обща теория на правото

ЮРИДИЧЕСКИ ФАКТИ

1. Понятие за юридически факт.
1.1. Терминът “юридически факт”.

Терминът юридически факт се използва от континенталната правна доктрина (1). Като негов синоним се употребява израза “правно релевантен факт”, а в българското законодателство е възприет и израза “факт с правно значение”. Понятието юридически факт има централна роля в континенталното правно мислене, което използва за своя основна отправна точка юридическия силогизъм (2). В прецедентните правни системи терминът и понятието “юридически факт” не са познати. Прецедентната правна теория отделя внимание основно на правните актове (които са вид юридически факти) (3).
Понятието “юридически факт” обхваща всички “факти от действителността”, които имат качеството да бъдат “юридически” и които действат като такива.
Факти от действителността са всички събития, действия, актове, които се извършват в заобикалящата ни природна и социална действителност и могат да бъдат сетивно възприети по еднакъв начин от субектите на правото. Еднаквото и безспорно възприемане от множество субекти на правото е основна характеристика на един факт от действителността. То е възможно или поради това, че фактите се случват или извършват в момента на възприемането им (сключване на сделка пред свидетели), или защото оставят трайна и безспорна материална следа (извършване на подправка на документи). Нямат качеството на факти от действителността процеси и събития, които не са обективирани, нито оставят трайна следа в материалната действителност, например субективни ментални състояния като сънища, мечти, желания и проекти без външна изява.
Юридически са само тези факти от действителността, които са предвидени в хипотезата на правната норма. От тази гледна точка безкрайното разнообразие на факти от действителността се разделя на две основи групи: юридически факти (правно релевантни факти) и не-юридически факти (правно ирелевантни факти). Голяма част от нашето ежедневно поведение се състои от правно ирелевантни факти. Когато четем книга в библиотеката, или разговаряме с приятели, когато спортуваме или общуваме в семейството със съпрузите и децата си ние не извършваме правно релевантни действия, които представляват (юридически) факти. Един факт от действителността придобива качеството “юридически” от момента на неговото включване от законодателя в хипотезата на правната норма. Обратното, след като един юридически факт бъде изключен от хипотезата на правна норма, той губи качеството си “юридически” и се превръща в обикновен факт от действителността. Така например, в миналото имуществото придобивано по време на брака е ставало собственост на съпруга на чието име е придобивано. В сега действащото право няма юридическо значение (не представлява юридически факт) на чие име се придобива имуществото по време на брака - то става (с отделни изключения) семейна имуществена общност на двамата съпрузи.
Правната роля на юридическите факти се състои в тяхното действие. Действието на юридическия факт се проявява в две насоки. Първата е, че юридическият факт служи като нормативен критерий за преценка на постоянно протичащите в социалната действителност житейски факти и събития. Преценката е дали конкретното житейско събитие или факт от социалната действителност е юридически релевантно - дали може да бъде квалифицирано като конкретен юридически факт. Например един съдия трябва да прецени дали извършените от едно лице действия от една конкретна житейска ситуация отговарят на изискванията предвидени в правната норма за юридическия факт кражба. Втората е, че юридическият факт служи като източник за пораждането на субективните права и задължения, предвидени в диспозицията на същата правна норма. След като бъде установено съответствието между конкретните житейски факти и юридическия факт от хипотезата на правната норма в действие влиза нормативната връзка между юридическия факт и субективните права и задължения. Тя се състои в автоматичното и безусловно пораждане на правата и задълженията по силата на осъществения юридически факт. В дадения по-горе пример след като конкретните действия на едно лице отговарят на предвидените в юридическия факт кражба и могат да бъдат квалифицирани като такива, за него автоматично възниква юридическото задължението да понесе санкцията за своето действие.
Юридически е факт от действителността, установен в хипотезата на правната норма, който служи като критерий за преценка на житейските факти и като източник, за да се прояват субективните права и задължения, предвидени в диспозицията на същата норма

2. Видове юридически факти според волевото съдържание.

