4.Източници на гражданското право – понятие, видове. Нормативните актове и правният обичай като източник

Под източник на гражданското право се разбира юридически факт, който е визиран в закона и има за последица създаването на нови гражданско – правни норми и/или изменението, отменянето, суспендирането и тълкуването на вече влезли в сила гражданско – правни норми. Характерно за тези юридически факти е, че за разлика от другите юридически факти, тяхното действие е свързано с пораждането, изменението, прекратяването и тълкуването на правните норми, а не на правоотношението.
Като източник на гражданското право ще бъдат окачествени не само онези юридически факти, които пряко пораждат, изменят, отменят или суспендират, но и онези юридически факти, които внасят промяна било в тълкуването на правната норма, било в начина на прилагането й и по този начин могат косвено да станат причина за възникването на нови правни последици.
Към преките юридически факти (източници) спадат правните норми, правният обичай и решенията на КС, които провъзгласяват за противоконституционна дадена правна норма.
Към косвените източници се включват тълкувателните решения на КС и тълкувателните решения на ОСГК на ВКС и ВАС.
Като субсидиарни източници могат да се разглеждат правилата на морала и справедливостта.
Спорно е дали към източниците на гражданското право спада автономното право на колективните тела (устави на кооперации, дружества, както и вътрешните актове, уреждащи взаимоотношенията между работещите в една организация). Според проф. Павлова в тези случаи се създават правни норми и следователно те са източници на ГП, докато други автори смятат, че това са властнически актове, които не би трябвало да се включват към източниците на ГП. Факт обаче е, че автономното право въплъщава в себе си не волята на държавата като империум, а волята на частно правни субекти, изразена чрез правна сделка. Вътрешните актове, дори когато са едностранно наложени, не са израз на властническа воля, а израз на работническа власт на работодателя. Автономните актове не подлежат на обнародване и важат само за субектите, включващи се в колектива. Оттук следва, че не се касае за нормативни актове, защото чрез автономните актове се създават само локални норми.
Приликите между правните и локалните норми е, че и двата вида са абстрактни. Изхождайки от това, може да се каже, че абстрактните норми включват два елемента в съдържанието си – правни норми и локални норми, т.е. всеобщото и не персонифицирано действие не е характерно само за правните норми, а и за автономните актове. Подвеждаща в този случай е редакцията на 20а ЗЗД.
Нормативни актове – нормативният акт може да се определи като волеизявления на овластени от закона лица, извършени по установен от правото ред. Нормативните актове се намират в йерархична подчиненост в зависимост от юридическата си сила, като на върха стои Конституцията, а след нея се подреждат според юридическата си сила международните договори, ратифицирани от българското право, кодексите, законите, постановленията на МС (включително и тези, с които се приемат правилници и наредби), правилниците, наредбите на МС и наредбите и нормативните решения на Общинските съвети.
Останалите актове (включително и тези, издавани от НС) не са нормативни актове. Същото важи и за разпоредбите и решенията на МС. Нормативен характер нямат и указите на президента.
Решенията на Общинските съвети могат да имат като нормативен, така и не нормативен характер. Правилниците и наредбите винаги са нормативни актове, но когато те са дело на МС, трябва да бъде издадено съответно постановление за приемането им. Нормативен характер имат и инструкциите.
Законът безспорно е главната форма на източник на позитивното право. Той е нормативен акт на НС. Но НС не е единственият орган с нормативни компетенции – 2, ал. 1 ЗНА предвижда, нормативна компетентност за определени органи може да се признае и със закон). Като гаранция за това е 2, ал. 2 ЗНА, която гласи, че компетентност да се издават нормативни актове не може да се делегира. Този въпрос обаче не е безспорен – напр. 26, ал. 2 ЗАдм приема, че министър може да делегира свои от волята на титуляра.
На базата на това терминологично разграничение става по-лесно и разграничението между правоспособност и субективно право – правоспособността не е идентична със субективното право, а е една обща предпоставка за възникването и придобиването на конкретни субективни права от едно конкретно лице.
