ПРИНЦИПИ И ГАРАНЦИИ НА НАКАЗАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС.

3/ ПРИНЦИПИ И ГАРАНЦИИ НА НАКАЗАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС.
Принципите и гаранциите са уредени в чл.6 до 22 НПК.
Принципите представляват ръководните начала, на които се основава наказателният процес. Те са залегнали вътре в нормите, пронизват целия наказателен процес и могат да намерят както пряко приложение, така и приложение по аналогия.
Голяма част от тях са предвидени и в КРБ, но предмет на настоящото изследване е НПК в неговия есенциален вид.
Гаранциите пък са общи положения, без които не би било възможно напълно ефикасно да се разгърнат принципите на наказателното правораздаване.
Така например чл.6 НПК предвижда осъществяване на правосъдие по наказателни дела само от съдилищата, установени по Конституцията на РБ /КРБ/. Извънредни съдилища за разглеждане на наказателни дела не се допускат. По въпроса за централното място на съдебното производство в процеса отношение бе взето по-горе в настоящото изложение.

а/ Участие на съдебни заседатели в наказателното производство /чл.8 НПК/.
Съдебните заседатели участвуват само при постановяване на първоинстанционни съдебни актове /в районни и окръжни съдилища/ и така обществото в определените от закона случаи участва във взимане на решението по реализиране на наказателната отговорност и последиците в тази връзка. Те имат еднакви права със съдиите и носят задължения на съдии. Това е уредено в чл.8, ал.2 НПК и представлява гаранция за реализиране на третирания принцип.
За разлика от англосаксонската система на правораздаване, българският съдия не осъществява само процесуално ръководство, а съдебните заседатели на първа инстанция да взимат решение по виновността на привлеченото към наказателна отговорност лице в съответствие с дадените им от съдията указания. Съдията в РБ ръководи процеса и докладва делото чрез разясняване на съдебните заседатели на същността на производството по фактите, цененето на доказателствените материали, приложението на правото, определяне на наказанието в случаи на осъдителна присъда, уважаване на граждански иск в случай на предявяване на такъв и т.н. Съдиите в състава на съда, когато участвуват съдебни заседатели, винаги са по-малобройни от съдебните заседатели - състав от съдия и двама съдебни заседатели или състав от двама съдии и трима съдебни заседатели. Професионалното присъствие е в малцинство.
Стигайки до извод, че на обществеността не може да се разчита да бъде достатъчно подготвена и обективна за правилно решаване на делото, германският законодател е приел, че по по-леките наказателни дела съставът на съда следва да се състои от съдия и двама съдебни заседатели, а по по-тежките- трима съдии и двама съдебни заседатели. Професионализмът следва да надделява и при принципно прогласения подход за участие на обществеността в наказателното правораздаване. Особено що се отнася до тежки наказателни производства, когато влияние над правилното решаване на делото недопустимо може да окаже само житейският подход на съдебните заседатели, а не правният такъв, подкрепян от житейската справедливост. И това е така, доколкото не е приета системата на журито, при която съдията не взима участие в журирането, макар и да го насочва.
При участието на съдебни заседатели, съдът в РБ взема решение на колегиален принцип и не само съдията е този, който е осъдил или оправдал подсъдим, каквато грешка често се допуска от медиите при запознаване на обществото. Отделен е въпросът, че докладчик винаги е съдия и следователно от него се изписват мотивите към една присъда. Когато той е на особено мнение, каквато възможност е дадена за всеки член на състава на съда, мотивите към присъдата се изготвят от друг член - т.е., възможно е това да е съдебен заседател-чл.33,ал.5 НПК.

б/ Назначаемост на съдиите и съдебните заседатели /чл.9 НПК/.
Съдиите, прокурорите и следователите в РБ се избират от кадровия орган на съдебната система - Висш съдебен съвет и трябва да отговарят на определени, указани в ЗСВ условия - завършено образование, стаж, качества и др. С този принцип е свързан и
принципът за несменяемост, оповестен в Закона за Съдебната власт. След като навърши определен брой години на съответната длъжност /съдийска, прокурорска или следователска/ магистратът /съдия, прокурор, следовател/ става несменяем.
В принципен план по посочения начин се опазва независимостта на магистратите при решаване на конкретни дела и се ограничава възможността за въздействие върху тях на политическа, регионална, икономическа или някаква друга основа. Предвид обаче дълголетната липса на подходяща уредба за магистрати, които не могат да бъдат освобождавани от длъжност въобще, при неизпълнение на служебните си задължения, цитираното законово разрешение се превръщаше в щит за опазване на недобросъвестните. Това от своя страна спечели обществени антипатии, което пък навреди на добросъвестните магистрати. С изменения на Конституцията и ЗСВ в тази насока се предвидиха случаи, в които може да бъде освободен принудително по съответен ред и несменяем магистрат.
Съдебните заседатели се избират на общи събрания на членовете на по-горните инстанционно съдилища от тези, за които се избират. Това се прави по списък, предоставен от общините и съдебните заседатели винаги са ограничена бройка в рамките на един мандат. В тази връзка е приета Наредба № 27/94 г.на Министъра на правосъдието.

