11.Възраждане на държавата. Ренесанс и Реформация: политически идеи.

1) Възраждане на държавата
Определящата черта на Късното средновековие (XV-XVII) е Възраждането. Социално-икономическото развитие на Западна Европа след XIV в. променя изцяло живота на Стария свят. Възраждането се счита за духовно направление, което включва възстановяването гръко-римските образци в литературата и изкуството (Ренесанса) и утвърждаването на духовната свобода на християнина (Реформацията). На практика Възраждането има много по-широко съдържание. То обновява и променя всички сфери на обществения живот - стопанска, управленска, духовна.

Започва преход от феодална към съсловна държава (XIII-XIV). Кръстоносните походи и географските открития стават причина за бурното развитие на градовете. Държавата започва да се разглежда като подвластна на краля територия, която включва и феодалните имения. Кралят олицетворява държавата и това му дава право да претендира за върховна власт върху цялата територия. Интересите на градовете съвпадат с тези на краля. Утвърждаването на териториалното върховенство на кралската власт обуславя и нейното разширяване и засилване. Кралят се превръща в монарх, а феодалната монархия преминава в съсловна монархия.

Формирането на съсловната монархия възражда съществуването на държавата като самостоятелна реалност. Териториалното господство, извоювано в държавата, се нуждае и от външно признаване, а това означава установяване на териториален суверенитет. Това би довело до преодоляване на схващането за католическото единство на Западна Европа, поддържано векове наред от папския престол. Първото отстъпление прави папа Климент V, който през 1313 г. обявява кралете за самостоятелни господари в своите кралства. Посочената свобода на кралете определя тяхната самостоятелна един от друг светска власт. Така миряните са обединени като християни и разделени като поданици.

Духовното единство на християнските народи, поддържано чрез духовното господство на Римската църква, се разпада в резултат на Реформацията през XVI в. Християните се освобождават от духовната власт, за да се подчинят на светската. Държавата получава своето второ реално измерение - държавния народ. Самостоятелността на отделните държави дава възможност за централизация на монархическата власт и през XVI в. във Франция, Англия и Испания се установява кралският абсолютизъм. Населението се обединява и се формира нацията. Въвежда се националният език. Преходът към национална държава завършва процеса на възраждане на държавността.

2) Ренесанс и Реформация: политически идеи
Възраждането е събитие с изключително голяма значимост в исторически аспект. Неговото начало е в Италия през XIV в. Значимостта му не се обуславя от някакъв природен характер на италианците, а от конкретните исторически условия на живот на италианското общество. Те се изразяват в настъпващата криза и разлагане на феодализма и започващия едновременно с това процес на генезис на капиталистически стопански отношения. В стопанско отношение определящо се оказва силното развитие на занаятчийството в градовете. Засилва се ролята на умствения труд, свободните професии се обединяват в корпорации, а те формират светската интелигенция. Носителят на възрожденската култура е свободният от феодална зависимост гражданин, материално осигурен и уверен в своите възможности, в самостоятелната роля на собствената си личност. Появява се стремеж към възраждане на образците на античната култура, което дава и името на този исторически период - Ренесанс.

Благотворно влияние върху формирането на възрожденския дух в Италия, а оттам и в Западна Европа оказва хуманистичното движение във Византия през XIV-XV в. Философската, светогледната позиция на епохата на Ренесанса намира израз в хуманизма като идейно направление, той се налага във всички сфери на духовната култура. Същностната основа на хуманизма е хуманистичният атропоцентризъм. Според тази концепция светът е създаден от Бога, а човекът е най-съвършеното негово творение, "връх" на природата. Човекът се разглежда като център на обществения живот във всички негови сфери.

Началото на разпадането на феодалните устои на Западно-европейското общество поражда нови конфликти и противопоставяне на църковната организация, на нейното фактическо и идеологическо господство. Атропоцентриската хуманистична идеология се противопоставя на религиозния схоластичен светоглед. На тази база се формират основните черти на политическата идеология през Ренесанса. Най-изявените представители на политическата мисъл формулират хуманистичната концепция за държавата, в ковто виждат независима от църквата, силна и централизирана светска власт. Три са определящите черти на тази концепция: 1) антиклерикалната насоченост на идеите (учението на Пиетро Помпонаци за смъртността на човешката душа води до преосмисляне на битието на човека, а воден от това Макиавели разглежда политиката, освободена от религиозните догми); 2) на преден план излиза идеята за необходимостта от национална държава, абсолютна монархия; 3) полагат се основите на нова светска политическа теория за държавата (водеща е властническата характеристика на държавата, нейната същност се извежда от политическата власт).

