Глава девета
Конституционни основи на съвременната държава
1. Понятие за конституцията
Понятието "конституция" произхожда от латинското constituo, чиито превод е устройвам, организирам, установявам. За разпространението на това понятие има решаваща роля учението за естественото право, според което свободни личности формират държавата с помощта на обществен договор. Дейците на либерализма, в стремежа да налагат в социалната практика разбиранията си за осигуряване на повече лични свободи и политически права на гражданите, са търсили не само словесен, но и документален подход, който е много по-задължаващ и гаранция за обществен контрол над държавното управление. Така се зародили държавни актове като харти, основни закони, а конституциите са навлезли в обществената действителност от края на XVIII век като рожби на буржоазните революции. За първа в света Конституция в същински смисъл се приема тази, която е създадена в щата Вирджиния през м.юли 1776 г. В Европа първата конституция е полската (3 май 1791 г.), но тъй като не е била приложена поради разделяне на държавата, в научната литература тя е изместена от френската (3 септември 1791 г.), създадена след Френската революция. Отражението й в Европа е огромно и примерът на Франция е последван от много други държави.
Определението за Конституцията е предмет на оживени обсъждания. Бордо я посочва като "основен закон, съобразно с който е устроено управлението на една държава и са учредени отношенията на индивидите и на юридическите лица с общността". [17,110] Вагел (XVIII век) я характеризира с "реда, по който един народ си определя, за да постигне с общи усилия задачите и благата на политическото общество". [17,110] Любомир Владикин сочи, че тя е "системният сбор от действащи публичноправни норми, които определят основните положения в правното устройство и в управлението на една държава и са дадени от една учредителна власт". [17,111] Английските автори Уейд и Филипс разбират Конституцията като "документ, който притежава специално осветена правна сила и установява основната структура и основните функции на органите на управлението на една държава и провъзгласява принципите, които обуславят дейността на тези органи". [18,33] Борис Спасов разглежда конституцията като "основен закон". [18,34]
Както се вижда, авторите поставят ударение върху отделни характерни страни на съдържанието на Конституцията. Онова, което сближава становищата им, е обстоятелството, че те свързват конституционните норми с основните принципи на устройство и организация на държавата. Един сравнителен преглед върху действащите конституции дава основание да се обобщи, че конституцията е съвкупност от норми, които регламентират основните принципи за организация на държавния, обществения и икономическия живот, основите на правния статус на гражданите, органите, които осъществяват държавната власт и местното самоуправлемние и техните взаимоотношения. Конституциите съдържат още и норми за тяхната ревизия, вкл. за създаване на нови Конституции.
Нормите на Конституцията се определят от държавата. Прекият им създател е учредителния орган. Те отразяват волята на политическите образования, които се представялват в него, представляват нормативни рефлекси на партийни програми и други форми на политически виждания за общественото развитие на онези политически сили, които са получили народния мандат да създадат основния закон.
петък, септември 05, 2008
Отношение между народ и държава
2. Отношение между народ и държава
Въпросът за отношението между гражданите и държавата е бил предмет на оживена дискусия. В Древна Гърция индивидът е бил погълнат от държавата. Но той се е чувствал свободен, защото е вземал пряко участие в образуването на държавната воля и в управлението. Затова Бержамен Констан пише, че "античната свобода е участие в държавната власт, а модерната (либералната) свобода е свобода от държавната власт". В Дpевния Рим е налице поглъщане на индивида от държавата. Но извън робите и населението в завоюваните територии, държавата е зачитала индивидуалните права на гражданите, особено в частното право. До IХ век в средновековната епоха монархията е установила абсолютна власт. Правата на хората - това са отстъпки на монарха, които е решил да направи чрез своето законодателство. По постепенно, и преди това, чрез църквата, се поставя начало на разбиранията за субективното право, дадено на човека от Бога, което държавата не може да отнеме. Същевременно развива се и идеята, чe задълженията към държавата са и задължения към Бога, към независимата човешка съвест. Тома Аквински приема, че самата власт е от Бога, но фактическата власт, която управлява хората е човешко право, а тя произтича от народа. "Законът е разумен порядък, установен от онзи, който е натоварен да се грижи за народното благо."
Феодализмът създаде условия за произвол спрямо народа от страна на васалите. Затова народът вижда в лицето на краля, този, който може да измени това злощастно положение.
В епохата на хуманизма и Възраждането се развива либералистичното схващане за субективните публични права на индивида, за тяхната естественост и неотменяемост, за тяхното признаване и нормиране от държавата. Тези идеи пределно ясно се посочват в Декларацията за правата на човека и гражданина през 1789 г., както и от Голямата харта на свободата - 1215 г., която установява границите на кралския абсолютизъм.
Юридическата школа приема, че правата не се налагат от обществения договор, а се дават доброволно от самата Конституция. Естествените права са нравствени норми, но те стават задължителни, когато се облекат в закон.