в/ Независимост на съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и разследващите органи и подчинението им само на закона /чл.10 НПК/.
Това означава необвързаност с каквито и да било лица - длъжностни или граждани - вътре и извън процеса. Другояче казано - никой не може да дава задължителни указания как да се формира позицията на съответния орган по едни или други въпроси, имащи съществено значение за решаването на делото.
Съдът, прокурорът и разследващите органи са независими помежду си. В някои случаи обаче процесуалният закон е ограничил правата на разследващите органи - те трябва да се подчиняват на прокурора и неговите писмени указания не подлежат на възражение /чл.197 НПК/. Низовите съдилища пък - районни, окръжни /за София – Софийски градски съд/, апелативни, трябва да изпълняват задължителни указания на върховната съдебна инстанция по наказателни дела - наказателна колегия /НК/ на Върховния Касационен Съд на РБ /чл.355 НПК/, за които ще се говори по-надолу в изложението. Отделно от това всички органи от съдебната власт, както и дознателите по полицейско разследване, са задължени да изпълняват решенията, въплътени в Тълкувателни решения на Общото събрание на Наказателна колегия при ВКС на РБ /ТР ОСНК/. Типичен пример за такъв акт е ТРОСНК 2/02 г., касаещ определяне на съществените процесуални нарушения в едно наказателно производство. От него се водят органите на обвинението и съдебните органи при определяне на собствената си преценка относно такива обстоятелства.
Според доктрината казаното не прави българското наказателно правораздаване прецедентно /например като англосаксонската правна система/, защото в този случай правораздаването не се разглежда като продължение на процеса на създаване на правни норми. ТР ОСНК са задължителни по закон, но нямат регулативно действие, каквото притежават законовите разпоредби. В същината си те предполагат спазване и поради авторитета, заложен в институцията, която ги отрежда - Наказателна Колегия на ВКС на РБ. Затова следва да бъде правен кадрови подбор от страна на ВСС, насочен към избор на изявени юристи-съдии във върховната съдебна инстанция по наказателни дела, служещи достойно на правото /без житейско тесногръдие и повличане по обществени призиви/, подчинени единствено на стриктно спазване и тълкуване на закона.

г/ Равенство на гражданите в наказателното производство /чл.11 НПК/.
Това означава равенство на всички участвуващи в едно наказателно производство граждани пред органите, осъществяващи наказателно- процесуални функции и недопускане на никакви привилегии и ограничения, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или материално състояние. Законът изхожда от законодателно установени предпоставки, а не от усмотрението на съответния орган по осъществяване на наказателно правораздаване. Казаното е свързано с разликата, която следва да се прави между равнопоставеността като процесуален принцип и различния процесуален режим, приложим спрямо лицата, участници в процеса. Поради което отношението към обвиняемия е като към обвиняем със следващите в тази връзка ограничения.
За да бъде пълноценно прокаран този принцип, НПК е предвидил като гаранции на първо място съдът, прокурорът и разследващите органи /следовател и дознател/ да прилагат законите точно и еднакво спрямо всички граждани /чл.11,ал.2 НПК/. На второ място съгласно чл.21 НПК наказателното производство се води на български език и лицата, които не владеят български език, могат да се ползуват от родния си или от друг език /естествено разбираем от лицето/, като в тези случаи се назначава преводач.

д/ Разкриване на обективната истина /чл.13 НПК/.
Това означава, че в хода на производството трябва да бъде установено действителното положение на нещата. Същото може да стане не своеволно и по всякакъв начин, а само по реда и със средствата, предвидени в НПК /чл.13,ал.2/. Истината не може да бъде възможна и вероятна, а обективна и конкретна. За да се стигне до нея, органите, осъществяващи наказателното правораздаване, трябва да изследват обстоятелствата по делото обективно /да събират доказателства за и против виновността на едно лице/; всестранно /да разследват всякакви версии, а не само най-вероятната/ и пълно /да уясняват всички обстоятелства/, като обосновано предвид горната преценка излагат своите изводи в съответни процесуални актове.

