7.Църквата и държавата през Ранното средновековие.

1) Държавата
Краят на Древността е векът, в който загива и Западната Римска империя - V в. Средните векове обхващат периода от V до XVII в. В научната литература се разглеждат три периода на Средновековието: Ранно средновековие, Развито средновековие и Късно средновековие. С оглед на нашия предмет на изучаване, ние обособяваме условно два периода - Ранно и Късно средновековие.

Краят на Римската империя съвпада с процеса на формиране на държавата на франките. Началото на този прецес започва при Хлодвиг - края на V в. и се изразява в разширяване на териториите, населявани от франките. Определен тласък на държавообразувателния процес дава през началото на VIII в. Карл Мартел. Той предприема стъпки за централизиране на властта в ръцете на краля, като се противопоставя на племенния сепаратизъм. Създава нова войска, съставена от конници - ритери (оттук идва рицари), които са подчинени пряко на краля. За своята военна служба получават от краля поземлени участъци - бенефиции. След смъртта на бенефициара правата и задълженията му се предават на неговия син, а ако няма такъв - кралят го дава на друг рицар. Постепенно военният бенефиций става наследяем и на общо основание се превръща в лен (феод). Оттук идва и феодалната система.

Успоредно с това се разширява и практиката на патроната, при която свободни членове на обществото се поставят по собствена воля под покровителството на икономически и политически силни лица - патрони. По времето на Карл Велики тази система получава названието васалитет. От втората половина на IX в. то става задължително за всички.

През 843 г. наследниците на Карл Велики разделят държавата на три части, чиито наследници са днешните Германия, Франция и Италия. Поделянето на властта води до ликвидиране на политическия център и установяване на феодален партикуларизъм. През следващите векове властта на кралете е номинална, държавата се трансформира от империя в сеньориална федерация. Феодалното съсловие се диференцира. Обособяват се крупни феодали (графове, херцози), които поставят под своя васалитет барони и рицари. Формират своя войска, събират свои данъци и налагат своя юрисдикция.

Като цяло монархията се запазва, но на практика вместо административни области, подчинени на една централна кралска власт, съществуват самостоятелни, полунезависими териториални образувания, където местните владетели, в качеството си на васали, упражняват не кралска, а своя самостоятелна власт. Договорът, скрепен с клетва, между васалите и краля, те си признават права и установяват задължения. Тази система на независимост е различна за различните страни и времена, но тя практически доказва номиналния характер на общата публична държавна власт. Оттук държавата се схваща само като социална общност, обединена около монарха - повече като етнически и териториален и по-малко като политически център.

2) Църквата
>> Религиозно влияние: През 313 г. император Константин легализира християнството в Римската империя. През 391-392 г. император Теодосий I издава едикти, с които се забранява почитането на езическите култове, а през 451 г. (на Халкидонския събор) християнството окончателно е утвърдено като единствена и официална религия в границите на разпадащата се Римска империя. Самообявила се за вселенска и ортодоксална (непогрешима), християнската църква още на Никейския събор (325) приема принципа за религиозна нетърпимост и преследване на друговерците.

Постигането на така поставената задача означава тотален контрол върху римското общество, което налага изграждането на повсеместна териториална структура на църквата. Докато в източната част на империята патриарществото е разделено между четири престола - константинополски, александрийски, антиохийски и ерусалимски, то в западната част остава единствен патриарх - римският папа.

През V в. християнството вече излиза извън пределите на Римската империя и скоро подчинява цяла Западна Европа.

>> Римската църква като феодален собственик: Първите християнски общини възникват като затворени общности, действащи върху принципа на колективното потребление на благата. С утвърждаването на християнството като официална религия, общините губят своя затворен характер, защото към тях се включват всички миряни. Преходът, който извършва ранното християнство, е труден и е съпътстван с утвърждаването на църковното господство. В крайна сметка Църквата, в лицето на своя клир, успява да оцени и собствеността като власт и да я прибави към политическото си господство. Няколко години след смъртта на Карл Велики се появяват Исидоровите декрети (сборник от фалшиви документи, които целят юридическото оформяне на правото на собственост по отношение на Римската църква) - според тях бедните, чиято собственост са църковните имущества, визират само и единствено духовенството, тъй като то е дало клетва да е безимотно. През XII в. папа Григорий VII въвежда и безбрачието при духовниците (симония), с което слага край на отчуждаването на църковните имоти в полза на техните семейства.

>> Правото на църквата: тя има правото на собствена юрисдикция, тъй като всички престъпления подлежат на съд от църквата. Тя се намесва във всички аспекти на правото. Зловещ е споменът за Светата инквизиция (особена църковна юрисдикция, правораздаваща спрямо еретиците).

>> Монотеистичният характер на християнската религия се изразява в утвърждаването на единствен творец на света, отричане на езическите култове, както и достиженията на науката, тъй като според нейната идеология всичко в света се обяснява с направата от му Бог. Държавата се представя и обяснява като креация на Бога (креационната теория, която се проявява в две исторически последователни форми: първата е на Аврелий Августин, а втората - Тома Аквински). През XIII-XIV в. в Западна Европа се формира съсловната монархия. Светската власт все по-силно отстоява своята независимост.

