ЧАСТ ПЪРВА: ВЪВЕДЕНИЕ

ГРАЖДАНСКИ ПРОЦЕС



ЧАСТ ПЪРВА: ВЪВЕДЕНИЕ


Гражданският процес представлява съвкупността от процесуални действия, насочени към защита на гражданските права.
Те, от своя страна са регламентирани в материалното гражданско право, което включва гражданското, търговското, трудовото и семейното право. Материалното право е източник на правата, които се защитават по реда на процесуалното право, така например правото на собственост като съдържание и основание за възникване е уредено в Закона за собствеността, докато редът за неговата защита е регламентиран в ГПК. Иначе казано гражданският процес е процедурата, към която трябва да се обърнат титулярите на материалните права, когато последните се нуждаят от защита. Нормативната уредба на гражданските права се съдържа в множество закони /Закон за задълженията и договорите, Търговски закон, Закон за собствеността, Закон за наследството, Семеен кодекс, Кодекс за застраховането и много други/. Никой от тях обаче не е достатъчно изчерпателен сам по себе си. Така например, уредбата не семейните отношения не се изчерпва със Семейния кодекс, а включва и други закони- Закон за закрила на детето, Закон за защита срешу домашното насилие и др., уредбата на търговските отношения включва, освен Търговския закон, и Кодекса за застраховането, Кодекса на търговското корабоплаване, Закон за кооперациите, Закон за автомобилните превози и др.
Гражданският процес, за разлика от материалното гражданско право, е уреден в един нормативен акт-
кодекс, какъвто се приема за уреждане на обществени отношения, предмет на цял клон на правната система или на обособен негов важен дял /чл.4, ал.1 от Закона за нормативните актове/.
Действащият Граждански процесуален кодекс /ГПК/ е в сила от 1952 г. и отменя приетият през 1930 г. Закон за гражданското съдопроизводство. В периода след 1989 г. ГПК е изменян и допълван 33 /тридесет и три пъти/, което, съвсем естествено, не допринася за устойчивостта на гражданското съдопроизводство. Освен в ГПК, отделни процесуални норми имат се съдържат в множество други закони и подзаконови нормативни актове- Закон за адвокатурата, Закон за правната помощ, Закон за съдебната власт, Закон за местните данъци и такси, Закон за международния търговски арбитраж, Закон за гражданската регистрация, Закон за закрила на детето, Правилник за вписванията, Наредба за заплащането на правната помощ, Правилник за съдебната администрация в районните, окръжните, военните и апелативните съдилища, Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби, Министерство на правосъдието и Агенцията по вписванията и много други. Процесуални норми се съдържат и в нормативни актове, които поначало са изцяло материалноправни- като Семейният кодекс или Закона за задълженията и договорите. От друга страна, в самия ГПК има разпоредби, които по съществото си са материалноправни, тъй като представляват източник на граждански права и задължения. Така например, материалноправна е нормата на чл.3 ГПК, която предвижда заплащане на обезщетение при недобросъвестно упражняване на материални права, както и нормите на чл.64-69 ГПК, уреждащи отговорността на страните за разноски в процеса.
Разграничаването на процесуалните от материалните норми е съществено от гледна точка на техните последици.
Уредбата на гражданския процес е императивна- т.е. задължителна, при което е недопустимо страните в процеса да уговарят нещо различно от предвиденото в закона /по изключение, когато страните по един спор се споразумеят да го отнесат за разглеждане до арбитраж, те могат да уговорят и каква да бъде процедурата пред арбитражния съд/.
За разлика от процесуалните норми,
правилата на материалното право в редица случаи /но не винаги/ са диспозитивни- т.е. допустимо е страните да уговарят различно от това, което законът постановява.
Друга съществена разлика между двата вида норми е свързана с действието им във времето. По правило материалните норми не притежават т.нар. “обратна сила”. Те се прилагат
само занапред /ex nunc/, за правата и задълженията, възникнали след влизане на закона в сила.
