25. Политическият консерватизъм

Консерватизмът наред с либерализма и социализма е едно от основните идеологически направления, формирали политическата мисъл на Запада през последните два века. Макар и да изглежда на пръв поглед най-устойчив по своите същностни характеристики, като термин е променял съдържанието си с хода на общественото развитие и политическите конструкти, на които е представлявал опозиция. Веднага трябва да се отбележи, че този малко или повече цялостен светоглед е (или по-скоро би трябвало да е) органически свързан с националните особености на всяка отделна страна, отличавайки се от класическия либерализъм, но особено от социализма и неолиберализма, претендиращи по различни начини за общовалидност. Етимологически консерватизмът се извежда от латинското conservare (запазвам, съхранявам). Оттук необходимостта от признаването на значимостта и защитата на основни за едно общество ценности и механизми, които гарантират неговото съществуване и наложили се с неговото историческо развитие. В този смисъл консерватизъм без традиционализъм е невъзможен. По-точно е да се каже, че това е било така през XIX и началото XX в. Измененията, наблюдавани от края на Втората световна война насетне, показват в действителност едно отдалечаване от идейните извори и парадоксална неадекватност на съвременните „консервативни” политически формации като християндемократическите партии например. В същото време разглеждането на консерватизма, като се прави дистанция от националната идентичност в отделните конкретни случаи на неговото проявление, говори именно за капитулация пред идеологическите течение, на които той е призван да противостои. Ако днес се говори за „мрачно бъдеще”, то консервативната криза може да се търси не толкова в непригодност към днешната действителност, колкото на отклоненията от естеството.

За „баща на консерватизма” като политическа философия се смята английският държавник Едмънд Бърк (1729-1797). Основните линии на неговата концепция са изложени в „Размисли за революцията във Франция” (1790). Централно място в книгата, призната за първоизточник на консерватизма (в англосаксонският му вариант), представлява критиката на политическия рационализъм. На скептично разглеждане е поставена е основната идея на Просвещението – всесилието на човешкия разум. Предоверяването в човешките способности и атеистичното светоусещане, основано на възгледа за научната основа на прогреса, според Бърк водят до пагубни за обществото последствия. Унищожаването на наложилия се в продължение на векове ред, по който функционира държавата, отричането на мъдростта на предците и антиклерикализмът представляват по същество безсмислен, но опасен бунт срещу богоустановеното мироздание. На политическия радикализъм, водещ след себе си революционното мислене и действие, Бърк противопоставя триединството на религия, морал и политика. Всъщност като основополагаща характеристика на консервативната концепция в края на XVIII и началото на XIX в. се откроява антиутопичното направление, което намира концентриран вид именно в посочената книга на Бърк.

Разбира се, тук не може да се говори за произволно подценяване на човешкия разум, а за съмнение в преекспонирането на ролята му въобще. Отхвърлянето на традицията, революционното преустройство на обществото чрез насилствено преразпределение на блага доказва за Бърк неразумността на прекаленият рационализъм. Съхраняването на реда и стабилността обаче не е отказ от реформи, стига те да се коренят по зрял начин в тях. Реформаторът трябва да се вписва в алегорията на градинаря, който отстранява появилите се плевели, без да прекроява градината. Следващите редове са особено показателни: „Революцията е промяна в управлението; реформата е корекция на злоупотреба с властта… Реформи могат да се осъществяват без да е нужна революция и обратно – революцията не само не премахва задължително злоупотребите с властта, но може и да ги задълбочи.” Накратко – касае се за опозицията между революционен и еволюционен подход.

За консерватизма съществуват различни дефиниции. Една от най-честно срещаните е обосноваване на неравенството, но не като липса на свобода, а до голяма степен точно обратното. Неравенството е следствие от свободата, произтичаща от спазването на реда и справедливостта, а не от тази в следствие от насилствена уравниловка. Ницшеански казано равенството е робство за силния (в случая за способния). Левичарските източници на критика на консерватизма използват именно това концептуално положение за представянето му като „реакция срещу прогресивните сили” и приписването му на силен ретрограден заряд. Добра е илюстрация на това е тезата, че „…ядрото на консерватизма остава антимодерната критика от преданост или традиционалистки убеждения, а съдбата му е в безпомощността му да възпре постепенното изчезване на традиционния ред.”