6.Древен Рим: държавата като правно- организирана общност. Цицерон. Ранното християнство.

1) Древен Рим: държавата като правно-организирана общност
Политическата история на Древен Рим обхваща 4 периода:
>> царски: 754-510
>> републикански: 509-28
>> принципат: 27 г. пр. н.е. - 284 г. от н.е.
>> императорски: след 285 г.
През 395 г. римската държава е разделена на Източна Римска империя и Западна Римска империя.
Своята история Рим започва като град-държава. В края на републиканския период тя се превръща в най-мощната древна държава. При управлението на Октавиан Август Рим се простира на три континента - Европа, Азия и Африка, налага се като световна държава.
Утвърждаването на римския космополитизъм, както и неговото запазване поставят на преден план проблема за организацията на държавата - римляните го решават с две средства: чрез силата на войската и реда в управлението.
>> Правото: Римското общество е агрегат от различни етноси, всеки от които е носител на свой бит и култура. За да се регулират отношенията между тях е необходим ред, постиган чрез правото. За Рим то е онзи социален регулатор, с помощта на който се изгражда римската държава. Спецификата на римското право се дължи от една страна на формираното правосъзнание на ранното римско общество и от друга - на социално-политическите и икономическите условия в световната държава, които налагат разработването и развитието на правото.
>> Прагматизмът: е водеща черта в общественото съзнание на ранното римско общество. Римляните много бързо преодоляват теологичните представи за света. В резултат на това много по-рано от другите народи отделят религиозния закон, който урежда отношенията на хората с боговете (fas) от нормите, които определят отношенията на хората помежду им (jus). Римската държава още от самото начало на нейното съществуване се разглежда като агрегат от отделни индивиди, обвързани чрез реда и правото.
Римляните тръгват от реалните отношения в живота на хората и разсъждават върху тяхната фактическа значимост - тази целенасоченост на правното мислене се ражда благодарение на този поглед върху практическия живот на хората.
>> Правосъзнанието: Различието в правосъзнанието се отразява в различието на понятията за правото в Гърция и Рим. При гърците справедливостта е божествено предписание и закон. При римляните правото се схваща като определена обвързаност, като сила, която е наложена и има задължителен характер.
>> Философията: Посоченият прагматизъм в светогледа на римляните възпрепятства формирането на оригинална философска мисъл. Рим възприема от Гърция философските течения и ги доразвива: епикурейството, стоицизмът и скептицизмът. Определяща роля изиграва стоицизмът.
>>> Стоицизмът: Основоположник е Зенон, живял през IV-III в. до н.е.; най-известен представител - Хризип; възприема се от Цицерон - първият римски философ; римски представители: Цицерон, Сенека, Епиктет, Марк Аврелий.
През II в., когато римската юриспруденция достига своя връх, стоицизмът е общоизвестен и приет като житейска позиция в Рим. Ето защо основните постулати на стоицизма намират отражение във възгледите и схващанията на римските юристи.
Основните идеи:
>> космическият детерминизъм и
>> човешката свобода.
Според стоиците, Бог не е отделен от света, всички предмети и явления са части на една система, наречена природа. Тя е субстанцията на бога, а той е нейният разум. В политически аспект това приема формулата: "един бог, една държава, едно право". Щом всички индивиди са части на едно цяло, значи са равни помежду си. От общата принадлежност към Бога произтича и свободата на всеки един индивид като негово творение. Стоическата философия играе обединяваща роля - консолидира разноликото римско общество в светогледен план.

2) Цицерон
Марк Тулий Цицерон (106-43) е политически деец, юрист и блестящ оратор, съвременник на упадъка на Римската Република, философ и писател. Съчинения: "За Републиката" и "За законите".
>> Философията: подходът му се основава на стоицизма. Всички хора са свързани, в единение са с един Бог. Човечеството живее в един общ дом, всички хора са граждани на едно общо отечество. За Цицерон държавата не е просто социална общност, а продукт на общността с нови качествени измерения. Човешкото общество е част от природата. Разумът е връзката между Бог и хората, чрез него Бог е дал на хората един закон - да живеят разумно, съобразно природата. Съществува един най-висш разум, "заключен в самата природа, който ни заповядва какво трябва да се прави и ни забранява обратното. Същият този разум, след като бъде закрепен и усъвършенстван в човешкия ум, става закон", който човекът е длъжен да спазва. Този закон - номос - "представлява силата на природата, той е умът и разумът на разсъдливия човек, той е мярката на правото и безправието". Водени от силата на природния закон, човешките общности се организират в държава - тя е качествено ново стъпало в развитието на човечеството и тя има свои специфични черти.
>> Държавата: "достояние на народа, а народ не е всяко обединение от хора събрани по какъвто и да е начин, но обединение от много хора, които са свързани чрез единно право и общи интереси". Държавата не е самата общност, а организация на общността, резултат от нейни определени действия. По самата си природа хората не са равни - едни са роби, други - властващи, за Цицерон общността на интересите не почива върху равенството Номос. Справедливостта в държавата за Цицерон означава умерено разпределение на правата, на задълженията и пълномощията. От Полибий Цицерон заимства концепцията за цикличността в промените на държавната уредба - обективно се проявява един непрекъснат преход от една държавна форма в друга. Новото, което той дава е свързването на държавата с правото.
>> Правото: в основата на законодателството стои естественото право, вечният закон като израз на божествения разум. Връзката между закона Номос и правото се изразява в разсъдливостта при издаването на заповеди и забрани. Тези, които имат общ закон, те принадлежат към една държава - общото, публичното право Цицерон определя като закон (Lex). Управниците нарича магистрати и според него без тях не може да има държава - законодателството е една от функциите по управление на държавата. Законът е воля, която обвързва както гражданите, така и управниците.