Йелинек раздели субективните публични права на три категории:[12,298]
а) наличие на негативно отношение на гражданите към държавата, претенции тя да не се намесва в личните им дела. Всичко, което не е забранено, е позволено;
б) положително отношение - държавата трябва да извършва услуги на народа, в негов интерес. В това се изразява нейната служебна роля;
в) активното отношение - държавата трябва да приеме народа като свой син. Това означава, че трябва да предостави на гражданите политически права (избирателни, право за заемана на държавни служби и пр.)
"Правен субект е този, който може да постави правния ред в движение - пише той, с цел да осъществи един свой интерес... Тази призната от държавата способност на индивида, създава едно субективно право; затова личността принадлежи към публичното право".
Изводът от изнесеното за Йелинек е, че той се стреми към засилване на позициите на индивида-гражданин, за сметка на държавата-общност, към признаване предимството на личния пример пред общото благо.
Налице е и една универсална теория, по-точно универсално-авторитарно схващане. Универсализмът на проф.Шпан отчита влиянието на средата, в която човек живее и която определя неговите желания и действия. Вътрешните сили на човека спояват членовете на обществото и ги заставят да вършат не онова, което желаят, а онова, което са задължени да направят, което обществото изисква от тях. Според универсализма справедливостта не е в равноценната размяна, а в разпределението. Щом човек е част от цялото, от обществото, пада му се толкова, колкото е дал. "Всекиму неговото, всекиму заслуженото". Тази теория разглежда равенството от позициите, че в обществото е налице конститутивно неравенство. Благоденствието не е в равенството на всички съставни части на обществото, а в доброто съществуване на всяка част.
От своя страна авторитарното схващане отхвърля субективните публични права. Според него, държавата е народна общност, на която народът е съставна част. Следователно, държавата не може да действа срещу народа, а той от своята позиция е длъжен да бъде верен и да й служи.
Отношението между народ и нация, за което по-горе се спомена, е от съществено значение за държавността. Най-безболезнено се уреждат отношенията в една държава, когато народът е съставен от една нация, или в него се включват некомпактни групи от граждани от други народности. Противоположни тенденции се проявяват в държави (унитарни и съставни), които групират значителни национални образувания. Такива държави създават необходимост от конституционноправна регламентация на националните отношения, включително от териториално административно естество. Но особено болезнени са отношенията в държави с неосъществени национални въжделения. Те се принуждават да отделят средства и усилия да насочват цели за тяхното осъществяване. Типични за България са примерите с Добруджа, източна Румелия и Съединението.
Най-важните отношения, свързани с понятията "народ" и "нация" са закрепени в Конституцията. В действащия основен закон (1991 г.) те се изразяват в следното:
а) Конституцията закрепва принципа на народния суверенитет. Съгласно чл.1, ал.1 и 2 цялата държавна власт произтича от народа и се осъществява от него както непосредствено, така и чрез избраните от него органи. За първи път в конституционното ни творчество се посочва, че никой не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет - нито част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност;
б) Равенство на гражданите пред закона се гарантира с недопускане на ограничения в правата или привилегии, основани на отделни признаци, между които е посочен и признакът "етническа принадлежност";
в) При определяне принципите на политическия живот Конституцията забранява да се образуват политически партии на етническа и расова основа;
г) Регламентирани са основните права и задължения, правният статут на българския гражданин, придобиването, запазването и загубването на българско гражданство;
д) Към основните лични права на гражданите се включва правото на отделните народности да изучават и ползват своя език, наред със задължителното изучаване на българския език (чл.36 ал.2);
е) Към политическите права, свързани със свободното сдружаване на гражданите се посочва забраната да се създават организации, които са насочени срещу единството на нацията или към разпалване на расова, национална, етническа вражда;
ж) Конституцията осигурява право на всеки да ползва националните и общочовешки културни ценности и да развива своята култура в съответствие с етническата си принадлежност (чл.54, ал.1);
з) Поставят се изисквания за наличие на българско гражданство за редица изборни и други длъжности. Например, народните представители, президентът, членовете на МС и на Конституционния съд трябва да бъдат български граждани. Това условие се прецизира за отделните органи. Така, народните представители не могат да имат друго гражданство наред с българското, а президентът трябва да бъде български гражданин по рождение.
Въпросът за отношението между гражданите и държавата е бил предмет на оживена дискусия. В Древна Гърция индивидът е бил погълнат от държавата. Но той се е чувствал свободен, защото е вземал пряко участие в образуването на държавната воля и в управлението. Затова Бержамен Констан пише, че "античната свобода е участие в държавната власт, а модерната (либералната) свобода е свобода от държавната власт". В Дpевния Рим е налице поглъщане на индивида от държавата. Но извън робите и населението в завоюваните територии, държавата е зачитала индивидуалните права на гражданите, особено в частното право. До IХ век в средновековната епоха монархията е установила абсолютна власт. Правата на хората - това са отстъпки на монарха, които е решил да направи чрез своето законодателство. По постепенно, и преди това, чрез църквата, се поставя начало на разбиранията за субективното право, дадено на човека от Бога, което държавата не може да отнеме. Същевременно развива се и идеята, чe задълженията към държавата са и задължения към Бога, към независимата човешка съвест. Тома Аквински приема, че самата власт е от Бога, но фактическата власт, която управлява хората е човешко право, а тя произтича от народа. "Законът е разумен порядък, установен от онзи, който е натоварен да се грижи за народното благо."