е/ Служебно начало /чл.13 НПК/.
Това е основополагащ принцип на наказателния процес, според който в пределите на своята компетентност съдът, прокурорът и разследващите органи са длъжни да вземат всички мерки за установяване на обективната истина. Т.е. в рамките на компетенциите и предвидените в НПК правомощия, всеки от държавните органи, участвуващ в наказателното правораздаване в кой да е момент от протичането на едно наказателно производство, служебно предприема предвидените от закона действия: да се включва в производството като държавен орган; да ръководи процеса; да слага начало и да приключва съдопроизводствени действия; да се произнася в предвидените в закона случаи с необходим процесуален акт; да бъде инициативен с оглед доказателствените материали за изясняване на обективната истина. Или казано по друг начин, след като органите са веднъж валидно сезирани, производството тече служебно /с известни изключения по дела от частен характер/.
Законите се правят, за да бъдат изпълнявани добросъвестно, като в изключителен смисъл това важи и за НПК. Доколкото по него се осъществява една приоритетна държавна дейност, извършвана от държавни органи по разкриване на лице, извършило престъпление и законосъобразно реализиране на наказателната отговорност срещу него. Законодателят не може да обмисли всички недобросъвестности, които е възможно да бъдат допуснати в хода на наказателното производство, за да предвиди тяхното законодателно санкциониране. И когато органите по веригата на наказателното правораздаване си вършат съвестно работата чрез изпълнение на всички вменени им от закона задължения, служебното начало преминава като невидима, макар и основна, нишка по време на наказателното производство. Когато обаче някой по веригата не изпълнява в пълнота задълженията си, съответният държавен орган нагоре по веригата /след следовател и дознател прокурор, след прокурор съд/ се налага да полага по-големи усилия за да може в рамките на компетенциите си да съдействува за разкриване на обективната истина. Законът предвижда добросъвестната грешка, поради което е въведен инстанционният контрол.
От друга страна служебното начало /също и официално начало/ може да се превърне в индулгенция за професионално недобросъвестните, които да прехвърлят на следващия държавен орган неблагополучията, породени от тяхната непрофесионална и некомпетентна дейност и да изискват от него да замести тези действия. Така например, дори и прокурорът в хода на съдебното производство да е пасивен при установяване на обвинението по отношение на привлеченото към отговорност от него като обвинител лице, съдът по линия на официалното начало и като орган, изпълняващ процесуални задължения, е длъжен да направи всичко в рамките на своите компетенции, за да се установят по възможност обстоятелствата по обвинението.
Разбира се, казаното може да бъде избегнато с един качествен кадрови подбор на длъжностните лица, изпълняващи дейност по наказателно правораздаване. Но не бива да се избягва и въпросът относно съществуващите обективни реалности, сред които има и като горепосочените. Само за сравнение може да се спомене,че в Германия също има официално начало, но то не се деформира до степен, че следващият орган да свърши изцяло работата, несвършена от предишния. Подобие на казаното по-горе е немислимо при англосаксонската правна система, защото тази система в принципен план залага на първо място състезателността пред съда. Конкуренцията на тезите на равнопоставените страни -обвинение и защита, изследващи обстоятелствата, нуждаещи се от установяване по определеното дело, достига кулминацията си в изявата пред съда, който в същински смисъл е АРБИТЪР в решаването на спора.

