УЧАСТНИЦИ В ПРОЦЕСА- СУБЕКТИ.

4/ УЧАСТНИЦИ В ПРОЦЕСА- СУБЕКТИ.
СУБЕКТИ НА НАКАЗАТЕЛНО-ПРОЦЕСУАЛНИ ОТНОШЕНИЯ са органите, длъжностните лица, гражданите и техните процесуални представители в едно наказателно производство. Това са всички,които в някаква връзка участвуват в наказателния процес, включително свидетели,експерти, специалисти- технически помощници, преводачи,тълковници.
Затова посоченото понятие е възможно най-широкото, като извън него остава публиката в залата, сред която и журналистите, както и охраната. Когато има съмнение какъв термин трябва да се употреби във връзка с определено лице, свързано с наказателния процес, не би се допуснала грешка, ако се използува субект на наказателно-процесуални отношения.
СУБЕКТИ НА НАКАЗАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС е по-тясно понятие, съдържащо се в предишното. Това са държавните органи и лицата, осъществяващи в рамките на висящо наказателно производство една от трите процесуални функции- обвинение /прокурор,частен обвинител/, защита /подсъдим, защитник/ и ръководно-решаваща /прокурор на досъдебното производство и съд в съдебна фаза/.
Само следва да се маркира, че професионалните фигури - съд, прокурор, повереници и защитници не отстояват свои лични права и интереси в едно наказателно производство, а такива, вменени им по силата на закона и в изпълнение на техните служебни задължения. Така че по никакъв начин не може да бъде упрекнат един защитник на обвиняем за извършване на каквото и да е престъпление, пък било то и тежко и изключително укоримо от житейска гледна точка. Защитникът е задължен да осъществи максимално добра защита за своя подзащитен, независимо дали е упълномощен или служебен. Съдът също не може да бъде упрекнат декларативно, че е оправдал подсъдим, пък макар и обвинен да е извършител на изключително тежко престъпление.
Със СТРАНИТЕ в съдебното производство се занимахме по-нагоре в изложението и само за прегледност ще напомним, че това са прокурор, подсъдим и неговият защитник, частен обвинител и частен тъжител и гражданският ищец и гражданският ответник. В чл.252 на НПК от 1974 г.като страна се предвижда и повереникът /частният обвинител, частният тъжител, гражданският ищец и гражданският ответник могат да упълномощават повереник/. Понастоящем той не се включва в нормата на чл.253 НПК, но по мнение на пишещия тези редове, този пропуск трябва да бъде попълнен по пътя на тълкуването. Защото е нелогично защитникът да е страна, а повереникът на частния тъжител, частен обвинител и граждански ищец и ответник да не е визиран в посочената норма. При ясното вече уточнение за необходимост от реализиране на правата на всички участници в процеса, и в частност на пострадалия. А точно повереникът осъществява професионално това право на защита на страна, различна от прокурор и подсъдим.
СЪДЪТ не е страна в съдебното производство, не изпълнява обвинителна функция, а само такава по ръководство и решаване на делото - чл.27,ал.1 НПК. На досъдебното производство той осъществява определени предвидени за него в кодекса правомощия. Затова е недопустимо отразяването в медиите в следния смисъл: “Еди кой си съд трябва да доказва в съдебната зала обвинението срещу лицето Х, повдигнато му от прокуратурата”.

