19.СЪЗДАВАНЕ НА БЪЛГАРСКО ОБЛИГАЦИОННО ИЛИ ДОГОВОРНО ПРАВО.

След Освобождението частноправните отношения се регулират от турското законодателство и в частност от гражданския закон меджиле, както и турският търговски закон. Те са непълни, несъвършени, не съответстват на новите условия в страната. Един от първите закони, които законодателят приема предвид нуждите на обществото, това е Законът за задълженията и договорите /ЗЗД/. Той е от 1892 г. и влиза в сила от 01.03.1893 г. /ЗЗД влиза в сила от публикуването му или от посочената дата, т.е. влиза от изрично обявената дата, ако не от публикуването/. Законът е рецепция на италианският Граждански закон /1885 г./, той се счита за най-модерният за времето, основава се на Наполеоновия кодекс от 1884 г., и обобщава развитието на правната практика. Освен че възприема като цяло италианския граждански закон, бълг. законодател се отклонява и възприема и постановленията на испанския  Граждански закон от 1889 г., които се отнасят до материята за изкупуването в областта на продажбите. Конкретен случай, при който законодателят търси най-доброто от различни закони и прави една компилация, която невинаги се оказва правилна. Законът регулира стокообмена и регулира стопанските отношения. Той е закон основан върху принципите на икономическия либерализъм. Според закона договорът е – съглашение между две или повече лица /много от това, което ще чуете от тези норми, разпоредби и т. н. се намират и в съвременното законодателство/, за да създаде, уреди или унищожи една юридическа връзка помежду им. Договорите могат да бъдат двустранни, възмездни, безвъзмездни. За да е действителен той трябва да отговаря на следните условия:  способност за сключване на договор, действително съгласие на договарящите се, един определен предмет, за който може да стане съгласие между двете страни, една позволена от закона причина за задължението. Съгласието става чрез предложение и приемане, то е недействително, ако е станало по погрешка, изтръгнато с насилие, или получено с измама. Предмет на един договор могат да бъдат само нещата, обект на гражданско обръщение и законът изисква да бъдат определени в своя вид, т. е. ясно трябва да се каже за какво се сключва този договор. Основополагащ принцип в закона е принципът за конституционното, формалното равенство на  гражданите пред закона. Чл. 9 казва:  „всяко лице може да сключва договори, ако по закон не е неспособно”. Неспособни са непълнолетните и тези на които законът забранява сключване на договори. Така законът дава простор на частната инициатива, като се изключва държавната намеса и се дава свобода на личността. Държавата не се намесва в отношенията на лицата, сключващи договора, това е израз на частната инициатива, резултат от частната собственост. С други думи казано – облигационното право се основава на свободата на личността. Свободата на договаряне включва 2 принципа: първият – че всяко дееспособно лице е свободно да договаря /може да сключва договори, щом иска/, всеки е свободен да избере своя контрагент; на второ място – всеки е свободен да вложи онова материално съдържание, което иска, както и да избере съдържанието. Свободата на личността, на договаряне не означава че е безкрайна, безпределна, тя е ограничена от закона и той лаконично казва – „сключеният договор не трябва да противоречи на закона”. Може да се направи изводът, че свободата на договаряне като следствие от свободата на личността, позволява на всеки бълг. гражданин да сключва такива договори, каквито иска, с когото си иска, но в рамките на закона. Автономността на договаряне съдържа в себе си и доброволната обвързаност – задължението на страните, да спазват условията на договора и да го изпълнят така, както е сключен. Чл. 28 казва следното: „договорите, които са сключени законно, имат силата на закон за тези, които са ги сключили”. Това е юридическата сила на договора за страните, които са ги сключили, договорът има силата на закон и поради това безпрекословно те трябва да го изпълняват. Безусловното изпълнение на договора намира израз и в това, че договорът може да бъде отменен само по взаимно съгласие, както е и сключен и на второ място в съответствие с предвидените от закона причини, т.е. може да стане по съдебен път и то по искане единствено на изправната страна. В този случай законодателят се ръководи от принципа, че никой не може да черпи право от неправомерното си действие. Фактически с тази норма, съдържаща се в чл. 70, законодателят потвърждава принципа, че договорът трябва да се изпълнява безусловно. Законът допуска само едно изключение за разваляне на договора и то е в случая когато недвижим имот е продаден на цена два пъти по-ниска от реалната. Само в този случай е разрешено от закона като продавачът може да иска разваляне на договора, дори да е записано, че е съгласен. Това право обаче той има за една година, в рамките на тази една година купувачът може да развали договора след като цената на купеното е два пъти по-малка. Освен че иска договорът да се изпълнява безусловно, законът иска да се изпълнява и добросъвестно /изрично записано в чл. 29/, като законът дава едно широко тълкуване на понятието „добросъвестно изпълнение”. Законодателят изисква не само да се спазват клаузите на договора, но в понятието добросъвестно изпълнение включва справедливостта, обичая, закона. В закона е заложен и принципът на т.нар. облигационно-вещен ефект. Той има за предмет прехвърлянето на собственост или друго право и в този случай законодателят /и европейският, и българският/, се води от съвременното буржоазно право, което се ръководи от това, че прехвърлянето на собствеността става със самата продажба, след като има сключен договор. В този случай новото право се различава от римското – римското признава договора, когато има реална продажба, а не резултат на консенсус, на съгласие. Това се регламентира в чл. 30, в който се казва, че договорите, които имат за предмет, прехвърлянето на собственост, пораждат не само действия на задължение да се предаде вещта на купувача  от страна на продавача, но направо прехвърлят собствеността на вещта, която е предмет на договора, т.е. не се изисква реалното прехвърляне на самата вещ, законът приема, че тя е прехвърлена с подписването на договора. След като се е достигнало до съгласие за цената, след като се е подписал договора и купувачът става собственик на вещта. В случая рискът се носи от купувача. Законът има и една специална част освен тази обща, която е много голяма, /450 члена/ и в която се уреждат отделните видове договор – за продажба, за наем, замяна и т. н. Всички тези договори са конкретно дефинирани, ясно е казано какво е продажба, замяна като определение и са посочени механизмите на тяхното извършване. Така с този закон, българският законодател, създава възможност за неограничено и бързо развитие на стокообмена и оттам на капиталистическото производство. Разбира се, спираме се на принципите, заложени в закона, на основата, спираме се на някои основни моменти, които най-ярко изразяват тези принципи и дават същността, силата на закона. Повтарям, че много от това, което ще чуете, много от принципите и нормите лежат в основата на съвременното законодателство реципирайки др. закони. /в тази връзка при обсъждане на закон в НС един депутат казва: ако вземем нещо лошо отвън, ще го приложим веднага и без никаква промяна, ако вземем нещо добро, веднага ще го побългарим така че няма да се разпознае/.