Консерватизмът заедно с либерализма обаче е продукт именно на Модерната епоха. Той сам по себе си е средство традиционното да реагира на радикализма на „прогресивните” идеи, не просто чрез опит за запазване на статуквото, а чрез съобразяване с променящата се среда, като целта неизменно остава запазването на ценностите, даващи идентичността на едно общество в неговите национални граници ( поне от средата на XIX в.). Ето защо не случайно по редица свои аспекти, свързани най-вече със социалноикономическата сфера, класическият либерализмът има допирни точки с консерватизма. Не е случаен фактът, че за консервативно мислене след средата на XX в. се определя това, което е било национален либерализъм през XIX и началото на XX в. В наше време често либералният консерватизъм е нищо друго освен либерализмът вчера. Едва ли обаче това трябва да бъде основната черта на консервативната политическа мисъл. Горното наблюдение е по-скоро следствие от често пъти безкритичното прилагане на англосаксонския модел без отчитане на националното различие.

Следните компоненти до голяма степен са поне външно валидни за консерватизма в западните общества:

"- Човекът е религиозно животно; религията е основата на гражданското общество.

- Опитите за бързи и радикални промени (независимо от намеренията) разрушават обществени връзки; постепенните реформи винаги са за предпочитане пред революционните.

- Основната цел на едно управление е осигуряването на ред и законност; нейното постигане е немислимо без реализиране на принципите на върховенството на правото и равенството на всички граждани пред законите.

- Редът и законността предхождат свободата; няма свобода там, където няма ред и законност.

- В добре уреденото общество неизбежно съществува йерархия, различия, водачество.

- Политическата власт трябва да бъде ограничена и да няма всеобхватни задачи; тя трябва да осигурява условия за човешката дейност, а не да предписва нейното съдържание.

- Частната собственост е предпоставка за свободата и преследването на личното щастие.

- Социалното неравенство е неизбежно; нещо повече – то е желателно, защото е резултат от човешката свобода; всяка уравниловка ограничава човешката свобода, а често пъти и стимулите за действие.

- Пазарното стопанство е най-добрата икономическа среда за осъществяване на принципа на частната собственост като гарант за човешката свобода."

На практика чрез тези принципи, колкото и точни да са те, се претендира за общовалидност, нещо от което по принцип консерватизмът би трябвало да бъде лишен. Именно по това между него либерализмът съществува ясно открояваща се разграничителна линия. Консерватизмът изхожда преди всичко от традиционализма на отделната държава, а не от англосаксонските традиционни ценности. Ако през XIX в. след Реставрацията във Франция обща точка на пресичане на различните консерватизми може да се приеме роялизма, то с течението на времето те започват да варират силно според конкретната страна. Национализмът особено след Пролетта на народите 1848 г. (до този момент това ново идейно течение се обвързва изключително с либерализма) се превръща постепенно в неотменима част от консервативното мислене. Обединението около милитаризма и националните символи е не по-малко определящо от виждането за свободния пазар и социалното неравенство. От друга страна, степента на религиозност у различните национални консерватори съвсем не е еднаква, но това не прави едните по-малко консервативни от другите.

Тук трябва да се отбележи една друга характеристика, която изпъква все повече с течението на времето и за която вече бе споменато. Реагирайки на „прогресивните” идеи и на развитието на либерализма, консерватизмът не толкова отстъпва, колкото догонва. Това само по себе си представлява необходимост, породена от изискването на адекватна опозиция спрямо радикалните идеи и в перспектива спрямо социализма. Макар и да протичащите промени в структурата на общество да бъдат приемани като даденост, от която не би могло да се избяга, противопоставянето на учения с универсалистка същност не притъпява своята острота. Докато частичните преливания и взаимствания с либерализма са ясно забележими, от края на XIX в. като идеологически антипод на консерватизма се очертава марксизмът. Опитът човешкото развитие да бъде обяснено по една убедителна за търсещите научни обяснения, но твърде едностранчива схема представлява своеобразен връх на политическия рационализъм и свързаното с него утопично мислене. Колкото пригаждането към националните движение в потока на либерализма е приемливо, толкова по-отблъскваща за консерватора е пропагандираната пролетарска революция. Именно защото на двата полюса се намират възгледите за еволюционно и революционно развитие на общественото устройство, консерватизмът може да бъде определен като догонващ. С радикализирането и засилването на влиянието на „прогресивните идеи” и измерението на консервативно отреагиране за защита на традиционализма се изменя.

