47.Представителство – необходимост и понятие. Представително правоотношение. Отграничения

І.Необходимост от представителството
Поначало, както правоспособността, така и дееспособността са дадени на субектите, за да участват лично в гражданско-правния оборот. Понякога обаче, поради липса на дееспособност, се налага правните действия да се извършват чрез представител. В други случаи причината за използването на представителството е времето (пространството) или липсата на компетентност в определена област (напр. адвокатското пълномощно).
Представителството следователно, е иманентна черта на развиващия се гражданско-правен оборот.

ІІ.Определение за представителството
Представителството представлява извършването на правни действия от едно лице за друго и от името му с непосредствен ефект за другото лице.
36 ЗЗД също дава понятие за представителството, като казва, че едно лице може да представлява друго или по силата на закона, или по волята на представлявания, като последиците от правните действия, които извършва представителя възникват направо за представлявания.
Характерно за представителството е, че при него трябва да има поне едно лице, което да извършва правни действия и понеже то трябва да действа от чуждо име, следователно трябва да има и представляван.
Друга характеристика на представителството е, че правните действия, които извършва представителят трябва да са в интерес на представлявания, т.е. да ги извършва със свои действия, но със средствата на другото лице.
Предлогът “за” означава, че правните последици възникват направо и непосредствено в патримониума на представлявания.
Друга особеност е, че по принцип представителството се създава с оглед на извършването на материално-правни действия, но няма пречки представителството да възникне и за извършването на процесуални действия (адвокатът е процесуален представител на своя довереник).
Извършвайки правни действия, представителят формира своята воля, но със съзнанието, че волеизявява от чуждо име, че извършените от него правни действия ще попаднат в правната сфера на представлявания. Нещо повече, извършвайки тези правни действия, не е необходимо представляваният да знае за извършването им (напр., ако представляваният е недееспособен).
Третото лице, с което договаря представителя обаче, трябва да има съзнанието, да знае, че се действа от чуждо име. Знанието и на представителя, и на третото лице е предпоставка за настъпването на правното действие в правната сфера на представителя (това е т.нар. contemplatio domini).
Действителността на извършените правни действия се преценява от гледна точка на действията на представителя – така напр., ако неговата воля е опорочена, опорочена ще бъде и волята на представлявания.
В закона няма текст, който да предвижда как и по какъв начин представителят трябва да съобщи на третите лица, че действа от чуждо име. Но при всички случаи представителят трябва да доведе това до знанието на третите лица. Оборването на тази презумпция става по следния начин:
а) мълчаливо – напр., ако представителят е работник или служител на представлявания;
б) изрично – това важи особено за извършване на правни актове, които представляват разпореждане с права;
Следователно, третото лице може да бъде уведомено за това, че се действа от чуждо име или от самия представител, или от представлявания.

ІІІ.Представително правоотношение (представителна власт)
Представителното правоотношение представлява правоотношение между представителя и представлявания. То е предпоставка за съществуването на представителството. Под представителство се разбира една правна фигура, която съдържа поне две правоотношения и поне три лица:

Представляван Представител
представително правоотношение







Трето лице

Едната страна по тези две правоотношения съвпада (това е представителят). Но двете правоотношения имат различно съдържание – представителното правоотношение е едностранно и по него се създава представителната власт на представителя, докато по външното правоотношение представителят сключва сделката, замества страната (представляваният).
Представителното правоотношение има овластяващ характер – създава се представителна власт за представителя. Представителното правоотношение обслужва правните действия по представителството. За правната същност на представителната власт съществуват различни теории в доктрината:
1.Теория за динамичната правоспособност – според нея представителната власт присъединява дееспособността на представителя към правоспособността на представлявания, но в граници, които са очертани в самото представителство. Според тази теория представителната власт представлява един юридически факт.
2.Според други, представителната власт не е юридически факт, а възниква от определен юридически факт.
Представителната власт представлява субективно право, титуляр на което е представителят. Това субективно право обаче е особено, защото субективните права се защитават по исков ред, при представителството представителят няма такива правомощия. Това е така, тъй като представителната власт е едно непритезателно субективно право, сходно с потестативните. Това са всъщност правата на овластения, от което следва, че представителната власт представлява субективно право, при упражняването на което насрещната страна е търпи упражняването му.
Следователно, представителната власт представлява непритезателно непотестативно субективно право, на което противостои правното задължение на представлявания да търпи правните действия на представителя.
Друга особеност е, че всяко субективно право има в основанието си нечий интерес. Но при представителството едно лице има субективно право, но то е дадено в интерес на друго лице (представлявания).
Представителната власт е сходна с потестативните права, тъй като и нейното съдържание се изразява във възможността да се предизвиква правна промяна в правната сфера на друго лице (в случая това е представляваният).
Оттук и изводът, че, ако няма валидно възникнала представителна власт, няма и представителство. Изключение е тогава, когато едно лице действа без представителна власт, но по-късно лицето, за когото е сключило сделката я потвърждава.