18.ЗАКОНОДАТЕЛСТВО В ОБЛАСТТА НА СЕЛСКОТО СТОПАНСТВО

Един от първите правни проблеми е проблемът за собствеността на земята. За решаване на този основен въпрос, свързан с поминъка на бълг. население и икономиката като цяло. Установяването на правния режим се оказва един труден и продължителен процес, засягат се интересите на бившите феодални собственици – представители на османската държава. Решаването на този проблем предизвиква и интереса на западноевропейските държави и намира място и в клаузите на Берлинския договор. Решаването започва още по време на Руско-турската война и ВРУ и намира своето законодателно решение с Освобождението и приемането на ТК. В резултат на руско-турската война и мерките и действията, предприети от ВРУ през периода 1877-1879 г. в България по същество се извършва дълбок аграрен преврат. Ликвидира се турската феодална собственост върху земята и близо 4.5 млн. дка земя преминава в ръцете на българското население. Променя се не само формата и характера на собствеността, но и собствениците от гледна точка на техния социален и национален произход, земята вече не е държавна, а частна собственост и частните собственици са български граждани. Българската държава, която не е приемник на турската феодална система предприема мерки да санкционира този процес. За тази цел за твърде кратко време се приемат редица закони, чрез които се въвеждат единни юридически и формални форми и това са закони, които не са реципиирани от западноевропейското законодателство.

Първата група закони, които се приемат, имат за цел да се  санкционира по законодателен път ликвидирането на османската поземлена собственост и поземлените отношения, да  се осигури и гарантира практическото оземляване на селяните без земя и бедните малоимотни селяни, да се реши и въпросът с преразпределянето на земите в рамките на населените места. Със Закона за населяване на ненаселените земи в България се оземляват с държавни земи завърналите се българи от Бесарабия, от други чужди земи, които се занимават със земеделие и животновъдство. Земите, които получават са неотчуждаеми за срок от 10 години. След това техните ползватели стават пълни собственици. Освен това ползвателите на тези земи се освобождават от данък десятък за срок от 3 години. Подобно действие има и Законът за черкезките и татарските земи. В закона се дава определение кои зами са черкезки, кои татарски – те са три вида - частни, общински и правителствени. Частните от своя страна са  такива, взети от местното население без заплащане и вторият вид – земи,  които правителството е платило с пари или  земя. Законът казва, че частните и общински земи, които след изселването на черкезите и татарите са незаети, се връщат с разрешение на правителството на онези лица и общини, които са били лишени от тях, т.е. които са били взети от турските власти, но законът изисква в този случай частните лица и общини да върнат онова, което им е било отстъпено или дадено в замяна от османското правителство. /Тук отваряйки скоба, казвам, че Османската империя оставя едни добри регистри и това до известна степен облекчава процеса/. Законът за подобрение състоянието на земеделското население по господарските и чифликски земи нормира  конкретният начин на придобиване на тези земи. Законът предвижда всеки, който е обработвал в продължение на 10 години едни и същи чифликски  земи да стане техен собственик. Селянинът е длъжен да плати земята по пазарни цени на държавата. От своя страна държавата обезщетява чифликчиите. За господарските земи  законът постановява, че всеки жител на господарската земя е собственик, притежател на онези места, които е работил, работи в момента и които е имал право да ползва. При това селянинът става собственик и на покритите недвижими имоти. Ако обаче работи на различни ниви през този период, получава толкова земя, колкото е необходима за удовлетворяване на нуждите на неговото семейство. В закона за господарските и чифликските земи се дава точно определение кои са господарски и кои чифликсски и на тази основа се вземат конкретните мерки и решения за разпределението им. Господарски земи са тези, на които населението е живяло и обработвало постоянно срещу определен данък в натура или пари и които земевладелците са нямали право да дават под наем на други. Чифликските земи се определят като земи, които се обработват с наем в натура или пари, но които стопаните им са имали право да дават под наем на когото си искат /това  е основната разлика между двата вида земи/. Законът приема, че всеки жител на господарска земя е собственик и притежател на онези земи, които е работил. Що се отнася до чифликските земи, това е всеки жител, който е работил непрекъснато 10 години едни и същи чифликски земи до издаването на закона 1880 г. и той става собственик на тези земи. Разработен е специален механизъм за изплащане на земите и  за целта е създадена комисия за уреждане на господарските и чифликски земи. Законодателят приема, че възнаграждение трябва да се изплаща само на онези собственици на чифликски и господарски земи, чийто права върху земята се докажат по най-безсъмнен начин – доказването става с документи, свидетели и законодателят отваря вратичка в защита на селяните, обработващи земята, те. получават една възможност да оспорват по всякакъв начин правото на бившите владетели на господарски и чифликски земи. Определя се и формулата на цената и тя е различна за господарски и чифликски земи: господарската е 7-8 пъти по-скъпо от плащания до тогава данък; чифликската  - 5-15% по-скъпа от господарската. Държавата е тази, която първоначално плаща на собствениците, а след това селяните, които стават собственици и притежатели на земята се задължават да изплатят тази сума в продължение на 10 години. Но законите, които регламентират преминаването на земята от османска собственост в ръцете на селяните решават въпроса и трябва да кажем, че това е времето на първоначално натрупване на капитала и разпределението на земята се превръща в механизъм за създаване на едри земеделци.