Реформацията е своеобразна форма на Ренесанса. За разлика от италианското Възраждане, тя има религиозен характер и обхваща масите в Германия, които нямат друга духовна храна освен религията. Идеолозите на Реформацията си поставят за задача да реформират църквата и да освободят християнството от "изкривяванията", които му е нанесла римската курия. Първият представител на тази идейна линия е оксфордският богослов Джон Уиклиф. Негов последовател е чешкият учен-богослов Ян Хус, а връх в Реформацията се достига при Мартин Лутер. В идеологията на Реформацията възрожденският антропоцентризъм се извежда от Библията и се трансформира в христоцентризъм. Поставя се основната теза, според която човекът (Исус Христос) е главният в Светото писание, което дава ключ ктм цялостното схващане на библейския текст.

Извеждането на приоритета на Библията, което правят реформаторите е за сметка на постановленията и действията на римския папа и църковния клир. Връщането към първоизточника поставя под съмнение и дори отрича ролята, значението на църквата като посредник между Бога и хората. С най-голяма сила и категоричност това отрицание е заложено при Мартин Лутер. Неговите тезиси застават в основата на протестантската религия и очертават нейните водещи идеи: 1) отхвърляне на пряката подчиненост спрямо папската курия и 2) свободата на всеки християнин да изгради своята вяра в Христос.

10.Светска концепция за държавата през Средновековието. Фридрих II, Данте Алигиери, Марсилий Падуански.

1) Фридрих II
>> 1215-1250 г. е немски император на Свещената Римска империя. Въвежда представителен парламент, установява нова система на законодателството, почиваща върху принципа на равни права и равни задължения. Въвежда като основно начало върховенството на закона, включително и над дворянството на църквата. Отстоява веротърпимост за всички изповедания - християнско, еврейско и мюсюлманско. Освобождава всички крепостни в своите владения, въвежда евтини съдебни процедури за бедните, прекратява частните войни и урежда търговските отношения. Построява огромна библиотека, нарежда да се преведат съчиненията на Аристотел и Птоломей, основава Университета в Палермо. Противник е на папската институция, с която води борба до края на живота си, като отстоява върховенството на светската власт.

Олицетворил се с божествен властник - нов Цезар и така освободен от папска намеса, Фридрих II изгражда своята нова държава в Сицилия. Новият държавен строй въвежда с нарочен закон (Конституция) на Сицилия - "Сицилиански Законник" от 1231 г. В него посочва, че приема естественото право като източник на всяко друго. След като установява божествената си власт, той налага и ролята си на единствен законодател. Със Законника на Сицилия, Фридрих изгражда една нова абсолютна монархия, нов тип тирания. Възстановява съсловията, създава строга служебна йерархия. Територията и населението се приемат като собственост на императора. Фридрих II въвежда един нов елемент в понятието за държавата в Западна Европа - тя започва да се схваща като общност от население и територия. Правата на владетеля произтичат от правото му на собственост върху територията и населението. Властта му не идва нито от населението, нито от Бога, а е елемент на неговото материално наследство.
Така създадената като експеримент в Сицилия патримонална теория, е възприета и господства през следващите векове в Европа. По своя характер, тя е светска политическа концепция за държавата.

2) Данте Алигери
Данте Алигери е поет и фолософ, живял 1265-1321 г., излага своите политически възгледи в съчинението си "Монархия".