ж/ Публичност /чл.20 НПК/.
Съдебните заседания са публични освен в случаите, предвидени в НПК. Както е видно, този принцип се отнася до съдебната фаза на процеса.
Възможно е да се постанови разглеждане на делото при закрити врати /различно от закрито заседание, при което за разлика от заседанието при закрити врати не се призовават страните в процеса/,
когато това се налага за запазване на държавната тайна, на нравствеността, на защитен свидетел /чл.263,ал.1 НПК/; или да не се допуснат определени лица в залата /ненавършили 18 годишна възраст, освен ако са страни по делото или свидетели/, или въоръжени /без охраната/-чл.265 НПК, или отстранени от съда поради неспазване на реда /чл.267 НПК/. Но присъдата винаги се постановява публично /чл.263,ал.3 НПК/.
Въпросът за публичността на съдебните заседания е особено важим за журналистите. Естествен е техният стремеж да присъстват на съдебни заседания по важни по мнение на обществото дела, за да ги отразяват и по този начин да отговорят на общественото търсене на информация. Поначало за допуск на журналистите в такова им качество в съдебно заседание е редно да има правила и да присъстват в залата на определени за тях места, за да бъдат различавани Това се налага поради необходимостта от отстраняване с цел осуетяване на разпространението на факти по делото, което би попречило за правилното му решаване. Нужно е да се наблегне и на обстоятелството доколко добросъвестно, цялостно и професионално /от юридическа гледна точка/ се отразява добитата в съдебната зала информация и дали не се поднася само такава, която се очаква от обществото. Независимо, че тя не възпроизвежда цялостната процесуална действителност и в този смисъл може да не бъде обективна.
И тъй като невинаги са налице предпоставките по НПК за разглеждане на делото при закрити врати /отразени по-горе/, но все пак съдът като решаващ орган намира, че делото трябва да се разглежда при закрити врати, няма пречка на основание чл.5 от КРБ да прилага пряко чл.4, т.1 от ЕВРОПЕЙСКАТА КОНВЕНЦИЯ ЗА ЗАЩИТА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА И ОСНОВНИТЕ СВОБОДИ /ЕКЗПЧОС/. Макар че някои от обстоятелствата за отстраняване на гражданите /включително и журналистите/ фигурират в НПК, за прегледност ще бъде цитирано второто изречение на чл.4, т.1 ЕКЗПЧОС в неговата цялост “съдебното решение се обявява публично, но пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица или за защита на личния живот на страните по делото ИЛИ АКО СЪДЪТ СЧЕТЕ ТОВА ЗА ИЗВЪНРЕДНО НЕОБХОДИМО В СЛУЧАИТЕ, В КОИТО ПОРАДИ СПЕЦИАЛНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ПУБЛИЧНОСТТА БИ НАНЕСЛА ВРЕДА НА ИНТЕРЕСИТЕ НА ПРАВОСЪДИЕТО”. Разбира се, отново се залага на добросъвестността на членовете на държавния орган - съда, и на обстоятелството, че тяхното положение и авторитета на институцията, към която принадлежат, няма да им позволи да злоупотребяват с правомощието си. При всички случаи обаче съдът следва да постанови нарочно определение /такъв е съдебният акт в този случай/ за разглеждане на делото или на част от него при закрити врати.

