ПРИНЦИПИ НА ГРАЖДАНСКИЯ ПРОЦЕС

ЧАСТ ВТОРА: ОБЩИ ПОЛОЖЕНИЯ
І. ПРИНЦИПИ НА ГРАЖДАНСКИЯ ПРОЦЕС- това са основните ръководни начала, на които е изградена уредбата на процеса. Именно с оглед на принципите се провежда и тълкуването на конкретните правни норми, детайлизиращи тази уредба.
- Принцип на законността - прогласен е в чл.4, ал.1 от Конституцията, според който Република България е правова държава и се управлява според Конституцията и законите на страната. В областта на гражданското правораздаване този принцип означава, че всяко действие на съда и на страните по делото следва да е съобразено с изискванията на процесуалния закон /ГПК и другите закони, съдържащи процесуални норми/, както и в решението си съдът трябва да приложи съответният материален закон точно и според действителния му смисъл. За да се обезпечи приложението на този принцип, законодателството предвижда някои важни гаранции: независимостта на съда /чл.117, ал.2 КРБ, чл.12 ГПК/, възможността за обжалване на съдебните актове и отмяна на влезлите в сила решения, забраната за злоупотреба с процесуални права /чл.3 ГПК/.
- Диспозитивно начало - означава, че съдът не може да се произнася служебно, а само ако е сезиран с иск или жалба.
Предметът на съдебното произнасяне и участниците в процеса също се определят по волята на търсещото защита лице - съдът се произнася само за това, което е поискано, и по отношение на този, срещу когото е потърсена защита. Недопустимо е също така съдът да се произнася въз основа на факти, на които страните не са се позовали. Диспозитивното начало означава също така, че съдът дължи защита дотогава, докогато това се иска- при направено изявление за оттегляне или отказ от иска, направено от ищеца, делото следва да се прекрати. Същевременно обаче, за да се гарантира правото на защита пред съд, предварителен отказ от иск или от жалба е недействителен, т.е. никой не може да се откаже от това си право преди да има образувано дело. Валидният отказ трябва да се направи само пред съда по вече образувано производство. Диспозитивното начало не намира приложение в охранителните производства - тук липсва насрещна страна, която да прави възражения и представя доказателства. В тези производства съдът е длъжен по своя инициатива да събира доказателства и да взема предвид факти, които не са посочени от молителя /чл.427 ГПК/.
- Служебно начало - изразява се в задължението на съда служебно /без да е сезиран с искане/ да провери доколко са допустими подадените по делото молби и жалби, както и тяхната редовност.
След промените в ГПК от 1997 г. за съда отпадна задължението да подпомага и напътства страните при упражняване на процесуалните им права и попълването на делото с доказателства, което беше съществена проявна форма на служебното начало дотогава. Като изключение от този принцип, ТР № 1/2000 г., ОСГК на ВКС, т.10 предвижда, че допускането на експертиза, оглед на вещ или имот и освидетелстване на лице може да се извърши не само по искане на страната, но и служебно от съда.
- Състезателно начало - това е признатата от закона възможност за всяка страна да участва /лично или чрез определен от закона или от самата нея представител/ в производството пред съда - като представя доказателства, подава молби и жалби, излага доводи и пр.
Състезателното начало се проявява най-вече в исковия процес, който се развива между спорещи страни, и съответно е изключено в едностранните съдебни производства, каквито са охранителните. Състезателното начало означава, че: всяка страна трябва да е уведомена за исканията на противната страна; всяка страна има право да представя доказателства в подкрепа на своите искания и възражения; всяка страна следва да е уведомена по съответния ред за съдебните заседания по делото и за подлежащите на обжалване съдебни актове; всяка страна има право да атакува /в рамките на инстанционното разглеждане на спора/ порочните актове на съда. Гаранции за правото на участие на страната в производството са: изискването на първото заседание ответникът да получи преписи от исковата молба и доказателствата /чл.102 ГПК/; всяка страна да е призована най-малко 7 дни преди съдебното заседание /чл.41, ал.5 ГПК/; в отсъствие на ответника искът да бъде изменян само с писмена молба, препис от която му се връчва; изискването за връчване на препис от жалбата на противната страна и пр.
- Принцип за равенство на страните - изразява се в признаването от закона на равни процесуални права на страните, с което им се осигуряват равни възможности за защита на материалните им права. Така например всяка страна има право да участва в производството лично или чрез представител, право да ангажира доказателства, да подава жалби срещу подлежащите на обжалване актове на съда и пр.
- Принцип за дирене на истината - с ограничаването на служебното начало в процеса през 1997 г., за съда съществува задължението да изгради вътрешното си убеждение само въз основа на фактите, на които страните са се позовали и за които са ангажирани доказателства. Това е т.нар.
“формална истина” в процеса, която се основава само на съдебно предявените и установени факти, а не непременно на тези, които съществуват обективно в действителността.
В този смисъл формалната истина не винаги съответства на обективната истина. Независимо от това, и в действащия ГПК са предвидени механизми, посредством които до голяма степен се осигурява разкриването на действителното фактическо положение по спора. Така например, чл.3 ГПК забранява злоупотребата с процесуални права - включително позоваването на несъществуващи факти и съзнателното укриване на известни на страната факти. Разпоредбата на чл.127, ал.2 ГПК предвижда, че съдът взема предвид признанието на ответника с оглед на всички данни по делото, т.е. съдът не е обвързан да приеме за съществуващ факта, който ответникът признава, ако по делото са събрани доказателства в противен смисъл. Както и в наказателния процес, така и в гражданския свидетелите и вещите лица нямат право да лъжат и носят наказателна отговорност съгласно чл.290 и 291 НК.