Епохата на глобализма е такова предизвикателство за консервативното национално мислене именно поради претенциите за „общочовешка валидност” и всеобхватност. Трудно могат да бъдат приети за изразители на консерватизма партии и въобще политически кръгове, които пропагандират създаването и утвърждаването на мултикултурно общество, в което ценности, формирани в продължение на дълги векове, са подложени на непрекъсната и съвсем директна атака. Неоконсерватизмът по своята същност представлява до голяма степен отказ от тяхното запазване и налагането на нова парадигма. По-кратко казано не само либерализмът, но и консерватизмът има днес съвсем различно звучене в сравнение с класическия си вариант. В този смисъл едно автентично консервативно мислене би следвало да се стреми към съхраняването не на идейното съдържание на днешното status quo, а на обръщане към това на status quo ante – към предишните ценности, на които единствено може да се основава традиционализмът. 

Източници:
Бентон, Ф. Консерватизмът, С., 1992
Блекуел – енциклопедия на политическата мисъл, С., 1999
Консерватизмът. Съставител Малинов, С., т. 1, С., 2000
http://en.wikipedia.org/wiki/Conservatism

24. Либералната демокрация

За да разкрием в какво се изразява режимът и за да може да проследим развитието на либералната демокрация през годините първо трябва да изясним същността на самото понятие- либерална демокрация. Очевидно е, че то е сложно понятие и се състои от две прости – либерализъм и демокрация. Двете са поставени в една симбиоза. Възниква въпросът какво по-точно ни дава възможност да обединим двете понятия, как те се съчетават или как идеите стоящи зад тях намират своите допирни точки.

Демокрацията като понятие най-вече засяга формата на управление в държавата. Тя е едина от най-разпространените форми на държавно устройство в нашето съвремие. Най-често се изразява в това, че обикновените граждани могат да участват пряко във вземането на решения.Понятието “демокрация” от древногръцки буквално преведено означава “народовластие” (демос-народ, кратос-власт). Това е най-популярната и най-обща представа за демокрацията която се използва и в наши дни. Аристотел разглежда демокрацията като една от добрите форми на управление само в случаите, когато другите форми са лишени от законност. Ако народът е принуден да вземе властта, тогава тази форма вдъхна най-малко доверие, защото свободата преминава в анархия и своеволие. Да управляват всички означава, да не се знае кой управлява. Основния въпрос на всяка политика – кой управлява тук, се трансформира в условието – как трябва да се управлява и в името на какво. Демокрацията със своите общо-човешки ценности на съвременния етап все повече се приема като възможност за развитие на обществото с нормален човешки облик, където човекът е не просто средство, а главна цел и основна величина. Това беше посланието и на Западно Европейските революции. Началото на това развитие започва с Великите политически революции в Англия и Франция, както и войната за независимост на Америка. От тях води началото си утвърждаването на новите свободни политически институции и ценности. Най-напред това става в Англия, където се преминава към конституционно управление и се прилага принципа на разделение на властите. Отново там най-рано е провъзгласено господството на закона, приет от краля в парламента. На континентална Европа свободните демократични институции се утвърждават след Френската революция. Това става под непосредственото влияние на политическата мисъл на ХVІІІ век, което от своя страна черпи идеи и от анализа на английските политически институции. Благодарение на Френската революция се установява свободата. Именно тя издига идеята за нацията (самоопределение и суверенитет), за либерализма и политическото равенство. Съответно буквалното значение на днешната дума е „управление на хората’’ Фактът, че думата произлиза от древногръцки не означава, че демокрацията която е съществувала в древна Елада е тази която е разпространена и днес. Въпреки това привържениците и сочат нейната многовековна история именно във връзка с гръцкия и произход, макар съвременната демокрация да има доста по-кратка история.

Либерализмът пък от своя страна е  първата голяма политическа идеология. Либералното политическо мислене преминава през различни етапи.Говори се за класически, социален либерализъм, религиозен и други негови форми. Като изразители на либерализма могат да се определят личности като: Джон Лок, Монтескьо, Адам Смит, Дени Дидро, Волетр, Бенджамин Франклин, Джон Стюарт Мил, айзая Бърлин, Карл Попър, Джон Кейнс, Фридрих Фон Хайек и др. Всеки от тези автори развива либерализмът и го насочва по нови пътища, подходящи за дадения исторически период или страна. Тъкмо това прави либерализмът твърде разнообразен. За да разкрием либералната демокрация обаче, е най-добре да се спрем на „класическият либерализъм”. Той може да се класифицира като определени възгледи за живота, които образуват един специфичен морал и водят до определено поведение, включително и политическо. Самият либерализъм като идейно течение се повява много преди  да получи това наименование, което всъщност закъснява с около три века. Това определено има специфично въздействие върху съдбата на либерализма. В някои страни хората започват да говорят за „либерализъм”, когато вече са престанали или са преставали да бъдат либерални. В други страни „либерализъм”, както и „либерален” така и не се утвърждава като термин. Такава страна е САЩ където този „либерален” никога не получава историческо съдържание. Либералната партия там няма нищо общо с либералните партии на континента. Всичко това е много странно, т.к. може да се твърди, че в САЩ либерализмът е получил най-голяма реализация и  осъществяване. Той е дълбоко вкоренен в американския ред. Самата американска конституция е прототип на либералния конституционализъм в класическия смисъл. Но самите американци използват понятието „либерализъм” главно в партиен смисъл и поради тази причина американската конституция за тях самите не е онова, което биха нарекли либерално.