По изключение законодателят може да придаде обратно действие на един материален закон - като предвиди изрично, че същият се прилага и за заварени правоотношения. При процесуалните норми важи точно обратният принцип
/ex tunc/
- поначало имат обратно действие /прилагат се и за производства, образувани преди влизането им в сила/, но е възможно с нарочна норма да се предвиди обратното- приложимост само за производствата, които ще бъдат образувани занапред.
При осъществяване на правораздавателната си дейност съдилищата са обвързани, освен от закона, и от задължителните тълкувателни решения на Върховния касационен съд /чл.86, ал.2 ЗСВ/. Такива се издават, когато се констатира неправилна или противоречива съдебна практика по прилагане на дадена норма. С тълкувателното решение се дават задължителни разяснения за това, как да се прилага законът занапред и по този начин практиката по него се уеднаквява. Предложение за издаване на тълкувателно решение може да се прави от Министъра на правосъдието, Председателят на ВКС или Главния прокурор.
Граждански процес изобщо няма- според вида на търсената защита говорим за исков, изпълнителен и обезпечителен процес.
Исковият процес е процедурата, посредством която спорещите страни получават защита на накърнените субективни права- с провеждане на открито съдебно заседание, представяне на писмени доказателства, разпит на свидетели и вещи лица. Този процес завършва със съдебно решение, с което търсената защита се предоставя /например осъжда са ответникът да заплати търсената парична сума от ищеца, да му предаде неоснователно държаният имот и т.н./ или искът се отхвърля.
От исковите производства следва да се разграничават
охранителните производства /чл.424 и следв. ГПК/- те са едностранни, развиват се само с участието на молител, без да е налице ответник. Насочени са не към решаване на правен спор, а към оказване на съдействие от страна на съда при упражняване правата на молителя, без да се засяга чужда правна сфера.
Такива производства например са: производство по допускане на осиновяване, производство за промяна на име, производство за даване на разрешение за извършване на разпоредителни действия с имуществото на непълнолетни лица. Решението, с което молбата за издаване на охранителния акт се уважава, не подлежи на обжалване /чл.431, ал.1 ГПК/.
Изпълнителният процес по правило е последващ - към него се пристъпва, когато осъденото лице не изпълни доброволно това, за което е осъдено със съдебното решение. Такъв процес се образува винаги въз основа на издаден от съда изпълнителен лист, като основанието за издаване може да е не само съдебно решение, а и други, т.нар. “несъдебни изпълнителни основания”, уредени в чл.237 ГПК /менителници, записи на заповед, нотариални актове, актове на администрацията и др./.
Органът, който осъществява изпълнителният процес, е държавният или частен съдебен изпълнител. По отношение на неговите действия съдът има само контролни функции - Окръжният съд се произнася по жалбите срещу неправилните действия на съдебния изпълнител или срещу отказа му да извърши поискано изпълнително действие.
Обезпечителният процес е предназначен да гарантира защитата, която се търси по реда на едно исково производство. Развива се пред съда, който разглежда делото, въз основа на подадена от ищеца молба за обезпечаване на иска му чрез налагане на т.нар.”обезпечителни мерки”
- това са мерките, които осигуряват възможността ищецът да реализира в действителност правото, което ще му бъде признато със съдебното решение. Необходимостта от налагане на такива мерки е свързана с опасността в хода на процеса ответникът да извърши такива действия, които биха осуетили удовлетворяването на ищеца /например да продаде имуществото си и с това да попречи на неговата продан като способ за събиране вземането на ищеца/. Обезпечителните мерки се допускат от съда, който разглежда делото, но в повечето случаи се изпълняват от друг орган. Съдебният изпълнител извършва действията по налагане на запорите върху движими вещи и вземания на ответника, а съдията по вписванията - действията по налагане на възбраните върху недвижими имоти.