12.. Конституционно правна и друга вътрешноправна уредба на основните права и свободи. Принцип на неотнемност на основните права и свободи в правната уредба на Република България. Конституционната уредба на ползването на българския език като официален език и като майчин език

Естествените права на човешкото същество, кодифицирани в международните универсални актове, носят наименованието права на човека. След ратификация на международните актове и трансформация на международните норми в национални, като цяло в законодателствата на държавите не се използва наименованието права на човека, а наименованието права на гражданина, т.е. конституционните и субективни права на гражданина на съответната държава. Това разграничаване е поставено още във Френската декларация за правата на човека и гражданина от 1789 г.

Правата на гражданина като цяло отразяват правата на човека, независимо, че не винаги се препокриват. Правата на гражданина са израз на правната връзка между гражданина и държавата, на която е гражданин. По правило Правата на гражданите получават своето развитие и конкретизиране в законодателствата на държавите главно в две насоки – конститутивни и лични /субективни/ права и свободи.

Конституционализмът е едно от най-големите исторически достижения на човешката цивилизация, предназначено да издигне във върховен принцип основните права и свободи на гражданите и система от процедури за защита.

В конституциите се уреждат не само Правата на гражданина, но и правата на човека /напр. Чужденци – чужди граждани, бипатриди, апатриди и др./. конституционно се установяват само основните права и свободи и задължения на човека и гражданина. Те са основни не защото са регламентирани в Конституцията, а са регламентирани в Конституцията защото са основни.

В юридическата литература общо приета е класификацията, съгласно която конституционните права се обособяват в три групи:

1. Политически – предоставят на гражданина самостоятелно да определя, в съответствие с установените правила, своето поведение в политическия живот, както и установяването на правоотношения с политически институции, участието в политическата система и установения политически ред

2. Социални

3. Икономически и културни

4. Лични – предоставят се на гражданите за да могат свободно да се развиват, без незаконосъобразно вмешателство на държавата в личния им живот.

Всеки има право на живот. Участието на човек в медицински опити е само с изричното съгласие.

Лична свобода и неприкосновеност никой не може да бъде произволно задържан  освен случаите предвидени в закона.

Не може да си  следен фотографиран без съгласие.

База данни – в Общината - локална база данни на населението   - 260 общини

                                Данъчни - имотно състояние, коли, държавни вземания

                                Област  - Териториално звено ГРАО - с регионална база данни

                                За страната – Национална база данни „Население” на РБ (върху тази база данни се оформят база данни на МВР, министерство на отбраната, военни )

Закон за защита на личните данни и сигурност.

Жилище - с прокурорско разрешение, съгласие. МВР може да влезе насилствено само  ако има данни за нарушение, при пожар, трябва да възстанови щетите.

Свободно да се предвижва в територия на страната.

2+3 – предвиждат се за създаването на условия, които да гарантират жизнения минимум от духовни и материални потребности, необходими на гражданина за да живее достойно.

В юридическата литература е прието, че в конституциите са квалифицирани основните права и свободи на личността, уреждащи отношенията държава-личност- правото на живот, правото на лична свобода и неприкосновеност, които могат да бъдат конкретизирани от гражданското право.в този смисъл все по-актуален става въпросът относно гражданскоправната  защита на правата на личността, която се характеризира с определена специфика, и е в зависимост от вида на нарушението и последвалите го искове. По правило исковете се свеждат до констатацията, че съответното право съществува в полза на определен индивид.

Важно средство за защита на личните права от увреждане, и искът за обезщетение, т.к накърняването на човешко право може да доведе до възникването както на имуществени, така и неимуществени вреди /напр. След нарушаването на права- физически/психически увреждания – скъпо лечение/ или да бъде накърнено доброто име, чест и достойнство – неимуществени вреди – мъка, срам, обида....

Принцип на неотнемност на основните права и свободи в правната уредба на Република България.

Този принцип е закрепен в чл. 57, ал.1 от Конституцията.Въпреки абсолютната си ценност основните права могат при определени положения да бъдат и временно ограничени.Така про обявяване на война, на военно или друго извънредно положение със закон може да бъде временно органичено упражняването на някои основни права.Но от друга страна, тъкмо абсолютната ценност на някои права изключва възможността те да бъдат ограничвани дори и при посочените в чл.57, ал. 1 положения.При никакви положения не могат да бъдат ограничавани правата, закрепени в следните конституционни текстове: чл. 28 (правото на живот), чл. 29 (забрана за рилагане на мъчения и др), ал. 31, ал. 1, 2 и 3 (предаване на обвиняемия на съд в законния срок; забрана да се използва принуда с цел да се изтръгне признание завина; презумпцията, че обвиняемият се смята за невиновен до установяване на противното с влязла в сила присъда), чл. 32, ал. 1 (личният живот на гражданите е неприкоснове) и чл. 37 (свободата на съвестта, на мисълта, на вероизповеданиетята.)

