Глава пета
Суверенитет
1. Понятие за суверенитет. Теории за суверенитета
Казахме, че държавната власт се опира на две големи основи: принудата и доверието. Едно от основанията за доверието на гражданите към държавната власт е приетото нейно върховенство. Това се изразява чрез понятието "суверенитет". То произлиза от френското "суверен", което означава върховен, независим. Негов пръв теоретик е французинът Жан Боден (1538-1596 г.), но въпросът стои от Х-ия век насам, поставен от борбата между краля и феодалите. Тя е имала вътрешно и външно проявление. Кралят се е стремял да остане независим от папата и германския император, които са търсили върховенството на своята власт над всички християнски държави. Френският крал е бил подкрепен от френските юристи, които са създали и обосновали такива максими, като: "Кралят не зависи от никого, освен от Бога и от себе си", "Кралят няма суверен на земята". Тази защита била успешна и е завършила с утвърждаване на кралската независимост. Вътре в страната е била упорита и дълготрайна борбата на краля срещу центробежните стремления на феодалите. Известно е, че феодалите на краля изтръгваха от него привилегии, постепенно се освободиха от данъци, добиха даже наследствени права върху дадените им от краля земи и достигнаха до пълна независимост, даже до конфронтация с краля. Това се отрази и в теорията, която приемаше разделението на суверенитета на кралски и сеньорски. Но към края на 16-ти век това положение се е изменило. Третата френска династия е успяла да преодолее феодалния сепаратизъм, да отнеме съществените привилегии на феодалите и да ги подчини на кралската власт - едно положително историческо явление от гледище на интересите на държавата. Така се закрепва централизираната кралска власт, намерила при Людвиг ХIV израз в кратката фраза: "Държавата - това съм аз".
Именно при такива исторически условия, споменатият по-горе Жан Боден, в съчинението си "Шест книги за републиката" (1577-80 г.) пише, че "суверенитетът е абсолютната и постоянна власт на една държава". Абсолютна, т.е. безусловна и безкрайна, неограничена от вътрешни и външни закони. Именно в тази насока Боден установява правното съдържание на абсолютния монархизъм: "Абсолютната власт на монарха е ограничена от законите на Бога и природата". Към тези закони той включва собствеността и някои лични свободи. Според Боден не е суверенна властта, която е дадена за определено време. Монархът е пожизнен и неотговорен - теза, която получи конституционно закрепление и се поддържа по същия начин и в наши дни. В съдържанието на суверенитета Боден включва следните права на монарха: а) да законодателства и да изисква верност и послушание; б) право на война и мир; в) право на назначаване на служебни лица; г) правосъдно върховенство; д) право да сече монети; е) право да налага всеобщи данъци и др. Суверенитетът според Боден е неделим, тъй като властта е неделима и има свой собствен живот. С това той отъждествява държавната власт със суверенитета.
Съществува и теория за самоограничения суверенитет (Пуфендорф, Лок, Гроции). Според нея монархът ограничава властта си по своя свободна воля, макар и под натиск на външни сили. През 1789 г. немският професор Крайтмаир поддържа идеята за относителния суверенитет - германските князе признават кайзера за върховен глава, но спрямо поданиците си и другите държави са независими. Има и схващане за полусуверенитет (Мозер - 1701-1785 г.). Той говори, че същински държави са всички, които упражняват в политическите граници териториална власт, безразлично дали са напълно или частично независими.