От друга страна границите на правоспособността определят вида и обема на конкретно притежаваните права. Напр. ограничено правоспособните лица не могат да придобиват или да отчуждават със свои действия права върху недвижими имоти. Т.е. обемът на правоспособността обслужва директно и обема, и вида на конкретните права, които могат да се придобиват (при специалните юридически лица).
Оттук се критикува и тезата, че правоспособността е едно особено първично субективно право, защото то по подобие на субективните права възниква от определени юридически прав се определят като подзаконови, независимо от това кой ги издава. Но подзаконовият акт не е винаги вторичен. Първични по съдържанието си могат да бъдат само постановленията на МС (6 ЗНА).
Наредбите, издавани от Общинските съвети също могат да създават първична уредба на обществените отношения, но вече с местно значение – 8 ЗНА.
Следователно разликата между първичния и вторичния нормативен акт е в това, че за първичните ЗНА изисква те да бъдат съобразени със закона, докато за производните (подзаконовите нормативни актове) се издават, за да осигурят прилагането на закона и следователно трябва да го следват по съдържание.
Друг спорен източник на ГП са българските държавни стандарти и съществуващите отраслови нормали (по отменения Закон за стандартизацията). Според този закон те се разглеждат като специфични подзаконови нормативни актове. Според ЗНСт от 1999 г. българските държавни стандарти се определят като съставени чрез общо съгласие и определящи за общо и повтарящо се прилагане правила, основни насоки или характеристика за дейности, за да се постигнат оптимални резултати. Те влизат в сила след публикуване на наименованието и номера им в официалния бюлетин на Националния стандартизационен комитет. Съгласно 5 ЗНСт българските държавни стандарти се прилагат доброволно. В някои случаи обаче, някои стандарти (като националните статистически стандарти например), се обнародват в Държавен вестник (10, ал. 3 ЗСт) , а други национални стандарти (като националните счетоводни стандарти например), са задължителни за предприятията (6, ал. 1 ЗСч). Оттук, задължителността и обнародването на националните счетоводни стандарти, могат да послужат като аргументи за обосноваването на тезата, че някои от българските държавни стандарти са задължителни подзаконови нормативни актове.
Основните законови и подзаконови актове, които са източници на ГП са следните: ЗЗД, ТЗ, ЗС, ЗДС, ЗЧС, ЗКооп, ЗН, СК, ЗАПСП, ЗОП, ВЗ, ЗЗК и т.н.
По-характерни подзаконови източници на облигационното право са: ПМС № 245 от 1994 г., Наредба № 35 от 1995 г. и т.н.
Международните договори, които имат за предмет регулирането на гражданските правоотношения са: (главно в облигационното и търговското право) – Виенската конвенция от 1980 г. за международната продажба на стоки и т.н.
Правният обичай като източник на ГП – подобно на всяка друга норма, обичаят е общо правило за поведение. Два основни елемента го формират – продължителното му прилагане и създаденото убеждение в правосъзнанието за неговата задължителност. За да имаме правен обичай, трябва да е налице още един елемент – държавата да допусне съответния обичай и да гарантира спазването му с държавна принуда.
Признаването на правния обичай става чрез правни норми, които препращат към определени обичайни правила или допускат при дупки в правото да се използва обичая (напр. 1, ал. 2 от Наредбата за плащанията).
В нашето право правният обичай няма самостоятелна правна задължителност, а черпи силата си от закона, т.е. в българската правна система не съществува обичай със задължителна правна сила, която да конкурира или да измести правна норма.
В ГП традиционно се прокарва разграничението между правният обичай и обичаят в практиката. При последния липсва като елемент и убеждението за задължителност. Той намира приложение, но само тогава, когато законът изрично е препратил към тях. Между двете категории обаче няма непреодолима преграда и обичаите в практиката могат да се превърнат в правен обичай, стига да са упоменати в правна норма.
В съвремието търговският обичай се формира много бързо. Международният търговски обичай се прилага засилено, тъй като законите в отделните държави не са толкова гъвкави и е необходимо препращането към международните търговски обичаи. В ТЗ се съдържат много норми за допустимостта на правния обичай при празноти в правото (288, 494, ал. 2, 299 и 300 ТЗ).