Кон­сти­ту­ци­он­на­та  уред­ба  на  пол­зва­не­то на бъл­гар­ския език ка­то офи­ци­а­лен  език  и  като  майчин език

Въп­ро­си­те, свър­за­ни с бъл­гар­ския език, са от съ­щес­тве­но зна­че­ние за Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия. Те са свър­за­ни с ук­реп­ва­не­то на дър­жав­нос­тта и нес­лу­чай­но са пред­мет на кон­сти­ту­ци­он­на уред­ба.  През дъл­ги­те го­ди­ни на ви­зан­тий­ско и тур­ско роб­ство имен­но бъл­гар­ски­ят език, цър­ква и учи­ли­ще са съх­ра­ни­ли на­ци­о­нал­на­та иден­тич­ност. Не на пос­лед­но мяс­то, слож­но­то преп­ли­та­не на меж­ду­на­род­ноп­рав­на и вът­реш­на уред­ба по те­зи въп­ро­си зат­руд­ня­ва ня­кои граж­да­ни и съз­да­ва из­вес­тни проб­ле­ми във въз­при­е­ма­не­то на прав­на­та уред­ба. Упот­ре­ба­та на бъл­гар­ския език е свър­за­на как­то със за­щи­та­та на лич­ни пра­ва и ин­те­ре­си, та­ка и със за­щи­та­та на пуб­лич­ноп­рав­ния ин­те­рес и на дър­жав­нос­тта в нашата страна.

Още в пре­ам­бю­ла на Кон­сти­ту­ци­я­та от 1991 г. са от­кро­е­ни ос­нов­ни­те прин­цип­ни по­ло­же­ния: „… ка­то из­ди­га­ме във вър­хо­вен прин­цип пра­ва­та на лич­нос­тта, ней­но­то дос­тойн­ство и си­гур­ност; ка­то съз­на­ва­ме не­от­ме­ни­мия си дълг да па­зим на­ци­о­нал­но­то и дър­жав­но­то един­ство на Бъл­га­рия, прог­ла­ся­ва­ме сво­я­та ре­ши­мост да съз­да­дем де­мок­ра­тич­на, пра­во­ва и со­ци­ал­на дър­жа­ва.“.

В Гла­ва пър­ва на Основ­ни­те на­ча­ла и, по-кон­крет­но – в чл. 3, е за­пи­са­но: „Офи­ци­ал­ни­ят език в ре­пуб­ли­ка­та е бъл­гар­ски­ят.“. В чл. 5 е прог­ла­се­но вър­хо­вен­ство­то и не­пос­ред­стве­но­то дей­ствие на Кон­сти­ту­ци­я­та, ко­е­то оз­на­ча­ва, че дру­ги­те за­ко­ни не мо­гат да и про­ти­во­ре­чат и че все­ки мо­же нап­ра­во да се по­зо­ве на който и да е неин тек­ст.

В Гла­ва вто­ра на Кон­сти­ту­ци­я­та – „Основ­ни пра­ва и за­дъл­же­ния на граж­да­ни­те“, в чл. 36 е за­пи­са­но: (1) „Изу­ча­ва­не­то и пол­зва­не­то на бъл­гар­ския език е пра­во и за­дъл­же­ние на бъл­гар­ски­те граж­да­ни. (2) Граж­да­ни­те, за ко­и­то бъл­гар­ски­ят език не е май­чин, имат пра­во на­ред със за­дъл­жи­тел­но­то изу­ча­ва­не на бъл­гар­ския език да изу­ча­ват и пол­зват своя език. (3) Слу­ча­и­те, в ко­и­то се из­пол­зва са­мо офи­ци­ал­ни­ят език, се по­соч­ват в за­ко­на.“

Спо­ред  § 3, ал. 3 от Пре­ход­ни­те и зак­лю­чи­тел­ни раз­по­ред­би на Кон­сти­ту­ци­я­та,  та­къв за­кон тряб­ваше  да бъ­де при­ет в три­го­ди­шен срок от вли­за­не­то на Кон­сти­ту­ци­я­та в си­ла  (13 юли 1991 г.) – то­ест, най-къс­но до 13 юли 1994 г. Факт е оба­че, че и до днес та­къв за­кон не е при­ет. 

Меж­ду­на­род­ни­те до­го­во­ри, по ко­и­то Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия е стра­на, имат по-осо­бе­но по­ло­же­ние във вът­реш­ния пра­вен ред. По юри­ди­чес­ка си­ла те са не­пос­ред­стве­но след  Кон­сти­ту­ци­я­та, ка­то имат пре­дим­ство пред ос­та­на­ли­те нор­ми на вът­реш­но­то пра­во, ко­и­то им про­ти­во­ре­чат.

