6. Държавна власт. Форми за осъществяване на държавната власт.


1.Обща характеристика на държавната власт.
Държавната власт е сложна политико-правна категория. Тя е предмет на изучаване преди всичко от теорията на държавата, и след това от конституционното право в пределите на конституционната уредба на субектите на властта, техните правомощия, формите и методите за нейното осъществяване. Според съвременната философия и правна наука държавната власт се основава на принудата, авторитета и влиянието. Принудата се изразява във възможностите по отношение на правните субекти да се прилагат наказателни, административни и икономически санкции в случаите , предвидени в закона. Авторитетът на държавната власт се провява в убеждението и вътрешно мотивирано съгласие на правните субекти доброволно да й сътрудничат. Влиянието включва всички други фактори, чрез конституцията властта въздейства върху правните субекти и социалните процеси.
Държавната власт е политическа по своята същност. Но държавната власт е само едно от проявленията на политическата власт. Тя е
1)всеобхватна- обединява всички правни субекти,прониква във всички структури на обществената система.
2) суверенна- по отношение на другите недържавни власти, тя има върховенство.
3) единна- въпреки разделението на властите( което всъщност е разделение на функциите); така се осигурява единна политика на държавата.
Източник на държавната власт е народът- принцип на народния суверенитет.Държавната власт трябва да изразява волята на народа.
Държавната власт се харектиризира с властническите отношения, които възникват при нейното осъществяване- между органите на властта и субектите, върху които се осъществява властническо въздействие (те също могат да бъдат органи).
II. Форми за осъществяване на държавна власт
Според Конституцията (чл. 1 ал.2) държавната власт се осъществява непосредствено от народа и чрез органите, предвидени в Конституцията. Всъщност това са двете форми за осъществяване на публична власт. Народът осъществява непосредствено държавната власт чрез формите на пряката демокрация. Пряката демокрация е средство за осъществяване на държавна власт чрез пряко, императивно волеизявление на политически дееспособните граждани. При пряка демокрация народът непосредствено решава въпроси от общодържавно или местно значение. Това са властнически решения, които имат юридически императивен характер и пораждат непосредствено правни последици, без да се нуждаят от последващо утвърждаване от държавен орган.
Редът за прякото участие на гражданите – в Закона за допитване до народа (ЗДН).Съгласно този закон формите за пряко участие са 4:
1.Национален референдум- решават се основни въпроси, които са от компетентността на НС. Чрез национален референдум не могат да се решават въпроси от компетентността на ВНС, конституционния съд и съдебните органи, както и въпроси за изменение и допълнение на Конституцията, за държавния бюджет и данъчното облагане,и други въпроси, за които със закон е предвиден специален ред.
2. Местен референдум- в община, район, кметство или населено място.
За характера на плебисцита (лат. Plebiscitum- решение на народа) се поддържат различни мнения. Най-приемливо, но не безспорно е: способ за решаване на въпроси с международна значимост.
3.Общо събрание на населението- за местни въпроси в общини, райони, кметства, населени места и квартали.
4.Подписка- гражданите правят предложения до общинските съвети за решаване на въпроси от местно значение. Затова подписката не е форма на пряко народовластие.
Конституцията предоставя правомощия на НС да определи въпроса, по който да се произведе национален референдум. В закона за местното самоуправление съществуват няколко текста, които регламентират провеждането на местни референдуми. Законът за допитване до народа регламентира способите и правните механизми за пряко осъществяване на държавната власт от народа. Регламентирани са националния и местния референдум, общото събрание на населението и подписката като фирми на проявление на пряката демокрация. Право на участие имат политически дееспособните граждани, т.е. имащите избирателни права.

4. Форма на държавното управление и държавното устройство.


I.Форма на държавно управление.
Държавата е особена политическа организация на народа(обществото),който живее в границите на определена територия,върху която се осъществява държавна власт.Тя е инструмент за интеграция на обществото.Конституционноправната наука изследва проблемите на държавната власт в гражданското общество.
