12. Понятие за външна политика и външнополитически процес. Субекти на външнополитическия процес. Външнополитически органи на държавите. Особености и разновидности. Външнополитически механизъм на Република България. Демократични основи и принципи в неговото устройство.

Външната политика включва политическите цели, които определят как една държава си взаимодейства с другите държави по света. Външната политика обикновено е насочена към защита на националните интереси, националната сигурност, идеологическите разбирания и икономическия просперитет. Това става в резултат на мирно сътрудничество с други нации или чрез агресия, война и експлоатация. През 20 век значението на външната политика рязко се увеличава, тъй като всяка една държава на практика има възможност да комуникира с други държави под някаква дипломатическа форма. Определянето на външната политика обикновено е задължение на правителствения лидер и на министъра на външните работи. В САЩ обаче, Конгресът има значителна власт и влияние и може да приема упълномощаващи законопроекти за външните отношения.

Субектите на външната политика като държавна функция са строго определени от Конституцията:

народът, на който принадлежи суверенитета;

Упражняването на народния суверенитет в областта на външната политика става непосредствено или чрез избраните от народа органи. Суверенните права на народа могат да се осъществяват пряко чрез референдуми, което става с решение на Народното събрание (чл. 84, т. 5 от Конституцията). От приемането на Конституцията, референдуми в България не са провеждани. В практиката на други държави, референдуми в областта на външната политика се провеждат по особено важни въпроси с преки последствия за суверенитета и националната сигурност, например присъединяване към военни, политически и икономически съюзи.

парламентът;

Най-важните въпроси на външната политика са предоставени за лешаване от парламента. Съгласно Конституцията, Народното събрание е в правото си да:

- решава въпросите за обявяване на война и сключване на мир (чл.84, т.10);

- разрешава изпращането и използването на български въоръжени сили извън страната, както и пребиваването на чужди войски на територията на страната или преминаването им през нея (чл. 84, т. 11);

- ратифицира и денонсира международни договори, които предвиждат ратификация и имат политически и военен характер; отнасят се до членство в международни организации; предвиждат корекции на държавната граница; финансово ангажират държавата; предвиждат държавно участие в арбитражно или съдебно уреждане на международни спорове; засягат основните права на човека; отнасят се до действието на закона или изискват мерки от законодателен характер за изпълнението им (чл.85, ал.1).

По смисъла на чл. 86, ал. 1 от Конституцията, Народното събрание може да приема решения, декларации и обръщения по важни външнополитически въпроси. През изминалите десет години от приемането на новата конституция, но тази форма на парламентарна намеса във формирането на външната политика се използваше сравнително рядко и с частичен ефект. Като изключим някои декларации, свързани с конфликтите на територията на бивша Югославия,позицията за преговорите с ЕС по общата външна политика и политика за сигурност, обстановката в Македония, по които беше постигнат действителен политически консенсус, другите актове на парламента (в това число по присъединяването към ПЗМ в частта за НАТО, отношенията с Русия и др.) бяха продукт на остри вътрешнополитически спорове, придобиха в резултат на това пределно компромисен вид и не съдържаха ясни външполитически послания.

президентът;

Президентът е конституционно оправомощен да изпълнява няколко важни външнополитически функции:

- да сключва международни договори в случаите, определени със закон (чл. 98, т. 2 на Конституцията);

- да назначава и освобождава от длъжност ръководителите на дипломатическите представителства и постоянните представители на страната при международни организации по предложение на Министерския съвет, да приема акредитивни и отзователни писма на дипломатическите представители у нас (чл. 98, т. 6);

- в качеството си на върховен главнокомандващ на Въоръжените сили, президентът обявява положение на война при въоръжено нападение срещу страната или при необходимост от неотложно изпълнение на международни задължения, военно или друго извънредно положение, когато Народното събрание не заседава. В тези случаи то се свиква незабавно, за да се произнесе по решението (чл. 100, ал. 5).

Външнополитическата роля на президента не се свежда само до тези правомощия. Неговите международни контакти са ефикасно средство за провеждане на външната политика, когато са в синхрон с действията на парламента и изпълнителната власт. За съжаление, примерите в обратната посока са много в досегашната практика. Посещенията в чужбина на президента, премиера и външния министър и поканите към чужди официални лица невинаги бяха подчинени на една добре обмислена и съгласувана обща програма, градираща и диверсифицираща контактите в съответствие с актуалните задачи и приоритетите на външната политика на страната. На министерството на външните работи не се гледаше като на координиращ център с необходимата експертиза и механизми, а като на бюро за изпълнение на поръчки.

