17.Политическата свобода

Политическата свобода, религията и свързаните с тях политически и военни конфликти от XVI – XVII век водят до разруха на стопанския и обществен живот, упадък на институциите. Установява се чувството за несигурност и страх за живота на човека. Налага се представата за неограничена от Бога свобода, проявяваща се в анархия. Старият ред е разрушен, а нов ред няма, в тази обществена ситуация обхващаща десетилетията след реформацията се формулира нова идея относно целта на държавата. Държавата се схваща като върховна власт и трябва да наложи мир и ред. Именно в държавата се вижда силата, призвана да възстанови реда и да принуждава към миролюбие. Тя трябва да утвърди гражданското състояние в противовесна посока – да утвърди мира вместо войната. Обществото се нуждае от благотворителна държавна репресия. Това е извода на философската мисъл от края на XVII век. Този израз е формулиран най-точно в тезата на французина Жак Босюе. От войната като анархия към мира като деспотизъм
Х. Гроци, Спиноза, на това основание поддържат тезата за неограничена държавна власт. Поради тази причина те са привърженици на абсолютната монархия. Виждането, че държавната власт по необходимост трябва да е абсолютна поставя въпроса за съотношението с естествените права.
Според посочените мислители в гражданското състояние естествената свобода се заменя с гражданска. Следователно естествените права се заменят с граждански. Гражданските права се установяват и защитават от законната мяра за естествената свобода или на естествените права. Държавната власт определя мярата като тя е неограничена в своята свобода да ограничава естествената свобода в интерес на всеобщото благо – мира. Държавата според Гроци е върховно право на нейния суверен да се разпорежда с хората и имуществото им дотолкова, колкото е необходимо за осъществяване на нейните цели. Томас Хобс приема, че договаряйки се да учредят държавната власт, едновременно с това хората се отказват от естествените си права, прехвърляйки ги на суверена.
Индивидите се отказват от естествената си свобода, за да я получат като граждани, в модела на Хобс свободата е присъща само в естественото състояние. Държавата като ред е възможна чрез елиминиране на индивидуалните свободи. Този отказ не е абсолютен, хората запазват правото на собственост.
Според Дж. Лок индивидите преминават в гражданско общество, което е по-съвършено състояние на съвместен живот. Гражданското общество има за цел гарантиране на свободата, а не ликвидирането й. Ето защо според Лок хората се договарят да запазят естествените си права. В естествено състояние всеки индивид има право на живот, на свобода на действие, право на собственост. Влизайки в гражданското общество, индивидът запазва тези права. Те не преминават и не могат да преминат върху държавата, монарха, защото той не може да ги притежава, нито да ги предоставя. Това е така, защото правата са естествени, идват от природата и нито обществото, нито държавната власт може да замени природата. Естествените права се запазват в гражданското общество. Задачата на държавната власт е да ги защити. Целта на обществения договор Лок вижда в съхранението на естествените права.
Учредявайки политическото общество, хората ограничават своята власт и я предоставят на държавата, за да урежда отношенията между тях чрез закони. Тези държавни закони в много отношения ограничават свободата, която човек има според закона на природата. Очевидно естествената свобода се ограничава, но не се отменя изцяло. Обратното противоречи на целта на държавата. Не може да се допусне според Лок, че встъпвайки в обществото, хората загубват своите естествени права, защото ако се приеме това се обезсмисля целта, поради която е създадена държавата.
Изводът на Лок е, че някои права се ограничават, а други се запазват. Така че никой не може да ги ограничава или отнема без съгласието на техните титуляри-носители. Това извежда идеята на Лок за политическата свобода. Държавната власт е ограничена до личната автономия. Политическа свобода е израз на автономията и е свободата от държавата. Лок извежда политическата свобода на гражданите на първо място.
Политическата свобода според Монтескьо е срещу произвола на държавната власт. Той посочва, че политическата свобода има място само в умереното управление. Изводът е, че умереното управление е ограничената монархия.
Съотнесена към държавното устройство, политическата свобода е правото да се върши всичко, което законите позволяват. Законът установява кое е позволено, кое – забранено. Свободата на гражданите е в това, че безпрепятствено могат да вършат всичко, което им е позволено. Ако гражданинът е принуден да ограничи своята воля на друго основание, или по друга заповед извън законите – ще е налице произвол. Изключване на произвола налага юридическият закон. Гражданите са длъжни да се подчиняват само на законите. Законът се извежда като гаранция за свободата на гражданите. Осигуряването на върховенството на закона авторът вижда в разделението на властите. Политическата свобода изразява баланса между индивида и държавата, межуд автономната и държавната власт. Не може да има свобода без господството на закона, но ако свободата е на разположение на законодателя, става негово притежание, властващият се превръща в господар, гражданинът – в роб. Монтескьо отчита тази опасност. Средство да се предотврати вижда в разделението на властите. Само така може да се изключи абсолютизма на властта и да се осигури върховенството на политическата свобода.