Бисмарковата имперска федерация показва развитие на въпроса за суверенитета в приложен план. Германският съюз от 1815 г. е "съюз на суверенни князе и свободни градове". Северогерманският съюз от 1867 г. ограничава суверенитета на князете за сметка на Бунда. Федералното право се поставя по-силно от княжеското право. Конституцията от 1871 г. определя държавните функции, които се от изключителна компетентност за Райха. Законите на Райха отменят противоречащите закони на държавите-членки. В условията на германската империя (съставена от 23 държави плюс райха) се създава нова теория (Лабанд, Йелинек, Рем). Тя поддържа като основно понятие държавната власт, а суверенитета - като нейно качество. Съществено е правното властване, държавната власт. При това, качеството "суверенитет" не е абсолютно необходимо за държавната власт. По този начин се прави извод, че са възможни несуверенни държави. Срещу това становище се явява Гийрке. Той твърди, че не може да има суверенитет без държава, но суверенитетът е ограничим и делим. Държавите-членове на една федерация могат да упражняват само част от суверенните си права и да ги споделят с федералната държава.
четвъртък, септември 04, 2008
3. Субекти на държавната власт. Основи на властта
3. Субекти на държавната власт. Основи на властта
Субект на държавната власт се явява държавата. Тя, чрез дейността на своите органи, е носител на тази власт. При условията на абсолютната монархия се приемало, че субект на държавната власт е кралят, а самата държава е обект на управление. Френската революция издигна народа като субект на властта. А Гумпалович като представител на правно-социологическата школа приема като субект на властта - групата (класа, съсловие и пр.) с разбирането, че монархът има власт, доколкото господстващата класа го поддържа.
От отделните теории за властта и от реалните прояви на "живота" на властта може да се приеме твърдението, че тя се опира на две големи основи: на принудата и на доверието (Морис Дюверже).[3,18]
Когато се говори за принуда, има се предвид не просто голото насилие, а онези елементи, извън индивида, които упражняват едно въздействие върху него за подчинението му на управляващите. Това въздействие може да бъде физическо, психологическо или психосоциологическо. Преди всичко, властта се основава на конформизма на социалните групи, т.е. на колективното приспособяване към изискванията на властта. Естественият характер на подчинението на властта произтича от убеждението за ползата от нея, за нейната организираща и охранителна роля. Заедно с това, естественото отношение и подчинение е плод на традициите и възпитанието на народите чрез правилата на морала, училищното възпитание, религиозните догми. Подчинението на родителите, на възпитателите, на отците създава модели за поведение, поощрени от нравствеността, които лесно се пренасят и в отношението власт-гражданин.
Разбира се, въздействието се съпровожда и от пряката, материалната принудителна сила на държавата - нейните полицейски и съдебни органи, които прилагат законните процедури - изпълнителни, наказателни и пр., за да внесат по такъв крут път подчинението на държавната власт. По принцип, те не се приемат от гражданите, грубото въздействие винаги е отблъсквало, но те свикват с мисълта за нейната неизбежност. Възможността за нейното прилагане навлиза в съзнанието на хората и укрепва позициите им на подчинение на властта.
В научната литература се поставя и въпросът за личностните влияния върху народа. Процентът на скептиците, на обективните наблюдатели на обществените процеси, не е голям. Той е преди всичко в средите на интелигенцията. Но и в тази прослойка на обществото, обладана от рационализъм, се срещат мнозина клакьори на личности и техни интереси. Като цяло, увлечението към качества на отделни личности създава готовност за подчинение на тяхната воля, респ. на тяхната политика.
Спрямо властта играе роля и икономическата принуда, която се съчетава с политическата принуда. В отделни периоди на развитие на човешката цивилизация са забелязвани сливания на икономическата с политическата власт и с това - създаване на мощни държавни пипала на въздействие на властта, непреодолими за гражданите. Някои автори посочват, че при съвременните държави тази концентрация на власт е изживяна чрез механизма на гражданското общество. Но взаимодействието е налице и това не може да не влияе върху проявите на държавната власт. Неслучайно в различни държави се говори за явленията видима и невидима власт, като към последната се причисляват големи финансови групировки, а в някои случаи - и организации с незаконни сфери на дейности, но с определено влияние върху властта.