Разграничаването на юридическите факти се извършва на основата на различни критерий, основният от които е участието на човешката воля. Освен този основен критерий съществуват и множество други под-критерии, например съответствието с изискванията на правите норми, целта и намерението на дееца, отрасъла на правото, в който се осъществяват.
В зависимост от това дали се осъществяват като резултат от волята на правните субекти или протичат независимо от нея юридическите факти се разделят на две основни групи: юридически събития и юридически действия. Някои автори обособяват, заедно с юридическите събития и юридическите действия, една трета група - условно наречени факти от душевния живот на хората (11). Такъв факт е например знанието на определени факти. Чл. 78 от ЗС приема, че добросъвестно е това владение, при което вещта е придобита, без да се знае че праводателят не е собственик. Друг подобен факт е субективното отношение, намерението. Чл. 68 от ЗС, ал. 1 от ЗС дефинира владението като упражняване на фактическа власт, върху вещ, която владелецът държи като своя. Чл. 194 от НК дефинира кражбата като отнемане на чужда движима вещ с намерение противозаконно да я присвои. Правните норми визират и други подобни вътрешни елементи, сред които са: емоционални прояви, подбудите, целите (Сред по-тежко наказуемите убийства са тези извършени с особена жестокост, користна цел или по хулигански подбуди). Виждаме, че в разглежданата група влизат разнородни елементи: проявления на интелекта (знание), волята (цели, мотиви) и емоциите на човека. Необходимо е обаче тези вътрешни елементи да имат обективна (външна) проява чрез поведението на човека. Всяко действие на човека представлява единство от вътрешни елементи и обективна (външна) проява. В преобладаващия брой случаи при правните действия централна е ролята на обективните (външни) действия на човека, като се подразбира че те са резултат на определени вътрешни елементи. В някои случаи правните норми отделят централна роля на вътрешните елементи, подразбирайки, че те са намерили обективна (външна) проява. Всъщност, в двата случая правните норми визират една от двете страни - вътрешна или външна от единното човешко действие в ролята му на юридически факт

2.1. Юридически събития.

Юридически събития са тези юридически факти, които протичат по силата на природни закономерности. Юридическите събития са естествени факти, независимо от това дали са желани от човека или не. Юридически събития са както напоителните дъждове, така и разрушителните урагани, градушки и земетресения. Съществено за тях е, че протичат без участието на човека. Юридически събития са и процеси, по които се развива човешкото тяло (зачеване, раждане, болести, смърт) и човешката личност - психическо съзряване и психически заболявания, които водят до нейното засягане. Изтичането на времето представлява юридическо събитие, защото протича независимо от човешката воля. То има твърде интересна роля в юридическия живот. Чрез времето се броят сроковете в правото за изпълнение на юридическите права и задължения. Изтичането на определено време в правото може да доведе до пораждането (придобивна давност) или погасяването (погасителна давност) на определено субективно право.
Юридическите събития протичат по естествени природни закономерности. Възможно е обаче определено участие на човека в този естествен природен процес - например неговото започване, или създаване на условия за протичането му. Пожарът е естествено събитие, но възможно е той да бъде резултат от палеж. Смъртта на човека е също естествено събитие, но е възможно тя да бъде резултат от убийство. В зависимост от това дали юридическите събития протичат изцяло без участието на човешката воля или са предизвикани или протичат с участието на човека различаваме абсолютни и относителни събития. При абсолютните събития липсва каквото и да е участие на човека. При относителните събития естествените закономерности са предизвикани от волева човешка дейност, но в конкретното правоотношение те имат значение именно като събитие. Така например наследството се открива със смъртта на човека. В наследственото право юридически факт е смъртта като събитие. Възможно е в един случай то да е абсолютно (възраст или заболяване), а в друг - относително (убийство). Ако смъртта настъпи като относително събитие, то ще породи и други правни последици (наказателна отговорност за извършителя, лишаването му от наследство). Откриването на наследството се поражда от настъпилата смърт като юридически факт.

2.2. Юридически действия.

По правило юридическите действия (човешкото поведение) са юридически факти, а събитията имат ролята на юридически факти по изключение. Най-често тяхната роля е да образуват заедно с юридически действия единен фактически състав. Така например, възможно е чрез договор за застраховка да бъдат застраховани определени имущества (например къщи, ниви) за щети, причинени от природни събития. За да породи действието си застрахователният договор не е достатъчно единствено събитието да се случи, необходими са редица други юридически действия на страните по договора.
Юридическите действия са юридически факти, които са резултат от волево човешко поведение. Те са доминиращата група юридически факти, защото по дефиниция правото регулира човешкото поведение, тоест юридическите действия на хората. От своя страна юридическите действия се разделят на основата на редица критерий, като пръв е съответствието им с изискванията на правните норми.

3. Видове ЮФ според съответствието с правните норми. Неправомерни юридически действия. Правонарушение. Състав на правонарушението.

В зависимост от това дали поведението е в съответствие с изискванията на правните норми или ги нарушава юридическите действия се разделят на правомерни юридически действия и неправомерни юридически действия.

3.1. Неправомерни юридически действия.

Неправомерните юридически действия обединяват всички юридически действия, при които в резултат на човешко действие е налице нарушаване на изискванията на правните норми. Възможно е в резултат на човешко действие да е налице вредоносен резултат - увреждане на друго лице или имущество. Ако обаче този вредоносен резултат не е в нарушение на изискванията на правните норми, а се допуска от тях, не е налице неправомерно юридическо действие. Така например, действията в условията на неизбежна отбрана - причиняване на вреди на нападателя за защита от непосредствено противоправно нападение (чл. 12 от НК) или крайна необходимост - спасяване на имотни блага от непосредствена опасност чрез причиняване на по-малки вреди от предотвратените (чл. 13 от НК) не са неправомерни, не противоречат на изискванията на правните норми. Неправомерните юридически действия се разделят на две основни групи: правни аномалии и правонарушения.