ЧАСТ ПЪРВА: ВЪВЕДЕНИЕ

ГРАЖДАНСКИ ПРОЦЕС

ЧАСТ ПЪРВА: ВЪВЕДЕНИЕ

Гражданският процес представлява съвкупността от процесуални действия, насочени към защита на гражданските права.
Те, от своя страна са регламентирани в материалното гражданско право, което включва гражданското, търговското, трудовото и семейното право. Материалното право е източник на правата, които се защитават по реда на процесуалното право, така например правото на собственост като съдържание и основание за възникване е уредено в Закона за собствеността, докато редът за неговата защита е регламентиран в ГПК. Иначе казано гражданският процес е процедурата, към която трябва да се обърнат титулярите на материалните права, когато последните се нуждаят от защита. Нормативната уредба на гражданските права се съдържа в множество закони /Закон за задълженията и договорите, Търговски закон, Закон за собствеността, Закон за наследството, Семеен кодекс, Кодекс за застраховането и много други/. Никой от тях обаче не е достатъчно изчерпателен сам по себе си. Така например, уредбата не семейните отношения не се изчерпва със Семейния кодекс, а включва и други закони- Закон за закрила на детето, Закон за защита срешу домашното насилие и др., уредбата на търговските отношения включва, освен Търговския закон, и Кодекса за застраховането, Кодекса на търговското корабоплаване, Закон за кооперациите, Закон за автомобилните превози и др.
Гражданският процес, за разлика от материалното гражданско право, е уреден в един нормативен акт-
кодекс, какъвто се приема за уреждане на обществени отношения, предмет на цял клон на правната система или на обособен негов важен дял /чл.4, ал.1 от Закона за нормативните актове/.
Действащият Граждански процесуален кодекс /ГПК/ е в сила от 1952 г. и отменя приетият през 1930 г. Закон за гражданското съдопроизводство. В периода след 1989 г. ГПК е изменян и допълван 33 /тридесет и три пъти/, което, съвсем естествено, не допринася за устойчивостта на гражданското съдопроизводство. Освен в ГПК, отделни процесуални норми имат се съдържат в множество други закони и подзаконови нормативни актове- Закон за адвокатурата, Закон за правната помощ, Закон за съдебната власт, Закон за местните данъци и такси, Закон за международния търговски арбитраж, Закон за гражданската регистрация, Закон за закрила на детето, Правилник за вписванията, Наредба за заплащането на правната помощ, Правилник за съдебната администрация в районните, окръжните, военните и апелативните съдилища, Тарифа № 1 към Закона за държавните такси за таксите, събирани от съдилищата, прокуратурата, следствените служби, Министерство на правосъдието и Агенцията по вписванията и много други. Процесуални норми се съдържат и в нормативни актове, които поначало са изцяло материалноправни- като Семейният кодекс или Закона за задълженията и договорите. От друга страна, в самия ГПК има разпоредби, които по съществото си са материалноправни, тъй като представляват източник на граждански права и задължения. Така например, материалноправна е нормата на чл.3 ГПК, която предвижда заплащане на обезщетение при недобросъвестно упражняване на материални права, както и нормите на чл.64-69 ГПК, уреждащи отговорността на страните за разноски в процеса.
Разграничаването на процесуалните от материалните норми е съществено от гледна точка на техните последици.
Уредбата на гражданския процес е императивна- т.е. задължителна, при което е недопустимо страните в процеса да уговарят нещо различно от предвиденото в закона /по изключение, когато страните по един спор се споразумеят да го отнесат за разглеждане до арбитраж, те могат да уговорят и каква да бъде процедурата пред арбитражния съд/.
За разлика от процесуалните норми,
правилата на материалното право в редица случаи /но не винаги/ са диспозитивни- т.е. допустимо е страните да уговарят различно от това, което законът постановява.
Друга съществена разлика между двата вида норми е свързана с действието им във времето. По правило материалните норми не притежават т.нар. “обратна сила”. Те се прилагат
само занапред /ex nunc/, за правата и задълженията, възникнали след влизане на закона в сила.