Принудата и съответно - подчинението се осъществява и със средствата на различни асоциации и колективни организации, които в съпричастие или в опозиция на властта, в крайна сметка поддържат идеята за господство на властта и балансират между интересите на своите членове възможностите на държавата да ги удовлетворява.
От съществено значение за възпитание на чувство за подчинение на държавната власт е пропагандата. Тя може да се определи като "усилие на държавата, за да убеди управляваните в необходимостта от послушанието им спрямо нея". (Дюверже).[3,29] Един друг автор е дал изразително понятие за пропагандата: "Изнасилване на тълпите".[3,65] Така или иначе ролята на пропагандата в разглежданата област е да убеди хората, че тяхното държавно управление е възможно най-доброто, че те живеят добре или вървят по този път, благодарение на установения ред на закона, свободата, равенството и пр.
В този смисъл държавната пропаганда е винаги субективна, целенасочена, едностранчива. Тя може да влияе само върху податливите на подчинение и послушни маси. Но тази част на народа е именно най-многобройната. Редица автори се отнасят към тази пропаганда с резерви. Те й придават такива характерни черти, като: брутална и ненюансирана, търсеща изкупителни жертви; насочваща към днешните ценности, за да се достигне до бъдещото щастие, което се разкрива; пропаганда, която упорито, непрекъснато и навсякъде внушава няколко прости и директни идеи, верни или не и разчита на резултата на повторението. Подчертава се и това, че пропагандата съдържа един мистичен и квазирелигиозен характер, насочвайки хората към такива категории, като свещеността на нацията, партията, героя на деня и пр. Разбира се, всичко това, което тук се изтъква, има свои особености, отсенки, различия за отделни държави, различни форми на управление и политически режими. Но във всички случаи пропагандата е едно оръжие за властта, която постига свои цели.
Властта, сама по себе си, не бива да се идеализира. Тя е уязвима в редица насоки. Това произтича от обстоятелството, че тя се осъществява от хора, които не могат да бъдат програмирани. Преди всичко, тя бързо може да се бюрократизира, да се откъсне от нуждите на гражданите, да образува една прослойка от нейни длъжностни лица със свой кръг интереси и живот, открояващ се от обектите на властта. За това допринася характерът на изпълняваните функции от органите на властта. Повторяемостта на едни и същи действия от администрацията, съприкосновението й с едни и същи проблеми, много често - труднорешими, срещата й с неоснователни искания, подкрепени с неверни факти и неточни обосновки, с човешка нетолерантност и неблагодарност, проявите на неразбиране на необходимостта да се съчетават лични с групови и национални интереси от администрацията - това е обективната и психологическа основа на явлението "административна бюрокрация". Второ, властта има свойството да развращава - както субектите, така и обектите си. Потенциално, тя търпи към себе си ласкателства, раболепие, откази от права, компромиси със съвестта. Такива качества могат да се създават и вътре в административната система - и всичко това като плод на конкретна зависимост между отделните обекти и субекти на властта.
От значение е и това, че властта трудно, а понякога - мъчително се вмества в рамките на законността. В ежедневието на държавното управление често се поставят въпроси на съотношение между законност и целесъобразност. Отделният казус, с който се сблъсква органът на властта, изглежда справедливо решим при напускане на руслото на закона. Това е така, защото законът е общо правило за поведение. Той рамкира определени отношения с определена, преди всичко - национална цел и с обща мярка за справедливост. В общото, един отделен случай може да се окаже невместим. Затова, органът на властта, прилагайки принципа на целесъобразността, поставя на изпитание не просто законността, а осъществяването на конкретната цел, която законът преследва и в който е вложена цялата политико-държавна целесъобразност.
Разбира се, могат да се приведат и други уязвими точки на властта, като изразена държавна воля. За да се предпазва от тях и да намалява силата на тяхното проявление и степента на отрицателното им въздействие, държавата, самата държавна власт създава система от предупредители и корективи. Те са от правно, кадрово, организационно и друго естество:
- изборност и мандатност на държавни органи;
- предсрочно прекратяване на пълномощия;
- нормиране на правомощия;
- системи на политически и административен контрол;
- системи на отговорност;
- системи за рекрутиране на кадри, за тяхното издигане и пр.
