Тема № 2 Съдържание и форма на международноправните норми. Диспозитивни и императивни норми.

Тема № 2 Съдържание и форма на международноправните норми. Диспозитивни и императивни норми.

Правната норма обикновено се определя като общо правило за поведение. Тя е адресирана към индивидуално неопределен кръг от субекти на правото. Може да бъде също абстрактно правило за поведение – такива са нормите на общото международно право – което действа в отношенията между всички държави.
Освен общото, съществува и локално, регионално, партикуларно международно право. То се състои от норми, които действат между ограничен кръг субекти на МП. Когато става дума за локална норма на МП, тя може да бъде индивидуализирана или персонифицирана, макар и рядко. Според едно деление международните договори са многостранни и длустранни, като двустранните договори съдържат винаги норми, които са персонифицирани – правата и задълженията са винаги конкретно адресирани.
Друга особеност на МП е, че при една висока степен на нормативност, то има различна, понякога ниска степен на определеност. В миналото цялото МП е имало ниска степен на определеност, поради липсата на орган или институция, която да се занимава със систематизацията на договорите или обичаите. Днес фактор, който обуславя ниската степен на определеност на нормите е съществуването на международния обичай – правило за поведение, което се признава като норма в отношенията между субектите на МП, то това е едно мълчаливо споразумение, което не е явно изразено.
Правната норма е общо правило за поведение, създадено с цел да се прилага многократно. Това не е така при всички международни договори – т.нар. правообразуващи международни договори и договори сделки. Редица международни договори се създават, за да се постигне конкретна цел, след което се прекратяват.
Логико-юридическа структура на нормите – при изграждането на тази структура се имат пред вид нейните три елемента – хипотеза, диспозиция и санкция:
o Хипотеза – описва обстоятелствата, при наличието на които адресатите на тази правна норма са задължени да изпълняват правилото за поведение
o Диспозицията - съдържа правилото за поведение, което определя правата и задълженията за субектите
o Санкцията - описва правните последици, предназначени да се реализират в случай на неизпълнение на главното предписание
В МП не се среща подобна структура. Хипотезата с известно приближение може да се разглежда като съдържаща се в преамбюлите на международните договори, но понякога е разпръсната в текста на целия договор. Санкцията би могла да се търси в определен отрасъл на МП – правото на международната отговорност.

Диспозитивни и императивни норми
Легалното определение за императивна норма се съдържа в член 53 на Виенската конвенция за правото на договрите от 1969г. В него се казва, че международният договор е нищожен, ако в момента на сключването си противоречи на императивна норма от общото международно право. За целите на конвенцията императивна норма от общото международно право е такава, която се приема и признава като такава от международната общонст като цяло, отклонението от която е недопустимо и която може да бъде изменена само от последваща норма от общото МП, имаща същия характер.
В конвенцията се определят и последствията от такова противоречие. Възможни са две хипотези:
когато се сключва договор в противоречие с вече съществуваща императивна норма. Държавите са длъжни да отстранят всички последствия от договора, доколкото е възможно.
когато договор влиза в противоречие след своето създаване с новопоявила се императивна норма. Запазват се всички права и задължения за страните по договора, доколкото това положение не противоречи на новата императивна норма.
Не съществува изчерпателно изброяване на императивните норми.
Както императивните, така и диспозитивните норми в МП са задължителни за изпълнение. Разликата е в съдържанието на тяхната задължителност. Диспозитивните норми допускат сключването на споразумения между страните с друг договор, с който се изменят разпоредбите, установени с предишни споразумения, докато с императивните норми се установява забрана да се сключват споразумения, които изменят разпоредбите, установени от императивните норми.
Императивните норми в МП са относително ново явление. Появата им се свързва с усложняването на обществените отношения, регулирани от МП – когато се появяват отношения, които засягат интересите на всички държави, възниква нуждата да се осигури предимство на общия интерес над частния.
Огромният брой в съвременното МП са диспозитивни. Императивните норми са изключение и тяхното съществуване специално се доказва. Докато не бъде доказано друго, всяка норма в МП се разглежда като диспозитивна.
Същността на императивните норми в МП е предмет на обширни изследвания. Една широко разпространена аналогия в правната литература е с понятието “публичен ред”. Съображението за публичен ред е широко разпространено и признато от всички национални правни системи. Използват се и други сродни наименования като “обществен ред”, “добри нрави” и т.н. Най-общо това понятие може да се определи като признаване съществуването на принципи, които могат да ограничават свободата на договорна инициатива между отделните субекти, з ада се гарантира общ интерес. В МП отсъства власт, подобна на законодателната, съдебната и изпълнителната в една държава, затова и понятието публичен ред не може да се прилага в същия вид, в който се използва във вътрешното право.
Държавите сами създават нормите, с които се обвързват и сами установяват кои норми са императивни. Като правило императивните норми са норми от сферата на общото международно право.
Освен идеята за общия интерес, съществуването на императивни норми има и още едно значение. Съществуването им се налага и от необходимостта да се осигури на правото непротиворечивост и съгласуваност. В системите на вътрешното право това се осъществява в условията на законодателната и съдебната власт. В МП императивните норми безспорно установяват известна йерархия на правните норми.