Втората група закони са тези, които нормират обществената поземлена собственост и отношенията към нея. Става дума за закони, с които се цели да се съхрани и развие общинската земя и гори, пасища, мери и да се формира фонд на обработваема общинска земя. Това става със Закона за определяне на държавните мери и пасища от 1885 г. С него се създават условия за определяне границите на общинските поземлени имоти. Дава се право с решение на НС да се преразпределя земята между отделните общини или да се даде земя от държавния фонд на някоя община с цел задоволяване на нейните нужди. За подобни действия се създава специална комисия, която внася предложението си в НС, то го гласува и се обнародва в ДВ.

Третата група закони това са закони, с които се узаконява документираното практическо право на собственост и владение върху непокритите недвижими имоти. През 1883 г. се издават Правила за домашни актове – с тях се създава еднакъв режим на отчуждаване на покритите и непокрити недвижими имоти. Съдилищата се задължават да вземат под внимание, да признават всички покупко-продажби извършени от 1878 до 01.01.1884 г. извършени с частни актове само тогава, когато се докаже, че продавачът е действителен притежател на имущество – целта е да се пресече спекулативната продажба. През 1887 г.  е издаден Закон за извършените с частни актове покупко-продажби на недвижимо имущество от изселващите се от България български и чужди поданици. Законът поставя 3 изисквания за да бъде продажбата действителна – продавачът да е бил действителен собственик или да е имал право да отчужди въпросното имущество; ако няма издаден крепостен акт за продаване на земя или сграда в полза на трето лице, продавачът трябва да докаже, че е владеел имота 5 години преди продажбата. Така законодателят се стреми да регламентира процеса, да го регулира, при това отново защитавайки така да се каже интересите на държавата и българските купувачи. Важно значение има Законът за продажбата на недвижимо имущество, извършено с частни или домашни актове /1891/. С него се установява единен правен режим за покупка на покрито и непокрито имущество, на земя и сгради. С този закон се преустановява напълно действието на турския Закон за земите. Законът приема, че всеки договор за покупко-продажба на такива имоти, извършен по частен ред или с пълномощно, поражда правото на собственост, ако няма предадени крепостни права в полза на трето лице. Една година по-късно е приет Закон за замяна на турските документи за правоспособност с крепостни актове /1892/. Законът предвижда в срок до 10 години всички собственици на недвижими и непокрити имоти да се снабдят с крепостни актове. Подобно изискване се поставя по отношение на покритите недвижими имоти. Така не само се слага край на действието на турското законодателство за земите, но и край на съществуващите турски документи за собственост. Срокът е 10 години, но той въпреки и голям се оказва недостатъчен.

Това са някои от законите, с които се решава въпросът за режима на поземлена собственост, за преминаване на собственост към българското население и това е радикален преврат от гледна точка на преминаване на властта от една феодална държава-поробителка в ръцете на българите и създава предпоставки за развитие на българското селско стопанство. Процесът не протича гладко, в условията на първоначално натрупване на капитали, не върви гладко, още повече че както казва законът, ако селянинът не може да плати земята, това отваря вратичките на широко действие на лихварството и обогатяване на лихварите.