Освен тях и извън държавната организация, в разглежданата област играят роля формите на обществен контрол и на обществено мнение, будността на гражданското общество
Субект на държавната власт се явява държавата. Тя, чрез дейността на своите органи, е носител на тази власт. При условията на абсолютната монархия се приемало, че субект на държавната власт е кралят, а самата държава е обект на управление. Френската революция издигна народа като субект на властта. А Гумпалович като представител на правно-социологическата школа приема като субект на властта - групата (класа, съсловие и пр.) с разбирането, че монархът има власт, доколкото господстващата класа го поддържа.
От отделните теории за властта и от реалните прояви на "живота" на властта може да се приеме твърдението, че тя се опира на две големи основи: на принудата и на доверието (Морис Дюверже).[3,18]
Когато се говори за принуда, има се предвид не просто голото насилие, а онези елементи, извън индивида, които упражняват едно въздействие върху него за подчинението му на управляващите. Това въздействие може да бъде физическо, психологическо или психосоциологическо. Преди всичко, властта се основава на конформизма на социалните групи, т.е. на колективното приспособяване към изискванията на властта. Естественият характер на подчинението на властта произтича от убеждението за ползата от нея, за нейната организираща и охранителна роля. Заедно с това, естественото отношение и подчинение е плод на традициите и възпитанието на народите чрез правилата на морала, училищното възпитание, религиозните догми. Подчинението на родителите, на възпитателите, на отците създава модели за поведение, поощрени от нравствеността, които лесно се пренасят и в отношението власт-гражданин.
Разбира се, въздействието се съпровожда и от пряката, материалната принудителна сила на държавата - нейните полицейски и съдебни органи, които прилагат законните процедури - изпълнителни, наказателни и пр., за да внесат по такъв крут път подчинението на държавната власт. По принцип, те не се приемат от гражданите, грубото въздействие винаги е отблъсквало, но те свикват с мисълта за нейната неизбежност. Възможността за нейното прилагане навлиза в съзнанието на хората и укрепва позициите им на подчинение на властта.
В научната литература се поставя и въпросът за личностните влияния върху народа. Процентът на скептиците, на обективните наблюдатели на обществените процеси, не е голям. Той е преди всичко в средите на интелигенцията. Но и в тази прослойка на обществото, обладана от рационализъм, се срещат мнозина клакьори на личности и техни интереси. Като цяло, увлечението към качества на отделни личности създава готовност за подчинение на тяхната воля, респ. на тяхната политика.
Спрямо властта играе роля и икономическата принуда, която се съчетава с политическата принуда. В отделни периоди на развитие на човешката цивилизация са забелязвани сливания на икономическата с политическата власт и с това - създаване на мощни държавни пипала на въздействие на властта, непреодолими за гражданите. Някои автори посочват, че при съвременните държави тази концентрация на власт е изживяна чрез механизма на гражданското общество. Но взаимодействието е налице и това не може да не влияе върху проявите на държавната власт. Неслучайно в различни държави се говори за явленията видима и невидима власт, като към последната се причисляват големи финансови групировки, а в някои случаи - и организации с незаконни сфери на дейности, но с определено влияние върху властта.
Принудата и съответно - подчинението се осъществява и със средствата на различни асоциации и колективни организации, които в съпричастие или в опозиция на властта, в крайна сметка поддържат идеята за господство на властта и балансират между интересите на своите членове възможностите на държавата да ги удовлетворява.