а/ СЪД.
Общите правила за съда са уредени в чл.27-45 НПК и включват състав на съда, основания за отвод на съдиите и съдебните заседатели и съдебните секретари и ред за отвеждането им, подсъдност на наказателните дела и актове на съда.
Няма да се спираме детайлно на всеки текст, а само ще отбележим най-важните обстоятелства, които трябва да се знаят от един журналист, отразяващ наказателна съдебна дейност. Съставът на съда е едноличен /един съдия/, когато за престъплението, в извършването на което даден подсъдим е обвинен, се предвижда наказание лишаване от свобода до пет години или друго по-леко наказание. Казаното означава, че в зависимост от престъпленията, посочени в обвинителен акт, трябва винаги да се прави справка с НК, където са визирани те и предвидените за тях наказания. Делото се гледа в състав от съдия и двама съдебни заседатели, когато за престъплението се предвижда наказание от пет до петнадесет години лишаване от свобода. По принцип в изложените дотук състави се разглеждат първоинстанционните дела пред районен съд. Делото се гледа в състав от двама съдии и трима съдебни заседатели, когато за престъплението се предвижда наказание не по-малко от 15 години лишаване от свобода или друго, по-тежко наказание. А последното е доживотен затвор и доживотен затвор без право на замяна - това обикновено са престъпленията против републиката, квалифицираните убийства, най-тежко квалифицираните грабежи, най-тежко квалифицираните присвоявания и документни измами и др. В такива състави делата се разглеждат от окръжен съд като първа инстанция.
Принципно наказателното производство в РБ е триинстанционно и след първостепенния съд следват второстепенен и третостепенен. Второстепенните съдилища са окръжните съдилища за първоинстанционни актове на районните съдилища и апелативните съдилища за първостепенните актове на окръжните съдилища. Винаги съставите са тричленни, състоящи се само от професионални съдии. Третостепенният съд за всички наказателни дела е ВКС на РБ и той се явява висшата съдебна инстанция по наказателни дела. Изложеното по инстанционния ред представлява функционалната подсъдност /чл.45 НПК/.
Предвидена е специална подсъдност за делата от общ характер за престъпления, извършени от лица, ползуващи се с имунитет или от членове на Министерския съвет. Те се разглеждат само и единствено от Софийски градски съд като първа инстанция.
Основанията за отвеждане на съдиите, съдебните заседатели и секретаря са лимитативно изброени в закона - чл.29 и 30 НПК. Сред посочените там има абсолютни предпоставки за отвод на съдия и съдебен заседател /например съдия, участвувал в производство по мярка за неотклонение на досъдебното производство, не може да участвува в разглеждане на делото по същество/, а има и една важна относителна “който поради други обстоятелства може да се счита предубеден или заинтересован, пряко или косвено,от изхода на делото” - чл.29,ал.2 НПК. Това е така наречената пристрастност. Последното казано е свързано с конкретна самопреценка на отводимия член. По процедура съдиите, съдебните заседатели и съдебните протоколисти следва да се самоотведат, ако са наясно с наличието на някое от основанията за отвод. Може да им бъде поискан и отвод от страна в процеса, което трябва да става до началото на съдебното следствие, освен ако основанието за отвод не е научено от страната по-късно. Самоотводът и отводите трябва да бъдат мотивирани. Те се приемат или не от съда с определение, в тайно съвещание с участието на всички членове на състава.
Точно така бе постъпено по делото за убийството на експремиера Андрей Луканов, по което след започване на съдебното следствие пред СГС съдебен заседател си е позволил да дава изявления по виновността на подсъдимите в столична медия. Дори и да се разсъждава на плоскостта дали журналист е следвало да интервюира съдебен заседател с оглед търсене на сензация, укоримостта на поведението се отнася в най-голяма степен за съдебния заседател. Той, като представител на обществеността в наказателния процес, недопустимо е пренебрегнал своите съдебни функции и е решил да отговори на общественото търсене за възмездие без оглед на средствата. Резонно защитата е поискала отвод /съдът също е бил длъжен, ако е бил запознат с интервюто, да пристъпи към отвод/ и искането е било уважено. Като последица, делото е започнало отначало с нов съдебен заседател в изпълнение на обсъждания вече принцип за непосредственост, намиращ отражение и в несменяемостта на състава. Направените до този момент деловодни разноски са останали за сметка на бюджета на съда, не за сметка на отведения член от съдебния състав.
По-нататък, законът урежда предметната подсъдност - чл.35 НПК. В този текст по нарочен начин са отбелязани определени престъпления, за които делата са подсъдни на първа инстанция пред окръжен съд /престъпления против републиката, убийства, най-тежко квалифицирани блудства и изнасилвания, най-тежко квалифицирани кражби, квалифицирани грабежи; най-тежко квалифицирани присвоявания, обсебвания, документни измами, рекети и изнудвания; безстопанственост, пране на мръсни пари, престъпления по служба, подкуп, образуване ръководство и участие в престъпна група, квалифицирани умишлени палежи, някои престъпления по транспорта, престъпления с наркотици, някои престъпления при използуване на атомната енергия за мирни цели, престъпления против отбранителната способност на републиката, престъпления против мира и човечеството и др./. Останалите се разглеждат от районен съд.
Местната подсъдност /кой конкретен съд в рамките на равнопоставени съдилища разглежда делото/ е уредена в чл.36 и 37 НПК
- подсъдност по местоизвършване на престъплението и за престъпления, извършени в чужбина. Принципът в първия случай е, че престъплението се разглежда от съда, в чийто район е извършено престъплението, като се уреждат и някои усложнения. Във втория случай следва да се подчертае, че винаги на софийските съдилища са подсъдни дела за престъпления, извършени от чужденци в чужбина. Като пример отново може да се даде този за двамата младежи - български граждани, обвинени в извършване на убийство на българин в Париж. Спрямо тях се води наказателно производство в България. И понеже са с местоживеене във Варна, делото им следва да се разглежда от Варненския окръжен съд, ако не се появят някои усложнения, които да доведат до изрична смяна на подсъдността. Ако чужд гражданин обаче е обвинен в извършване на убийство на българин в Париж и се съди в България /няма пречка, тъй като извършеното в чужбина е престъпление от общ характер, с което се засягат интереси на български гражданин - чл.5 НК/, делото ще се разглежда в Софийски градски съд. От Софийски военен съд пък се разглеждат делата за престъпления, извършени от военнослужещи от въоръжените сили и от служещи в МВР, които участвуват в международни военни или полицейски мисии в чужбина.
Освен това следва да се отбележи, че законът предвижда подсъдност във връзка с делата - при няколко престъпления, извършени от едно и също лице; при определяне на общо наказание по няколко присъди; при съучастие; при връзка между дела за различни престъпления срещу различни лица /чл.38,39,40,41 НПК/. За обединение на дела от страна на съда има ограничение дотолкова, доколкото това може да стане само, ако те са за един и същи подсъдим, но за различни престъпления, ако са висящи пред съд и по никое от тях не е започнало съдебно следствие. НПК предвижда как се определя подсъдността и как делото се изпраща на компетентен орган или съд /чл.42 НПК/, как споровете за подсъдност между съдилищата се решават от ВКС на РБ - чл.44 НПК. Извън общите правила за определяне на подсъдността, съгласно чл.43 НПК, ВКС на РБ може да реши делото да се разглежда от друг, еднакъв по степен съд /районен - районен, окръжен-окръжен/ в определени случаи. За това се прави изрично искане от съдилищата и се постановява нарочен акт от върховната съдебна инстанция по наказателни дела. Например, когато в рамките на Софийски апелативен съд следва да се разглежда по същество по силата на общите правила лично дело на съпруг на член от състава на съда, всички съдии се самоотвеждат на основание, че има възможност да не бъдат счетени за безпристрастни и по този начин да минират стабилността на постановен съдебен акт от който и да е състав на САС. При това положение се счита, че съдът, на който делото е подсъдно, не може да образува състав и същото се изпраща на ВКС за определяне на друг съд.
В чл.396 НПК е предвидена особена подсъдност за делата, които се разглеждат от военни съдилища. А това са дела за престъпления, извършени от военнослужещи; генерали, офицери, сержанти и войници от МВР и от други министерства и ведомства; сътрудниците на органите на МВР и МО при или по повод изпълнение на възложени задачи; лицата от резерва при определени случаи; гражданските лица на служба във въоръжените сили, в МО и МВР, Национална служба за охрана /НСО/, Национална разузнавателна служба /НРС/, при или по повод изпълнение на службата им. На военните съдилища са подсъдни и дела за престъпления, в осъществяването на които са участвували и граждански лица. Въззивната инстанция по дела, разглеждани от военните съдилища, е една единствена - Софийски военно-апелативен съд. Той е и съдът, който за разлика от правилата за цивилните наказателни съдилища, разглежда споровете за подсъдност между съдилищата по първоинстанционни дела.
Съдът е главният субект на процеса и нему се подчиняват всички. Той осъществява активно ръководство на наказателното производство и решава всякакви въпроси по делото. Постановява следните актове:
- ПРИСЪДА, когато се произнася по въпросите за виновността на подсъдимия и неговата отговорност;
- РЕШЕНИЕ, когато се произнася по основателността на жалба или протест или по искане за възобновяване на наказателно производство;
- ОПРЕДЕЛЕНИЕ в останалите случаи /чл.40 НПК/.
Председателят на съда, съдията-докладчик и председателят на състава /последният в съдебно заседание/ постановяват разпореждания.
Определенията и разпорежданията, обявени в съдебно заседание, се постановяват устно и се вписват в протокола. Съдът се произнася след тайно съвещание и членовете му трябва да пазят тайната на съвещателната стая. Съдебните заседатели се изказват и гласуват преди съдиите, а съдиите /в троен съдийски състав или в разширен първоинстанционен/ правят същото по старшинство от най-младши към най-старши. Вземането на решение става с обикновено мнозинство. Това е така от момента, когато бе отменено смъртното наказание, за постановяването на което съдът следваше да се произнесе единодушно. Т.е., ако член от състава на съда беше против налагане на смъртно наказание /разсъжденията са в рамките на конкретното производство/, преставаше съвещателният коментар по налагане на същото.
Типичен пример за решаване на делото по вътрешно убеждение е възможността всеки член от състава на съда да заяви особено мнение, което трябва да мотивира /чл.33, ал.5 НПК/. Както вече бе казано, когато докладчикът /винаги съдия/ е на особено мнение, друг член от състава на съда изготвя мотивите. В последния случай законът мълчи по въпроса в какво трябва да се състои особеното мнение. Защото едно е то да е свързано изцяло с въпроса за виновността или невиновността, друго е да е свързано само с определяне на наказанието или начина на неговото изтърпяване или само по гражданския иск. Затова тази разпоредба се тълкува при изготвяне на мотивите в рамките на взаимното уважение между членовете на състава на съда като колегиален орган - единственият колегиален орган в рамките на наказателното производство.
Актовете на съда трябва да бъдат законни /да отговарят на разпоредбите на материалното и процесуалното право/, обосновани /да се разбира на какво се основава взетото решение/, справедливи /в рамките на закона и житейската справедливост/ и убедителни /да съдържат точни изрази,които да изясняват волята на решаващия орган/. Такива трябва да бъдат те както на фаза на съдебното производство, така и на досъдебното производство, където законодателят възлага контролна функция на съда - при мярка за неотклонение задържане под стража, при настаняване на обвиняемия в психиатрично заведение и др.
Тъй като съдебното производство се явява най-интересно за журналистите поради неговата публичност, която гарантира до голяма степен и прозрачността му, се спряхме най-обстойно на съда като основен субект на процеса.