Но как най-лесно да се обясни либерализмът, а от там и либералната демокрация? Най-често либерализмът се свързва с понятието свобода. Свободата е основна ценност за либералите, свободата като граници в които можеш да действаш невъзпрепятстван от другите. За либералите всички хора са еднакви. Те всички притежават човешки права дадени им от бога. Гарантирането в еднаква степен на естествените човешки права на всеки един индивид изразява равенството на всички индивиди. Равенството според либералите е обвързано със свободата, с нейната негативна форма, такава каквато е за Бърлин. Като цяло либералите разбират равенството като равенство пред закона. Всеки индивид има правото да действа в границите на закона в такава степен в каквато и всички останали, т.е. всеки индивид има правото да упражнява своята свобода до такава степен, че да не пречи на останалите, или правилото -прави на другите това, което не искаш да правят на теб, но представено в един по-усъвършенстван вид. От изключителна важност е обаче, до каква степен границите на забраните на закона ще ограничат полето на негативна свобода на индивида. Законите според либералното схващане трябва да са именно забранителни, а не повелителни, т.к. по-този начин оставят по-голямо поле на индивидуалната, негативната свобода.

Както стана видно равенството и свободата в никакъв случай не са взаимно изключващи се. Поради тази причина доколкото либерализъм се свързва най-вече със свободата, а демокрация – най-вече с равенството, в никакъв случай не е случайно, че някъде около 1848 г. двете успяват да обединят сили срещу социализма. От тази симбиоза днес се стига до там, че често когато се говори за демокрация, всъщност се има предвид по-точно либералната демокрация. Двете понятия са доста неравнопоставени най-вече поради факта, че „либерализъм” като понятие е доста по-непопулярен в момента на сливането и няма историята на понятието „демокрация”. За сметка на това обаче, в идеологическата симбиоза надделява именно либерализмът – демократите приемат, че свободата всъщност е главната цел, а демокрацията е само средство. В това взаимодействие между либералния и демократическият елемент първият се занимава предимно с политическото робство, личната инициатива и формата на държавата, а вторият е особено чувствителен към благоденствието, равенството и социалното сплотяване. В крайна сметка формулата на либералната демокрация може да се изрази като постигане на равенството чрез свободата.

 Едно от основните права на индивида, според либералните разбирания е правото на частна собственост. Според някои либерали то е по-важно дори от правото на свобода, т.к. тя се обезсмисляла без наличието на частна собственост върху която да се упражнява. Правото на честна собственост принадлежи към т.н. от либералите икономическа свобода. Тя, както и политическата са отделни изражения на свободата въобще и това не може да бъде другояче. Въпреки това двете са в изключително силна зависимост една от друга. Двата вида свобода засягат отделни подсистеми от обществената система – политиката и икономиката, и нито един от двата вида свобода не трябва да бъде пренебрегван за сметка на другия. Това би означавало едната от двете подсистеми в обществото да изземе функциите на другата, което е абсолютно нежелателно. Либералите държат и на двата вида свобода и поради тази причина осъждат силно обществата в които държавата ограничава силно икономическите права на индивидите и по този начин ограничава и свободата им.

Може би по-интересно във връзка с икономическите идеи на либералите е тяхното виждане за пазара, ролята на държавата и последиците от различните форми на взаимодействие между тях. Пазарното стопанство като форма на икономически взаимоотношения е от особено значение за идеите на либерализма. Чрез него се постига равенство във възможностите. Поставени в условията на пазара индивидите следва да имат равни шансове. Конкуренцията според либералните разбирания в никакъв случай не може да е негативно явление. Равните шансове, еднаквите правила дадени на участниците на пазара позволяват най-добрите да излязат напред, а това предвижва обществото напред.