От съществено значение за възпитание на чувство за подчинение на държавната власт е пропагандата. Тя може да се определи като "усилие на държавата, за да убеди управляваните в необходимостта от послушанието им спрямо нея". (Дюверже).[3,29] Един друг автор е дал изразително понятие за пропагандата: "Изнасилване на тълпите".[3,65] Така или иначе ролята на пропагандата в разглежданата област е да убеди хората, че тяхното държавно управление е възможно най-доброто, че те живеят добре или вървят по този път, благодарение на установения ред на закона, свободата, равенството и пр.
В този смисъл държавната пропаганда е винаги субективна, целенасочена, едностранчива. Тя може да влияе само върху податливите на подчинение и послушни маси. Но тази част на народа е именно най-многобройната. Редица автори се отнасят към тази пропаганда с резерви. Те й придават такива характерни черти, като: брутална и ненюансирана, търсеща изкупителни жертви; насочваща към днешните ценности, за да се достигне до бъдещото щастие, което се разкрива; пропаганда, която упорито, непрекъснато и навсякъде внушава няколко прости и директни идеи, верни или не и разчита на резултата на повторението. Подчертава се и това, че пропагандата съдържа един мистичен и квазирелигиозен характер, насочвайки хората към такива категории, като свещеността на нацията, партията, героя на деня и пр. Разбира се, всичко това, което тук се изтъква, има свои особености, отсенки, различия за отделни държави, различни форми на управление и политически режими. Но във всички случаи пропагандата е едно оръжие за властта, която постига свои цели.
Властта, сама по себе си, не бива да се идеализира. Тя е уязвима в редица насоки. Това произтича от обстоятелството, че тя се осъществява от хора, които не могат да бъдат програмирани. Преди всичко, тя бързо може да се бюрократизира, да се откъсне от нуждите на гражданите, да образува една прослойка от нейни длъжностни лица със свой кръг интереси и живот, открояващ се от обектите на властта. За това допринася характерът на изпълняваните функции от органите на властта. Повторяемостта на едни и същи действия от администрацията, съприкосновението й с едни и същи проблеми, много често - труднорешими, срещата й с неоснователни искания, подкрепени с неверни факти и неточни обосновки, с човешка нетолерантност и неблагодарност, проявите на неразбиране на необходимостта да се съчетават лични с групови и национални интереси от администрацията - това е обективната и психологическа основа на явлението "административна бюрокрация". Второ, властта има свойството да развращава - както субектите, така и обектите си. Потенциално, тя търпи към себе си ласкателства, раболепие, откази от права, компромиси със съвестта. Такива качества могат да се създават и вътре в административната система - и всичко това като плод на конкретна зависимост между отделните обекти и субекти на властта.
От значение е и това, че властта трудно, а понякога - мъчително се вмества в рамките на законността. В ежедневието на държавното управление често се поставят въпроси на съотношение между законност и целесъобразност. Отделният казус, с който се сблъсква органът на властта, изглежда справедливо решим при напускане на руслото на закона. Това е така, защото законът е общо правило за поведение. Той рамкира определени отношения с определена, преди всичко - национална цел и с обща мярка за справедливост. В общото, един отделен случай може да се окаже невместим. Затова, органът на властта, прилагайки принципа на целесъобразността, поставя на изпитание не просто законността, а осъществяването на конкретната цел, която законът преследва и в който е вложена цялата политико-държавна целесъобразност.
Разбира се, могат да се приведат и други уязвими точки на властта, като изразена държавна воля. За да се предпазва от тях и да намалява силата на тяхното проявление и степента на отрицателното им въздействие, държавата, самата държавна власт създава система от предупредители и корективи. Те са от правно, кадрово, организационно и друго естество:
- изборност и мандатност на държавни органи;
- предсрочно прекратяване на пълномощия;
- нормиране на правомощия;
- системи на политически и административен контрол;
- системи на отговорност;
- системи за рекрутиране на кадри, за тяхното издигане и пр.
Освен тях и извън държавната организация, в разглежданата област играят роля формите на обществен контрол и на обществено мнение, будността на гражданското общество
Абонамент за:
Коментари (Atom)