Феодализмът създаде условия за произвол спрямо народа от страна на васалите. Затова народът вижда в лицето на краля, този, който може да измени това злощастно положение.
В епохата на хуманизма и Възраждането се развива либералистичното схващане за субективните публични права на индивида, за тяхната естественост и неотменяемост, за тяхното признаване и нормиране от държавата. Тези идеи пределно ясно се посочват в Декларацията за правата на човека и гражданина през 1789 г., както и от Голямата харта на свободата - 1215 г., която установява границите на кралския абсолютизъм.
Юридическата школа приема, че правата не се налагат от обществения договор, а се дават доброволно от самата Конституция. Естествените права са нравствени норми, но те стават задължителни, когато се облекат в закон.
Йелинек раздели субективните публични права на три категории:[12,298]
а) наличие на негативно отношение на гражданите към държавата, претенции тя да не се намесва в личните им дела. Всичко, което не е забранено, е позволено;
б) положително отношение - държавата трябва да извършва услуги на народа, в негов интерес. В това се изразява нейната служебна роля;
в) активното отношение - държавата трябва да приеме народа като свой син. Това означава, че трябва да предостави на гражданите политически права (избирателни, право за заемана на държавни служби и пр.)
"Правен субект е този, който може да постави правния ред в движение - пише той, с цел да осъществи един свой интерес... Тази призната от държавата способност на индивида, създава едно субективно право; затова личността принадлежи към публичното право".
Изводът от изнесеното за Йелинек е, че той се стреми към засилване на позициите на индивида-гражданин, за сметка на държавата-общност, към признаване предимството на личния пример пред общото благо.
Налице е и една универсална теория, по-точно универсално-авторитарно схващане. Универсализмът на проф.Шпан отчита влиянието на средата, в която човек живее и която определя неговите желания и действия. Вътрешните сили на човека спояват членовете на обществото и ги заставят да вършат не онова, което желаят, а онова, което са задължени да направят, което обществото изисква от тях. Според универсализма справедливостта не е в равноценната размяна, а в разпределението. Щом човек е част от цялото, от обществото, пада му се толкова, колкото е дал. "Всекиму неговото, всекиму заслуженото". Тази теория разглежда равенството от позициите, че в обществото е налице конститутивно неравенство. Благоденствието не е в равенството на всички съставни части на обществото, а в доброто съществуване на всяка част.
От своя страна авторитарното схващане отхвърля субективните публични права. Според него, държавата е народна общност, на която народът е съставна част. Следователно, държавата не може да действа срещу народа, а той от своята позиция е длъжен да бъде верен и да й служи.
Отношението между народ и нация, за което по-горе се спомена, е от съществено значение за държавността. Най-безболезнено се уреждат отношенията в една държава, когато народът е съставен от една нация, или в него се включват некомпактни групи от граждани от други народности. Противоположни тенденции се проявяват в държави (унитарни и съставни), които групират значителни национални образувания. Такива държави създават необходимост от конституционноправна регламентация на националните отношения, включително от териториално административно естество. Но особено болезнени са отношенията в държави с неосъществени национални въжделения. Те се принуждават да отделят средства и усилия да насочват цели за тяхното осъществяване. Типични за България са примерите с Добруджа, източна Румелия и Съединението.
Най-важните отношения, свързани с понятията "народ" и "нация" са закрепени в Конституцията. В действащия основен закон (1991 г.) те се изразяват в следното:
а) Конституцията закрепва принципа на народния суверенитет. Съгласно чл.1, ал.1 и 2 цялата държавна власт произтича от народа и се осъществява от него както непосредствено, така и чрез избраните от него органи. За първи път в конституционното ни творчество се посочва, че никой не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет - нито част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност;
б) Равенство на гражданите пред закона се гарантира с недопускане на ограничения в правата или привилегии, основани на отделни признаци, между които е посочен и признакът "етническа принадлежност";
в) При определяне принципите на политическия живот Конституцията забранява да се образуват политически партии на етническа и расова основа;
г) Регламентирани са основните права и задължения, правният статут на българския гражданин, придобиването, запазването и загубването на българско гражданство;
д) Към основните лични права на гражданите се включва правото на отделните народности да изучават и ползват своя език, наред със задължителното изучаване на българския език (чл.36 ал.2);
е) Към политическите права, свързани със свободното сдружаване на гражданите се посочва забраната да се създават организации, които са насочени срещу единството на нацията или към разпалване на расова, национална, етническа вражда;
ж) Конституцията осигурява право на всеки да ползва националните и общочовешки културни ценности и да развива своята култура в съответствие с етническата си принадлежност (чл.54, ал.1);
з) Поставят се изисквания за наличие на българско гражданство за редица изборни и други длъжности. Например, народните представители, президентът, членовете на МС и на Конституционния съд трябва да бъдат български граждани. Това условие се прецизира за отделните органи. Така, народните представители не могат да имат друго гражданство наред с българското, а президентът трябва да бъде български гражданин по рождение.
Абонамент за:
Коментари (Atom)