15. Формиране на естествено-правната идеология: предпоставки и видни представители.

Естествено-правната идеология е политическа философия, която подготвя Новото време и е присъща на европейския “Век на разума”. Векът на разума е метафора, имаща за цел да разграничи истинската, икономическа политика и най-вече идейното съставяне на формирането на буржоазния тип общество и държава от теоцентричното средновековие, от века на вярата.
Както “Векът на вярата”, така и “Векът на разума” не съвпадат с темпоралното понятие за век като исторически период. Схванат като историческа граница, векът на разума включва XVII и XVIII век. При това детерминантите на тази историческа квалификация са разнопорядкови, което позволява да се дефинира целия този период като век на разума.
В икономически план, времето на XVII и XVIII век се характеризира с първоначалното развитие на капиталистическите отношения. Разширяването на стоковото производство води до развитие на нови промишлени отрасли, нови пазари и финансови институции, като ООН. Поставя се въпросът за собствеността. На преден план застава собственикът на капитали. В политически аспект през XVII век се формира суверенната държавна власт във водещите европейски държави. Реставрацията ликвидира духовното единство на западния свят. Държавите се централизират, създават се абсолютни монархии: Англия, Франция, Холандия. Абсолютизмът става фактор за националното развитие.
*Във Франция при Луи XIII с мин. херцог дьо Ришелю и при Луи XIV вече напълно
*В Англия държавната власт се централизира от крал Карл I в началото на XVIII век.
*В Германия – резултатът от религиозните войни е децентрализирането на властта.
В политически план абсолютизма изиграва много важна роля, защото заменя съсловната монархия с абсолютната, централизирана, еднолична кралска власт.
В икономически план абсолютизма води до формиране на национално стопанство. Става възможно възникването на модерен икономически свят.
Светът на разума има най-голямо проявление във възприемане на науката и отхвърляне на теологията.
В началото на XVIII век Западна Европа се изправя пред едно ново понятие за истина. Тя се търси не в божествената идея, а в понятието за природните закономерности. В законите на природата. Формира се вярата в човешкия разум, в научния прогрес, което прави възможно икономическия и социален напредък. Постиженията на естествените науки утвърждават идеята за човечеството като откривател на света; победител над природата.
Коперник, Исаак Нютон, Галилео Галилей и т.н. налагат нова истина за света – природата не е от Бога, а в резултат на природните закономерности.
В този аспект векът на разума е век на естествената идеология. За основоположник на естествено-правната школа се приема Гроций. Най-значимият представител е Емануил Кант.

Гроций е роден в Холандия в края на XVII век в семейство на адвокати. Поредното в историята на идеите дете-чудо – на 11 години постъпва в университет. Политическата му кариера пропада. Обвинен е в предателство, осъден на доживотен затвор, две години след което избягва във Франия. Загива при корабокрушение през 1645 г. Разглежда морското право, право на плячка, право по време на война, право по време на мир.

Томас Хобс е роден в края на XVI век в Англия. Син е на селски свещеник, учи в Оксфорд. След това става възпитател в аристократично семейство. Известно време живее в Италия и Франция. Около 1640 г. пише първото си философско съчинение “За човешката природа и за политическото тяло”. През 1651 г. “Ливиатан”. Присъединява се към Кромуел. След възстановяването на монархията изпада в немилост. През последните години от живота си работи върху превода на “Илиада”.
Както Гроций, така и Хобс са привърженици на ??? материализъм. Приемат, че държавата е едно изкуствено тяло, което не е съществувало вечно. Заради това Хобс предполага и въвежда “естественото състояние” – т. е. война на всички срещу всички. Според него хората са създадени, за да си вредят помежду си. Заради това се създава държавата – за да сложи ред. Така естествената среда а се изпозва, силата да се прехвърля на държавно ниво, да се замени със силата на закона, тоест, на държавата.

Спиноза е богослов, основател на рационализма във философията. По тази причина влиза в конфликт с европейската общественост, дори е изключен от нея. Занимава се с химия, физика, по-конкретно със стъкларство. Основните му съчинения са “Политически трактат”, “Етика, доказана по геометричен начин”. Според Спиноза естественото право – това са предписания, изисквания на природата, които отразяват нейната мощ и са непреодолими. Човекът е част от природата и неговите естествени права, това е неговата природна, физическа сила. Правото на природата се простира толкова, колкото силата.