Проблемът за формите на държавно управление е дискусионен.Според господстващото мнение критерият за формата на държавно управление е характерът на висшите държавни органи и взаимоотношенията между тях.Основните форми на държавно управление са две:републиканска и монархическа.
1.Монархическа.
-абсолютна монархия-неограничена(Бруней,Саудитска Арабия)
-дуалистична монархия-с белези на абсолютна и конституционна монархия(Йордания,Мароко)
-конституционна монархия
-парламентарна монархия-монарха е символ на държавността без реална власт
2.Републиканска
-президентска република-САЩ,Русия
-парламентарна република-България,Италия
-полупрезидентска република-Франция,Полша
Парламентарната форма на управление се проявява в различни нюанси в отделните страни.В основата на това управление стоят взаимоотношенията между законодателната и изпълнителната власт.Механизмите на парламентарното управление са конституционно регламентирани.Парламентаризмът е система за управление,при която ясно и прецизно са установени взаимоотношенията между висшите държавни органи-НС,президента и МС.Парламентът е център на политическия живот.
До 1946г. България е конституционна монархия.През 1946г. се провежда референдум по въпроса за формата на управление.Този референдум заменя монархическата форма с републиканска.Републиката е провъзгласена на 08.09.1946г. и това поставя началото на републиканското управление у нас.На 4 декември1947г. е приета конституцията, в която е посочено, че НРБ е държава с представително управление.
Конституцията от 1971г. също възприема идеята за представително управление, без изрично да я декларира.Конституцията от 1991г.(чл.1,ал.1) прогласява:” България е република с парламентарно управление”.
II.Форма на държавно устройство.
.Държавите биват-унитарни,федеративни,конфедеративни и държавна уния.
1.Унитарна държава-суверенитетът е неделим.Тя има изградена единна система от държавни органи;единна конституция;единно законодателство и единно гражданство.Териториалната и организация също е единна.Територията и се дели на различни административно-териториални единици-области,окръзи,райони,околии,обшини или др.
2.Конфедерация-съюз от държави.Създава се на договорна основа между две или повече държави.Конфедеративния съюз е неусточива общност от държави,които съхраняват своя суверенитет.Субектите на конфедерацията имат своя независима държавна организация.
Европейският съюз притежава белезите на конфедерация .Конфедерацията създава свои органи които се грижат за общите дела на съюза
3.Федерация-съюзна д-ва.Тя е единна,д-ва която трайно обединява множество държави или държавни образувания .Федерацията има общи органи-парламент,правителство, върховни съдийски органи.Обикновено е двукамерен-едната се избира от цялото население, а другата камара-от представители на държавните образувания, които са субекти.
4.Уния-особено държавно формирование , което се характеризира с лабилни връзки между държавите.
а) лична уния-едно лице-монархът, е глава на две или повече суверенни държави.Нетрайно обедединение.
б)реална уния-един монарх е държавен монарх на множество суверенни държави, но съюзът между тях е траен и е скрепен в конституциите на държавите.
България е унитарна държава.В трите нейни конституции не е регламентирана формата на държавно устройство.Едва в конституцията от 1991 (чл.2 ал.1) изрично се посочва:” РБ е единна държава с местно самоуправление.В нея не се допускат автономни, териториални образувания."
Промята на във формата на държавното устройство е изключително правомощие на ВНС.
Територията на България се дели на административно-териоториални единици, които са част единната територия на държава.Според Конституцията (чл.135 ал.1) територията на България се дели на общини и области съставни административно-териториални единици в общините са кметсвата и районите.
5.Принципите на народния суверенитет и разделението на властите
I.Народен суверенитет.
Суверенитетът е една от най- сложните и богати по съдържание категории на конституционното право. Той представлява независимост и върховенство на социалните общности, обособени в нация и в народ, и на неговата държавна организация.