По изключение законодателят може да придаде обратно действие на един материален закон - като предвиди изрично, че същият се прилага и за заварени правоотношения. При процесуалните норми важи точно обратният принцип
/ex tunc/
- поначало имат обратно действие /прилагат се и за производства, образувани преди влизането им в сила/, но е възможно с нарочна норма да се предвиди обратното- приложимост само за производствата, които ще бъдат образувани занапред.
При осъществяване на правораздавателната си дейност съдилищата са обвързани, освен от закона, и от задължителните тълкувателни решения на Върховния касационен съд /чл.86, ал.2 ЗСВ/. Такива се издават, когато се констатира неправилна или противоречива съдебна практика по прилагане на дадена норма. С тълкувателното решение се дават задължителни разяснения за това, как да се прилага законът занапред и по този начин практиката по него се уеднаквява. Предложение за издаване на тълкувателно решение може да се прави от Министъра на правосъдието, Председателят на ВКС или Главния прокурор.
Граждански процес изобщо няма- според вида на търсената защита говорим за исков, изпълнителен и обезпечителен процес.
Исковият процес е процедурата, посредством която спорещите страни получават защита на накърнените субективни права- с провеждане на открито съдебно заседание, представяне на писмени доказателства, разпит на свидетели и вещи лица. Този процес завършва със съдебно решение, с което търсената защита се предоставя /например осъжда са ответникът да заплати търсената парична сума от ищеца, да му предаде неоснователно държаният имот и т.н./ или искът се отхвърля.
От исковите производства следва да се разграничават
охранителните производства /чл.424 и следв. ГПК/- те са едностранни, развиват се само с участието на молител, без да е налице ответник. Насочени са не към решаване на правен спор, а към оказване на съдействие от страна на съда при упражняване правата на молителя, без да се засяга чужда правна сфера.
Такива производства например са: производство по допускане на осиновяване, производство за промяна на име, производство за даване на разрешение за извършване на разпоредителни действия с имуществото на непълнолетни лица. Решението, с което молбата за издаване на охранителния акт се уважава, не подлежи на обжалване /чл.431, ал.1 ГПК/.
Изпълнителният процес по правило е последващ - към него се пристъпва, когато осъденото лице не изпълни доброволно това, за което е осъдено със съдебното решение. Такъв процес се образува винаги въз основа на издаден от съда изпълнителен лист, като основанието за издаване може да е не само съдебно решение, а и други, т.нар. “несъдебни изпълнителни основания”, уредени в чл.237 ГПК /менителници, записи на заповед, нотариални актове, актове на администрацията и др./.
Органът, който осъществява изпълнителният процес, е държавният или частен съдебен изпълнител. По отношение на неговите действия съдът има само контролни функции - Окръжният съд се произнася по жалбите срещу неправилните действия на съдебния изпълнител или срещу отказа му да извърши поискано изпълнително действие.
Обезпечителният процес е предназначен да гарантира защитата, която се търси по реда на едно исково производство. Развива се пред съда, който разглежда делото, въз основа на подадена от ищеца молба за обезпечаване на иска му чрез налагане на т.нар.”обезпечителни мерки”
- това са мерките, които осигуряват възможността ищецът да реализира в действителност правото, което ще му бъде признато със съдебното решение. Необходимостта от налагане на такива мерки е свързана с опасността в хода на процеса ответникът да извърши такива действия, които биха осуетили удовлетворяването на ищеца /например да продаде имуществото си и с това да попречи на неговата продан като способ за събиране вземането на ищеца/. Обезпечителните мерки се допускат от съда, който разглежда делото, но в повечето случаи се изпълняват от друг орган. Съдебният изпълнител извършва действията по налагане на запорите върху движими вещи и вземания на ответника, а съдията по вписванията - действията по налагане на възбраните върху недвижими имоти.