Тема 9. Просоциално поведение.

Просоциалното поведение е дейност, насочена към благополучието на другите. Алтруизъм – друг израз на същото понятие, помощ за която не се очаква награда. Медиатори (мотиватори) на подпомагането в просоциалното поведение. Идентификация на Аз-а, процес на емпатия – в основата на просоциалното поведение.
К. Роджърс за емпатията – да съпреживееш без да напускаш своята собствена позиция. Емпатията е основен ресурс за дейността. Насочени към хората – консултация, подпомагане. Още акцентация (реално подпомагане) – това е почти равнозначно на емпатия. Чувство за вина към пострадалия – при конкурентност, в процеса на социална промяна, социална диференциация, когато монополът върху ресурсите е в ръцете на ограниченото предлагане, когато има чувство на несправедливост, ощетеност.
В рамките на този тип промяна има директната и индиректната вина, които мотивират елитарните слоеве, тези които имат монопол върху ресурсите, за да възстановят нарушеното чувство за справедливост. Психичния механизъм тук е снемане на когнитивния дисонанс (познавателен стимул).
Форми на просоциалното поведение: система за подпомагане; чувство за справедливост – причинителят на вредата редуцира напрежението, възстановяване на психическото равенство чрез реинтерпретиране на ситуацията (отричане на отговорността, минимизиране на страданието на другите); възстановяване на реалното равенство – даване на компенсация, налагане на самонаказание.
Социални норми, свързани с просоциалното поведение: те имат автоматичен закономерен характер. Има две социални норми свързани с подпомагането – норма на социална отговорност – оказване на помощ, когато нуждаещия се е в зависимост от подпомагащия. Отговорността поражда зависимост от другите. Закономерността на нормата е следователно колкото нуждаещия се е по-безпомощен (не носи вина за своето положение), толкова околните се чувстват по-мотивирани (ангажирани) да помагат. Ако зависимостта ограничава личната свобода на подпомагащия, склонността към помощ намалява. Норма на взаимността – тя описва реакцията когато получаваме помощ, чувство на признателност. Ако този, които получават се чувства твърде задължен е възможно да реагира чрез враждебност. Трябва да има баланс между двете норми.
Теоретични подходи към просоциалното поведение
 Ситуативен подход – значение на ситуацията. Лотан и Дарли задават в своя публикация въпроса: защо човек помага? Те са впечатлени от случай в Ню Йорк на човек, който е нападнат и малтретиран. Виковете му са чути от 38 души, но никой не е помогнал. Те си задават въпроса, кои са факторите които са повлияли на това поведение. Първо събитието трябва да бъде забелязано като такова. Второ да бъде интерпретирано като успешен случай. Трето, човек да прецени, че носи лична отговорност да помага. Четвърто, вземане на решение как да се помогне. Лотан и Дарли смятат, че неясната ситуация води до неуверена атрибуция. Авторите описват двата ефекта във връзка с интерпретацията: 1) ефект на множествената неосведоменост – дали ситуацията е критична, трябва повече информация. Тук има общо въздействие. Ако поведението е спокойно се счита, че ситуацията не е критична; 2) ефект на дифузия на отговорността – личността на такава отговорност, обратнопропорционална на броя на хората в групата (по-голяма група – по-малка отговорност). Когато има яснота, човешкото поведение е умерено подпомагащо.
- Модел на награди и загуби – човек помага, ако разчита на ползи за себе си. Отговор намалява с увеличаването на загубите.
- Мотивационен модел- Авин предлага 5 фактора свързани с мотивацията за помощ: 1)сериозност на спешния случай; 2)яснота; 3)физическа близост; 4)степен на идентификация с жертвата; 5) продължителност на времето в което се наблюдава ситуацията.

Тема 8. Процесът на социализация.

Социализацията е процес на формиране, изграждане на човешката личност. Теории за социализация: 1)Социогенетична – човешкото съзнание е чиста “дъска” върху която обществото пише. Човешките индивиди се раждат равни в зависимост от социалната среда се изгражда рличността. 2)Бихевиризаторска – наследствените дадености. 3) Теория за двата фактора – и социалната среда и наследствеността са два важни фактора от чието съчетание зависи вътрешното формиране на личността. Реалният процес на живот и дейност на човека е този, който изгражда, формира човешката личност. Социализацията на личността се извършва в дейностния процес. Резултатите от дейностния процес се натрупват в 3 плана: интрапсихичен, материален, релационен. Висшите психични функции се формират в дейностния подход който е материален (боравене с материални предмети). В процеса на дейността при който се манипулират с външни материални предмети се извършва едно пренасяне на тези външни действия (манипулации) във вътрешен (умствен) план. Този пренос се нарича интериоризация. Това е най-общо казано социализацията, обратния процес е екстеоризация. Той доминира в по-късен етап от човешкото развитие. Изнасят се идеи, чувства мисли. Те заемат външна (материална) екзотерична форма. Целият предметен свят, който ни заобикаля е застинал в екзотеризационна форма.
Най- общо казано в резултат на социализацията се изграждат атрибутите на индивидуалното съзнание. Три са основните атрибути: знания ,отношения, чувство – емоция. Заедно с човешкото съзнание се формират и самосъзнанието на човека. Съзнанието насочено навътре е самосъзнание: самопознание, самоотношение, самочувствие. Съзнанието е пределно общо и не може да се изследва, затова се изследват конкретни феномени следователно в реалния процес на човешката дейност се формират човешки способности, интелект, реч, мислена. Формират се различните личностни сфери.
Човек се включва в определена дейност поради определена своя потребност с удовлетворяването на потребността съществуващо вътрешно противоречие се снема, но снетото противоречие на свой ред поражда друго противодействие. То подтиква човека към извършване на нова дейност и така до безкрайност. Връзката между потребност и дейност означава, че е налице още един процес на създаване на все нови и нови дейности.