4. Правомерни юридически действия.

Правомерните юридически действия са насочени към постигането на правен резултат, който е в съответствие с изискванията на правните норми. Възможно е постигането на правния резултат да е пряко целено и да е волево желано от субекта на правото - в този случай се извършва индивидуален юридически акт. Възможно е обаче постигането на правния резултат да не е пряка цел и да не е волево желано от субекта на правото - в този случай се осъществява юридическа постъпка.

4.1. Юридическите постъпки.

Юридическите постъпки обхващат случаите, в които хората извършват определено правомерно действие да постигнат една житейска цел. Това действие заедно със своите непосредствени цели поражда и вторични юридически резултати. Типични примери за юридически постъпки са създаването на авторска творба (художествена, научна, музикална) или изобретение, установяването на местожителство в определено населено място. В тези случаи пряката цел и желание на субекта са житейски, а не правни. Правните резултати и последици не са пряко целени и желани, възможно е те дори да не са осъзнавани от човека в момента на извършването им. Те настъпват заедно с осъществяването на основните цели и независимо от тях. Специални случаи на юридически постъпки представляват неоснователното обогатяване или воденето на чужда работа без пълномощие. В тези два случая са налице юридически ситуации, които възникват в резултат на правомерни действия на субектите, които обаче не са юридически актове, защото не са желани от субектите на правото.
При неоснователно обогатяване, който е получил нещо без основание, или с оглед на неосъществено или отпаднало основание, е длъжен да го върне. В тези случаи начинът, по който облагата е преминала в неговия патримониум е ирелевантен. Важен е фактът на липса на основание имуществото да остане в него. Дължи се връщане на полученото.
При воденето на чужда работа без пълномощно този, който е предприел работата извършва правомерно действие, което също не представлява юридически акт, защото липсва съгласието на титуляра, а и водещият не желае пряко настъпването на правните му последици. Отношенията между страните се уреждат в зависимост от това как е водена работата, дали тя е и в интерес на лицето предприело работата и дали заинтересуваният е одобрил управлението на работата.

4.2. Индивидуални юридически актове.


Индивидуалните юридическите актове са основният вид правомерни юридически факти. Те представляват изявление на волята, извършено с оглед да се бъде постигнат конкретен правомерен правен резултат, изразяващ се в индивидуално регулиране на поведението. Характерно за индивидуалните юридически актове като юридически факти е, че те са целени и желани от своите автори. Актът се извършва с единствената цел да се постигне правния резултат. Тази цел е правомерна, допустима е от правото, съобразена е с изискванията на правните норми. Третата характерна черта на индивидуалните юридически актове се изразява в тяхното юридическо действие. Чрез индивидуалния юридически акт се създава ново индивидуално правило за поведение, чрез което се регулира бъдещото поведение на авторите на акта. Правилото за поведение е ново, защото възниква не само на основата на конкретизацията на правната норма, но и отразява редица индивидуални изисквания на страните към момента на създаването му (26). Тези изисквания се изразяват чрез волеизявлението на правните субекти, които са авторите на акта. При индивидуалните юридически актове е налице индивидуална регулация на поведението от страна на правните субекти, която липсва при всички останали юридически факти. Новото правило за поведение е индивидуално, защото е правно задължително единствено за своите автори.
Вижда се, че, индивидуалните юридически актове имат по-широко значение в правото: освен като юридически факти те могат да бъдат разглеждани и като източници на регулиране на поведението на правните субекти на една плоскост с нормативните юридически актове (27). Юридическият акт съдържа правила за поведение (правни предписания), които са или нормативни (правни норми), или индивидуални. Правните предписания, остават трайно в правната действителност и регулират поведението на правните субекти. Правното предписание представлява правило за поведение скрепено с правна санкция и гарантирано с правна принуда. Правните предписания се съдържат както в правните норми, където имат общ и абстрактен характер, така и индивидуалните правни актове (административни, съдебни решения, сделки), където имат индивидуален и конкретен характер.

5. Други видове юридически факти.

Освен с оглед на тяхното волево съдържание и съответствието им с изискванията на правните норми, юридическите факти се подразделят и съобразно множество други критерий. Общотеоретично значение имат два критерия: ролята, която изпълнява юридическия факт в правното регулиране; начина на проявление на юридическия факт.

5.1. В зависимост от ролята им по отношение на субективните права и задължения юридическите факти биват правопораждащи, правопроменящии, правопогасяващи и правопрекратяващи.