б/ ОРГАНИ НА ДОСЪДЕБНОТО ПРОИЗВОДСТВО
Органите на досъдебното производство са ПРОКУРОРЪТ /чл.46-51 НПК/ и РАЗСЛЕДВАЩИТЕ ОРГАНИ /чл.52-53 НПК/. Това е записано в разпоредбата на чл.193 НПК.
Разследващите органи от своя страна са следователи в случаите, предвидени в чл.194, ал.1 НПК - за определени престъпления по НК, за престъпления, извършени в чужбина и за престъпления, извършени от лица с имунитет, членове на МС или от държавни служители в МВР. Дознателите при МВР са назначени на такава длъжност и разследват всички останали престъпления, които обхващат голям процент от НК. Дознателите следователно се явяват органи на изпълнителната, а не на съдебната власт.
Прокурорът е част от единната, йерархична и централизирана структура -българската прокуратура.
Според чл.46, ал.2 НПК като наблюдаващ прокурор той ръководи и осъществява постоянен надзор над разследването в насока на законосъобразното му и своевременно провеждане - там е ръководно-решаващ орган и затова го наричат “господар на процеса”-DOMINUS LITIS.
Затова може да извършва разследване или отделни действия по него, както и други процесуални действия. Прокурорът участва в съдебното производство като държавен обвинител- тогава е страна в процеса и може да прави изменение на обвинението, при което повдига ново на подсъдимия при определени предпоставки. Взема мерки за установяване на допуснатите закононарушения - те са уредени в НПК. Например протестира съдебните актове, които счита, че са постановени в нарушение на закона. Упражнява надзор за законност при изпълнение на принудителните мерки - при взета от съда мярка за неотклонение “задържане под стража”.
Прокурорът повдига и поддържа обвинението за престъпления от общ характер - те не се преследват по тъжба на пострадалия. В НК на РБ в особени разпоредби след всяка глава в особената част /където са уредени конкретните престъпления и наказания/, са предвидени престъпленията, които се преследват по частен ред. Всички останали са престъпления от общ характер, за които е необходимо участието на прокурора /както и тези от публично-частен характер/. По изключение, когато пострадалият от престъплението не може да защити своите права и законни интереси поради безпомощното си състояние или зависимост от извършителя, прокурорът може да встъпи в производството, образувано по тъжба на потърпевшия във всяко положение на делото и да поеме обвинението. В тези случаи наказателното производство невинаги може да се прекрати, както е при правилата за дела от частен характер, а пострадалият може да участвува като частен обвинител. Ако пък прокурорът се оттегли, участието на потърпевшия продължава като частен тъжител. Подобно е положението и когато при определени предпоставки при дела от частен характер, прокурорът може служебно да образува наказателно производство, което да се движи по общия ред - чл.49 НПК. Или казано в генерален смисъл, той е предвиден като фигура-блюстител на закона и реда.
На върха на прокурорската пирамида стои Главният прокурор на РБ, който осъществява надзор за законност и методическо ръководство върху дейността на всички прокурори /чл.46,ал.4 НПК/. Т.е., ГЛАВНИЯТ ПРОКУРОР е процесуалната фигура, която има най-големи правомощия в рамките на прокуратурата. Принцип в прокурорската йерархия е по-горестоящият инстанционно или по длъжност в същата прокуратура прокурор да отменява или изменява постановленията на непосредствено подчинените му прокурори, както и да изпълнява действия по разследването и други процесуални действия от тяхната компетентност. Това обаче следва да става с постановление /какъвто е изготвяемият от прокурора акт на досъдебната фаза/, да бъде в писмена форма и мотивирано, което е изискване за всеки акт, свързан с дейност на държавен орган по наказателно преследване. Изготвено по посочения начин, то е задължително за долустоящия прокурор с указанията по него.
Прокурорът може да предяви граждански иск в полза на лица, които поради непълнолетие или психически или физически недостатъци не могат да защитят своите права и законни интереси. Прокурорите и разследващите органи могат да бъдат отвеждани както съда, при определени изрично предвидени в закона изисквания и подлежат на самоотвод.

Оттук насетне ще отбелязваме другите участници в процеса и ще се спираме само на относимите за тях обстоятелства, необходими да се знаят от журналистическата гилдия. Тъй като все пак настоящият кратък преглед няма претенции да бъде задълбочено теоретично изследване.

в/ ПОСТРАДАЛ - чл. 74-75 НПК.
Това е лицето, което е претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъплението.
За първи път в частта по субектите НПК урежда пострадалия. По мнение на автора това е така, защото при определени случаи, без да бъде конституиран като страна в хода на съдебното производството, на досъдебното такова той има определени права, които може да упражни. Такова е например правото да обжалва актовете за прекратяване и спиране на наказателното производство. Затова му е дадена възможността да има повереник, който професионално да отстоява правата му и законни интереси. Съдът и органите на досъдебното производство са длъжни да разясняват на пострадалия неговите права в процеса и да му осигурят възможност за реализация. Това трябва да става и при смърт, доколкото правата му преминават върху наследниците му.

г/ ЧАСТЕН ТЪЖИТЕЛ /чл.80-83 НПК/
Той е обвинителят в делата от частен характер и изпълнява прокурорската функция по обвинението в тях.
По делата от частен характер не се провежда предварително разследване и обвинението се защитава направо пред компетентния съд по общите правила за подсъдност. Точно частният тъжител носи тежестта на доказване. Формата, под която той представя обвинението, е тъжбата. Изискванията за нея са уредени в чл.81 НПК. Тя може да бъде оттеглена по предвидения в закона ред или да се постигне помирение между страните и наказателното производство да бъде прекратено. След смъртта на частния тъжител неговите права преминават върху наследниците му.
Тъй като зад частния тъжител не стои цялата сила на държавната машина, както това става с прокурора по дела от общ характер, чл.83 НПК дава възможност на пострадалия /незнайно защо в тази част на нормата, включена в раздела за частния тъжител, законодателят не го е изписал като частен тъжител, а като пострадал и също така незнайно защо е включил и подсъдимият/ да иска съдействие от органите на МВР за събиране на сведения, които сами не може да събере.