ІV.Същност на представителството
За представителството е характерно, че правните действия, които извършва представителят, са задължителни за представлявания и настъпват в неговата правна сфера по право. Те имат действие само за представлявания, освен тогава, когато липсва ратификация от страна на представлявания и мнимият представител поиска правните последици да настъпят за него.
Този ефект настъпва по две линии:
а) волеизявление на представителя;
б) изричната правна норма на 36, ал. 2 ЗЗД, според която последиците от правните действия, които извършва представителят възникват направо за представлявания.
Схващанията за същността на представителството са различни:
1.Фикционна теория – според нея по силата на една правна фикция, волеизявлението на представителя се счита за волеизявление на представлявания;
2.Репрезентационна теория – според нея при сделките, сключени чрез представителство, меродавна е само волята на представителя – 36, ал. 2 ЗЗД;
3.Теория на сътрудничеството – според това схващане, за да се породи ефекта на представителството, трябва да е налице както волята на представителя, така и волята на представлявания.
36, ал. 2 ЗЗД е възприел репрезентационната теория относно същността на представителството:
а) дееспособността се преценява от гл.т. на представителя – така, ако той е недееспособен и сключената от него сделка ще е нищожна. Но трябва да се има предвид, че представителят трябва да е дееспособен в момента на упражняване на представителната власт;
б) пороците във волята също се преценяват с оглед действията на представителя;
в) за да могат да бъдат търсени определени правни последици, те също се преценяват от гл.т. на знанието на представителя.
От това не следва обаче, че дееспособността и знанието на представлявания са лишени от правен ефект. Волеизявлението на представлявания е от значение, когато възниква представителството. От друга страна, наличието на знание или незнание у представлявания също има значение – напр. знанието на представлявания, че насрещната страна (третото лице, с което преговаря представителя) е несобственик. В случая, ако представителят не е знаел, че третото лице е несобственик на вещта, обект на сделката, а представляваният е знаел, то тогава се зачита незнанието на представителя.