Правопораждащи са тези юридически факти, които пораждат нови субективни права и юридически задължения. Чрез правопораждащите юридически факти възниква нова индивидуална правна връзка. Всяка правна връзка притежава страни, предмет и субективни права и задължения. Между две страни може да съществуват множество правни връзки, които имат различен предмет и субективни права и задължения. Правопораждащи факти могат да бъдат както юридически събития (навършване на пълнолетие), така и юридически действия (извършване на сделка). Правопораждащи могат да бъдат и неправомерни юридически факти (непозволено увреждане). Правопораждащи по своето естество са и фактите, които пораждат едновременно и задължение за същия субект (например, правото и задължението за държавен орган да наложи санкция за извършено престъпление или административно нарушение).
Правопроменящи са тези юридически факти, които променят възникнали субективни права и задължения в рамките на една вече съществуваща индивидуализирана правна връзка. Правопроменящият факт променя съществуващите към момента на проявлението му субективни права и задължения: те да бъдат променени, по размер (например частично опрощаване на дълг), или по начина на своето упражняване (например изплащане на глобална сума вместо периодични вноски). При правопроменящите юридически факти правната връзка (индивидуализирана чрез своите белези - субекти, предмет, субективни права и задължения) остава същата. Изпълнението, включително частичното, не е правопроменящ факт.
Правопогасяващи са тези юридически факти, които погасяват възможността да бъде търсено принудително изпълнение на субективното право. Такъв факт са различните погасителни давности: за вземания (чл. 110 и 111 ГПК) за наказателно преследване ( ); за изтърпяване на наложено наказание. Правопогасяващият юридически факт не прекратява съществуването на самото субективно право, а единствено възможността то да бъде реализирано по принудителен начин. Ако задълженото лице изпълни доброволно задължението си, не е налице недължимо дадено или платено.
Правопрекратяващи са тези юридически факти, които водят да прекратяване на съществуването на самото субективно право и кореспондиращото му задължение. Различни факти могат да доведат до прекратяване на субективното право и задължение: прехвърлянето му на друго лице; смъртта на титуляра на правото или задължението, ако то е intuitu personae; унищожаването или развалянето на един договор.
Практическото значение на разграничението се проявява в областта на доказването. Общото правило е, че всяка страна доказва фактите, от които произтичат твърдените от нея права. Съобразно това ищецът е този, който трябва да докаже правопораждащите юридически факти. Ответникът доказва правопроменящите, правопогасяващите и правопрекратяващите юридически факти.

5.2. В зависимост от това дали намират или не външно проявление юридическите факти биват юридически действия и бездействия; изрични и мълчаливи действия.


Юридическите събития не попадат в класификацията съобразно този критерий.
Делението на юридически действия и бездействия е приложимо в областта на правонарушенията. Чрез действие и бездействие може да бъде извършено престъпление, административно и дисциплинарно нарушение, както и граждански деликт. Действие е налице тогава, когато човек извършва активни движения на тялото, които са външно установими и доказуеми. Действие е налице и при говор, написване на документ; също така и в случаите, когато резултатът не се проявява веднага или на същото място - например, начало на химическа реакция или друг природен процес, дистанционно управление на машина или компютър. Бездействие е налице само тогава когато липсва извършване на действия (поведение), които са правно предписани в условията на съответната ситуация. Например, когато едно лице се нуждае от медицинска помощ морално са задължени да помогнат всички, които се намират в близост, но лицата с медицинско образование имат правно задължение за това. Бездействеието на заобикалящите спрямо нуждаещото се от медицинска помощ лице е морално укоримо, бездействието на медицинските лица представлява престъпление.
Разделянето на юридическите действия на изрични и мълчаливи е приложимо в областта правомерните юридически действия - индивидуалните юридически актове. Тук принципът е, че е необходима манифестация на воля за настъпването на желаните правни последици. Подобна манифестация е налице във всички случаи когато чрез външно изразени знаци и сигнали е възможно да се установят вътрешните цели и намерения на друго лице (31). Когато действията са изрични, те имат ясно и недвусмислено външно изражение (обективират се в движения на тялото). Изричните действия (например подписването на договор) са израз на манифестация на волята. По друг начин стоят нещата при изразяване на мълчание, когато не се извършва или казва нищо, не се изразява отношение към фактическата ситуация и нейните юридически последици. Мълчанието е липса на воля и по правило не поражда правни последици. Изключение от това правило са случаите на така наречените конклудентни действия и мълчаливи действия. При конклудентните (подразбиращите се) действия от извършването на едно действие с помощта на презумпция се стига до извода, че е изразена воля за извършване на друго действие. Така например, чл. 49, ал. 2 ЗН установява, че приемане на наследство има и когато наследникът извърши действие, което несъмнено предполага неговото намерение да приеме наследството. В този случай липсва пряко изразена воля за приемане на наследството. Тази воля се установява конклудентно при извършване на други действия (например разпореждане с имущество, плащане на данъци). При мълчаливите действия е налице пълно въздържане от всякакви действия, от които може да се съди за наличието на воля за пораждане на правни последици. Всъщност действие липсва, налице е ситуация на мълчание. В някои случаи това мълчание бива приравнено на действие, тоест поражда правни последици. Конклудентните и мълчаливите действия имат правни последици само в ограничен брой случаи, които са изрично предвидени в правото.
Практическото значение на разглежданата класификация е в областта на доказването. Доказването на бездействията и мълчаливите действия е по-специфично и трудно, защото от материална гледна точка не е налице изменение в обективната действителност. При бездействията, трябва освен това да е налице изрично задължение за действие. При конклудентините действия трябва да е налице ясна и категорична връзка между външната манифестация на воля и имплицитните (предполагаемите) цели.