д/ ЧАСТЕН ОБВИНИТЕЛ /чл.76-79 НПК/
Това е различна фигура от частния тъжител и е лицето, претърпяло имуществени или неимуществени вреди от престъпление, което се преследва по общия ред, или неговите наследници.
Става дума винаги за физическо лице, то може да участвува само в съдебното производство и защитава обвинението наред с прокурора. Частният обвинител е акцесорна /допълнителна, незадължителна/ страна в процеса, може да поддържа обвинението и когато прокурорът не го поддържа, но не може да изменя същото. Той определя тезата си в рамките на обвинението такова, каквото то е повдигвато от прокурора. Конституира се от съда при направено искане до определено време и по нарочен начин - с определение.

е/ ГРАЖДАНСКИ ИЩЕЦ
Пострадалият и неговите наследници, учрежденията и юридическите лица, които са претърпели вреди от престъплението, могат да предявят граждански иск за вредите и да се установят като ГРАЖДАНСКИ ИЩЦИ /чл.84-88 НПК/.
Т.е., това не са само физически, а и юридически лица. Гражданският ищец може да бъде конституиран на съдебното производство с определение на съда /дълго време по стария НПК той можеше да стане процесуална фигура още на досъдебното производство, когато биваше включен чрез постановление на някой от органите на досъдебното производство/.
В наказателния процес гражданската отговорност се базира на деликтно основание /непозволено увреждане/. Процесът по разглеждане на гражданския иск в наказателния процес е съединен /адхезионен/, който по принцип върви по правилата на гражданското правораздаване. Няма пречка гражданският иск да бъде предявен пред граждански съд. В този случай не може да се води и пред наказателния.
Установяването на граждански ищец става по определени правила, до определено време в съда и тази страна в процеса, също както и другите такива, има конкретно уредени в НПК права.

ж/ ГРАЖДАНСКИ ОТВЕТНИК - чл.89-90 НПК.
Това е лицето,срещу което е предявен граждански иск. С изключение на подсъдимия, който е ответник по иска по силата на своето процесуално отношение, но не и граждански ответник.
Граждански ответник може да бъде например родителят на един непълнолетен подсъдим; лицето, физическо или юридическо, възложител на работата ,при осъществяването на която е извършено престъпление и др. Това също е допълнителна фигура в процеса и може да бъде конституирана по съответен процесуален ред .

з/ ОБВИНЯЕМ - чл.54-55 НПК.
Това е лицето, привлечено в качеството на обвиняем при условията и по реда, предвиден в НПК. Централна фигура на наказателното производство, около която се структурират останалите. Непълнолетен /от 14 до 18 г./ и пълнолетен гражданин, за когото е установено,че е извършител на престъпление.
В общите правила се уреждат неговите права, които намират конкретна реализация в хода на развитието на наказателното производство. Правото на защита е основният принцип, разгърнат в своята пълнота при обвиняемия. Затова и обясненията на обвиняемия, ако желае да дава такива, са както защитно, така и доказателствено средство. Тях той може да даде, ако желае, във всеки момент от разследването или съдебното следствие. Като обвиняем /родово понятие, означаващо подследствен, подсъдим, жалбоподател, касатор/, той трябва да търпи и определени ограничения - например относно мерките за процесуална принуда.

и/ ЗАЩИТНИК - чл.91-99 НПК.
С тази процесуална фигура започва глава десета от част първа на НПК - “правна помощ”.
Защитник на обвиняемия може да бъде лице, упражняващо адвокатска професия или съпруг, възходящ /баща/ или низходящ /син/ роднина на същия.
Професионалният защитник може да бъде упълномощен и е в договорни отношения с упълномощилия го, като встъпва в процеса чрез представяне на пълномощно. Съгласно разпоредбата на чл.93, ал.4 НПК упълномощаването на защитник може да става и устно в съдебно заседание. В този случай упълномощаването се вписва в протокола от съдебно заседание и се подписва и от подсъдимия.
За да се осигури правото на защита на обвиняемия, законът предвижда задължителна защита - чл. 94 НПК. Например на непълнолетен; на лице, за което се иска задържане под стража или вече е задържано; производството е пред ВКС; обвиняемият не е в състояние да заплати адвокатско възнаграждение,желае да има защитник и интересите на правосъдието налагат това. При задължителната защита се назначава професионален защитник - адвокат, ако обвиняемият или негови близки не са в състояние да ангажират адвокат. Назначеният защитник винаги се отстранява от производството, ако обвиняемият упълномощи друг защитник.
Тази процесуална фигура встъпва в процеса от момента на задържането на лицето или от привличане на обвиняемия в това му качество - чл.97,ал.1 НПК. Правото да има защитник трябва да бъде разяснявано обстойно на обвиняемия в хода на досъдебното производство и ако органът не изпълни това си задължение, не може да провежда никакви действия по разследването. Казаното важи и за съда в случаите на задължителна защита.
В закона се предвиждат изрични правила кога едно лице не може да бъде защитник /например който може да участвува в производството в друго процесуално качество - свидетел или е съпруг на водещия разследването и др./ и кога същият е отводим.
Защитникът е субект и страна в процеса. Той е процесуален представител на обвиняемия и защитава неговите интереси. Същевременно обаче е самостоятелен субект, с права и задължения на собствено основание, ръководи се от своето вътрешно убеждение и не е длъжен безусловно да се подчинява на изискванията на обвиняемия. Поначало той не може да се откаже от поетата защита, освен ако стане невъзможно да изпълнява задълженията си по независещи от него причини /например заболяване/. Тогава е длъжен своевременно да уведоми обвиняемия и съответния орган, пред който делото е висящо. Когато защитникът счита, че основните линии на защита не съвпадат с неговите задължения, той уведомява своевременно обвиняемия и продължава защитата, ако не бъде отстранен от производството по съответен процесуален ред. Това доказва неговото паралелно и самостоятелно участие. То може да бъде изразено и във възможността от свое име да изготви жалба за обвиняемия или да изрази с професионални изрази тезата на подзащитния си, като изрично уточни принадлежността й. Обвиняемият от своя страна може във всеки момент на производството да се откаже от своя защитник въобще, с известни изключения при задължителната защита.
НПК установява и невъзможност за защитника да откаже правна помощ на обвиняемия по отделни въпроси на обвинението под предлог, че той има друг защитник - чл.98, ал.3 НПК. В такъв смисъл намира най-пълна реализация и обсъденото вече право на защита.