изпълнителната власт.

В съответствие с Конституцията (чл. 105, ал. 1), външната политика на страната се ръководи и осъществява от Министерския съвет. Непосредственото провеждане на външната политика е възложено на специализирано ведомство - Министерството на външните работи, чиито функции и устройство се определят от правителството. Ръководителят на ведомството участва при вземането на външнополитически решения и наред с министър-председателя представлява правителството в чужбина. В рамките на ведомствените си компетенции, във външните отношения участват и други министерства и правителствени органи.

Проучването на световната практика показва, че формиращите и провеждащите външната политика органи на една страна ползват активно научния продукт на институти, изследователски центрове и др., които по своята принадлежност, финансиране, функциониране и задачи могат да бъдат групирани както следва:

Институти и центрове към МВнР, МО и Парламента

Университетски институти, работещи по задания на съответните държавни или парламентарни органи

Независими институти и изследователски центрове

Международни институти за стратегически изследвания

11. Роля на нормативното регулиране на системата на международните отношения. Международно право и международен морал.

Системният характер на международните отношения предполага изработването, съществуването, действието на ред, по който да се определя и регулира взаимодействието между системата. Целесъобразност е условието, на което следва да отговаря този ред – да съответства на предназначението на системата, да служи за постигане на целите, за които тя е създадена. Отношенията на страните, участващи в МО, трябва да се съобразяват с реда в системата. Мотивът за това е общият интерес, който създава системата и е един от основните източници за импулсите, поддържащи нейната цялост и единство. Тези правила (редът) оформят нормативната система на международните отношения. Нормите са задължителни правила за поведение, приети за задължителни и общопризнати, които субектите на международното право създават в процеса на тяхното общуване. Тези норми образуват взаимнозависими системи, наричани регулативни подсистеми на МО. Универсалните регулативни нормативни подсистеми са юридическата и моралната. Те действат по отношение на цялата международна същност.
Юридическата нормативна подсистема включва общозадължителни принципи и норми – правила за поведение на субектите. Юридическата подсистема очертава единство на международните права и задължения. Международното право е предназначено да действа в особена социална среда, като включва общност от суверенни и равноправни субекти, над които не стои никаква власт. Когато тези субекти чрез съгласуване на волите помежду си създадат наднационална структура (ЕС), това става с доброволно отдаване на част от суверенитета си. Спецификата на международното общество не позволява в него да се прилагат непосредствено принципите, правилата, нормите на някоя национална правна система. Така се налага прилагането на специална, отделна и много специфична правна система, която да регулира МО – Международното публично право (МПП). Международноправната система се отличава с цялостност, която отразява целостността и обособеността на системата от социални отношения, за чието нормативно регулиране е предназначена. Това е система, която е изградена върху началата на координацията, субектите в нея са свързани чрез хоризонтални връзки. Само по себе си възникването й е резултат от общото съгласие, плод на консенсус между страните, участващи в международното общуване. Особеното на международното право е, че то регулира системата на международните отношения като цяло, но не е насочено пряко към всичкото разнообразие от международни отношения. В много случаи политическите, икономическите, военностратегическите, културните и др. отношения се регулират и политически, но това става в конкретни ситуации без да обхваща цялата им съвкупност. Международните отношения могат да бъдат политически, но не всички са такива.
Субекти на международното право са тези държави, организации от държави, народи, нации, международни правителствени организации и други, които притежават свойството правосубектност. То на свой ред включва две категории:

правоспособност – да носят права и да поемат задължения;
дееспособност – със собствени действия да реализират тези права и да признават задълженията си.

Кръгът на международноправните субекти изключва някои от субектите на международните отношения въобще – политическа партия, стопанска фирма. Тези субекти на МО са правоспособни в рамките на други правни системи.
Регулираните от международното право междудържавни отношения са най-динамичната и влиятелна подсистема на МО. Те образуват ядрото на системата. Регулативните функции на МПП са в сферата на:
1) решаващо влияние върху всички останали отношения;
2) връзките и взаимодействията с националните правни системи.
Под въздействието на принципите и другите общи норми на международното право, приеманите договорни права и задължения, държавите решават проблеми на вътрешноправно естество, внасят промени в националното си законодателство.
Изразявайки интересите на международната общност като цяло, международното право е единствената общочовешка правна система. Значението й нараства с увеличаване на ролята на взаимодействието и сътрудничеството в съвременния свят. Редът в световното общуване, който е необходим за постигане на целите, за които то е създадено, ще може да се гарантира в по-голяма степен, ако е налице пряка връзка между международното право и отделните национални правни системи. Условие за това е признаването от държавите на примат на международното право над политиката. Това би свързало националната политика с общочовешките, глобалните ценности и приоритети.
В рамките на международните политически отношения се различават две основни групи правила:

1. Общи правила за поведение, които се приемат и признават за общозадължителни. Отклонението от тях е недопустимо, веднъж установени, могат да се изменят само при приемане на последващи норми на общото международно право от същия характер. Тези императивни норми се определят като jus cogens. Не всички императивни норми са кодифицирани в общ международноправен акт. Някои от тях съществуват като обичайни правила за поведение. Спазването на тези общи принципи гарантира минимума на права и задължения, който е необходим за нормалното функциониране на международните отношения. Десет от тях са кодифицирани в Устава на ООН и в заключителния документ от Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Хелзинки, 1975 г. Те са:

неупотреба на сила или заплаха със сила;
мирно уреждане на международните спорове;
ненамеса във вътрешните работи на държавата;
сътрудничество между държавите;
равноправие и самоопределение на народите и нациите;
суверенно равенство на държавите;
pacta sunt servanda;
неприкосновеност на границите;
териториална цялост на държавите;
зачитане на основните права и свободи на човека.

2. Втората група правила са тези, които произтичат от договорите и споразуменията, които държавите сключват помежду си, и имат конкретен характер. Те установяват точно определени права и задължения, действие или бездействие и имат сила само между държавите, които са обвързани с тях. Това накратко представлява правотворческият процес в рамките на международното право, който се характеризира със свобода на волеизявленията, договарянето между участниците в междудържавните отношения. За разлика от националното законодателство в международното право не се предвижда етична система от правораздавателни органи. Според Статута на международния съд той правораздава само когато страните по спора са приели изрично неговата юрисдикция. Обезпечаването на принудителното изпълнение не е необходимо да се извършва от централен орган. Институтът принудата между суверенни и равноправни субекти се осъществява взаимно от самите тях (решения на Съвета за сигурност към ООН). Международноправната отговорност се прилага:

индивидуално – добросъвестно действалата държава може да приема срещу страната-нарушител различни мерки – спиране на изпълнението на договора, реторсия и др.
колективнo – като общи действия от страна на международната общност, заставящи страната-нарушител да коригира поведението си и да понесе съответните санкции.

В процеса на международното общуване нормативна роля имат редица морални категории. Това са морални принципи и норми, определени представи за справедливост и добросъвестност, от които се ръководят физическите лица, които ex officio или чрез пълномощия представят субектите на МО. Има и общоприети морални принципи и норми, които са закрепени трайно, обвързани с политическа задължителност. Международният морал в голяма степен се основава на етиката в отношенията на индивидите. В тези правила за дължимо поведение намират израз общочовешките интереси. Изпълнението на моралната норма се мотивира от убеждението, че трябва да се постъпва справедливо и добросъвестно. Етичната нормативна подсистема се счита за по-малко ефикасна от юридическата. Но нарушенията в тази област също имат сериозни последици за извършителя. С неморалното си поведение той предизвиква неодобрението на международното общество, уронва авторитета и доверието, с което създава неблагоприятна представа у партньорите си. Пренебрегването на морала на добросъвестната политика може да лиши страната от необходимата й социално-политическа подкрепа.
Правото и моралът представляват различни начини да се регулират МО. Затова те невинаги съвпадат. Но в основата те се припокриват. Пример за това са общите принципи на международното право, които имат много силна етична основа. Моралните изисквания водят до еднообразно и продължително във времето следване на поведение, свързано с общото убеждение, че така е редно да се постъпва. Това може да се превърне в международен обичай, който е общоприет източник на международното право. Така обичаят изпълнява ролята на връзка между двете регулативни подсистеми – юридическата и етичната (моралната) и спомага за взаимното влияние между тях.
Разновидност на етичната регулативна подсистема се изискванията за международна вежливост. Те се основават на значението на справедливостта и добрия тон. Някои от тях с времето се утвърждават като международен обичай и се превръщат в общоприети юридически норми. Обратният преход също е възможен – някои от тези правила могат постепенно да се обезсмислят, да загубят юридическата си сила и да преминат в сферата на международния морал.