5.3. В завидимост от своя строеж юридическите факти се разделят на прости и сложни.

Простите юридически факти се състоят от едно единно обстоятелство. Типични прости юридически факти са юридическите събития, например падането на градушка. Някои юридически действия също могат да бъдат прости, например завещанието. При него е необходимо наличието единствено на едностранно волеизявление за разпореждане с имущество след смъртта на едно лице.
Сложни са тези юридически факти, които обединяват в едно цяло две или повече характеристики. За да е налице непозволено увреждане например необходимо е едновременното наличие на няколко характеристики: действие, вреда, вина и причинна връзка между действието и вредата. Тези характеристики представляват едно единно цяло, защото са характеристики на едно и също действие на едно лице - причинителя на непозволеното увреждане.
Практическото значение на разграничението е в сферата на доказването. При сложните юридически факти трябва да бъде доказано съществуването на всяка една от характеристиките. Ако не е доказана дори само една от тях, това означава че не е доказан, следователно не съществува и сложният юридически факт като цяло.

5.4. Според продължителността на осъществяването си юридическите факти се разделят на еднократни и състояния.


Еднократни са юридическите факти които се извършват или протичат съответно пораждат юридическите си последици в ограничен период от време. Съществено е, че при еднократните юридически факти правните последици се пораждат еднократно, в момента на проява на юридическия факт. Сключването на договор, извършването на правонарушение, раждането на човек, изтичането на срок са типични примери за еднократни юридически факти.
Юридически факти състояния са тези, които съществуват продължително време, пораждайки непрекъснато или периодично правни последици. Примери за такива факти-състояния са гражданството, бракът, родството, учението в университет, владението, изтичането на времето, живеене на територията на страна или на територията на определено населено място. Една част от тези юридически факти-състояния са чисто фактически (изтичането на времето, владението), друга част представляват правоотношения (гражданство, брак). За вторите характерно е, че освен изпълнението на правата и задълженията по правоотношението те пораждат и допълнителни правни последици. Така например, някои избирателни системи изискват наличие на определен период на гражданство, за да се породи право за гласуване; когато съпругът наследява заедно с възходящи или с братя и сестри продължителността на брака оказва влияние върху размера на наследството което той получава (чл. 9, ал. 2 от ЗН). Юридическите факти състояния се пораждат и прекратяват от конкретни еднократни факти - състоянието на владение започва с установяване на фактическата власт върху определена вещ; изтичането на времето като състояние завършва с изтичане на срока като конкретен факт, например течението на времето в петгодишен период от време при добросъвестното владение по чл. 79, ал. 2 от ЗС завършва с изтичане на срока на определена дата, например на 01. 06. 2000 година.
Практическото значение на разграничението между еднократните юридически факти и юридическите факти-състояния се проявява при доказването. За да пораждат юридическо действие като такива, изисква се юридическите факти състояния да продължават непрекъснато: чл. 79, ал. 1 от ЗС изисква категорично владението да продължава “непрекъснато” (32). Това означа, че правните субекти, които черпят право от фактите-състояния, трябва да докажат факта на непрекъснатостта. Ако оспорващата страна докаже прекъсване на факта-състояние, последният губи своите юридически последици като цяло.

7. Фактически състави.