к/ ПОВЕРЕНИК И ОСОБЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ-чл.100-101 НПК.
Повереникът е лицето, което се упълномощава от частния тъжител, частния обвинител, граждански ищец и гражданския ответник да защитава техните права или казано по-житейски- защитникът на тези страни. Той не е задължителна фигура и за разлика от защитника на обвиняемия не винаги осъществява основна процесуална функция по защита правата на гражданите, участвуващи в наказателното производство.
И за него съществуват забраните да участвува в определени наказателни производства, възможностите за отвод и да бъде упълномощаван.
Новият НПК въвежда възможността съдът,който разглежда делото като първа инстанция, да назначи повереник. Това е възможно в случаите, когато страните, които могат да упълномощят повереник, не са в състояние да платят адвокатско възнаграждение, за което представят доказателства, желаят да имат повереник и интересите на правосъдието налага това, По този начин се отстранява несправедливостта, залегнала в стария НПК, когато за разлика от задължителната защита, задължения за назначаване на повереник нямаше.
Повереник е и особеният представител - адвокат, какъвто съответният орган назначава, когато интересите на малолетния или непълнолетния пострадал и неговите родител, настойник /на малолетния/ или попечител /на непълнолетния/ са противоречиви.
Например, за убийство на майката на пострадалия е обвинен бащата и детето има право да поиска конституиране като страна, което при малолетство или непълнолетие по принцип се прави от името или със съгласието на родителя. А такъв в случая се явява обвиняемият. Затова са назначава повереник. Няма пречка, ако близки упълномощят адвокат, назначеният служебно особен представител /както и служебният защитник на обвиняемия/ да бъде отстранен.
Особен представител се назначава и на пострадалия, когато той е недееспособен или ограничено дееспособен и интересите му противоречат на интересите на неговия настойник или попечител. Т.е., освен поради възраст, особен представител се назначава и на лица с определени отклонения. Общото във всички случаи е противоречие между интересите на тези лица - пострадали и на техните родители или настойници и попечители. Във всеки отделен случай преценката трябва да бъде конкретна.

ПРИНЦИПИ И ГАРАНЦИИ НА НАКАЗАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС.

3/ ПРИНЦИПИ И ГАРАНЦИИ НА НАКАЗАТЕЛНИЯ ПРОЦЕС.
Принципите и гаранциите са уредени в чл.6 до 22 НПК.
Принципите представляват ръководните начала, на които се основава наказателният процес. Те са залегнали вътре в нормите, пронизват целия наказателен процес и могат да намерят както пряко приложение, така и приложение по аналогия.
Голяма част от тях са предвидени и в КРБ, но предмет на настоящото изследване е НПК в неговия есенциален вид.
Гаранциите пък са общи положения, без които не би било възможно напълно ефикасно да се разгърнат принципите на наказателното правораздаване.
Така например чл.6 НПК предвижда осъществяване на правосъдие по наказателни дела само от съдилищата, установени по Конституцията на РБ /КРБ/. Извънредни съдилища за разглеждане на наказателни дела не се допускат. По въпроса за централното място на съдебното производство в процеса отношение бе взето по-горе в настоящото изложение.

а/ Участие на съдебни заседатели в наказателното производство /чл.8 НПК/.
Съдебните заседатели участвуват само при постановяване на първоинстанционни съдебни актове /в районни и окръжни съдилища/ и така обществото в определените от закона случаи участва във взимане на решението по реализиране на наказателната отговорност и последиците в тази връзка. Те имат еднакви права със съдиите и носят задължения на съдии. Това е уредено в чл.8, ал.2 НПК и представлява гаранция за реализиране на третирания принцип.
За разлика от англосаксонската система на правораздаване, българският съдия не осъществява само процесуално ръководство, а съдебните заседатели на първа инстанция да взимат решение по виновността на привлеченото към наказателна отговорност лице в съответствие с дадените им от съдията указания. Съдията в РБ ръководи процеса и докладва делото чрез разясняване на съдебните заседатели на същността на производството по фактите, цененето на доказателствените материали, приложението на правото, определяне на наказанието в случаи на осъдителна присъда, уважаване на граждански иск в случай на предявяване на такъв и т.н. Съдиите в състава на съда, когато участвуват съдебни заседатели, винаги са по-малобройни от съдебните заседатели - състав от съдия и двама съдебни заседатели или състав от двама съдии и трима съдебни заседатели. Професионалното присъствие е в малцинство.
Стигайки до извод, че на обществеността не може да се разчита да бъде достатъчно подготвена и обективна за правилно решаване на делото, германският законодател е приел, че по по-леките наказателни дела съставът на съда следва да се състои от съдия и двама съдебни заседатели, а по по-тежките- трима съдии и двама съдебни заседатели. Професионализмът следва да надделява и при принципно прогласения подход за участие на обществеността в наказателното правораздаване. Особено що се отнася до тежки наказателни производства, когато влияние над правилното решаване на делото недопустимо може да окаже само житейският подход на съдебните заседатели, а не правният такъв, подкрепян от житейската справедливост. И това е така, доколкото не е приета системата на журито, при която съдията не взима участие в журирането, макар и да го насочва.
При участието на съдебни заседатели, съдът в РБ взема решение на колегиален принцип и не само съдията е този, който е осъдил или оправдал подсъдим, каквато грешка често се допуска от медиите при запознаване на обществото. Отделен е въпросът, че докладчик винаги е съдия и следователно от него се изписват мотивите към една присъда. Когато той е на особено мнение, каквато възможност е дадена за всеки член на състава на съда, мотивите към присъдата се изготвят от друг член - т.е., възможно е това да е съдебен заседател-чл.33,ал.5 НПК.

б/ Назначаемост на съдиите и съдебните заседатели /чл.9 НПК/.
Съдиите, прокурорите и следователите в РБ се избират от кадровия орган на съдебната система - Висш съдебен съвет и трябва да отговарят на определени, указани в ЗСВ условия - завършено образование, стаж, качества и др. С този принцип е свързан и
принципът за несменяемост, оповестен в Закона за Съдебната власт. След като навърши определен брой години на съответната длъжност /съдийска, прокурорска или следователска/ магистратът /съдия, прокурор, следовател/ става несменяем.
В принципен план по посочения начин се опазва независимостта на магистратите при решаване на конкретни дела и се ограничава възможността за въздействие върху тях на политическа, регионална, икономическа или някаква друга основа. Предвид обаче дълголетната липса на подходяща уредба за магистрати, които не могат да бъдат освобождавани от длъжност въобще, при неизпълнение на служебните си задължения, цитираното законово разрешение се превръщаше в щит за опазване на недобросъвестните. Това от своя страна спечели обществени антипатии, което пък навреди на добросъвестните магистрати. С изменения на Конституцията и ЗСВ в тази насока се предвидиха случаи, в които може да бъде освободен принудително по съответен ред и несменяем магистрат.
Съдебните заседатели се избират на общи събрания на членовете на по-горните инстанционно съдилища от тези, за които се избират. Това се прави по списък, предоставен от общините и съдебните заседатели винаги са ограничена бройка в рамките на един мандат. В тази връзка е приета Наредба № 27/94 г.на Министъра на правосъдието.