3) Ранно християнство
През I в. в Рим се укрепва и доразвива авторитарната власт. По времето на Клавдий в основни линии се изгражда личната кацелария, чрез която принцепсът осъществява управлението на държавата. Отделните общини и градове се ползват с автономия. На фона на това благополучие обаче държавата страда от политически и социални конфликти, от борби между Сената и пронцепсите. При Нерон (54-68) рязко се увеличават данъците от провинциалното население, конфискува се имущество, чувства се безправие и се стига до апатия и деморализация сред аристокрацията. Развиват се крупни земеделски стопанства, засилва се социалното разслоение сред населението в провинциите.
>> Идейни фактори за възникване на християнството: култът към римските императори и религията на есеите.
Обожествяването на императорите се въвежда при Август, целта да се укрепи авторитета на императора. Идеологията, обредността, както и организацията на кумранските есеи са повлияли определено върху формирането на християнството. То се появява като едно спасително учение, като религия. Първоначално християнството се проповядва само между евреите като реформиран юдеизъм. Научните изследвания позволяват да се направи извода, че в първоначалния си вариант християнството е идеология на партията на зелотите, които организират първото юдейско въстание срещу римляните (66-73). След поражението на въстанието хиляди евреи са продадени в робство или заселени по различните краища на държавата. Това води до разпространение на идеите на християнството, търсенето на духовна опора в това учение, което го трансформира в религия.
Библията включва Стария и Новия завет. Старият завет се приема за свещена книга от юдеите и християните, а Новият - само от християните.
Трансформацията води до формирането на ранното християнство, като религия и идеология на низшите и онеправдани слоеве на римското общество. Постепенно към него се напластяват различни философски аспекти, а трансформацията му в държавна религия става след Никейския събор през 325 г.
Преобразуването на християнството в обща религия превръща Исус в спасител на цялото човечество. Първата обединяваща идея е хилиазмът - установяването на хилядолетното царство божие на земята. Божието царство е една организираща духовна връзка, духовна общност. Ранното християнство е идеология на бедните, низшите. Социалният състав на първите християнски общини е включвал предимно бедняци и роби. В Евангелията на Марко и Лука, Исус изрича: "Защото е по-лесно камила да мине през иглени уши, отколкото богат да влезе в царството божие". Християнството отхвърля материалното богатство като ценност, но не отрича правото на богатия да е християнин. В схващането на ранните християни Божието царство има определени измерения, съответстващи на нравственото основание. Свързват нравствения идеал със социалния - този, който дава трябва да получи, но благата идват от бога, а не от християните.
>> Властта: проблемът за властта е противоречив, търпи най-отчетлива трансформация в християнското учение.
Като божие дело, бъдещото Царство е подвластно на Исус Христос. Успоредно с това идеално измерение на божията власт, съществува и нейното реално проявление в християнските еклесии. Властта се приема като дълг, а не като право; дължим пример и усърдие, но не неограничена свобода. Методите се ограничават до убеждението, а принудата е изключена, равенството не се нарушава.
>> Правото: нуждае се от норми, които да уреждат обществените отношения и връзки, всеобщият нормативен регулатор е законът. Същността му се извежда от природата (естественоправни юридически възгледи). В съдържанието му са включени основно морални норми (Десетте божи заповеди от Стария завет). В него има и обичайни и дори позитивни правни норми - например брачния закон. В новозаветните съчинения е отразена висока правна култура - свободата е въведена в божия закон и като дължимо и като възможно поведение. Законът има както задължаващи, така и оправомощаващи норми. Свободата е задължение и право.
>> Ранното християнство в римското общество
Ранните християни имат отрицателно отношение към римската държава, отричат империята като форма на държавно управление. Така в началото на своето развитие християнството приема републиката за свой държавен идеал.
Тъй като действат едновременно Божият закон и позитивното право в Империята, нарушението на първото е грях, а на второто - престъпление.
През II-III в. то вече се превръща в мощна обществена сила, императорите Галерий и Константин през 311 и 313 г. обявяват християнството на официална религия.
Променя се идеята за хилиазма - настъпването на Божието царство се отлага за отвъдния живот. Идеята за свободата става подвластна на идеята за господството. Така християнството от учение, чиято възлова ценност е свободата, се трансформира в религия налагаща "тоталното послушание" в обществото.
С това се слага край на ранното християнство и се подготвя ерата на ортодоксалното християнско Средновековие в Европа: "Бой се от Бога, почитай Царя".