на парламента по отношение на изпълнителната власт.
Освен че назначава и уволнява министрите, държавният глава е върховен началник
на всички военни сили в мирно и военно време. Той раздава чиновете в армията,
постъпващите на военна служба се кълнат в името на царя, те полагат клетва, че
ще бъдат верни на царя и отечеството. Царят е представител на Княжеството в
отношенията му с чуждите държави според чл.17, той прави това от свое име и с
правомощия на НС. /до извоюването на независимостта България е във васално
положение и може да бъде в договорни отношения само със своите съседи и то по
определени въпроси, след извоюване на независимостта, царят придобива едни
широки правомощия/. Той е представител на държавата във всичките й отношения с
другите държави, от негово име правителството преговаря и сключва с другите
държави договори, които се утвърждават от царя. Нещо много важно – тези
договори се съобщават от министрите на НС щом като интересите и сигурността на
държавата допускат това. По този начин парламентът е ограничен, изолиран от
решаването на важни международни въпроси от прилагането и разработването на
външната политика на държавата. Нещо повече според чл.92, министрите под своя
отговорност могат да премълчат работи, за които ако се разгласят ненавреме
могат да се навредят на държавните интереси. Тази промяна през 1911 г. открива
пътя към възможността държавният глава да води една собствена външна политика и
тази промяна не е случайна и в определен смисъл тази промяна е една от
причините за катастрофите, последвали след войните. По силата на своето
положение царят издава укази като официални актове, освен това издава и други
писмени актове като прокламации /с прокламация провъзгласява, че встъпва на
престола/, манифести /с манифест е провъзгласена независимостта, обявена е
сръбско-българската война/. Според чл. 133 царят открива всяка сесия на НС с
тронно слово. Това тронно слово има два момента – състоянието на царството,
освен това се очертава и законодателната политика, посочват се подготвените
законопроекти. В качеството си на главнокомандващ царят издава височайши
заповеди, частните писма на царя се наричат рестрикти, ТК дава определени
правомощия на царя и в съдебната власт – според чл .13 съдебната власт във
всичката нейна ширина принадлежи на съдебните места и лица, които действат от
името на царя. Князът е този, който
назначава съдиите, той има право да смекчава, да отменя наказания, има право на
помилване що се отнася до криминални дела – чл. 15 му дава право на амнистия,
но съвместно с НС. Той обаче не може да упражни това си право по отношение на
министри, осъдени за нарушения на конституцията. Чл. 159 ясно казва, че царят
не може да опрости един обвинен министър без съгласието на НС. Това са
правомощията, които получава българският владетел по силата на ТК трябва да се
разглеждат в тясна връзка и с неговата личност на държавен глава, неговата
отговорност към народа и държавата. Така чл. 8 на Конституцията казва, че
лицето на царя е свещено и неприкосновено. По този начин Конституцията го
освобождава от всякаква наказателна и гражданска отговорност. Освен това
Конституцията предвижда осигуряване на
цивилна листа – царя и царското
семейство, но чл. 51 на Конституцията изрично казва, че държавните имоти
принадлежат на българското царство и те не могат да се ползват нито от царя,
нито от неговите роднини. Ако тази първа формулировка, че личността на царя е
свещена и неприкосновена е отглас от феодалното време и божествения образ на
царската власт то вече ТК се разграничава в чл. 51 от това и казва, че
държавните имоти принадлежат на държавата. В отделни глави на Конституцията се
разглеждат различни въпроси свързани с дейността на царя, неговото
местопребиваване, начина по който ще става престолонаследието – по низходяща,
права, мъжка линия. Наследникът се счита пълновръстен на 18-годишна възраст.
Конституцията в чл. 38 определя и въпросът за вярата на българския цар и
неговото потомство. Ясно се казва, че
българският цар и потомството му не може да изповядва никаква друга религия
освен източноправославна, изключение се допуска само за първия княз – 1911 г.
се правят промени в този член /1893 също/ с цел именно да се закрепи този факт,
че българският цар трябва да изповядва източноправославна религия. Трябва да
кажем, че ТК прави усилия за
разграничение на трите власти, но на практика няма механизми, които да
осигурят изпълнението на конституционните разпоредби, поради което се стига до
личната власт на Фердинанд, по-късно на Борис и в една или друга степен
парламентаризмът се потъпква. Освен това, в резултат от конституционните
разпоредби и политическите нрави се стига до едно поведение на българските
политици, свързано с умилкване, образно казано, около владетеля, защото той
разпределя властта.