16.Естествено-правна (договорна) концепция за държавата

Естествено-правните идеи имат за задача да обяснят държавата, свързвайки я с една реална цел – от една страна държавата трябва да признава, да се свързва, да се обосновава с интересите на буржоазната класа, а от друга страна държавата трябва да осигури защита на интересите чрез силна върховна власт. Двете страни имат светски характер и са независими от Бога. Естествената свобода (право) не е право в юридическия смисъл. Естественото право през средновековието се разбира като естествени потребности на човека: право на човек да осигури прехраната си, дома си и да се придвижва свободно.
Мартин Лутер е идеолог на реформацията. Според него свободата на съвестта е свободата да общуваш с Бога – право по природа. Според него не е необходимо да има посредничество между Бога и човек (не смята за нужно да има свещеници).
Жан Боден доразвива идеята за естествените права като освен него развива и човешките права. Естественото право е божествено благо, а човешкото право произтича от волята на владетеля.
Субстанция на човека и естественото право според Жан Боден е власт на природата (Бога) и власт на хората (социална). Социалната власт е властта на гражданина и властта на владетеля спрямо гражданите. Тези две страни на социалната власт Боден определя като два вида суверенитет – реален и персонален. Хуго Гроци доразвива тези идеи като приема, че властта на владетеля и персоналната власт, властта на гражданина не е социална власт, а власт върху вещ или собственост. Така всеки разполага с власт върху вещи, не върху хора. При тази власт собствеността се осъзнава като естествено право. От това следва, че собствеността е реално присъща на човека и преди държавата и по време на държавата.
Според Гроци по силата на своята природа, всеки човек притежава свобода. Това е власт върху материални блага. Новото естествено право – собствеността. Естественото право се заключва в свобода. Свободен е собственикът. Природния характер на собствеността може да се възприеме чрез съзнанието на хората. Ето защо естественото право се дефинира като произтичаща от природата власт на човека върху блага, която се разкрива от човешкия разум. Човекът като природно явление стои преди държавата, съществува преди държавата. Хората имат, притежават своята естествена свобода и преди да се организират в държава. собствеността е присъща и в додържавното положение. Това е естествено състояние, което предхожда гражданското, политическо и държавно състояние. Категорията “естествено състояние” се въвежда, за да се покаже неизменния, вечен характер на човешката свобода спрямо благата и тази свобода има божествен произход. Тази теза се използва за обосноваване на два логически извода: първо – за да докаже, че и в гражданското състояние естествената свобода се запазва и второ – за да се изведе зашитата на тази свобода, което дава смисъла на държавата. Според представителите на естествено-правната школа, естественото състояние е състояние на пълна свобода, то е царство на свободата, където индивидът упражнява лична власт върху природата на човека, нейното упражнение – също. Възниква въпрос: в състояние ли е човешката природа да самогарантира естествената свобода, защото неограничената свобода води до произвол? Възможно ли е човешката природа да изключи произвола на свободата срещу другите и да наложи свобода, съвместима с останалите членове на обществото? Общият отговор на въпросите е отрицателен. Х. Горци приема, че естественото състояние включва неизбежно и състояние на война. Без своята природа обаче според него хората са сговорчиви и доброжелателни, носят в себе си апетита, стремежа към съобщност и затова войните избухват и се прекратяват.
Според Томаз Хобс и Спиноза, хората имат силата и желанието да притежават всичко, доколкото силата им позволява. По природа хората са зли, естественото им състояние е война на всеки срещу всички. Естественото състояние е употребата на сила.
Според Лок естественото състояние е състояние на равенство – хората се стремят към мир. Той обаче се нарушава, което кара засегнатите да действат като съдия и палач за нарушителя.
Само Жан Жак Русо отстоява идеята за добрата природа на обществото. Определя го като състояние на свобода и независимост. Причина за тази идеализация е, че в естественото състояние според Русо няма собственост.
Кант поставя естествените права на човека преди правото на собственост. Според него “прави добро” е по-висше от “увеличи богатствата”. Кант се опитва да морализира природата на човека, но не успешно. Нравственото не е изначално в съществото на човека, както смята Кант.
Големите мислители стигат до извода за негативната страна на човешката природа. Завистта, злобата, агресивността са също природни свойства на човека. Именно тези свойства препятстват възможността за хармония в естественото състояние. В естественото състояние свободата е несигурна. Естествена свобода съществува, но е незащитена. Между свободата да притежаваш и да отнемаш от другите природата не е поставила граници. Изход от това положение представителите на естествено-правната школа виждат в необходимия преход към гражданско състояние. Държавноорганизирания живот в гражданското състояние е състояние на ограничена свобода. Свободата е власт и за да се изключи произвола й на индивида срещу другите, тя трябва да се ограничи.
Кой може да ограничи естествената власт? Една власт може да се ограничи само от друга власт. Властта на индивида може да бъде ограничена от друга по-висша власт. Над индивида стои общността и само общностната власт може да ограничи индивидуалната.
Човешкото общество е съвкупност от индивиди, но не притежава власт. Ето защо общностната власт няма природен характер. Тя е възможна само ако е учредена от колектива на индивидите. Средството за учредяване естественоправниците виждат в обществения договор. Страни по обществения договор са всички индивиди. Предмет на договора е учредяването на държавната власт. Това е над индивидуалната власт, сумарна сила, произтичаща от общото съгласие. Естественоправниците налагат властническата концепция за държавата. За тях същността на държавата се свежда до държавна власт. Държавата не е човешка общност, а стояща над нея власт. Така в тези представители на буржоазното време виждаме разграничение между обществото и държавата. Гражданското общество е свобода на индивида. Разграничението между двете власти се основава на техния различен предмет. Естествената свобода на индивида е неговата лична власт върху благата, необходими според човешката природа. За да могат да се използват от тях е необходимо между индивидите да съществува ред, мир, спокойствие. Използвани като синоними, тези категории дават съдържание на общото блага. Общото благо е необходимо условие – то застава преди индивидуалните блага и над тях. Общото благо е предмет на върховната власт на държавата. Чрез това понятие се изпълва смисълът на държавата. Тя възниква и съществува, за да наложи и съхрани общото благо. Установяването на общото благо изисква ограничаване на естествената свобода посредством въвеждане на обща мярка за добро, зло, справедливо, несправедливо, позволено и непозволено. Ограничението е в това да се ограничи и забрани произволът. Запазването на общото благо изисква да се защитава позволената свобода на индивида, като се приложи сила, принуда върху нарушителите. Във тези две дейности се заключва смисъла на държавата като всеобща социална власт.