з/ Право на защита на гражданите /чл.15 НПК/.
Съгласно чл.15, ал.2 НПК на обвиняемия и на другите участвуващи в наказателното производство лица, се предоставят всички процесуални средства, необходими за защитата на техните права и законни интереси. Правото на всички участници в процеса представлява една процесуална възможност, от която те могат да се възползуват, ако желаят. Например пострадалият от престъплението да пожелае да бъде конституиран като частен обвинител и/или граждански ищец и по този начин да стане страна в процеса, можеща да атакува съдебните актове, които я засягат. Затова, съгласно ал.4 на чл.15 НПК на пострадалия се осигуряват необходимите процесуални средства за защита на неговите права и законни интереси. Вярно е, че органите по наказателното правораздаване следва да напътстват гражданите за възможностите за реализиране на техните процесуални права /чл.15,ал.3 НПК/, което е процесуална гаранция за реализиране на принципа. Но също така е вярно, че тези граждани следва да се подчиняват и на постулата, че незнанието на закона никого не извинява и да проявят активност с оглед реализирането на собствените си права.
Правото на защита е субективно публично право, което е предвидено и за обвиняемия. Доколкото в едно наказателно производство в най-голяма степен се засягат неговите права, възможността за произвол точно с него е най-голяма. Затова има процесуални гаранции за осъществяване правото на защита. Те биват основни и производни. Най-важна сред основните е
презумпцията за невиновност-обвиняемият се счита за невиновен до завършване на наказателното производство с влязла в сила присъда, с която се установява противното-чл.16 НПК.
Така че е недопустимо едно лице да бъде обявено от медиите за извършител /по полицейски почин/ на престъпление в момента на залавянето му и преди повдигане на обвинение срещу него. Недопустимо е също, при постановяване на присъда на първостепенния или въззивния съд същата да бъде оповестявана пак от медиите по начин, че обществеността да остане с впечатление, че тя е окончателна и влязла в сила.
И в този смисъл изказът е от съществено значение. Например, пак може да бъдат обявявани полицейски действия по залавяне, но на ПРЕДПОЛАГАЕМ извършител или на лице, за което СЕ ПОДОЗИРА, че е извършило престъпление, на ЗАПОДОЗРЯН в извършването на деянието човек и т.н. Или например, ако едно лице е признато от СГС за виновно в извършване на убийство и му е наложено наказание 20 години лишаване от свобода, не може незабавно след постановяване на присъдата и преди да стане ясно дали същата е атакувана пред по-горен съд, да има медийни отразявания,че лицето Х ще “лежи 20 години в затвора”. То остава невинно до доказване на противното и няма никаква пречка да бъде оправдано. Казаното важи и в обратен смисъл - оправдан подсъдим на първа инстанция да бъде осъден на по-горна такава. Защото при посочения изказ, който често се наблюдава по медиите, освен обстоятелството, че поначало обществото е настроено да приеме презумпция за виновност, а не наказателно-процесуалната такава за невиновност, у него се създава впечатление за наличието на окончателен съдебен акт, който подлежи на изпълнение. Само тогава презумпцията за невиновност не важи.
Доказателственият ефект на коментираната презумпция е тежестта на доказване, с която законодателят е натоварил определени субекти. Прокурорът и разследващите органи по дела от общ характер и частният тъжител по дела от частен характер доказват обвинението - чл.103,ал.1 НПК. Трябва категорично да бъде подчертана законовата норма на чл.103, ал.2 НПК - обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен. И това е така, точно защото прокурорът /при делата от частен характер частният тъжител/ и разследващите органи трябва да установяват неговата виновност в изпълнение на правилото, съдържащо се в презумпцията за невиновност. Ето защо обвиняемият може да дава обяснения или да не дава /правото да мълчи/, може да посочва доказателства, за да обслужва защитата си или да не го прави. Той не може да страда, ако не е доказал възраженията си - чл.103, ал.3 НПК. Казаното безсъмнено гарантира осъществяване на правото му на защита.
Друга същностна гаранция от основните е визирана в чл.17 НПК и е свързана с неприкосновеността на личността. Спрямо гражданите, които участват в наказателното производство не могат да се вземат мерки на принуда, освен в случаите и по реда, предвидени в НПК. Никой гражданин не може да бъде задържан повече от 24 часа без разрешение на съда. Прокурорът може да разпореди задържането на обвиняемия до довеждането му пред съда - чл.17, ал.2 НПК. Съдът, прокурорът и разследващите органи са длъжни да освободят всеки гражданин, който незаконно е лишен от свобода. Когато едно лице, в изпълнение на законен акт, бъде задържано, съгласно чл.17, ал.3 НПК съответният орган е длъжен веднага да уведоми лице, посочено от задържания. А в случай на задържане на чужд гражданин, незабавно се уведомява Министерство на Външните Работи.
Производни гаранции за осигуряване правото на защита на обвиняемия са актът на предявяване на обвинението по съответен ред, предявяване на следствените материали, задължителното присъствие на обвиняемия, респективно подсъдим, като в съдебно заседание то е такова по дела с обвинения за тежко престъпление, забраната за влошаване на положението му в случай на липса на жалба от частния обвинител и/или граждански ищец или прокурорски протест и др.

и/ Оценка на доказателствените материали по вътрешно убеждение /чл.14 НПК/.
Съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото /за това беше говорено в частта по установяване на обективната истина/. За тази цел няма доказателства и доказателствени средства, които да имат предварително определена сила. Или другояче казано, да бъдат формално предустановени - например като има самопризнания на обвиняемия, да не се събират други доказателства.
Вътрешното убеждение предполага съзнателна СОБСТВЕНА увереност при вземане на процесуалното решение, базирана на доказателствените материали. Това важи за всички органи на наказателно преследване, поради което например неподдържането на обвинението от страна на държавния обвинител след пълноценно проведено съдебно следствие, не обвързва съда. Все във връзка с вътрешното убеждение преди ВС на РБ, сега ВКС на РБ има обилна практика.
Опредметяването на вътрешното убеждение става чрез мотивите на актовете на органите, занимаващи се с наказателно правораздаване. Като илюстрация, в присъдата следва да се отразява приетото по фактите, доказателствата, правото, наказанието, гражданския иск. Мотивите трябва да са пълни, ясни и всеобхватни, за да бъдат убедителни и да се схване безпогрешно на какво се основават решенията по вътрешно убеждение.