Съвременният социален живот съдържа редица фактически ситуации, в които социалните връзки между субектите са значително усложнени. Примерите от всички области на живота са многобройни и красноречиви: изборът на едно лице за народен представител в Народното събрание; издаването на административен акт по инициатива на заинтересувано лице; приемането на кандидат за студент в университета; осиновяването; сключването на договор за обществена поръчка; сключването на сделка от непълнолетно или частично дееспособно лице. Във всички тези ситуации се изисква извършването на координирани действия между различни субекти - държавни органи и частни лица, извършвани по правило поотделно и самостоятелно едно от друго. Постигането на правни резултати в тези сложни социални ситуации става с помощта на юридически факти (фактически състави). Фактическият състав се състои от два или повече свързани помежду си юридически факти, които в цялост пораждат самостоятелни правни последици. Фактическият състав се състои от два или повече юридически факта, които поотделно пораждат правни последици. Заедно с това, във фактическия състав юридическите факти съвместно пораждат и нови правни последици.
Фактическият състав е се различава от сложния юридически факт. Фактическият състав е система от отделни юридически факти, всеки от които има самостоятелни правни последици. Сложният юридически факт представлява едно действие, което трябва да притежава система от характеристики, за да породи предвидените от закона правни последици. Сключването на сделка от непълнолетно лице изисква две отделни волеизявления: на детето и на неговия родител или попечител, всяко от което поражда отделни правни последици, поради което представлява фактически състав. Престъплението се извършва с едно действие (36), което едновременно трябва да притежава система от характеристики: обществена опасност, вина, наказуемост; всяка от тези характеристики сама по себе си не поражда правни последици.

7.2. Видове фактически състави.


7.2.1. В зависимост от това дали са регулирани от правни норми принадлежащи към един или повече отрасли на правото фактическите състави биват еднородни и смесени.

Еднородните фактически състави се съдържат в правни норми от един отрасъл на правото. Така например, едно лице придобива качеството наследник с осъществяване на еднороден фактически състав съдържащ се в нормите на наследственото право: смъртта на наследодателя и приемане (изрично или чрез конклудентни действия) на наследството; изборът на Главния прокурор на Република България представлява еднороден фактически състав съдържащ се в нормите на конституционното право: предложение (избор) от страна на Висшия съдебен съвет и указ за назначаване от Президента на Републиката. Смесените фактически състави се съдържат в правни норми на различни правни отрасли. Така например, продажбата на недвижими имоти - частна държавна собственост представлява смесен фактически състав. Той включва извършването на търг, заповед на областния управител и договор за продажба с лицето спечелило търга. Първите два юридически факта са от административното право, а третият - от облигационното право. Практическото значение на разграничението е в различния режим на юридическите актове. В дадения пример спрямо първите два юридически акта се прилага режима за действителност на юридическите актове в публичното право; спрямо третия - този за юридическите актове в частното право.

7.2.2. В зависимост от това как трябва да се проявят отделните юридически факти различаваме свързани и свободни фактически състави.


При свързаните фактически състави юридическите факти трябва да се проявят в определена последователност. Продажбата на недвижими имоти - частна държавна собственост представлява свързан фактически състав. При свободните фактически състави юридическите факти могат да се проявят свободно във времето и по отношение един на друг. Правото на получаване на пенсия за възраст и осигурителен стаж възниква от свободен фактически състав състоящ се от два юридически факта: наличие на възраст и определен осигурителен стаж. Няма значение кой от двата факта ще се прояви по-рано; едва след настъпване на втория фактическият състав е завършен. Практическото значение на разграничението е голямо - при свързаните фактически състави нарушаването на реда, в който отделните юридически факти трябва да се проявят, е отделно основание за недействителност на целия фактически състав.

8. Презумпции и фикции.


Презумпциите и фикциите представляват правно-технически средства, чрез които се установяват определени връзки между факти от действителността и техните правни последици. Самите презумпции и фикции не са юридически факти, а средство, чрез което определени юридически факти се приемат за съществуващи или несъществуващи, с което се свързват и техните юридически последици. Традиционно презумпциите и фикциите се разглеждат в рамките на проблема за юридическите факти. Съществуват обаче и други разбирания относно естеството на презумпциите и фикциите и мястото им в общата теория на правото (37).

8.1. Презумпции.


Презумпциите са последиците, които законът или съдията извличат от един известен факт за друг неизвестен факт (38). Като форма на човешкото мислене презумпциите намират широко приложение в нашето ежедневие. Чрез презумпциите ние от наличието на един факт, съдим и за наличието на друг факт, който е трудно доказуем. Презумпциите улесняват нашето мислене, защото те само затвърждават вероятното и обичайното състояние на нещата (praesumptio sumitur ex eo quod plerumque fit). В правото чрез презумпциите се обявява за доказан един факт, който е само вероятен.

8.1.2. Видове презумпции.