в/ Независимост на съдиите, съдебните заседатели, прокурорите и разследващите органи и подчинението им само на закона /чл.10 НПК/.
Това означава необвързаност с каквито и да било лица - длъжностни или граждани - вътре и извън процеса. Другояче казано - никой не може да дава задължителни указания как да се формира позицията на съответния орган по едни или други въпроси, имащи съществено значение за решаването на делото.
Съдът, прокурорът и разследващите органи са независими помежду си. В някои случаи обаче процесуалният закон е ограничил правата на разследващите органи - те трябва да се подчиняват на прокурора и неговите писмени указания не подлежат на възражение /чл.197 НПК/. Низовите съдилища пък - районни, окръжни /за София – Софийски градски съд/, апелативни, трябва да изпълняват задължителни указания на върховната съдебна инстанция по наказателни дела - наказателна колегия /НК/ на Върховния Касационен Съд на РБ /чл.355 НПК/, за които ще се говори по-надолу в изложението. Отделно от това всички органи от съдебната власт, както и дознателите по полицейско разследване, са задължени да изпълняват решенията, въплътени в Тълкувателни решения на Общото събрание на Наказателна колегия при ВКС на РБ /ТР ОСНК/. Типичен пример за такъв акт е ТРОСНК 2/02 г., касаещ определяне на съществените процесуални нарушения в едно наказателно производство. От него се водят органите на обвинението и съдебните органи при определяне на собствената си преценка относно такива обстоятелства.
Според доктрината казаното не прави българското наказателно правораздаване прецедентно /например като англосаксонската правна система/, защото в този случай правораздаването не се разглежда като продължение на процеса на създаване на правни норми. ТР ОСНК са задължителни по закон, но нямат регулативно действие, каквото притежават законовите разпоредби. В същината си те предполагат спазване и поради авторитета, заложен в институцията, която ги отрежда - Наказателна Колегия на ВКС на РБ. Затова следва да бъде правен кадрови подбор от страна на ВСС, насочен към избор на изявени юристи-съдии във върховната съдебна инстанция по наказателни дела, служещи достойно на правото /без житейско тесногръдие и повличане по обществени призиви/, подчинени единствено на стриктно спазване и тълкуване на закона.

г/ Равенство на гражданите в наказателното производство /чл.11 НПК/.
Това означава равенство на всички участвуващи в едно наказателно производство граждани пред органите, осъществяващи наказателно- процесуални функции и недопускане на никакви привилегии и ограничения, основани на раса, народност, етническа принадлежност, пол, произход, религия, образование, убеждения, политическа принадлежност, лично и обществено положение или материално състояние. Законът изхожда от законодателно установени предпоставки, а не от усмотрението на съответния орган по осъществяване на наказателно правораздаване. Казаното е свързано с разликата, която следва да се прави между равнопоставеността като процесуален принцип и различния процесуален режим, приложим спрямо лицата, участници в процеса. Поради което отношението към обвиняемия е като към обвиняем със следващите в тази връзка ограничения.
За да бъде пълноценно прокаран този принцип, НПК е предвидил като гаранции на първо място съдът, прокурорът и разследващите органи /следовател и дознател/ да прилагат законите точно и еднакво спрямо всички граждани /чл.11,ал.2 НПК/. На второ място съгласно чл.21 НПК наказателното производство се води на български език и лицата, които не владеят български език, могат да се ползуват от родния си или от друг език /естествено разбираем от лицето/, като в тези случаи се назначава преводач.

д/ Разкриване на обективната истина /чл.13 НПК/.
Това означава, че в хода на производството трябва да бъде установено действителното положение на нещата. Същото може да стане не своеволно и по всякакъв начин, а само по реда и със средствата, предвидени в НПК /чл.13,ал.2/. Истината не може да бъде възможна и вероятна, а обективна и конкретна. За да се стигне до нея, органите, осъществяващи наказателното правораздаване, трябва да изследват обстоятелствата по делото обективно /да събират доказателства за и против виновността на едно лице/; всестранно /да разследват всякакви версии, а не само най-вероятната/ и пълно /да уясняват всички обстоятелства/, като обосновано предвид горната преценка излагат своите изводи в съответни процесуални актове.

е/ Служебно начало /чл.13 НПК/.
Това е основополагащ принцип на наказателния процес, според който в пределите на своята компетентност съдът, прокурорът и разследващите органи са длъжни да вземат всички мерки за установяване на обективната истина. Т.е. в рамките на компетенциите и предвидените в НПК правомощия, всеки от държавните органи, участвуващ в наказателното правораздаване в кой да е момент от протичането на едно наказателно производство, служебно предприема предвидените от закона действия: да се включва в производството като държавен орган; да ръководи процеса; да слага начало и да приключва съдопроизводствени действия; да се произнася в предвидените в закона случаи с необходим процесуален акт; да бъде инициативен с оглед доказателствените материали за изясняване на обективната истина. Или казано по друг начин, след като органите са веднъж валидно сезирани, производството тече служебно /с известни изключения по дела от частен характер/.
Законите се правят, за да бъдат изпълнявани добросъвестно, като в изключителен смисъл това важи и за НПК. Доколкото по него се осъществява една приоритетна държавна дейност, извършвана от държавни органи по разкриване на лице, извършило престъпление и законосъобразно реализиране на наказателната отговорност срещу него. Законодателят не може да обмисли всички недобросъвестности, които е възможно да бъдат допуснати в хода на наказателното производство, за да предвиди тяхното законодателно санкциониране. И когато органите по веригата на наказателното правораздаване си вършат съвестно работата чрез изпълнение на всички вменени им от закона задължения, служебното начало преминава като невидима, макар и основна, нишка по време на наказателното производство. Когато обаче някой по веригата не изпълнява в пълнота задълженията си, съответният държавен орган нагоре по веригата /след следовател и дознател прокурор, след прокурор съд/ се налага да полага по-големи усилия за да може в рамките на компетенциите си да съдействува за разкриване на обективната истина. Законът предвижда добросъвестната грешка, поради което е въведен инстанционният контрол.
От друга страна служебното начало /също и официално начало/ може да се превърне в индулгенция за професионално недобросъвестните, които да прехвърлят на следващия държавен орган неблагополучията, породени от тяхната непрофесионална и некомпетентна дейност и да изискват от него да замести тези действия. Така например, дори и прокурорът в хода на съдебното производство да е пасивен при установяване на обвинението по отношение на привлеченото към отговорност от него като обвинител лице, съдът по линия на официалното начало и като орган, изпълняващ процесуални задължения, е длъжен да направи всичко в рамките на своите компетенции, за да се установят по възможност обстоятелствата по обвинението.
Разбира се, казаното може да бъде избегнато с един качествен кадрови подбор на длъжностните лица, изпълняващи дейност по наказателно правораздаване. Но не бива да се избягва и въпросът относно съществуващите обективни реалности, сред които има и като горепосочените. Само за сравнение може да се спомене,че в Германия също има официално начало, но то не се деформира до степен, че следващият орган да свърши изцяло работата, несвършена от предишния. Подобие на казаното по-горе е немислимо при англосаксонската правна система, защото тази система в принципен план залага на първо място състезателността пред съда. Конкуренцията на тезите на равнопоставените страни -обвинение и защита, изследващи обстоятелствата, нуждаещи се от установяване по определеното дело, достига кулминацията си в изявата пред съда, който в същински смисъл е АРБИТЪР в решаването на спора.