Властта е нещо с което трябва да се справи либерализмът, а от там и либералната демокрация. Разделението на властите е основен принцип на либерализма. По тази линия той също успешно се съчетава с демокрацията. След като не може всички хора да участват във властта и се налага избирането на определени личности, на които всъщност се предоставя суверенитета на народа, тогава единственото което остава за тези извън властта е да намерят начини да я ограничават. Тъкмо това се постига чрез разделението на властите. Властта трябва да бъде и деперсонализирана, т.е. да е важна дадената институция, а не човекът който я представлява. Въпреки това хората които биват избирани на даден държавен пост са от голямо значение. Ето тук възниква въпросът за компетентността на индивидите и мястото на експертите в управлението. От досега казаното се усеща колко е голяма разликата от демократичния начин на управление в сравнение с тоталитарния, където държавата се намесва дори и в наи-малкия детайл от живота на гражданите. Дори когато е трябвало да си кръстиш детето, да му дадеш име. Тогава не е имало свободата да си го наречеш, както избереш ти, а е трябвало да се ръководиш от даден списък с имена, от който останалите /незаетите имена/ са позволени да се вземат, за да се кръсти детето. Нека направим сравнение с тоталитаризма.

Тоталитаризмът е политически режим, властвал в много държави през вековната световна история и широко разпространен през миналия век. Нашите баби и дядовци са били съвременници на диктатурата. Тези идеологии оказват огромно влияние върху съвременния живот и начин на мислене. Ако ги познаваме добре, знаем грешките, които са правили, то днес бихме могли да избегнем повторението им и да намерим по-добри начини за управление и съответно по-добър живот.Във философския речник тоталитаризма  е определен по следния начин: “Политически режим, при който има сливане на държавата с единствената легитимна партия и всеобщо господство в обществото на дадена утопична идеология;характеризира се с ликвидиране на основните конституционни и граждански свободи. Бива налаган чрез терор, преследване на опозицията и на всяко свободомислие.” Може да се допълни още толериране на дейности, които не са в интерес на държавата, потискане и контрол над бизнеса, работническите сдружения, църквите и политическите партии. Средствата за задържане на властта са тайна полиция, пропаганда, разпространявана чрез медиите, които също са контролирани от държавата, култ към лидера, регулиране и ограничение на свободните дискусии и критиката, една-единствена партия, масово подчинение и терор. Терминът тоталитаризъм, използван от италианския философ Джовани Джентиле, е популяризиран през 20-ти век от италианските фашисти. През Студената война терминът отново се разпространява. Смятала се, че нацисткият и сталинисткият режим са напълно нова форма на правителства, а не подновена версия на старите деспотизми. Такива режими се коренят в хаоса, последвал началото на първата световна война, когато усъвършенстването на оръжията и комуникациите позволява на тоталитарните движения да затвърдят властта си в Италия, Германия и Русия. Това са трите страни, чиито имена са станали емблематични, когато се говори за тоталитаризъм, а имената с които ги свързваме са това на Мусолини в Италия, Хитлер в Германия и Ленин в Русия.

Можем да твърдим,че тоталитаризмът е политиката на слабите народи. Идеологиите на тези режими и вярата в тях подчинява цели народи и причинява войни и кръвопролития. Според мен в ерата на модерните технологии през новото хилядолетие не се нуждаем от това. Ценностите се променят, религиозността намалява и мисълта за лидерът, дошъл да ни поведе към световно господство, звучи смешно. В днешно време ценностите са лична свобода и космополизъм. На почит е демокрацията.