Според това дали са предвидени в закона или следват от правилата на човешката логика презупциите се разделят на човешки презумпции (praesumptiones hominis) и законови презумпции (praesumptiones juris). И двата вида презумпции се използват от съдията в процеса на обосноваване на неговото решение. Законовите презумпции са като че ли по-значими, защото са предвидени в правните норми и тяхното използване е по-ясно и безспорно. Човешките презумпции обаче са много по-често приложими при юридическото обосноваване в сравнение със законовите. На практика те намират приложение почти при всяко юридическо разсъждение, макар доста често самите ние не съзнаваме, че използваме презумпция, за да се обосновем. Унищожаването на материалните следи на престъплението от едно лице ни кара да предположим, че то е извършител или е свързано с него. Липсата на каквито и да е доказателства относно това къде е било едно лице в деня и часа на извършване на престъпление ни кара да презюмираме, че то е негов извършител. Цялостният проект относно това как трябва да се разбира и реши даден казус (т. н. “вътрешно убеждение” на съдията) също има презумптивен характер. По правило човешките презумпции са оборими.
Законовите презумпции са предвидени изрично в текста на закона. По правило законовите презумпции са необорими, освен в предвидените в закона изключения. Оборимите презумпции (praesumptiones juris tantum) допускат оборването на факта, предположение за който те съдържат. Чл. 109 от ЗЗД установява оборимата презумпция, че “Задължението се смята погасено, ако частният документ се намира у длъжника, освен ако не се докаже, че не му е върнат доброволно”. Ако длъжника притежава в себе си документа за дълга, в негова полза се установява предположението, че задължението е погасено. За кредитора съществува възможността да обори това предположение, обаче в негова тежест е да докаже, че връщането на частния документ не е станало доброволно.
Законови оборими презумпции съществуват предимно в сферата на частното право. Такива са презумпциите, установени в чл. 2, ал. 2 от Закона за наследството: “До доказване на противното този, който е роден жив, се смята за жизнеспособен”. В публичното право също действат оборими презумпции. Съществува предположението, че всеки държавен орган действа законосъобразно в рамките на своята компетентност. По отношение на административните актове, издавани от административните органи, съществува така наречената обща клауза за обжалваемост, която по естеството си представлява оборима презумпция. Обжалваеми са всички административни актове, освен тези изрично изключени от законодателя.
Необоримите законови презумпции (praesumptiones juris et de jure) изключват възможността презюмираният от тях факт да бъде оборван. По своя окончателен характер те приличат на фикциите. Разликата е, че при фикциите е налице съзнателно отклонение от действителността, при необоримите презумпции по правило установеното отговаря на действителността. Необоримите презумпции изпълняват две функции. Първата е в областта на доказването и тук ролята на необоримите презумпции е сходна с тази на оборимите презумпции. Такава е презумпцията установена в чл. 25, ал. 1 ЗЗД: “Смята се че условието се е сбъднало, ако страната, която има интерес от несбъдването му, недобросъвестно е попречила да настъпи то.” Действията на страната срещу сбъдването на условието се приравняват на сбъдване на условието. Страната не може да оборва това предположение. Втората функция служи за установяване на юридическите параметри на правната система: юридическата сила и действие на юридическите актове, тяхното съдържание. Самата правна система представлява идеално логическо построение, а неговите съставни части се установяват чрез необорими презумпции. Класически пример на необорима презумпция от този вид е установена чрез максимата: Res judicata pro veritate habetur. Тя установява правилото за истинност на съдържанието на влязлото в юридическа сила съдебно решение. Възможно е в отделни случаи това да не е така, но оборването на истинността на влязлото в сила съдебно решение не е допустимо.
Изграждането и действието на правната система като едно цяло се основава на редица необорими презумпции: за знанието на правото от всички правни субекти (Ignoratio juis neminem excusat); за знанието на правото от съда и всички други държавни органи които го прилагат ( Lex novit curia).

8.2. Фикции.


Фикциите представляват съзнателно отклонение от действителността. На латински език fictio означава измислица, творение на въображение, несъществуващо в действителността. Фикциите имат широко приложение в науката, защото чрез тях се създават изходните предпоставки на повечето науки, например математика, физика, геометрия. Понятията за права, за успоредност, за равнина са идеализация и съзнателно отклонение от действителността. Това създавано чрез фикция отклонение не е незнание или погрешно знание, защото е съзнателно (39) и има за цел да направи възможно изграждането и съгласуването на теорията като цяло. Фикциите спомагат за систематизирането и стабилизирането на мисленето, поради което намират широко приложение както в законодателството, така и в правната наука. Още римските юристи са използвали широко правните фикции за да изразят чрез тях правни разрешения, които са смятали за справедливи, но които не са опирали на фактическата действителност. Класическото определение за правна фикция е дадено от Циний в началото на ХІV век: Fictio est in re certa contrarie veri tatis pro veritate assumptio.
Правната фикция представлява съзнателно, правомерно и необоримо предположение за факт, извършвано противно на доказаните или вероятни факти в конкретния случай.
Правните фикции трябва да бъдат разграничени от редица сходни правни институти. При презумпциите също е налице предположение за факт, но той е възможен или вероятен; при фикциите е налице категорично различие между допускания и съществуващите факти. При съответното (аналогично) прилагане на правни норми (например чл. 223 от ЗЗД постановява, че правилата за продажбата се прилагат съответно и при замяната) правни норми приложими за една фактическа ситуация (продажба) се прилагат към друга (замяна); тук не е налице невярна фактическа ситуация, както при правната фикция. При симулацията и злоупотребата с право също е налице съзнателно отклонение от фактите; това отклонение обаче не е правомерно, не допустимо от правните норми. При абстрактните понятия и институти (субективно право, субект на правото) създавани от правната наука, които нямат аналог във фактическата действителност не е налице отклонение от действителността, а единствено необходима за правното мислене по-висока степен на абстрактност.