Основоположник на теорията за суверенитета е Жан Боден, според когото суверенитетът в държавата принадлежи на този, който притежава властта да твори законите. Но цялостно теорията за народния суверенитет е разработена от Ж.Ж. Русо, според когото всеки гражданин притежава част от суверенитета, но той се осъществява общо от всички. Той твърди, че народния суверенитет е непрехвърляем и не може да се делегира. Избраният от народа представителен орган е само изразител на този суверенитет. Източник и субект на суверенитета си остава само народа, от който произтича властта, и той може да я осъществява самостоятелно. Принципът на народния суверенитет за пръв път юридически е легитимиран в преамбюла на Конституцията на САЩ от 1787 г., а в Европа в Конституцията на първата Френска република от 1793 г.
Българският Конституционализъм от зараждането си е повлиян от идеите на Русо за народния суверенитет.В първата българска Конституция се регламентира представителното осъществяване на властта в НС,което се избира пряко от народа.В двете социалистически Конституции изрично е провъзгласено,че в НРБ “цялата власт произтича от народа и принадлежи на народа”.В Конституцията от 1991г. е налице разгърната формула на принципа на народния суверенитет. И недопустимостта той да бъде присвояван от някого.В чл.1,ал.2 и 3 от Конституцията се разкриват неговото съдържание,формите и механизмите за осъществяването му и се регламентират гаранции срещу посегателство върху него.Чл1,ал.2”цялата държавна власт произтича от народа”-всички правни субекти, които упражняват държавна власт,получават своите пълномошия пряко или косвено от народа,включително и НС.Суверенитетът е неотнимаем от народа и не може да бъде делегиран другиму.
“Тя (държавната власт) се осъществява от него (народа) непосредствено или чрез органите, предвидени в тази Конституцията”- това са двете форми за осъществяване на държавна власт от народа: а) непосредствено- чрез референдум и др; б) чрез избрани( пряко или косвено) органи.
Държавата е изразител, но не и носител (субект) на народния суверенитет.
Върховенството на народа е същността на принципа на народния суверенитет никой субект не може да стои над народа.
Народният суверенитет е неотменим- “Никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност не може да си присвоява осъществяването на народния суверенитет”
Народният суверенитет се проявява в някакви разновидности, които са интегрални части на едно цяло:
1) държавен суверенитет- независимост на държавата и държавната власт от други държави и държавни власти; той е реалната възможност на държавата независимо да осъществява своята власт, вътрешна и външна политика, да съхрани териториалната неприкосновеност и национална сигурност.
2) национален суверенитет- право на нацията на самоопределение; тя сама определя формата на държавно управление, на държавно устройство, т.е. решава основен проблем на своето държавно битие.
3) народен суверенитет- източник и субект на власта в държавата е народът;това е народовластие, осъществено чрез различни форми и способи.
Създадени са три подсистеми, относително автономни, които трябва да си взаимодействат и сътрудничат в осъществяване на публична власт.
II.Разделение на властите.
Цялостна теория на принципа на разделение на властта създава Шарл Монтескьо през 1748г.-“За духа и
законите”.Той дели властите на законодателна, изпълнителна и съдебна. Техни субекти са парламентът, правителството и съдебни органи. Разделението на властите не означава противоборство между тях.За да може нормално да функционира държавната власт, трите власти трябва да си сътрудничат и да се уравновесяват.” Трите власти са обвързани с отношение на взаимен контрол и възпиране...”( РКС ном.1, 1999г.). Истинският смисъл на принципа за разделение на властите е разграничаване на функциите между тях.
Търновската конституция прогласява принципа за разделение на властите, двете социалистически конституции от 1947 и 1971г. го отхвърлят, конституцията от1991г. го възстановява.Чл. 8 на тази конституция гласи:” Държавната власт се разделя на законодателна, изпълнителна и съдебна”
Принципът за разделение детерминира системата на държавни органи. На негова основа са създадени три подсистеми,
относително автономни, които трябва да си взаимодействат и сътрудничат в осъществяването на публичната власт.
Но конституцията не създава необходимите юридически предпоставки и механизми, които да осигурят реалното приложение на принципа.