Кодексът на търговското мореплаване също предвижда задължителната сила на уговореното или чуждият морски обичай (154 КТМ). Международните обичаи имат значение при определяне вида на аварията.
Към обичаите на практиката препраща напр. 20 ЗЗД; по повод отмяна на дарение 227 ЗЗД;
За да се отстрани несигурността на международните обичаи, те се кодифицират (включват се в отделни сборници, какъвто е този на търговските камари например и т.н.). Усъвършенстването на международните обичаи се извършва по два начина – или чрез създаването на общи търговски условия, или чрез създаването на еднообразни обичаи и правила от организации, които имат тежест в международната търговия. Пример за последните са т. нар. инкотермс на Международната търговска камара.
Понякога обаче се оказва, че и обикновеният обичай има значение за правото. Практиката на ВС приема, че както по повод на годежа, така и по повод на църковния ритуал за непозволени увреждания. Чеизът се счита от ВС за индивидуална собственост и полагането му по обичай в ръцете на съпруга не означава, че той става обща съпружеска собственост

3.Основни принципи на гражданското право. Развитие на българското гражданско право.
Понятие за принцип – принципът се дефинира като основно ръководно начало на правото като цяло, отрасъл или дял от него. Принципът в гражданско-правен смисъл може изрично да е записан в правните норми или логически да се изведе от тях – т. е. възниква въпроса дали принципът е норма или само идея.
Според проф. Живко Сталев правният принцип е вид норма, основополагаща по съдържание.
Според други автори (проф. Мария Павлова) принципът е самата ръководна идея, която намира израз в законодателството.
Въпреки различните становища обаче, безспорно е, че въз основа на принципите се създават определени правни норми, които обективират принципа, но самите тези правни норми не са принципа. От съдържанието на правната норма се извлича принципа.
Проф. Цеко Торбов сочи, че при установяване на принципите съществуват два подхода:
1.Принципът се абстрахира от позитивното право, като новосъздадената норма се проверява.
2.Принципите не произтичат от правната норма, но по тяхно подобие имат общ източник – справедливостта.
Нормата-принцип не е формулирана по подобие на останалите норми (в структурно отношение), а по-скоро като генерално изискване към определени субекти или правоотношения.
Нормите-принципи са с по-голяма абстрактност, защото са значими като логическата връзка между различни такива общи правила. Именно поради това те са и най-стабилните правни норми. Важно е да се разграничават правните принципи от другите обществени принципи.
Значение на правните принципи – правните принципи имат идейно и практическо значение. Те осъществяват връзката между правото и не правните оценъчни категории, с които борави правото – справедливост, добри нрави, морал и т. н.
От чисто юридическа гл. т. значението на правните принципи се изразява в следното:
-нормотворческо значение – правният принцип е призван да осигури вътрешна непротиворечивост на ценностите, които един правопорядък признава.
-значение в правоприлагането – правните принципи се използват при тълкуването на правните норми (46, ал. 1 ЗНА) , при преодоляването на празноти в правото (46, ал. 2 ЗНА) .
Принципите са от различна степен на общност – има принципи на частното право, на гражданското право, на отделните клонове и т. н. Принципите на гражданското право са следните:
1.Принцип за забрана за злоупотреба с право – този принцип гласи, че субектите не могат да притежават свои материални или процесуални права, ако не ги притежават (nemo dat tot non habet). В противен случай трябва да им се откаже правна защита. Тази забрана според някои е самостоятелен принцип на гражданското право, а според други – на частното право въобще. Това е основен принцип и в процесуалното право (57, ал. 2 КРБ) .