ж/ Публичност /чл.20 НПК/.
Съдебните заседания са публични освен в случаите, предвидени в НПК. Както е видно, този принцип се отнася до съдебната фаза на процеса.
Възможно е да се постанови разглеждане на делото при закрити врати /различно от закрито заседание, при което за разлика от заседанието при закрити врати не се призовават страните в процеса/,
когато това се налага за запазване на държавната тайна, на нравствеността, на защитен свидетел /чл.263,ал.1 НПК/; или да не се допуснат определени лица в залата /ненавършили 18 годишна възраст, освен ако са страни по делото или свидетели/, или въоръжени /без охраната/-чл.265 НПК, или отстранени от съда поради неспазване на реда /чл.267 НПК/. Но присъдата винаги се постановява публично /чл.263,ал.3 НПК/.
Въпросът за публичността на съдебните заседания е особено важим за журналистите. Естествен е техният стремеж да присъстват на съдебни заседания по важни по мнение на обществото дела, за да ги отразяват и по този начин да отговорят на общественото търсене на информация. Поначало за допуск на журналистите в такова им качество в съдебно заседание е редно да има правила и да присъстват в залата на определени за тях места, за да бъдат различавани Това се налага поради необходимостта от отстраняване с цел осуетяване на разпространението на факти по делото, което би попречило за правилното му решаване. Нужно е да се наблегне и на обстоятелството доколко добросъвестно, цялостно и професионално /от юридическа гледна точка/ се отразява добитата в съдебната зала информация и дали не се поднася само такава, която се очаква от обществото. Независимо, че тя не възпроизвежда цялостната процесуална действителност и в този смисъл може да не бъде обективна.
И тъй като невинаги са налице предпоставките по НПК за разглеждане на делото при закрити врати /отразени по-горе/, но все пак съдът като решаващ орган намира, че делото трябва да се разглежда при закрити врати, няма пречка на основание чл.5 от КРБ да прилага пряко чл.4, т.1 от ЕВРОПЕЙСКАТА КОНВЕНЦИЯ ЗА ЗАЩИТА ПРАВАТА НА ЧОВЕКА И ОСНОВНИТЕ СВОБОДИ /ЕКЗПЧОС/. Макар че някои от обстоятелствата за отстраняване на гражданите /включително и журналистите/ фигурират в НПК, за прегледност ще бъде цитирано второто изречение на чл.4, т.1 ЕКЗПЧОС в неговата цялост “съдебното решение се обявява публично, но пресата и публиката могат да бъдат отстранявани по време на целия или на част от съдебния процес в интерес на нравствеността, обществената и националната сигурност в едно демократично общество, когато това се изисква от интересите на непълнолетните лица или за защита на личния живот на страните по делото ИЛИ АКО СЪДЪТ СЧЕТЕ ТОВА ЗА ИЗВЪНРЕДНО НЕОБХОДИМО В СЛУЧАИТЕ, В КОИТО ПОРАДИ СПЕЦИАЛНИ ОБСТОЯТЕЛСТВА ПУБЛИЧНОСТТА БИ НАНЕСЛА ВРЕДА НА ИНТЕРЕСИТЕ НА ПРАВОСЪДИЕТО”. Разбира се, отново се залага на добросъвестността на членовете на държавния орган - съда, и на обстоятелството, че тяхното положение и авторитета на институцията, към която принадлежат, няма да им позволи да злоупотребяват с правомощието си. При всички случаи обаче съдът следва да постанови нарочно определение /такъв е съдебният акт в този случай/ за разглеждане на делото или на част от него при закрити врати.

з/ Право на защита на гражданите /чл.15 НПК/.
Съгласно чл.15, ал.2 НПК на обвиняемия и на другите участвуващи в наказателното производство лица, се предоставят всички процесуални средства, необходими за защитата на техните права и законни интереси. Правото на всички участници в процеса представлява една процесуална възможност, от която те могат да се възползуват, ако желаят. Например пострадалият от престъплението да пожелае да бъде конституиран като частен обвинител и/или граждански ищец и по този начин да стане страна в процеса, можеща да атакува съдебните актове, които я засягат. Затова, съгласно ал.4 на чл.15 НПК на пострадалия се осигуряват необходимите процесуални средства за защита на неговите права и законни интереси. Вярно е, че органите по наказателното правораздаване следва да напътстват гражданите за възможностите за реализиране на техните процесуални права /чл.15,ал.3 НПК/, което е процесуална гаранция за реализиране на принципа. Но също така е вярно, че тези граждани следва да се подчиняват и на постулата, че незнанието на закона никого не извинява и да проявят активност с оглед реализирането на собствените си права.
Правото на защита е субективно публично право, което е предвидено и за обвиняемия. Доколкото в едно наказателно производство в най-голяма степен се засягат неговите права, възможността за произвол точно с него е най-голяма. Затова има процесуални гаранции за осъществяване правото на защита. Те биват основни и производни. Най-важна сред основните е
презумпцията за невиновност-обвиняемият се счита за невиновен до завършване на наказателното производство с влязла в сила присъда, с която се установява противното-чл.16 НПК.
Така че е недопустимо едно лице да бъде обявено от медиите за извършител /по полицейски почин/ на престъпление в момента на залавянето му и преди повдигане на обвинение срещу него. Недопустимо е също, при постановяване на присъда на първостепенния или въззивния съд същата да бъде оповестявана пак от медиите по начин, че обществеността да остане с впечатление, че тя е окончателна и влязла в сила.
И в този смисъл изказът е от съществено значение. Например, пак може да бъдат обявявани полицейски действия по залавяне, но на ПРЕДПОЛАГАЕМ извършител или на лице, за което СЕ ПОДОЗИРА, че е извършило престъпление, на ЗАПОДОЗРЯН в извършването на деянието човек и т.н. Или например, ако едно лице е признато от СГС за виновно в извършване на убийство и му е наложено наказание 20 години лишаване от свобода, не може незабавно след постановяване на присъдата и преди да стане ясно дали същата е атакувана пред по-горен съд, да има медийни отразявания,че лицето Х ще “лежи 20 години в затвора”. То остава невинно до доказване на противното и няма никаква пречка да бъде оправдано. Казаното важи и в обратен смисъл - оправдан подсъдим на първа инстанция да бъде осъден на по-горна такава. Защото при посочения изказ, който често се наблюдава по медиите, освен обстоятелството, че поначало обществото е настроено да приеме презумпция за виновност, а не наказателно-процесуалната такава за невиновност, у него се създава впечатление за наличието на окончателен съдебен акт, който подлежи на изпълнение. Само тогава презумпцията за невиновност не важи.
Доказателственият ефект на коментираната презумпция е тежестта на доказване, с която законодателят е натоварил определени субекти. Прокурорът и разследващите органи по дела от общ характер и частният тъжител по дела от частен характер доказват обвинението - чл.103,ал.1 НПК. Трябва категорично да бъде подчертана законовата норма на чл.103, ал.2 НПК - обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен. И това е така, точно защото прокурорът /при делата от частен характер частният тъжител/ и разследващите органи трябва да установяват неговата виновност в изпълнение на правилото, съдържащо се в презумпцията за невиновност. Ето защо обвиняемият може да дава обяснения или да не дава /правото да мълчи/, може да посочва доказателства, за да обслужва защитата си или да не го прави. Той не може да страда, ако не е доказал възраженията си - чл.103, ал.3 НПК. Казаното безсъмнено гарантира осъществяване на правото му на защита.
Друга същностна гаранция от основните е визирана в чл.17 НПК и е свързана с неприкосновеността на личността. Спрямо гражданите, които участват в наказателното производство не могат да се вземат мерки на принуда, освен в случаите и по реда, предвидени в НПК. Никой гражданин не може да бъде задържан повече от 24 часа без разрешение на съда. Прокурорът може да разпореди задържането на обвиняемия до довеждането му пред съда - чл.17, ал.2 НПК. Съдът, прокурорът и разследващите органи са длъжни да освободят всеки гражданин, който незаконно е лишен от свобода. Когато едно лице, в изпълнение на законен акт, бъде задържано, съгласно чл.17, ал.3 НПК съответният орган е длъжен веднага да уведоми лице, посочено от задържания. А в случай на задържане на чужд гражданин, незабавно се уведомява Министерство на Външните Работи.
Производни гаранции за осигуряване правото на защита на обвиняемия са актът на предявяване на обвинението по съответен ред, предявяване на следствените материали, задължителното присъствие на обвиняемия, респективно подсъдим, като в съдебно заседание то е такова по дела с обвинения за тежко престъпление, забраната за влошаване на положението му в случай на липса на жалба от частния обвинител и/или граждански ищец или прокурорски протест и др.