Тема № 1 Понятие за съвременно международно право. Определение. Характерни особености.

Тема № 1 Понятие за съвременно международно право. Определение. Характерни особености.

Съвременното МП е спорен в теорията термин. Редица автори считат, че МП не може да бъде разделяно на съвременно и на класическо МП, но промените, настъпили в МП за периода от началото на века дават основание да се направи изводът, че става дума за нов тип МП. Промените в МП се обуславят от обективни фактори:
научно-техническият прогрес. Неговото въздействие се изразява във възникването на нови отрасли на МП (космическо право), в нарастналите възможности на човечеството да влияе върху природната среда. Така възникват нови глобални проблеми, които засягат човечеството като цяло и чието решаване изисква съгласуването на усилията на всичк страни. МП е инструментът за преустройството на международните отношения.
ролята на развиващите се страни или страните от третия свят. Процесът на деколонизация води до появата на голям брой независими държави. Тези страни са обединени от общи интереси и представляват влиятелна група в МП в цели отрасли.
Държавите са разделени и до днес по идеологически признак. Тяхното деление, започнало от 1917г. ускорява процеса на деколонизация. От друга страна, след разделянето на света на цивилизовани и нецивилизовани народи МП се развива под влиянието на противоположни социални ценности. Като резултат се засилват регионалните тенденции в МП. Регионалните норми ограничават ефективността на ерудбата, дадена с общото МП – това се отнася до поддържането на международния мир и сигурност.

Основните промени в МП се свеждат до субектите на МП:
Утвърждават се международните организации като важен фактор в международните отношения и като нови субекти с ограничена правосубектност. Появяват се нови субекти – нации и борещи се за национална независимост народи, в някои случаи може да се говори за международна правосубектност на индивида.
Изменят се характерът и формите на международната отговорност. Разширява се международната наказателна отговорност на индивидите за международни престъпления.
Други – международният договор се превръща в предпочитан източник на МП; получават признание императивните норми; появяват се нови дялове на МП – международно икономическо право, право на международните организации, международно трудово право, международна защита на правата на човека и др.
МП представлява самостоятелна система от правни норми, която не е дял от националното право. В зависимост от международните отношения, които регулира, МП се разделя на отрасли, както и националното. Някои от тях са на дипломатическото право, правото на договорите, морското право и др.
Прието е в теория и практика да се използва наименованието международно право, защото названието международно публично право не е съвсем точно. Исторически се произхожда от римското jus gentium. Терминът и днес се използва, за да се посочи предшественикът на МП, но нито в древния Рим, нито сега това съответства на МПП. Jus gentium се е прилагал към чужденците в Рим и е регулирал както публичноправни, така и частноправни въпроси.
По-късно се извежда терминът междудържавно право. В действителност в течение на дълъг период от време държавите са били единствените субекти на МП.
Исторически Великата френска революция има голяма тежест при определянето на “международното право”, като издига една от своите идеи – разбирането, че народите са субекти на МП и ги противопоставя на държавите.
В съвременното право става дума за международно право, действащо между държави, нации и народи, които са на път да създадат свои самостоятелни държави, международни организации и други образувания или физически лица, които притежават определена международна правосубектност.
Корените на определението публично откриваме в римското право – значението на понятието jus publicum не е съвсем ясно. Публичното право е представлявало част от римското действащо право и е регулирало дейността на държавата в най-широк смисъл. Установените норми в jus publicum не е можело да се изменят от индивидите посредством техни допълнителни споразумения, очевидно е едно поставяне на определени норми в качеството им на общи над останалите. Това обединяване е предпоставка и условия за защита на обществения интерес. Това е основната идея на публичното право.

Определение
Международното право е система от правни норми – договорни, обичайни и други, които регулират международните отношения в сферата на междувластни отношения. Създават се от самите субекти на МП, преди всичко от държави и международни организации. Спазването на МП се осъществява доброволно, а в случай на необходимост се гарантира с индивидуална или колективна принуда, осъществявана от държавите и международните организации.
МП е правна система, независима от вътрешнодържавното право, но двете системи си въздействат взаимно.

Характерни особености на международноправната система
Международната система е децентрализирана. В нея отсъства върховна власт, не същестуват законодателни, съдебни и изпълнителни органи, присъщи за всяка национална система.
Международното право е система, която се основава на суверенитет, при това – главно на взаимодействието на субекти, носители на суверенитета. То е единственото възможно право, което може да съществува между суверенни субекти.
Спорна е тезата за примитивността на МП. Над суверенните държави няма висша власт и те сами създават норми, с които се обвързват. Ето защо МП рядко се нарушава от вътрешнодържавното.
Международната система е слабо интегрирана и децентрализирана. За нея е присъща тенденция да се институционализира. Ролята на международните организации нараства.
Няколко са основните различия между вътрешнодържавното право и МП – основните са във връзка със:
o Субектите, обекта на МП, източниците, спазването на източниците