Думата “демокрация” е може би най- употребяваната, най-модерната, особено след Втората световна война, когато всички политически системи претендират за демократичност. Изминалият век постави демокрацията на всички възможни изпитания, като унищожителни войни, тоталитаризъм, масмедии.Падането на Берлинската стена бе един от най-ярките символи на 20 век и формално ознаменува пълната победа на тази форма на управление. 90-те години на практика развитите демокрации (особено САЩ) са в състояние на ВИСОКО-ТЕХНОЛОГИЧЕН ПРЕХОД от развито индустриално към виртуално мрежово общество (или Обществото Интернет).  Началните социални ефекти от високотехнологичния преход се изразяват в оформянето на класата на .електронни. капиталисти и масовото участие (не само на средната класа!!!) във фондовата борса. Най-съществената промяна обаче е в ТЕМПОТО на функциониране на обществените организации както в държавния, така и в частния сектор. Те са принудени да реагират веднага, без никакво закъснение, в реалното темпо на времето. В идеята за демокрация в реално време няма нищо парадоксално,защото самата същност на демократичния процес изисква неговата непрекъснатост във времето. Целта на демокрацията е да осъзнае и запази автономията на дадена група граждани: демосът дефинира своите собствени правила (закони). Но автономността е несъвместима със запазването на статуквото. Автономният индивид има силата да се откопчи от сенките на миналото и тесногръдното мислене. Наличие на електронни комуникации,  подобряват политическото участие и комуникациите между гражданите. По този начин има директен диалог с властите. Всички държавни служби в развитите страни вече са отворени за електронен диалог. Едно от най-посещаваните места естествено е сайта на Белия дом. Но тук се сблъскваме с някоий абсурди на електронната демокрация. Установило се, че най-много писма получават не президентът или първата лейди, а котаракът Сокс и кучето Бъди (над 300 000 за периода 1996-1998г.). Нещо повече, четирима доброволци на Белия Дом се превъплъщават ту на котка, ту на пес, за да отговарят педантично на тази абсурдна кореспонденция. Така че съществува реална опасност комуникации да се преродят в безконечно зацикляне в спорове по дребни и несъществени проблеми. Преходът към тази високо динамична демокрация не се дължи само на техническите възможности за бърза нагледна комуникация, породени от Интернет. Много по-важна е морално-етичната зрялост на индивида и неговата вътрешна дисциплина да участва в диалога с останалите с респект и баланс. Именно по този начин могат да функционират мрежовите структури на демокрацията през 21 век. В основата на повишената степен на позитивна самоорганизация, без която демокрацията в реално време е невъзможна, е интелигентният самоконтрол на участващите в нея. Всеки е свободен да се бори за собствените си интереси, но същевременно е узрял да осъзнае обективните ограничения и необходимостта от постигане на компромис с останалите. В много отношения демокрацията в реално време използва опита от новата икономика в ерата на Интернет. Най-характерното явление е масовото участие на милиони инвеститори в пазара на акции в он-лайн режим чрез персоналните си компютри. Друга основна компонента на Демокрация 21 век е медиокрацията, т.е. добиващото параноични пропорции влияние на медиите върху процеса на избор. Азбучна истина е, че без активно присъствие в медиите кандидатите за политически постове нямат никакъв шанс за масова подкрепа от електората. Медийното присъствие не е въпрос на политика, а на преживяване. В хода на този процес политиката е сграбчена от медийните технологии. Достига се до максимална персонализация на политиката. Носителят на съобщението е по-важен от съобщението. Неговите вратовръзки, маниери, походка или усмивка имат решаващо влияние за изборния вот. Това всевластие на медиите поставя резонния въпрос: дали развитата демокрация не съдържа скрита форма на тоталитаризъм? Ако Оруел дава най- точното определение на тоталитаризма като „Големият Брат” /в политическия си роман „1984”/ наблюдава., то съвременната масмедийна демокрация просто е огледален образ на тоталитарната формула: вместо тотално наблюдение имаме тотално медийно натрапване на политическите суперзвезди. Всеки гледа до втръсване едни и същи муцуни: президент, премиер, министри, сенатори или телевизионни коментатори. От тази гледна точка дори един мандат от четири години изглежда безкраен. Така постепенно демокрацията се изменя в себе си, и си има и свойте минуси. Но каквото и да говорим демокрацията си остава демокрация и тези няки от горепосочените проблеми, като че ли бледнеят на фона на останалото, което демокрацията ни осигурява.  Именно свободата на словото и мисълта и развитие на независими средства на масова информация са много важен фактор за демократичност на политическата система защото гарантират достоверна информация за проблемите на обществото. Развитието на самостоятелна икономическа система, която не е монополизирана от държавата  е също много важен фактор за демократично развитие, защото така се гарантира независимост на обществото и на неговите групи.

В крайна сметка демокрацията се явява както система от най –добри ценности за защита правата и свободите на личността, така и форма на управление за изграждане на бъдещ модел на общество освободено от диктата на една или друга политическа сила, гарантиращо своя икономически и политически просперитет. Както се вижда режима на либералната демокрация е една доста сполучлива смесица  между либерализмът и демокрацията. Едното е по-скоро идеологическо течение, а второто представлява разбира се форма на държавно управление. Можем да кажем, че либералната демокрация е обединила в себе си най-популярната идеология и най-добрата форма на управление открита до момента или поне най-допадащата на обществото и именно това са едни от основните причини за необходимостта от преминаване от тоталитарен начин на управление към демократични социално-политически отношения и институции.