8.2.2. Видове правни фикции.


разграничение на правните фикции е на позитивноправни (практически) и догматични (теоретични) (40).
Позитивноправните фикции са част от конкретна правна система. Това са фикции относно юридически факти - при тях е налице отклонение от фактическата действителност с цел прилагането на определена правна норма и възникването на права и задължения. В зависимост от това, къде са възникнали различаваме законодателни и юриспруденциални фикции (41). В зависимост от своята насоченост и степен на абстрактност различаваме фикции относно юридически факти и фикции относно правни последици. При фикциите относно юридически факти се приема наличието на конкретен факт, който не отговаря на действителността. Този факт поражда определени правни последици. Класически пример за фикция относно юридически факт е установената от римското право възможност за наследяване на заченатия при откриване на наследството, като се приема, че той е вече роден (nasciturus pro jam nato habetur quoties de comodo ejus agitur). Оттам се пораждат и права за заченатия, еднакви с тези на вече родените. Фикциите относно факти са най-конкретни. Тяхната роля е да приравнят два факта - един несъществуващ към втори съществуващ. При фикциите относно правни последици е налице съзнателно отклонение от юридическата действителност. Тук директно се установява юридическа действителност, такава каквато не е съществувала в действителността. Обратното действие на юридическата сила е основано на действието на фикция. Така например, когато чл. 50, ал. 1 ЗНА дава обратна сила на тълкуването, това означава, че ние приемаме съществуването на тълкуването преди то да бъде дадено - за всички случаи след като правната норма е била приета. При договорите сключени под условие, сбъдването на условието има обратно действие (чл. 25, ал. 2 ЗЗД). Ако условието е прекратително, приема се, че договорът не е съществувал, въпреки че това не отговаря на юридическата действителност Когато договорът бъде признат за нищожен или унищожен всяка от страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея (чл. 34, ал. 1 ЗЗД). Това е поради действието на фикция, чрез която се установява че назад във времето договорът не е съществувал. Фикциите относно правни последици имат значително по-абстрактен характер. Те играят изключително важна роля за изграждането и действието на правната система като единно цяло.
Догматичните правни фикции се установяват от правната наука при обяснението и систематизирането на позитивното право. При тях също е съзнателно отклонение от фактите, но целта е теоретична - да се даде по-добро обяснение на определено правно явление, да се създаде юридическа концепция или конструкция. Догматичните правни фикции имат приложение, което е по-широко от границите на една определена правна система. Тези фикциите имат най-висока степен на абстрактност Те служат като основополагащи, изходни предпоставки на юридическото мислене. Фикционната теория относно юридическите лица например, приема, че съществуването на юридическите лица е резултат на фикция. Според Х. Келзен не само юридическите лица, но и общото понятие за субект на правото е продукт на антропоморфното мислене на човека и има помощен (следователно конструктивен и фикционен) характер. Фикционен характер носят и повечето от изходните постулати засягащи съществуването на съвременните правни системи, например принципът, че законът, гласуван от Народното събрание, е израз на волята на самия народ (42). Те първоначално възникват като чисто теоретични конструкции, като след това се прилагат в действащите законодателни и политически системи.
В зависимост от това дали се отнасят само до дефинирането на определен термин или израз от правната норма, или пък уреждат правните последици от определени юридически факти фикциите биват терминологични и нормативни. Пример за терминологична фикция е чл. 110 от ЗС, където е казано, че недвижими вещи представляват “всичко, което по естествен начин или от действието на човека е прикрепено трайно към земята или към постройката”. Чрез фикция законодателят обявява движимата вещ за недвижима, ако трайно е прикрепена към друга недвижима вещ. Нормативна фикция е установена в чл. 240 от ЗЗД, където се регламентира т. нар заем за потребление. При него “заемодателят предава в собственост на заемателя пари или други заместими вещи, а заемателят се задължава да върне заетата сума или вещи от същия вид, количество и качество”. При този вид заем ползването на вещта се изразява в нейното потребление. Именно поради това законодателят предвижда, че при сключване на договора собствеността върху заетите вещи преминава върху заемателя и установява фикцията, че връщането на вещи от същия вид , количество и качество представлява връщане на същата вещ.