к/ Непосредственост и устност /чл.18 и 19 НПК/.
Поначало доказателствените материали се събират и проверяват лично от решаващия орган, освен когато в закона не е предвидено друго /чл.18 НПК/. Смисълът на това доказателствата да се събират лично, е да се получи пълна представа за обективната истина. Затова и е недопустимо, когато могат да бъдат събрани преки, да се събират косвени доказателства /улики/.
Устността е необходима предпоставка за непосредствеността и предвижда устно извършване на наказателното производство освен в случаите, предвидени в НПК. Те са конкретно указани в закона и съществуват най-вече в съдебната фаза /четене показания на обвиняем, свидетел, писмени доказателства и т.н./. Това не означава, че не може да се документират процесуални действия, което е обяснимо с оглед характера на професионалната дейност.
Все във връзка с този принцип следва да бъдат споменати
неизменността на съдебния състав - чл.258 НПК - делото се разглежда от един и същ състав на съда от започването до завършването на съдебното заседание /има се предвид следствие/. И когато някой член от състава на съда не може да продължи участието си в делото и се налага да бъде заменен, съдебното заседание започва отначало.
Смисълът на тази норма се корени в необходимостта непосредствено пред решаващия състав да бъдат събрани ценимите от него доказателства. И когато е възможно - устно.
Законът е предвидил и фигурата на запасния съдия и съдебен заседател-чл.260, ал.1 НПК.
Запасният съдия и съдебен заседател присъствуват при разглеждането на делото с право на член на състава на съда, без да взимат участие в съвещанията и в решаването на въпросите по делото. И тогава, когато някой член от основния съдебен състав не може да продължи участието си в него, запасният съдия или съдебен заседател го замества и делото продължава.
Предвид липсата на достатъчно съдии обаче и натовареността на същите, ангажирането на такава фигура, която трябва да присъствува през цялото време на събиране на доказателствените материали, без право да взема участие в съвещанията и в решаването на въпросите по делото, освен ако редовен член от състава на съда не може да продължи участието си по делото, на практика се явява процесуална възможност, превърнала се в изключение. Като пример в случая може да се спомене делото с подсъдим Константин Бочев - обвинен за убийството на полицай и за опит за убийство на няколко полицаи, което дело след дълги години приключи с осъдителна присъда на първа инстанция - Софийски градски съд /към настоящия момент/. Неговото финализиране бе възможно точно, защото по него имаше предвиден запасен съдебен състав, който влезе в употреба.

л/ Състезателност-чл.12 НПК.
Състезателността се изразява в обстоятелството, че страните в съдебното производство имат равни права в процеса, освен в случаите, предвидени в НПК. Страните в съдебния процес са уредени в чл.253 НПК и пред съда прокурорът е страна. А на досъдебното производство той е решаващ орган. Страните освен него са и подсъдимият и неговият защитник, частният обвинител и частният тъжител и гражданският ищец и гражданският ответник.
Състезателността, изразена чрез равенството на страните в процеса пред съда, предполага процесуална активност на същите с оглед представяне на доказателства и защита на техните тези. И тъй като подсъдимият търпи най-много ограничения предвид процесуалното си положение /срещу него се постановява мярка за неотклонение, може да бъде лишен от правото да излиза извън пределите на страната и др./, законодателят е предвидил като изключение от равнопоставеността той да се изказва последен пред съда, да има последна дума. В светлината на казаното току-що трябва да се има предвид и изначално заложеният дисбаланс в наказателния процес, свързан с принадлежност на органите на досъдебното производство към държавните структури и респективно подкрепата на цялата държавна машина при реализиране на тежестта на доказване от страна на прокурора. Изложеното трябва да бъде така, но именно и в посочената връзка законодателят компенсира обвиняемия, респективно подсъдимия, с по-разширени права в изпълнение принципите за състезателност и право на защита.

м/ Разглеждане и решаване на делата в разумен срок-чл.22 НПК.
Съдът разглежда и решава делата в разумен срок. Той трябва да бъде обмислян конкретно по всяко производство във връзка с броя на подсъдимите лица и свидетелите, сложността на казуса във връзка с обвинението, възможността да се заседава спокойно и безпрепятствено и др. В някои разпоредби законодателят е визирал специални максимални според него разумни срокове за разглеждане на делото - например то да не може да бъде насрочено за по-дълъг от двумесечен срок.
Що се отнася до прокурора и разследващите органи, те са длъжни да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в НПК срокове, които са точно и лимитативно проглсени. А винаги, включително и за съда, с предимство се разследват и решават делата, по които спрямо обвиняемия е взета и се изпълнява мярка за неотклонение задържане под стража.