Вед­на­га оба­че тряб­ва да под­чер­та­я, че то­ва се от­на­ся са­мо за меж­ду­на­род­ни­те до­го­во­ри. Ре­ди­ца меж­ду­на­род­ноп­рав­ни ак­то­ве ка­то дек­ла­ра­ции, ре­зо­лю­ции, пре­по­ръ­ки и т. н. имат са­мо на­соч­ващ и пре­по­ръ­чи­те­лен ха­рак­тер.

Кон­сти­ту­ци­он­ни­ят съд на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия с Опре­де­ле­ние от 1998 г. се е про­из­не­съл, че „Все­об­ща­та дек­ла­ра­ция за пра­ва­та на чо­ве­ка от 1948 г. не е меж­ду­на­ро­ден до­го­вор, по кой­то Бъл­га­рия е стра­на и не мо­же да се взе­ма пред­вид от Кон­сти­ту­ци­он­ния съд при уп­раж­ня­ва­не на пра­во­мо­щи­я­та му.“. Все­об­ща­та дек­ла­ра­ция за пра­ва­та на чо­ве­ка е при­е­та с ре­зо­лю­ция от Общо­то съб­ра­ние на ООН и е ед­на „об­ща мя­ра, към пос­ти­га­не­то на ко­я­то тряб­ва да се стре­мят на­ро­ди­те.“

Граж­да­ни­те на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия об­щу­ват с дър­жав­ни­те ор­га­ни, уч­реж­де­ния, ин­сти­ту­ции и с ор­га­ни­те на мес­тна­та власт на един общ, раз­би­ра­ем и дос­тъ­пен език, и той е бъл­гар­ски­ят език. Той е за­дъл­жи­те­лен в На­род­но­то съб­ра­ние, в ми­нис­тер­ства­та и дру­ги­те ве­дом­ства, в об­лас­тни­те и об­щин­ски ад­ми­нис­тра­ции. За­дъл­жи­те­лен е при про­веж­да­не на ма­со­ви об­щес­тве­ни про­я­ви – ми­тин­ги, съб­ра­ния, шес­твия, при пре­диз­бор­на­та аги­та­ция. Це­ли­ят до­ку­мен­то­о­бо­рот е на бъл­гар­ски език. Не са­мо в об­щес­тве­ни­те уч­реж­де­ния, но и при мно­го­об­раз­ни­те граж­дан­ски вза­и­мо­от­но­ше­ния об­щоп­ри­е­ти­ят език е бъл­гар­ски­ят.

Кон­сти­ту­ци­я­та да­ва въз­мож­ност на бъл­гар­ски­те граж­да­ни, за ко­и­то бъл­гар­ски­ят език не е май­чин, да го изу­ча­ват и пол­зват на­ред със за­дъл­жи­тел­но­то изу­ча­ва­не на бъл­гар­ския език (чл. 36, ал. 2). Оста­ва от­крит въп­ро­сът къ­де мо­гат да го из­пол­зват. Общоп­ри­е­то и пуб­лич­но из­ра­зе­но в ре­ди­ца на­уч­ни пуб­ли­ка­ции е ста­но­ви­ще­то, спо­ред ко­е­то май­чи­ни­ят език се из­пол­зва на ни­во би­то­во об­щу­ва­не – в се­мей­ство­то, в съ­от­вет­на­та ет­но­кул­тур­на сре­да за пол­зва­не на об­що­чо­веш­ки­те цен­нос­ти и кул­тур­ни дос­ти­же­ния, в лич­ни­те кон­так­ти из­вън пуб­лич­ноп­рав­ни­те вза­и­мо­от­но­ше­ния в дър­жав­ни уч­реж­де­ния, ве­дом­ства, ин­сти­ту­ции, в раз­лич­ни ху­до­жес­тве­но-твор­чес­ки изя­ви (чл. 54, ал. 1 от Кон­сти­ту­ци­я­та). 