Джон Лок е роден в началото на XVII век. На 20 години постъпва в Оксфорд, изучава естествените науки и дисциплина. Участва в политическия живот на Англия. Проявява се като противник на реставрацията. Емигрира в Холандия, след това се връща в Англия. Публикува философско-политически трактати – “Два трактата за държавата”, “Трудове за морала”. Според него идеалният общ живот може да съществува само на морални основания. Разумът е природен закон, който ръководи хората в естествено състояние и става причина за създаване на държавите.

Шарл Монтескьо е роден в края на XVII век (1679 г.) във Франция, близо до Бордо. Произхожда от знатен род, на това основание на 26 години заема полагащата му се по наследство длъжност на председател на парламента в Бордо. Напуска поста, посещава Англия, след което отново се прибира. Основното му съчинение е “За духа на закона”. Върху него работи повече от 20 години. Идеите му са свързани с критика на феодалната система и абсолютната монархия. Той доразвива в класически вариант идеята за разделение на властта.

Жан Жак Русо е син на швейцарски часовникар. Живее в Италия и Франция. Едно от последните му произведения е “Обществения договор”. Поставя основите на идеята за народния суверенитет. Тя в продължение на няколко века присъства в политическата теория.
Представителите на естествено-правната школа налагат множество различни идеи. Това, което ги обединява е общата понятийна конструкция. Тя включва: естествено състояние на човешката общност, последвано от договор, той от политическо състояние или още от политическо-гражданско общество, което е организирано чрез властта и правото в държава.