и/ Оценка на доказателствените материали по вътрешно убеждение /чл.14 НПК/.
Съдът, прокурорът и разследващите органи вземат решенията си по вътрешно убеждение, основано на обективно, всестранно и пълно изследване на всички обстоятелства по делото /за това беше говорено в частта по установяване на обективната истина/. За тази цел няма доказателства и доказателствени средства, които да имат предварително определена сила. Или другояче казано, да бъдат формално предустановени - например като има самопризнания на обвиняемия, да не се събират други доказателства.
Вътрешното убеждение предполага съзнателна СОБСТВЕНА увереност при вземане на процесуалното решение, базирана на доказателствените материали. Това важи за всички органи на наказателно преследване, поради което например неподдържането на обвинението от страна на държавния обвинител след пълноценно проведено съдебно следствие, не обвързва съда. Все във връзка с вътрешното убеждение преди ВС на РБ, сега ВКС на РБ има обилна практика.
Опредметяването на вътрешното убеждение става чрез мотивите на актовете на органите, занимаващи се с наказателно правораздаване. Като илюстрация, в присъдата следва да се отразява приетото по фактите, доказателствата, правото, наказанието, гражданския иск. Мотивите трябва да са пълни, ясни и всеобхватни, за да бъдат убедителни и да се схване безпогрешно на какво се основават решенията по вътрешно убеждение.

к/ Непосредственост и устност /чл.18 и 19 НПК/.
Поначало доказателствените материали се събират и проверяват лично от решаващия орган, освен когато в закона не е предвидено друго /чл.18 НПК/. Смисълът на това доказателствата да се събират лично, е да се получи пълна представа за обективната истина. Затова и е недопустимо, когато могат да бъдат събрани преки, да се събират косвени доказателства /улики/.
Устността е необходима предпоставка за непосредствеността и предвижда устно извършване на наказателното производство освен в случаите, предвидени в НПК. Те са конкретно указани в закона и съществуват най-вече в съдебната фаза /четене показания на обвиняем, свидетел, писмени доказателства и т.н./. Това не означава, че не може да се документират процесуални действия, което е обяснимо с оглед характера на професионалната дейност.
Все във връзка с този принцип следва да бъдат споменати
неизменността на съдебния състав - чл.258 НПК - делото се разглежда от един и същ състав на съда от започването до завършването на съдебното заседание /има се предвид следствие/. И когато някой член от състава на съда не може да продължи участието си в делото и се налага да бъде заменен, съдебното заседание започва отначало.
Смисълът на тази норма се корени в необходимостта непосредствено пред решаващия състав да бъдат събрани ценимите от него доказателства. И когато е възможно - устно.
Законът е предвидил и фигурата на запасния съдия и съдебен заседател-чл.260, ал.1 НПК.
Запасният съдия и съдебен заседател присъствуват при разглеждането на делото с право на член на състава на съда, без да взимат участие в съвещанията и в решаването на въпросите по делото. И тогава, когато някой член от основния съдебен състав не може да продължи участието си в него, запасният съдия или съдебен заседател го замества и делото продължава.
Предвид липсата на достатъчно съдии обаче и натовареността на същите, ангажирането на такава фигура, която трябва да присъствува през цялото време на събиране на доказателствените материали, без право да взема участие в съвещанията и в решаването на въпросите по делото, освен ако редовен член от състава на съда не може да продължи участието си по делото, на практика се явява процесуална възможност, превърнала се в изключение. Като пример в случая може да се спомене делото с подсъдим Константин Бочев - обвинен за убийството на полицай и за опит за убийство на няколко полицаи, което дело след дълги години приключи с осъдителна присъда на първа инстанция - Софийски градски съд /към настоящия момент/. Неговото финализиране бе възможно точно, защото по него имаше предвиден запасен съдебен състав, който влезе в употреба.

л/ Състезателност-чл.12 НПК.
Състезателността се изразява в обстоятелството, че страните в съдебното производство имат равни права в процеса, освен в случаите, предвидени в НПК. Страните в съдебния процес са уредени в чл.253 НПК и пред съда прокурорът е страна. А на досъдебното производство той е решаващ орган. Страните освен него са и подсъдимият и неговият защитник, частният обвинител и частният тъжител и гражданският ищец и гражданският ответник.
Състезателността, изразена чрез равенството на страните в процеса пред съда, предполага процесуална активност на същите с оглед представяне на доказателства и защита на техните тези. И тъй като подсъдимият търпи най-много ограничения предвид процесуалното си положение /срещу него се постановява мярка за неотклонение, може да бъде лишен от правото да излиза извън пределите на страната и др./, законодателят е предвидил като изключение от равнопоставеността той да се изказва последен пред съда, да има последна дума. В светлината на казаното току-що трябва да се има предвид и изначално заложеният дисбаланс в наказателния процес, свързан с принадлежност на органите на досъдебното производство към държавните структури и респективно подкрепата на цялата държавна машина при реализиране на тежестта на доказване от страна на прокурора. Изложеното трябва да бъде така, но именно и в посочената връзка законодателят компенсира обвиняемия, респективно подсъдимия, с по-разширени права в изпълнение принципите за състезателност и право на защита.

м/ Разглеждане и решаване на делата в разумен срок-чл.22 НПК.
Съдът разглежда и решава делата в разумен срок. Той трябва да бъде обмислян конкретно по всяко производство във връзка с броя на подсъдимите лица и свидетелите, сложността на казуса във връзка с обвинението, възможността да се заседава спокойно и безпрепятствено и др. В някои разпоредби законодателят е визирал специални максимални според него разумни срокове за разглеждане на делото - например то да не може да бъде насрочено за по-дълъг от двумесечен срок.
Що се отнася до прокурора и разследващите органи, те са длъжни да осигурят провеждането на досъдебното производство в предвидените в НПК срокове, които са точно и лимитативно проглсени. А винаги, включително и за съда, с предимство се разследват и решават делата, по които спрямо обвиняемия е взета и се изпълнява мярка за неотклонение задържане под стража.