46.Имуществени последици от недействителността на сделките

Това, че една сделка е нищожна или унищожена не означава, че отношенията между страните продължават само до този етап. Често страните престират по една такава нищожна/унищожаема сделка и чак след това формират воля да искат обявяването на нищожността/унищожаемостта на съответната сделка. Това изпълнение по един нищожен договор или по договор, който е бил унищожаем и след това унищожен, се урежда в 55 – 59 ЗЗД, където се съдържат разпоредбите относно неоснователното обогатяване.
При неоснователното обогатяване става въпрос за даване на нещо без основание или за даване на нещо при отпаднало основание. Напр., когато се престира нещо по една нищожна сделка, то това нещо е дадено без основание, тъй като основанието за даването му е наличието на едно валидно правоотношение (валидна сделка).
При отпадналото основание даденото без основание е дадено при условията на една условията на една унищожаема сделка преди обаче тя да е била унищожена. Основание няма и тогава, когато нещо е дадено при неосъществено основание – напр. по една сделка под отлагателно условие.
Тук основателно възниква следният въпрос: каква е съдбата на даденото по една нищожна/унищожена сделка?
Поначало принципът е, че когато е дадено нещо по една недействителна сделка, то трябва да се върне, освен, когато сделката е обявена за нищожна поради накърняване на закона или на добрите нрави. В последната хипотеза, в зависимост от това, дали и двете страни са действали по този начин, онзи, който е действал, нарушавайки закона/добрите нрави, няма право да си иска даденото.
ЗЗД до 1993 г. допускаше възможността за конфискация – даденото не оставаше у изправната страна, а преминаваше в патримониума на държавата. Днес положението е различно – единствената имуществена последица от една нищожна сделка, е правото на реституиране на даденото, т.е. всяка от страните може да си иска даденото.
Отново възниква въпрос: при какви предпоставки може да се упражни правото на връщане? Понеже са различни правопораждащите фактически състави при нищожността и унищожаемостта, от които се извежда правото на връщане, то различни са и предпоставките, за да се иска връщане на даденото без основание.
Реституционното право представлява едно притезателно право, включително и тогава, когато, за да бъде упражнено, е необходимо упражняването на едно друго потестативно право. Така, за да може страната по една унищожаема сделка да си иска даденото, тя първо трябва да унищожи сделката и чак след това ще възникне притезателното право за връщането на даденото без основание.
При нищожните сделки правопораждащият фактически състав включва следните елементи: една нищожна сделка и да има изпълнение по тази сделка. Трябва да се отбележи, че един е искът, с който се иска нищожността/унищожаването на сделката, друго е искането за връщане на неоснователно даденото.
Т.е. дотук има две правни последици:
а) иск за нищожност/унищожаване на сделката;
б) реституция на даденото без основание, като страната, която е дала правомерно, може да търси от неправомерно далата страна само обезщетение за негативни вреди.
Напр. хипотезата на 28, ал. 3 ЗЗД, според която се предполага, че страната, искаща унищожаването на сделката, би могла при полагането на грижа на добър стопанин, да разбере, че действа при грешка, т.е. действалата при грешка страна е действала виновно. Следователно онзи, който иска унищожи сделката, е длъжен да обезщети другата страна, освен, ако действалата в грешка страна докаже, че не е имала вина за изпадането си в грешка или като докаже, че другата страна е знаела за нея. В последните хипотези страната, която иска унищожаване на сделката поради грешка, не дължи обезщетение за вреди.
Специфично е, че според ВКС при обезщетяване на негативни вреди не се обезщетяват пропуснати ползи.
При унищожаемите сделки правопораждащият фактически състав включва следните елементи:
а) една сделка, която поначало е валидна, но е унищожаема поради порок;
б) изпълнено е по тази сделка;
в) има влязло в сила съдебно решение за унищожаване на сделката;
Правото да се търси неоснователно даденото означава, че при липса на доброволно изпълнение то може да се търси чрез осъдителен иск. Предявяването на иска за връщането на неоснователно даденото ще протече по следния начин:
1.При нищожна сделка исковете са следните:
а) отрицателен установителен иск за обявяване нищожността на сделката;
б) осъдителен иск, с който се иска връщане на даденото;
в) осъдителен иск, с който се иска обезщетение за претърпените вреди;
2.При унищожаема сделка исковете са:
а) конститутивен иск за унищожаване на сделката;
б) осъдителен иск, с който се иска връщане на даденото;
в) осъдителен иск, с който се иска обезщетение за претърпените вреди – характерното тук е, че такъв иск може да се претендира само от изправната страна;
В 57 ЗЗД също се съдържат няколко хипотези, които уреждат връщането на даденото без основание:
а) когато нещо е дадено в натура и то съществува и при момента на унищожаване/обявяване нищожността на сделката, тогава ще важи разпоредбата на 57 ЗЗД. Правната норма предвижда, че, ако се дължи връщане на определена вещ, то се връщат и плодовете, придобити от вещта от деня на поканата за връщане. Но, ако едно лице знае, че държи вещта без основание, то тогава се дължат плодовете, придобити от вещта от момента на даването й.
б) втората хипотеза на 57 се свързва със случаите, когато даденото без основание към момента на поискването е погинало, отчуждено е или е изразходвано:
~ ако подлежащото на връщане погине след поканата за връщане, то тогава се плаща размерът на действителната стойност, която е взела страната, т.е. връща се цената, която е получила, независимо дали е по-голяма от действителната.
~ ако вещта е погинала, отчуждена е или е изразходвана преди поканата за връщане, страната дължи само онова, от което се е възползвала и то без плодовете.
Трябва да се отбележи, че исковете, които могат да се предявяват по 57, ал. 1 и по 57, ал. 2 ЗЗД. За връщане на даденото без основание по 57, ал. 1 ЗЗД може да се използва или actio revandicatio по 108 ЗС (който може да се предявява неограничено във времето), или облигационният иск по 57, ал. 1 ЗЗД. Докато, ако се намираме в хипотезата на 57, ал. 2 ЗЗД, искът е само облигационният по 57, ал. 2 ЗЗД. Трябва да се отбележи, че облигационният иск за връщане на неоснователно даденото (независимо дали е по 57, ал. 1 или по 57, ал. 2 ЗЗД) е петгодишен.
Друг случай на неоснователно обогатяване има тогава, когато едната страна е готова да върне полученото по една нищожна/унищожена сделка, но другата страна не желае да я връща. В тази хипотеза е предвидено exceptio (възражение) за неизпълнено облигационно задължение, което е възникнало от отпадането на основанието, т.е. правото да се задържи вещта. Това ще бъде приложимо, когато страните имат различни престации.
Когато и двете страни имат парични престации, нищо на пречи да се направи конпенсация.
Право на конфискация
§ 5 Доп. разпоредби на ЗППДОП урежда правото на конфискация. Става въпрос за една санкция, изразяваща се в едно потестативно право на държавата да придобие даденото по една приватизационна сделка, която се е оказала нищожна, тъй като при придобиването по приватизационната сделка купувачът си е послужил с подставено лице или със скрит пълномощник. Тук сделката ще е нищожна, поради симулация при използването на подставено лице и поради законова забрана при придобиването чрез скрит пълномощник. В случая държавата ще конфискува даденото от купувача (цената), като ще си върне и онова, което тя е дала (продаденото предприятие). Конфискацията се прилага по иск на държавния орган или общинския съвет.