28.Комунизъм

1. Комунизмът Комунизмът като продължение на социализма постепенно се превръща в негово отрицание. Връзката между двете учения може да се установи, когато те се определят като: ненаучен, утопичен социализъм и научен социализъм – комунизъм От философска гледна точка разграничението е в това, че комунизмът е революционно политическо учение, основаващо се върху диалектико-материалистическо обяснение за света. 2. Карл Маркс Комунистическото учение се излага от Карл Маркс (немски евреин). В някои аспекти учението е развито и от Фридрих Енгелс. Затова комунизмът се определя в някои отношения като марксизъм, което не е съвсем правилно. “Аз съм Маркс, но не съм марксист” – Карл Маркс Биография: Карл Маркс е роден в Германия през 1818. завършва право. Първо иска да бъде преподавател, но после се разколебава. Издава вестници и годишници. Живее в Париж, Брюксел и Лондон. Излага идеологията си в съчинението “Комунистически манифест” – 1847/48. Участва в основаването на Комунистическата лига, на Комунистическия съюз в Германия и други организации, но участието му в тях не бива да се надценява. Изследваните от Маркс проблеми са разнообразни и не всички дадени решения от него решения са правилни. Признание получава икономическата теория на Карл Маркс – той е определен за икономист на второто хилядолетие. От научност не е лишен и неговият диалектико-материалистически подход (диалектическият материализъм е фактически новата философска система, която разработва с Енгелс). За сметка на това обаче политическата му доктрина претърпява провал. Идейните източници на марксизма са 3: немската философия английската политикономия френският утопичен социализъм По време на политическия си път Маркс се присъединява към общество, в което влизат младохегелианци, братята Мауер и др. Общото между членовете не това общество е идеята да се установи държавата “на равно”, така, както я вижда Хегел. По същото време Маркс се запознава и с философския материализъм на Лудвиг Фойербах. С политическата икономия Маркс се запознава през 40-70-те години на 19 век. Маркс разработва своя теория и я излага в икономическото си произведение “Капиталът”. Голямо влияние върху политическата му концепция оказват френските социалисти. От тях той заимства и терминология, и идеи (например термина “комунист”; от Огюст Бланки взема термина “пролетариат”; от Сен Симон взима идеята за отмиране на държавата, и т.н.) Според Огюст Бланки бъдещето е в комунизма. Според него, и съответно после според Маркс, промяната в съществуващото общество ще стане чрез революция, която ще бъде осъществена чрез комунизма, който от своя страна е и нейна цел. Комунизмът ще реши всички икономически проблеми. Той ще установи равенство, ще унищожи угнетителите и ще освободи народа от игото на богатите. Революцията трябва да накаже враговете на народа, като установи диктатура. Самият Маркс се отнася критично към успехите си в политическите науки, за разлика от други идеолози. Той определя скромно заслугите си в едно писмо: “Аз не съм открил нито класите, нито класовата борба. Аз доказах само, че борбата между класите ще доведе до диктатура на пролетариата”. Маркс преобразува социализма в революционно и насилствено учение, т.е. в комунизъм. Разликата между Маркс и Ласал е: Маркс: идеолог Ласал – практик Идеологията на комунизма е изложена най-добре в съчинението “Немска идеология”. В него Маркс следва идеалистичното обяснение на комунизма, дадено от Сен Симон. Маркс приема, че развитието на обществото се базира върху техниката. Според Маркс икономическите условия определят и обуславят настройката на хората. Прилагайки тази конструкция в исторически план, той преформира идеята за цикличността на историята на Сенсимон, като я обвързва с промяна на базата. Така формулира понятието “обществен строй” и “обществено-икономическа формация”. Двигателят на историческото развитие Маркс свързва с борбата между класите. В учението му класовата борба е борба без победител, тя е изкуствен механизъм, който трябва да движи историята. Първата класова борба е между земевладелци и роби, по-късно между феодали и крепостни селяни и т.н. Тази борба възниква вследствие господството на една класа над друга и завършва с появата на нови класи, които започват наново борбата. Следователно не е трудно да предположим, че социалистическата социално-икономическа формация е също класова формация и че в нея пак ще има работническа класа и червена буржоазия. Така и беше. Грешката във възгледите в това обяснение е по-скоро в последователите на Маркс (марксисти, ленинисти). Според Маркс преходът към комунизма ще стане чрез световна революция, която ще обхване най-малко всички развити страни. В средата на 19 и началото на 20 век обаче това е невъзможно да се осъществи. Световната революция според Маркс ще трябва да унищожи всички класи и да установи безкласово общество – мечтата на “светлия комунизъм”. Изложените идеи на Маркс определят схващанията му за държавата. Според комунистическото учение държавата е организация за господство на силната икономически класа. Тя е насилие. Но тя е и необходимото оръжие на работещата класа да унищожи буржоазната, за да се премахне експлоатацията (като например отнемането на труда). Това трябва да стане чрез установяване на държавна собственост. През втората фаза на развитието на комунизма според Маркс вече няма да има държава. Това е поредната илюзия на марксизма. 2. Последователи и идеи След Енгелс, най-големият поддръжник на Маркс е Арнолд Руге. Той е роден 1802. Юрист е. Десет години е доцент в Харвард; основава свое списание – “Немски годишник” с демократически идеи. През 70-те години на 19 век основава в Лондон заедно с други съучредители Международен демократически комитет. Руге следва идеята да се унищожат всички човешки кумири. Кумирът, срещу който се изправя Руге, е Отечеството. Руге е идеолог на комунистическия космополитизъм и на интернационализма. Космополитизмът като идея за единен световен ред приема 2 основни направления: натуралистично и плуралистично (то се основава на християнската религия). Християнството обединява хората без да отрича самобитността им. През 19 век тази идея получава ново съдържание чрез хуманизма на Огюст Конт. Космополитизмът включва търпимост и толерантност към националните и етническите различия, възприема човечеството като “голямото семейство на народа” (Конт). Според космополитизма трябва да се преодолее националния антагонизъм без да се унищожават нациите, защото за цивилизациите народите са това, което е отделната личност за обществото. Според Руге Отечеството е абстракция, поредният кумир. Патриотизмът е обявен за една от формите на религията, затова според Руге трябва да се отхвърли заедно с нея. След известното мото на комунизма “Пролетарии от всички страни, съединявайте се!”, Маркс обобщава, че “Пролетариите нямат отечество”. Извод: В концепцията на Руге са смесени различни понятия. Грешката му е, че отъждествява патриотизма и национализма с шовинизма. Така интернационализмът изключва патриотизма и отрича ценността на народите като самостоятелни общества Ю интернационализмът става нова форма на нивелиращия космополитизъм. Национализмът е себеуважение, гордост от принадлежността към съотвената нация. Национализмът като чувство изразява достойнството на индивида, наследено заедно с непреходните черти на нацията си. Според комунизма обаче всяка идея за национална принадлежност следва да се отхвърли като ненужна. Национализмът като идеология изразява идеята за тъждество между етнос и държава (която е положителна). Затова и няма интернационалист-патриот. Свободата на всички народи според интернационализма е за сметка на отричането на нациите.