Кон­сти­ту­ци­он­ни­ят съд на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия в ня­кол­ко свои ре­ше­ния и оп­ре­де­ле­ния,  кос­ве­но за­ся­га и въп­ро­си­те с ези­ка, пра­ва­та на чо­ве­ка и пуб­лич­ния ин­те­рес. Ус­та­но­вя­ва­ на съ­от­вет­ствие на Рам­ко­ва­та кон­вен­ция за на­ци­о­нал­ни­те мал­цин­ства с Кон­сти­ту­ци­я­та на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия. „Съ­дът кон­ста­ти­ра, че дей­стви­тел­но в бъл­гар­ско­то и меж­ду­на­род­но­то пра­во лип­сва юри­ди­чес­ки за­дъл­жи­тел­но, об­вър­зва­що Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия, оп­ре­де­ле­ние на тер­ми­на „на­ци­о­нал­ни мал­цин­ства“ (national minorities, minorites nationales).“.  Тряб­ва ка­те­го­рич­но да се под­чер­тае из­во­дът на Кон­сти­ту­ци­он­ни­я съд: „Раз­по­ред­би­те на чл. 7, 8, 9, 10 и 11 от Рам­ко­ва­та кон­вен­ция за за­щи­та на на­ци­о­нал­ни­те мал­цин­ства, под­пи­са­на на 9 ок­том­ври 1997 г., как­то и кон­вен­ци­я­та из­ця­ло, съ­от­вет­стват на Кон­сти­ту­ци­я­та на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия.“. И все пак, пе­ри­о­дич­но въз­ник­ва нап­ре­же­ние.

Граж­да­ни­те и длъж­нос­тни­те ли­ца по раз­ли­чен на­чин тъл­ку­ват и при­ла­гат кон­сти­ту­ци­он­ноп­рав­на­та уред­ба. При­чи­ни­те за то­ва са мно­го и раз­лич­ни – об­ра­зо­ва­ние, кул­ту­ра, по­ли­ти­чес­ки или друг ин­те­рес и т. н. В прав­на­та на­у­ка е въз­при­е­то раз­би­ра­не­то, че тъл­ку­ва­не­то е сло­жен мис­лов­но во­ле­ви про­цес, пред­наз­на­чен да ус­та­но­ви точ­ния сми­съл на прав­на­та нор­ма. Кон­сти­ту­ци­он­ни­ят за­ко­но­да­тел се стре­ми към пре­циз­ност, яс­но­та и пос­ле­до­ва­тел­ност на прав­на­та уред­ба, но то­ва не ви­на­ги се пос­ти­га в не­об­хо­ди­ма­та сте­пен, поради което се на­ла­га тъл­ку­ва­не. Кон­сти­ту­ци­он­ни­ят съд да­ва за­дъл­жи­тел­ни тъл­ку­ва­ния на Кон­сти­ту­ци­я­та (чл. 149, ал. 1, т. 1). Но по въпросите, за които е установена празнота в законодателството /напр. в кои случаи да се употребява малцинствен език/ тълкуванията на Конст. съд не могат да решат въпроса.

Прав­ни­те из­ме­ре­ния на на­ци­о­нал­но­то един­ство се оп­ре­де­лят от точ­но­то и ед­нак­во при­ла­га­не на ос­нов­ни­те кон­сти­ту­ци­он­ни прин­ци­пи – един­ство на бъл­гар­ския на­род ка­то по­ли­ти­чес­ки су­бект, ра­вен­ство на всич­ки, без как­ва­то и да е дис­кри­ми­на­ция, пред Кон­сти­ту­ци­я­та и за­ко­ни­те, об­що­за­дъл­жи­тел­ност на всич­ки пра­ва и за­дъл­же­ния, по­со­че­ни в Гла­ва вто­ра на Кон­сти­ту­ци­я­та.

На­ци­о­нал­но­то един­ство не из­ключ­ва раз­ли­чия – ре­ли­ги­оз­ни, ет­ни­чес­ки, ези­ко­ви. Не­що по­ве­че – в ре­ди­ца кон­сти­ту­ци­он­ни тек­сто­ве са от­бе­ля­за­ни та­ки­ва раз­ли­чия. То­ва ет­но­кул­тур­но мно­го­об­ра­зие оба­че в ни­ка­къв слу­чай не тряб­ва да во­ди към про­ти­во­пос­та­вя­не, ко­е­то чес­то се наблюдава в ико­но­ми­чес­ки бед­ни­те и по­ли­ти­чес­ки нес­та­бил­ни дър­жа­ви. Нап­ро­тив – то тряб­ва да обо­га­тя­ва пъс­тра­та па­лит­ра на мно­го­об­раз­ния и сло­жен об­щес­твен жи­вот и да во­ди към раз­ви­тие и прог­рес. Га­ран­ци­и­те за то­ва са пра­ва­та, сво­бо­ди­те и за­дъл­же­ни­я­та на бъл­гар­ски­те граж­да­ни, прок­ла­ми­ра­ни в Кон­сти­ту­ци­я­та на Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия и до­раз­ви­ти в за­ко­но­ви и под­за­ко­но­ви ак­то­ве в съ­от­вет­ствие с Кон­сти­ту­ци­я­та и меж­ду­на­род­ни­те до­го­во­ри, по ко­и­то Ре­пуб­ли­ка Бъл­га­рия е стра­на.