Той определя мястото на държавата, като елиминира църквата, без да отрича Бога. Неговото учение за държавата има светски характер, но е съобразено с постулатите на църквата. В центъра на божествено сътворената вселена, той поставя човека. Целта на човешкия живот е щастието, а то е възможно при безконфликтно мирно съществуване. Мирът е висша социална ценност. Той не отрича божественото щастие, не отхвърля като цел постигането на божественото блаженство, но приема, че посред Бог пътят към него минава през земното щастие. В обяснението на земното битие на човека, той възприема аргументите на Аристотел и смята, че човек се ражда за да живее щастливо. Поради своите егоистични стремежи обаче, хората влизат в конфликти помежду си и не могат да се защитят сами. Ето защо е необходима трета сила, която да регулира отношенията им и да решава споровете. Това е световната държава. За него хората трябва да живеят заедно върху цялата територия на земята. Благодарение на християнството и романизма не само исторически, но и теоритично, в мисленето на Средновековието се съхранява идеята за една универсална световна общност. Според християнския светоглед, човечеството, което обхваща микрокосмоса е мислисмо само като част от общата огромна картина на света.

Извеждат се и две теории за универсалното световно господство - за църковната или държавната организация на човечеството. Тази алтернатива стои в основата на борбата между духовната и светската власт през Средновековието. Теоритичният изход Данте търси в една световна монархия, утопия, която излиза далеч извън възстановяването на Римската империя. Тази световна власт ще е християнска, но за него владетелят е извън опеката на църквата. Правото като елемент също остава на заден план, законодателството е функция на монарха. Тезата на Данте за монархията поставя пряко въпроса за съотношението между светската и духовната власт - според него папата и императорът са независими богоизбрани владетели.

Учението на Данте представлява новост в средновековната политическа мисъл. Папа Йоан XXII обявява съчинението му за ерес, през 1554 г. попада в индекса на забранените книги. Забраната е снета едва през XIX в. Най-крупният последовател на Данте е Ханс Келзен, който също отстоява тезата за световна държава.

3) Марсилий Падуански
Роден е през 1290 г. в италианския град Падуа, лекар по професия. През 1324 г. издава съчинението "Defensor Pacis" (защитник на мира), което веднага е обявено за ерес, а той е отлъчен от църквата и задочно осъден на смърт. През 1326 г. става съветник в двора на крал Людовик Баварски и по-късно издава второ съчинение "Tractatus de translatione imperii" (за прехвърлянето на властта). В първото си съчинение излага свое оригинално учение за държавата.

Основата на позицията му идва от концепцията на арабския философ Ибн Рушид за разделяне на философското съзнание от религиозното мислене. Основната цел, която Марсилий Падуански си поставя е да докаже, че мирът между хората и техния спокое живот като висши ценности се осигуряват единствено в и чрез държавата. Според него човек може да живее свободно и спокойно само ако е обединен с другите, ето защо хората се обединяват в общност, където съвместно гарантират своето благополучие. Стремежът към всеобщност произтича от природата на човека, но не е подчинен на някакъв световен божествен ред.

За процеса на формиране на човешката общност, Марсилий използва патриархалната теория на Аристотел, където индивидите се обединяват първо в семейство, които прерастват в общини, а те в държава. Държавата представлява социална общност, но същевременно формулира и юридическо учение за държавата. Той "освобождава" човешката общност от властта на църквата. За него държавата не е просто съвкупност от индивиди, тя е съзнателно организирана, разумно изградена човешка общност, а средството за нейното организиране Марсилий вижда в позитивното право. Правото е е този елемент, който обуславя държавата, дава правилата, от които хората трябва да се ръководят. За него това право е именно позитивното право - законодателството. Това обосноваване на държавата чрез правото е новост за средновековната политическа мисъл, но значението му е голямо през Късното средновековие.

Позицията на Марсилий впечатлява с демократичния си характер - създаването на законите той определе като дело на народа (гражданите), осъществявано чрез пряка демокрация. Той отделя шест социални групи: селяните, занаятчиите, вийниците, търговците, духовенството и съветниците. Основната част на държавата за него са духовенството и съветниците. Хората трябва да изберат управници, които са следят за спазването на законите. Приема се, че Марсилий е първият, който излага идеята за народния суверенитет. Той е най-оригиналният мислител за своето време, приет е за родоначалник на всички демократично мислещи изследователи, творили след него. Неговите възгледи са един от изворите, които водят към модерното съвременно схващане за държавата.