2.Принцип за равнопоставеност на субектите – равнопоставеността се приема като равната възможност, която правото осигурява за придобиването на субективни право, равната възможност за извършване на правомерни юридически действия, т. е. признаването на равна правоспособност и дееспособност. Равната правоспособност изисква равни условия за проявяването й (недопускането един субект да бъде едностранно обвързан с правно задължение спрямо друго лице). Проявлението на принципа на равнопоставеността в гражданското право означава едната страна по гражданското правоотношение сама да създава, променя и прекратява правната връзка, в която се намира с другата страна. Към този принцип според доц. Иван Русчев трябва да се отнесе и забраната за злоупотреба с монопол (19, ал. 1 КРБ) .
3.Принцип за самостоятелност на гражданско-правните субекти и свободата на участие в гражданско-правния оборот – самостоятелността се изразява във възможността правните субекти да имат собствено имущество, да могат да се разполагат свободно с него, да бъдат сами носители на права и задължения, сами да бъдат носители на правни последици и сами да формират и да изразяват правно релевантна воля.
Свободата за участие в гражданско-правния оборот се изразява във възможността на правните субекти сами да определят действията си.
Основно проявление на този принцип в гражданското право е договорната свобода и свободата на сдружаване. Два са основните елемента на този принцип и те идват от облигационното право – автономията на волята и договорната свобода. Според някои автори става въпрос за едно и също начало, а според други – касае се за различни начала, като свободата на договаряне е производна на автономната воля.
Автономията на волята в гражданското право се изразява в това, че гражданските правоотношения не са наложени от държавната власт, а са израз на свободната мисъл, превъплътена в свободно поведение. Волята на страните не е просто юридически факт, който е необходим, за да се задвижи правната норма. По силата на своята воля страните могат да сътворят нови правни положения, различни от тези в правната норма, но които правни положения ще бъдат меродавни за отношенията между страните и ще имат същата санкция, която имат и предвидените в правната норма права и задължения (20а и 44 ЗЗД) .
Свободата на договарянето (9 ЗЗД) се явява производна от автономията на волята и представлява правото на страните да избират дали да се възползват от признатите им в закона възможности чрез волята си да породят обвързващи ги правни последици и по какъв начин да използват тази възможност. Тази разпоредба дава широко приложение за ненаименуваните договори (пакт и номинат) – т.е. дава правна валидност на ненаименуваните договори и възможност на страните да създават нови и нови ненаименувани договори.
Свободата на договаряне обхваща въпросите дали да се сключи договор, с кого да се сключи и какво да е съдържанието му. Това е възможността дадена на страните да се отклонят от правните норми. Освен това 9 ЗЗД определя и границите на свобода на договаряне.
Във връзка със съдържанието на договора също има ограничения (26, 94 и 226 ЗЗД) .
И 20а и 9 ЗЗД имат значение на основни начала.
Автономията на волята и свободата на договаряне правят възможно съществуването на принципа на консенсуализма (8 ЗЗД) . Този принцип намира приложение в правилата за тълкуване на договорите (20 ЗЗД).
4.Принцип на справедливостта – това всъщност е защитата на всеки признат от правото интерес, при който се търси максимално съчетаване на интересите на правните субекти. Ако има колизия между интересите, последните се обуславят от целта, която трябва да се постигне. Израз на този принцип е принципът на недопустимост за неоснователно обогатяване (55 – 59 ЗЗД)
5.Принцип на правната сигурност в оборота – този принцип намира отражение в нормите, в които се установява форма за действителността на сделките (18 ЗЗД) , вписванията при нотариуса или в търговските регистри; правилата, установени за защита на третите добросъвестни лица.
6.Принцип на добросъвестността – добросъвестността има две смислови значения:
а) добросъвестен е онзи, който не знае определено обстоятелство
б) онзи, който не е действал умишлено, но въпреки всичко не е изпълнил определено задължение
Добросъвестността се използва в 21, ал. 2, 82, 25 ЗЗД. Добросъвестността като критерий може да се използва в няколко насоки – 12, 63 ЗЗД и пр. Т. е. под добросъвестност се разбират онези усилие и напрежение от страна на длъжника, което кредитора очаква. Добросъвестността е и мярка за поведението на кредитора, изразяващо се в института на правото за задържане – 307 ЗЗД (отменен).